Мама и смисълът на живота

* * *
След няколко месеца срещи, с Паула започнахме да градим конкретни планове за сформиране на група с пациенти с нелечими заболявания. Днес подобни групи има навсякъде и те са широко обсъждани по списанията и по телевизията, но през 1973 година никой не беше чувал за тях: над смъртта тегнеше цензура не по-малко строга от тази над порнографията. Трябваше да импровизираме всяка стъпка. Началото беше голямо препятствие. Как се организира такава група? Откъде да съберем хора? Да пуснем обява
„Търсят се умиращи“ ли?
Първите кандидати се появиха благодарение на връзките на Паула с църквата,
онкологичната клиника и организациите за социален патронаж. Най-първият, Джим,
деветнайсетгодишен младеж с тежка бъбречна недостатъчност, ни беше препратен от отделението по диализа в Станфорд. Но макар да знаеше, че дните му са преброени, той не проявяваше никакъв интерес към задълбочаване на познанията си за смъртта. Джим избягваше да ни гледа в очите и не желаеше да поддържа никакви отношения с никого.
„Нямам бъдеще – твърдеше той. – Кой би искал да се омъжи за мен, да ми стане приятел?
Защо да продължавам да понасям болката от отхвърлянето? Достатъчно съм говорил.
Достатъчно са ме отхвърляли. Добре съм си сам.“ С Паула го видяхме само два пъти, той не дойде на уговорената трета среща.
Стигнахме до заключението, че Джим е прекалено здрав. Диализата предлага твърде много надежда, отлага смъртта толкова дълго, че отрицанието пуска корени. Не, ние се нуждаехме от обречените, от хората на прага на смъртта, от тези, които нямаха на какво да се надяват.
Така стигнахме до Роб и Сал. Те не отговаряха напълно на нашите изисквания, Роб често отричаше, че е на смъртно легло, а Сал смяташе, че вече е приел участта си и не се нуждае от помощ от наша страна. Двайсет и седем годишният Роб от шест месеца живееше със злокачествен тумор на мозъка и постоянно се люшкаше от отричане към приемане, в един момент обясняваше: „Ще видите, че след шест седмици ще се катеря в Алпите!“ (горкият Роб едва ли беше ходил пӝ на изток от Невада), а след това ругаеше парализираните си крака,
които не му позволявали да потърси застрахователната си полица, че да разбере дали ще платят обезщетение на съпругата и децата му, ако се самоубие.
Давахме си сметка, че групата е твърде малка, но въпреки това започнахме с четирима членове – Паула, Сал, Роб и аз. Сал и Паула не се нуждаеха от помощ, аз бях терапевтът, тъй че формалната причина за съществуването на групата беше Роб. Той обаче упорито отказваше да ни даде какъвто и да било повод за удовлетворение. Ние се опитвахме да му предложим утеха и напътствия, без да оспорваме избора му да отхвърли действителността. Само че подкрепянето на отричането е безплодно, лицемерно начинание, особено като се има предвид, че всъщност ние искахме да помогнем на Роб да приеме истината, че умира, и да извлече максимално възможното от останалите му дни живот. Срещите бяха неприятни и за четирима ни. След два месеца главоболието на Роб се засили и една нощ той почина в съня си. Не ми се вярва да сме му били от някаква помощ.
Сал приемаше смъртта по съвсем различен начин. Колкото повече изтъняваше нишката на живота му, толкова повече израстваше духът му. Приближаването на смъртта вдъхна нов смисъл в живота му. Той беше болен от множествена миелома, изключително болезнен рак

на костите, в резултат на който много от костите му бяха счупени и торсът му беше обездвижен от шията до бедрата. Толкова много хора го обичаха, че ми беше трудно да повярвам, че е само на трийсет. Подобно на Паула, в мига на най-черно отчаяние Сал беше преобразен от мисълта, че ракът е неговото призвание. Това откритие определяше всяка негова постъпка, дори и решението му да участва в групата – той смяташе, че тя ще му предложи възможност да помогне на другите да открият смисъл в страданията си.
Включването на Сал подрани с шест месеца, групата ни беше твърде малка, за да му предложи аудиторията, която той заслужаваше, но той намери други места, основно гимназии, където говореше пред младежи с проблеми. „Искате да тровите тялото си с наркотици? Искате да го убиете с алкохол, трева и кокаин? – гърмеше гласът му в залата. –
Искате да размажете тялото си в автомобилна катастрофа? Да го убиете? Да го хвърлите от моста? Не ви трябва? Тогава ми го дайте на мен! Хайде, дайте го на мен! Аз имам нужда от него. Ще го взема. Аз искам да живея!“
Думите му имаха невероятен ефект. Целият се разтрепервах, докато го слушах. Речта му беше още по-въздействаща и заради особената сила, която придаваме на словата на умиращите. Учениците го слушаха притихнали, усещаха също като мен, че той е искрен, че няма време за игрички, преструвки и боязън от последствията.
Появата на Ивлин месец по-късно осигури още една възможност на Сал да разгърне призванието си. Тя беше на шейсет и две години, огорчена от живота, тежко болна от левкемия, докараха я при нас на инвалидна количка с включена система. Беше откровена.
Знаеше, че умира.
– Мога да го приема – рече тя. – Вече няма значение. Но това, за което ме боли, е дъщеря ми. Тя трови последните ми дни!
Ивлин се оплакваше от дъщеря си, болничен психолог, наричаше я „отмъстителна,
непознаваща обичта жена“. Преди няколко месеца се били скарали, дъщеря ѝ, която се грижела за котката на Ивлин, ѝ била дала не от храната, която трябвало, а някаква друга. И
оттогава двете не си говорели.
След като я изслуша, Сал се обърна към нея простичко, но пламенно:
– Чуй ме какво ще ти кажа, Ивлин. Аз също умирам. Какво значение има какво ще яде котката ти? Какво значение има кой ще отстъпи пръв? Знаеш, че не ти остава още много.
Хайде да сложим край на преструвките. Любовта на дъщеря ти е най-важното нещо за теб на този свят. Не умирай, моля те, не умирай, без да ѝ го кажеш! Това ще отрови живота ѝ, тя никога няма да го превъзмогне и ще предаде отровата на своята дъщеря! Прекъсни порочния кръг! Прекъсни порочния кръг, Ивлин!
Призивът му свърши работа. Ивлин почина само след няколко дни, но сестрата в отделението ни каза, че под влиянието на думите на Сал се била помирила с дъщеря си със сълзи на очи. Гордеех се със Сал. Това беше първата победа на групата ни!
Присъединиха се още двама пациенти и след още няколко месеца с Паула решихме, че сме натрупали достатъчно опит, за да започнем да работим с по-голям брой хора. Тя започна да търси кандидати с пълна пара. Връзките ѝ в Американското сдружение на болните от рак бързо ни осигуриха няколко души. Подбрахме седем нови пациентки, всичките с рак на гърдата, и официално открихме групата.

За моя изненада, в началото на първата среща на групата в пълен състав Паула прочете стара хасидска притча:
Един равин разговарял с Господ за рая и ада.
– Ела да ти покажа ада – рекъл Господ и го въвел в стая, в която имало голяма кръгла маса.
Около нея седели изпосталели от глад отчаяни хора. В средата на масата бил поставен голям пръстен съд, от който се разнасял толкова сладък аромат, че чак устата на равина се напълнила със слюнка. Всеки на масата държал лъжица с много дълга дръжка. Лъжиците стигали до гювеча, но били по-дълги от ръцете на хората и затова те не можели да ги поднесат към устите си. Равинът се убедил, че в ада хората наистина страдат ужасно.
– А сега ела да ти покажа рая – казал Господ и влезли в друга стая.
Тя била същата като предишната, със същата голяма кръгла маса, със същия гювеч в средата.
Хората също държали дълги лъжици, само че тук били закръглени и весели, смеели се и разговаряли. Равинът се зачудил как е станало така.
– Просто е, необходимо е само едно умение – отвърнал Господ. – Тук хората са се научили да се грижат един за друг.
Самостоятелното решение на Паула да започне срещата ни с тази притча за миг ме изкара от равновесие, но все пак се сдържах и не реагирах. Така е решила, казах си, много добре знаех, че още не сме разпределили ролите си и не сме обговорили принципите на сътрудничеството си в групата. Освен това преценката ѝ се оказа изключително правилна, и до ден днешен това си остава най-вдъхновяващото начало на групова терапия, на което съм присъствал.
Как да кръстим групата? Паула предложи името „Бридж“
2
. Защо ли? По две причини.
Първо, групата хвърляше мостове между пациентите. Второ, в нея сваляхме картите на масата. И затова група „Бридж“. Типично за Паула.
Нашето „малко паство“, както тя го наричаше, бързо нарасна. През седмица-две се появяваха нови покрусени от мъка лица. Паула винаги протягаше ръка към новодошлите,
канеше ги на обяд, учеше ги, очароваше ги, одухотворяваше ги. Не след дълго станахме толкова много, че се наложи да се разделим на две групи по осем души, и поканих някои специализанти по психиатрия да участват съвместно с нас. Хората обаче се обявиха против разделянето, то заплашваше целостта на семейството. Предложих компромисен вариант: да се срещаме като две отделни групи за около час, а след това, за последните петнайсет минути, да се събираме и да споделяме подробности от разискванията си.
Срещите ни стискаха за гърлото, тъй като се занимавахме с изключително болезнени въпроси, пред които никоя друга група не се беше изправяла. Всеки път членовете ни идваха с нови метастази и нови трагедии, а ние намирахме начин да предложим подкрепа и утеха на страдащите. Понякога, ако даден пациент беше твърде слаб, твърде близо до смъртта, за да присъства, се събирахме в неговата стая.
За нас нямаше забранени теми и Паула винаги играеше важна роля в обсъжданията на щекотливите въпроси. Веднъж например, в началото на срещата една пациентка, Ева,
сподели, че завижда на своя приятелка, неочаквано починала в съня си от сърдечен удар.
„Така е най-добре да си отиде човек“, заяви Ева. Паула обаче веднага ѝ възрази с думите, че внезапната смърт всъщност е голяма трагедия.

Сконфузих се. Защо, питах се, се хваща да поддържа толкова нелепа позиция? Кой не би се съгласил с Ева, че да умреш насън, е един прекрасен начин да си отидеш от този свят? Но с обичайната си убедителност Паула изящно изложи мнението си, че внезапната смърт е най- лошата смърт.
– Трябва ти време, достатъчно време, за да подготвиш близките си, съпруга, приятелите,
най-вече децата. Трябва да довършиш всичко, което си започнал. Делата ти са твърде важни,
за да ги захвърлиш с лека ръка, нали? Заслужват си да бъдат приключени. Иначе какъв е смисълът от живота ти?
На финала тя каза:
– Освен това смъртта е част от живота. Да изтървеш настъпването ѝ, да я проспиш, би означавало да пропуснеш едно от най-големите приключения.
Ева, която също беше голям образ, не отстъпи и последната дума беше нейна:
– Както и да се мъчиш да ме убедиш, Паула, аз пак завиждам на внезапната смърт на приятелката ми. Винаги съм обичала изненадите.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: