Мама и смисълът на живота

само за гладните си малки, за ловците, за капаните. Затова един ден избягал, искал да е сам.
Както си тичал из гората, изведнъж чул приятна мелодия, говореща за благоденствие и
пълен покой. Последвал я и стигнал до една поляна, където видял голям щурец да се припича
на един дънер и да си пее.
– Научи ме на твоята песен – помолил койотът.
Щурецът не отговорил. Койотът пак помолил, но щурецът продължавал да мълчи. Накрая
койотът се ядосал и заплашил, че ще го изяде. Щурецът отстъпил и му изпял прекрасната
си песен няколко пъти, за да я запомни. Тананикайки си мелодията, койотът поел обратно
към дома. Изведнъж от шубраците излетели ято диви гъски и го сепнали. Когато се
поуспокоил, той отново отворил уста да запее, но се оказало, че е забравил песента.
Върнал се обратно на слънчевата поляна. Междувременно обаче щурецът бил завършил
метаморфозата си и в новата си премяна бил скочил на едно клонче, само празната му
обвивка лежала върху дънера. Без да губи време, койотът веднага я глътнал, мислейки си, че
щурецът е още в нея. Тръгнал пак към къщи, но отново се оказало, че не помни песента. Той
осъзнал, че не може да я научи, като изяде щуреца. Трябвало да го извади и да го принуди да
му я изпее наново. Взел един нож и разпорил корема си, за да изкара щуреца. И така умрял.
– Така и ти, Ърв – усмихна се с прекрасната си божествена усмивка Паула и ме погали по ръката, – трябва да намериш своята песен.
Бях трогнат, усмивката, загадъчността, мъдростта ѝ – ето това беше Паула, която толкова обичах. Притчата ми хареса. Това беше старата Паула, същата като едно време. Приех думите
ѝ буквално – че аз трябва да пея своята си песен – и прогоних по-мрачните, притеснителните тълкувания на историята. И до ден днешен отказвам да вникна по-дълбоко в нея и да я анализирам.

* * *
Всеки пое по пътя си със своята песен. Отбелязах напредък в кариерата, провеждах изследвания, написах няколко книги, получих академични награди и постове, към които толкова се стремях. Изминаха десет години. Проектът за рака на гърдата, за който беше спомогнала Паула, отдавна беше приключен и резултатите от него бяха публикувани. В
груповата терапия бяхме включили петдесет жени с рак на гърдата и бяхме установили, че в сравнение с контролната съвкупност от трийсет и шест жени, терапията значително подобрява последните дни на пациентите. (Години по-късно, в повторно изследване,
публикувано в Lancet, колегата доктор Дейвид Спигел, когото бях помолил да бъде главният рецензент на проекта, доказа, че групата е увеличила значително продължителността на живота на членовете си.) Но този етап вече беше в историята, трийсетте жени от първоначалната група „Бридж“ и другите осемдесет и шест от изследването за рака на гърдата бяха починали.
С едно-единствено изключение. Един ден в коридора в болницата ме спря млада жена с червена коса и пламнали бузи и рече:
– Нося ви поздрави от Паула Уест.
Паула! Нима беше възможно? Паула все още е жива? Изобщо не бях подозирал. Потреперих при мисълта, че съм станал от хората, които не се интересуват дали дух като нейния е все още на тази земя.
– Как е тя? – попитах виновно. – Откъде я познавате?
– Преди две години, когато ми откриха кожна туберкулоза, Паула дойде при мен и ме покани в групата си за взаимопомощ на болни от кожна туберкулоза. И оттогава се грижи за мен, всъщност тя се грижи за цялата ни общност.
– Приемете състраданията ми за болестта ви. Значи, и Паула има кожна туберкулоза, така ли? Не бях разбрал.
В същото време си помислих: „Какъв лицемер! Как да разбереш, като нито веднъж не ѝ се обади?!“.
– Според нея заболяването е било предизвикано от лекарствата, които са ѝ предписали за рака.
– Много ли е зле?
– Човек не може да бъде сигурен с нея. С положителност не е толкова зле, щом е създала група за подкрепа на болните с кожна туберкулоза, кани всички нови членове на обяд,
посещава ни, когато не можем да излизаме от къщи, кани лектори, които изнасят беседи за новите методи за лечение. Освен това се мъчи да предизвика разследване на етичната комисия за лекарите, които са я лекували от рак.
Организира, образова, обгрижва, агитира, сформира група, тормози лекарите – Паула си беше същата!
Благодарих на младата жена и още същия ден набрах номера, който помнех наизуст, макар да бяха минали десет години от последното ми обаждане. Докато чаках Паула да вдигне, си мислех за едно неотдавнашно гериатрично изследване, което доказваше връзка между типа личност и дълголетието: капризните пациенти, които са параноични, винаги нащрек и

самоуверени, живеят по-дълго. По-добре докачлива и дразнеща, реших, отколкото кротка и мъртва!
Тя като че ли се зарадва на обаждането ми и ме покани на обяд в дома си; заради кожната туберкулоза била развила чувствителност към слънцето и не можела да излиза през деня.
Приех с охота. В уговорения ден я заварих в градината. Покрита от главата до петите в широки дрехи и с огромна сламена шапка с голяма периферия на главата, тя плевеше леха с красива, висока, ароматна испанска лавандула.
– Тази болест сигурно ще ме довърши, но няма заради нея да изоставя градината си – рече
Паула, хвана ме под ръка и ме поведе към вратата. Вътре ме насочи към тъмнолилаво канапе,
седна до мен и веднага поде сериозно: – Отдавна не сме се виждали, Ърв, ала често си мисля за теб. Винаги те споменавам в молитвите си.
– Радвам се, че си мислиш за мен, Паула. Но знаеш какво е мнението ми за молитвите.
– Да, да, знам, че все още не си отворил съзнанието си в тази област. Което ми напомня –
усмихна се тя, – че все още не съм приключила мисията си с теб. Помниш ли последния ни разговор за Бог? Отдавна беше, но тогава ти ми каза, че начинът, по който усещам божественото, не се различава много от неудобството от подутия стомах нощем!
– Извадено от контекста, това звучи доста грубо дори и за мен. Не съм искал да те обидя.
Имах предвид, че усещането е просто усещане. Едно субективно състояние не може да породи обективна истина. Желанието, страхът, благоговеенето, смайването не са…
– Да, да – прекъсна ме Паула с усмивка, – чувала съм твоята праволинейна материалистическа проповед. Слушала съм я много пъти и винаги ми е правело впечатление колко страст, ревност и вяра влагаш в нея. В последния ни разговор спомена, че никога не си имал близък приятел, когото да уважаваш за интелекта му, а в същото време да е бил вярващ.
Кимнах.
– Може би още тогава трябваше да те поправя, че забравяш един приятел, който е вярващ –
мен! О, как копнея да те посветя в духовното! Странно, че се обади точно сега, от две седмици си мисля непрекъснато за теб. Тъкмо се връщам от двуседмично усамотение в един манастир в Сиера, страшно ми се искаше да бях завела и теб. Седни и ще ти разкажа.
Една сутрин ни казаха да медитираме за някой починал близък, с когото не сме се разделили както трябва. Реших да мисля за брат ми, когото ужасно обичах. Той загина на седемнайсет, бях още малка. След медитацията ни дадоха задача да напишем прощално писмо до този близък и после излязохме да търсим в гората предмет, който да го символизира. Накрая трябваше да погребем предмета заедно с писмото. Аз избрах малко камъче и го зарових под една хвойна. Брат ми беше като камък – здрав, непоклатим. Ако беше жив, щеше да ми е опора. Никога нямаше да ме изостави.
Паула ме погледна в очите и аз понечих да възразя, но тя сложи пръст на устните ми и продължи:
– В полунощ камбаните на манастира забиха за починалите ни близки. В групата бяхме двайсет и четирима души и камбаните удариха двайсет и четири пъти. И както си седях в стаята, при първия звън изведнъж ме проряза усещането, че брат ми е мъртъв, и изпитах невъобразима тъга, размишлявайки за всичко, което бяхме преживели заедно, и за другото, от което сме били лишени. Но след това се случи нещо странно. Камбаните продължаваха да

бият и с всеки удар в ума ми изникваше някой от починалите от група „Бридж“. Когато звънът секна, бях преброила двайсет и един души. През цялото време не спирах да плача.
Плаках тъй силно, че една от монахините ме чу, дойде в стаята и ме прегърна. Ти помниш ли ги, Ърв? Помниш ли Линда, Бъни…
– Ева, Лили…
С просълзени очи двамата си припомняхме лицата, историите и болката на хората от първата ни група.
– Мадлин и Габи…
– Джуди и Джоан…
– Ивлин и Робин…
– Сал и Роб…
Прегърнати, полюлявайки се леко, с Паула продължихме този дует, тази погребална песен с имената на покойниците от нашето малко семейство.
– Това е свят миг, Ърв – рече тя, отдръпна се и ме погледна в очите. – Усещаш ли духовете им? Те са тук.
– Помня всеки от тях съвсем ясно, Паула, и усещам теб. Твоето присъствие е достатъчно свято.
– Ърв, познавам те добре и помни думите ми, някой ден ще осъзнаеш колко религиозен си всъщност. Но не е честно да се мъча да те спечеля на страната на вярващите, докато си гладен. Ела да обядваме.
– Постой за миг, Паула. Преди малко каза, че брат ти никога не би те изоставил. Този упрек към мен ли беше насочен?
– Тогава – очите ѝ пробляснаха, – когато имах нужда от теб, ти ме изостави. Но това беше тогава. Вече е минало. Сега си пак тук.
Бях сигурен за кой точно момент се отнася това „тогава“ – за случая, в който доктор Лий подхвърляше тебешира във въздуха. Колко време беше продължило това подхвърляне? Една секунда? Две? Тези мигове обаче бяха застинали в паметта ѝ. И с шиш за лед едва ли щях да успея да ги откъртя. Дори не си струваше да си хабя усилията. Затова се захванах с брат ѝ.
– Думите ти, че брат ти е бил твоята опора, твоят камък, ме подсещат за онзи камък на гнева, който сложи на масата, когато обядвахме. Знаеш ли, че нито веднъж досега не си споменавала, че имаш брат? Смъртта му обаче ми помага да разбера някои неща за нас. Може би винаги сме били трима – аз, ти и брат ти? Чудя се дали смъртта му не е причината да решиш ти самата да си своя камък, причината да не ми позволиш аз да поема тази роля.
Може би смъртта му те е убедила, че другите хора са твърде слаби и на тях не може да се разчита.
Замълчах очаквателно. Как ли щеше да отговори? За първи път, откакто се познавахме, ѝ
предлагах тълкувание за нея самата. Тя обаче мълчеше. Затова продължих:
– Мисля, че съм прав и че за теб е било добре, че си отишла в онзи манастир, добре е, че си се опитала да се сбогуваш с него. Навярно сега отношенията ни могат да бъдат по-други.
Пак мълчание. След това тя се изправи и със загадъчна усмивка рече:
– Ела сега аз да те нагостя.

Дали това беше признание, че току-що аз бях нагостил нея? По дяволите, колко трудно е човек да ѝ даде и ей толкова!
Когато седнахме на масата, Паула ме погледна в очите и рече:
– Ърв, имам проблем. Ще бъдеш ли моята опора сега?
– Разбира се – отвърнах радостно, тъй като разтълкувах молбата ѝ като отговор на въпроса,
който си бях задал преди миг. – Облегни се на мен. Какъв е проблемът?
Но радостта, че тя най-сетне ме е допуснала до себе си, бързо се превърна в смайване,
когато ми обясни какво иска.
– Знаеш, че не си държа устата затворена и в резултат на това лекарите са ме включили в черния си списък. Вече не мога да разчитам на добра медицинска грижа. Всички в клиниката „Ларчуд“ са се наговорили срещу мен. А не мога да я сменя, застрахователят ме принуждава да се лекувам там. В моето състояние коя друга застрахователна компания би ме приела? Убедена съм, че лечението ми е било погрешно, затова сега съм с кожна туберкулоза.
Със сигурност става дума за лекарска грешка! И тях ги е страх от мен! Понякога пишат в картона ми с червена химикалка, за да може бързо да намерят тези бележки и да ги махнат,
ако се стигне до съд. Използват ме като опитно зайче. Нарочно забавиха изписването на стероиди, докато не стана твърде късно. След това сгрешиха дозировката.
Изводът е един: искат да ми видят сметката. От една седмица насам готвя писмо до управата, за да ги разоблича. Не го изпращам само защото се тревожа какво ще стане с лекарите и семействата им, ако им отнемат разрешителното. От друга страна, нима бих могла да им позволя да продължат да увреждат пациентите си? Не бива да правя компромис.
Помня, веднъж ти казах, че след първия компромис винаги идва втори и накрая се оказва, че човек загърбва принципите си. А да замълча сега, би било компромис! Всяка вечер се моля за напътствие.
Не вярвах на ушите си. Допусках, че в твърденията ѝ може да се крие зрънце истина, не бих се учудил поведението ѝ толкова да е лазело по нервите на лекарите, че някой от тях,
подобно на доктор Лий, да е престанал да ѝ обръща внимание. Но обвиненията за записки в картона с червена химикалка, че са я третирали като опитно зайче и нарочно не са ѝ
изписали необходимите медикаменти, бяха абсурдни; бях сигурен, че са признак на параноя.
Познавах някои от лекарите и бях сигурен в тяхната почтеност. Тя отново ме беше поставила в ситуация, в която трябваше да избирам между нейните непоклатими убеждения и моите.
Но не исках за нищо на света да си помисли, че я изоставям отново. Само че как можех да я подкрепя?
Чувствах се като хванат в капан. След толкова години Паула най-сетне ме молеше открито за помощ, а аз можех да откликна само по един начин: като приема, че тя е човек в нездраво психическо състояние, и я третирам по съответния начин. И в случая под „третирам“ се разбираше не толкова „лекувам“, а „обработвам“. От самото начало се стремях да избегна подобен развой, тъй като това би означавало да се отнасям към нея като с обект, което е точно обратното на това, да си с някого, да съпреживявате заедно.
Тъй че изразих съчувствие за дилемата ѝ. Изслушах я, подпитвах я внимателно, без да изразявам мнение. Накрая ѝ предложих да изпрати едно по-меко писмо.
– Искрено, но меко. Така че лекарите да бъдат само порицани, а не да им отнемат

разрешителното.
Всичко това, разбира се, беше преструвка от моя страна. Никоя болница на света не би приела сериозно обвиненията ѝ. Никой не би повярвал, че всички лекари в дадена клиника са се наговорили против някой пациент. И дума не можеше да става нито за порицание, нито за отнемане на разрешителното.
Тя се замисли дълбоко. Струва ми се, че усещаше загрижеността ми, и се надявах да не долови неискреността ми. Накрая кимна.
– Съветът ти е добър и разумен, Ърв. Точно от това имах нужда.
От иронията на ситуацията чак ме заболя – едва сега, когато се преструвах, Паула ме смяташе за верен и загрижен приятел.
Въпреки чувствителността си към слънцето, тя настоя да ме изпрати до колата. Сложи си капелата, наметна си дългите дрехи и когато запалих двигателя, се наведе да ме прегърне за сбогом. След няколко метра погледнах в огледалото. Шапката и белите одежди искряха на слънцето, Паула сияеше ослепително. Подухна ветрец и размърда широката ѝ дреха.
Заприлича ми на едва удържащо се на клончето треперещо листо, готово всеки миг да падне.

* * *
През изминалите десет години се бях посветил изцяло на писането. Публикувах книга след книга, като продуктивността ми си имаше съвсем простичко обяснение: поставях писането на първо място и не позволявах на никого и нищо да му попречи. Пазех времето си така,
както мечката пази малките си, и отхвърлях от програмата си всичко, освен най-важното.
Дори Паула беше попаднала във втората категория и не намирах време да ѝ се обадя.
Няколко месеца по-късно почина майка ми и на път за погребението ѝ, в самолета,
незнайно защо, в ума ми изникна Паула. Спомних си прощалното ѝ писмо до мъртвия ѝ брат,
писмото с всичко онова, което не му е казала. Замислих се какво аз не бях казал на майка ми.
Почти нищо не бях споделял с нея! Макар че се обичахме, с нея никога не бяхме общували открито като двама души, протягащи един към друг чисти ръце и умове. Винаги се бяхме
„третирали“, говорехме си с недомлъвки, бояхме се един от друг, стремяхме се да вземем надмощие, да се заблудим взаимно. Сигурен съм, че точно поради тази причина исках да бъда честен и открит с Паула. И заради това ми беше толкова неприятно, че съм принуден да я „третирам“ и да се преструвам.
Вечерта след погребението сънувах сън със силно послание.
Мама и нейни близки и приятели, всичките вече покойници, са седнали мълчаливо на стълбището. Мама ме вика, крещи. На най-горното стъпало абсолютно неподвижно стои леля Мини. Изведнъж тя започва да трепери, първоначално едва-едва, след това все по-силно и по-силно, докато накрая чак се чува жужене като на пчела. След нея и останалите, всички
„големи“ от детството ми, вече покойници, започват да треперят. Чичо Абе посяга да ме щипне по бузата и се усмихва: „Ей, синко!“. После и другите се скупчват около мен. В
началото ме щипват ласкаво, но после пръстите им започват да стискат здраво и ме заболява.
Събудих се уплашен, с пламнали бузи, в три след полунощ.
Сънят ми изобразяваше своеобразен дуел със смъртта. Първо мама ме вика и виждам всички починали роднини, седнали в зловещо мълчание на стълбите. Аз обаче се опитвам да прогоня мъртвешката им вкочаненост и им вдъхвам живот, като ги карам да се раздвижат.
Вниманието ми е привлечено от леля Мини, която почина преди една година след тежък удар, в резултат на който няколко месеца беше напълно парализирана и можеше да мърда единствено очите си. В съня ми леля Мини започва да се движи, но бързо губи контрол и се затриса неовладяно. След това се мъча да успокоя страха си от мъртвите, като си ги представям как ласкаво ме щипват по бузата. Само че ужасът надделява отново, щипването става жестоко и злобно и ме връхлита страх от смъртта.
Образът на треперещата ми леля ме преследва няколко дни. Не можех да го прогоня от ума си. Може би, разсъждавах, това е послание, че забързаният ми живот е само несръчен опит да потисна страха от смъртта. Сънят ми казва да забавя темпото и да обърна повече внимание на нещата, които ценя.
Тази мисъл – за нещата, които ценя – отново ме подсети за Паула. Защо не ѝ се бях обадил?
Тя се беше изправила смело пред лицето на смъртта. Спомних си как насочваше медитирането в края на срещите ни: с поглед, впит в пламъка на свещта, звучният ѝ глас ни отвеждаше дълбоко в спокойни кътчета. Дали ѝ бях споделял колко означаваха тези моменти

за мен? Толкова много неща не ѝ бях казвал. Ала все още не беше късно. В самолета обратно за дома взех твърдо решение да подновя приятелството си с нея.
Само че не го направих. Твърде много ангажименти: съпруга, деца, пациенти, студенти,
изследвания. Пишех по страница на ден и не обръщах внимание нито на приятелите и на пристигащите писма, нито на телефонните обаждания и поканите за лекции. Всичко друго,
всички други частици от живота ми трябваше да почакат, докато завърша книгата си. Паула също.
Но тя не ме изчака, разбира се. Няколко месеца по-късно получих два реда от сина ѝ,
момчето, на което бях завидял, че има такава майка, синът, на когото преди години Паула беше написала прекрасно писмо за наближаващата си смърт. В бележката му се казваше простичко: „Мама почина. Сигурен съм, че би искала да ви известя“.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: