Мама и смисълът на живота

* * *
За групата ни бързо се разчу в Станфордската общност. Изследователи, специализанти по психиатрия, сестри, цели класове гимназисти наблюдаваха срещите ни през стъкло от съседното помещение. Понякога не можеха да понесат болката, на която ставаха свидетели, и изскачаха в коридора разплакани. Но винаги се връщаха. Психотерапевтичните групи нерядко позволяват работата им да бъде следена от наблюдатели, макар и разрешението да се дава неохотно, през зъби. Ние обаче приветствахме външните лица. Подобно на Паула, и другите членове жадуваха за публика, смятаха, че има на какво да я научат, че смъртните им присъди са им донесли мъдрост. Бяха усвоили урока, че животът не може да бъде отложен, че трябва да се живее сега, а не да се оставя за почивните дни, ваканцията или когато децата заминат в колеж, за малкото години след пенсионирането. Често чувах оплакването: „Жалко,
че трябваше да чакам ракът да завладее тялото ми, за да се науча как да живея“.

* * *
По онова време си бях поставил за цел да гоня академична кариера и забързаната ми програма от изследвания, кандидатстване за субсидии, преподаване, четене на лекции и писане ограничаваше досега ми до Паула. Дали не ме е било страх, че ще станем твърде близки? Навярно нейната космическа перспектива, откъснатостта ѝ от баналното ежедневие заплашваха темелите на моя хъс за успех на академичното поприще. Разбира се,
продължавахме да се виждаме всяка седмица в групата, където аз бях титулярят, а тя… Какво беше тя? Не беше терапевт наравно с мен, а нещо друго, координатор, уредник, посредник,
който свързваше всички в едно. Тя запознаваше новите членове с дейността ни, грижеше се да бъдат посрещнати радушно, споделяше опита си, обаждаше се на всички през седмицата,
водеше ги на обяд, винаги беше на разположение в критичен момент.
Може би най-точното описание на ролята на Паула е „духовен съветник“. Тя извисяваше групата и в същото време я водеше към по-големи глъбини. Вземеше ли думата, наострях уши, тя винаги ме изненадваше с някое необичайно прозрение. Учеше другите да медитират,
да се вглеждат дълбоко вътре в себе си, да намират покой, да сдържат болката. Веднъж, в края на една от срещите, за моя изненада Паула извади свещ от чантата си, запали я и я сложи на пода.
– Приближете се – подкани ни тя и хвана за ръцете хората от двете си страни. – Гледайте пламъка и медитирайте.
Преди да се запозная с нея, бях толкова праволинеен последовател на традиционната медицина, че не бих пожалил от острия си език никой лекар, който в края на групова терапия кара пациентите да се държат за ръце и да зяпат мълчаливо пламъка на свещ. И все пак предложението на Паула беше тъй на място, тъй в реда на нещата – и не само според останалите, но и според мен – че това се превърна в традиция и започнахме да приключваме срещите си по този начин. Научих се да ценя тези мигове на близост и ако се случеше да съм до Паула, стисках лекичко ръката ѝ в едва доловим знак на признателност. Обикновено тя ръководеше медитацията, импровизираше, но винаги излъчваше невъобразимо достойнство.
Тези моменти ми бяха любими и до края на живота си ще помня как нареждаше тихо:
„Отърсете се от всичко, отърсете се от гнева, отърсете се от болката, отърсете се от самосъжалението. Посегнете към същината си, гмурнете се в спокойните мирни дълбини и се отворете за любовта, за прошката, за Бога“. Как да не му се замае главата на един строг, но свободомислещ емпирик с медицинска диплома!
Понякога се питах дали Паула има и други потребности освен тази, да обучава околните.
Често я питах какво може да стори за нея групата, но не получавах отговор. Понякога си мислех колко е заета, всеки ден посещаваше по неколцина от пациентите в тежко състояние.
Какво я крепеше? Също така се чудех защо винаги говореше за проблемите си в минало време. Предлагаше ни само своите решения, но не и актуалните си проблеми. После обаче бързо забравях за тези въпроси. Все пак Паула беше болна от рак в напреднал стадий с множество метастази и беше надживяла и най-оптимистичните лекарски прогнози. Тя беше енергична, всеобща любимка, вдъхновение за всеки, принуден да се бори с рака. Какво повече би могъл да иска човек?

* * *
Това беше златният век на моето пътешествие с Паула. Може би не биваше да разклащам лодката, но един ден се огледах и видях колко е нараснало нашето начинание – терапевти за групите, секретарска помощ за записване и обработване на записите от срещите,
преподаватели, които да обсъждат случаите със студентите. Реших, че за да поемем този товар, се нуждаем от средства, и започнах да търся източници за финансиране. Тъй като не желаех да си изкарвам хляба от смъртта, не приемах заплащане от пациентите и дори не поставях въпроса дали са здравноосигурени. Отделях значително време и усилия за групата и се чувствах длъжен към Станфордския университет, исках да намеря някакъв начин да допринеса за заплатата, която получавах. Освен това усещах, че чиракуването ми с груповата терапия на онкоболни е към края си, време беше да направя нещо с наученото, да го изследвам, да оценя ефективността му, да публикувам резултатите, да ги оповестя пред света, да окуража създаването на подобни програми в цялата страна. С две думи, време беше да се похваля и да получа похвали.
Благоприятна възможност за това предлагаше програмата за финансиране на социалноповеденчески изследвания на рака на гърдата на Националния институт по онкология. Кандидатствах и спечелих финансиране, което ми даваше възможност да оценя моя терапевтичен подход към пациенти с нелечими заболявания. Проектът беше прост, дори елементарен. Бях убеден, че моят терапевтичен подход подобрява живота на пациентите и че е нужно само да разработя оценъчната част, т.е. попълването на набор от въпросници преди присъединяването към групата и след това през определени периоди.
Обърнете внимание как започнах да говоря в първо лице единствено число: „реших…
кандидатствах… моят терапевтичен подход“. Сега, като погледна назад и разровя пепелта на отношенията си с Паула, ми се струва, че това първо лице единствено число е първият сигнал за залеза на нашата любов. Но тогава не усещах нищо нередно. Паула ме изпълваше с радост,
а аз бях нейният Петър, нейният камък, пристанът, който тя бе търсила безуспешно, преди късметът да ни събере.
В едно съм сигурен: отношенията ни започнаха да се влошават малко след началото на финансирания от Националния институт по онкология проект. Първо се появиха миниатюрни, едва забележими пукнатини, след това цели разломи. Навярно първият ясен знак, че нещо не е наред, бяха думите на Паула, изречени един ден, че се чувства експлоатирана от изследователския проект. На мен забележката ѝ ми се видя интригуваща,
тъй като се бях постарал да отговоря на желанията ѝ относно ролята ѝ в проекта: тя събеседваше с кандидатите за групите (жени с рак на гърдата), помагаше при разработването на въпросниците. Освен това се бях погрижил да получава добро заплащане – много по- добро от повечето сътрудници и по-високо, отколкото си беше поискала.
Няколко седмици по-късно, в един доста неловък разговор Паула заяви, че е преуморена и копнее за малко свободно време. Разбирах я напълно, предложих ѝ да намали темпото.
Малко след това предадох на Националния институт по онкология доклада за първия етап от изследването. Постарах се да сложа името на Паула на първо място в списъка с екипа на проекта, но въпреки това подочух, че тя се чувствала обидена от малкото отделено ѝ
внимание. Допуснах грешката да загърбя тези приказки, струваше ми се, че те изобщо не се

вписват в стила ѝ.
Няколко седмици по-късно за терапевт на една от групите поканих доктор Кингсли – млада психоложка, която, макар да нямаше опит с пациенти с рак, беше изключително интелигентна, добронамерена и всеотдайна. След първата ѝ поява Паула дойде при мен.
„Тази жена – разфуча се тя – е най-студеният, най-безчувственият човек на света. С нищо не би могла да помогне на пациентите.“
Бях смаян не само от грешната ѝ преценка за новия терапевт, а и от огорчения ѝ злобен тон.
Защо толкова грубо, Паула? Защо толкова нехристиянски? Къде остана състраданието?
Според договора за финансиране на проекта в края на полугодието трябваше да проведа двудневен семинар с шестима специалисти в областта на лечението на рака,
изследователската методология и статистическия анализ. Поканих Паула и още петима членове на групата да присъстват като консултанти от страна на пациентите. Семинарът беше само за показ, флагрантно прахосване на време и пари. Но такъв е животът в полето на финансираните от държавата изследвания: човек просто трябва да се научи да не обръща внимание на тези циркове. Паула обаче беше непримирима. Пресметна колко пари ще отидат за двудневния семинар (около 5000 долара) и ми се нахвърли с обвинения:
– Помисли си на колко души с рак можеш да помогнеш с тези пет хиляди долара!
„Паула – помислих си, – обичам те, но понякога си толкова неразумна.“ Вместо това рекох:
– Не разбираш ли, че трябва да се правят компромиси? Тези пет хиляди долара не може да се използват пряко за пациентите. Освен това ще изгубим финансирането си, ако не изпълним държавните изисквания за провеждане на семинар с консултанти. Ако довършим изследването и покажем стойността на нашия подход, ще помогнем на повече пациенти,
много повече, отколкото бихме могли с тези пет хиляди долара. Хайде да не бъдем скъпи на триците и евтини на брашното, Паула. Приеми този компромис, за първи и последен път.
Усещах, че я разочаровам. Тя поклати дълбокомислено глава.
– За първи и последен път ли, Ърв? Направиш ли компромис веднъж, не можеш да спреш.
Компромисите следват един след друг.
Участниците в семинара свършиха работата, заради която бяха поканени (и за която им бяхме платили добре). Единият консултант говори за психологическите тестове за измерване на депресията и мъчителното безпокойство, както и за стратегиите за справяне; друг – за системите за здравно осигуряване, трети – за ресурсите за подкрепа в общността.
Паула се хвърли пламенно в обсъжданията на семинара. Предполагам, нагласата ѝ е била,
че не ѝ остава много време и няма какво да губи. Превърна се в конската муха на Сократ за целия панел консултанти. При разискването на оценъчните критерии за несправяне –
например отказ от ставане от леглото и обличане, вглъбяване, плач – Паула възрази, че за нея това са били инкубационни периоди, довели в крайна сметка до нов, понякога по-висш етап.
Тя категорично отхвърли твърденията на експертите, че ако се използва достатъчно голяма извадка и контролна група, статистически това няма да окаже влияние при анализа на данните.
В един момент участниците в семинара бяха помолени да предложат важни първични променливи, т.е. фактори, които могат да обусловят психологическата реакция на пациента при поставянето на диагнозата рак. Доктор Лий, специалист онколог, изписваше

предложените фактори на дъската: стабилен брак, налични ресурси в средата, личностен профил, семейна история. Паула вдигна ръка и се обади:
– А смелост? И духовно развитие?
Доктор Лий мълчаливо обърна глава настрани и подхвърли тебешира във въздуха няколко пъти, преди да запише предложенията ѝ на дъската. Самият аз ги намирам за разумни, но не ми беше трудно да си представя – за всички присъстващи беше ясно какво си мисли доктор
Лий, докато подхвърля тебешира във въздуха: „Моля ви, разкарайте тази бабичка оттук!“. По време на обяда след дискусията той не спря да мърмори срещу Паула, наричайки я презрително „онази евангелистка“. Макар че доктор Лий беше известен онколог и мнението и подкрепата му бяха важни за проекта, аз рискувах да си навлека гнева му и я защитих,
наблегнах колко е важно нейното участие при създаването и работата на групите. Не успях да променя мнението му за нея, но бях горд, че съм я подкрепил.
Вечерта Паула ми се обади по телефона. Беше бясна.
– Тези лекари са роботи, безчовечни машини! Знаеш ли какво представляваме за тях ние,
пациентите, които се борим с рака двайсет и четири часа в денонощието? А, знаеш ли?
Непълноценни стратегии за справяне!
Говорихме дълго, направих всичко по силите си да я умилостивя. Подсказах ѝ внимателно да не поставя всички лекари под общ знаменател, призовавах я да прояви търпение. За пореден път потвърдих лоялността си към принципите, на които бяхме заложили,
създавайки групата, и накрая рекох:
– И не забравяй, Паула, всичко това няма никакво значение, тъй като имам свой план на изследванията. Няма да се оставя да бъда контролиран от тяхното роботизирано отношение.
Вярвай ми!
Но Паула не пожела да се умиротвори, нито пък, както се оказа, да ми повярва. Семинарът забра и загнояса в ума ѝ. Седмици наред тя негодува и накрая директно ме обвини, че съм ни продал на бюрокрацията. Изготви свой доклад за Националния институт по онкология, в който не пестеше жлъчните думи и критики.
Накрая един ден дойде в кабинета ми и оповести, че е решила да напусне групата.
– Защо?
– Нямам сили повече.
– Не е само това, Паула. Каква е истинската причина?
– Казах ти, нямам сили.
Колкото и да я подпитвах, тя продължи да държи на това оправдание, макар и двамата да знаехме, че истинската причина е разочарованието ѝ от мен. Използвах всичките си хитринки (а след годините практика бях усвоил немалко начини да се оправям с хората), но не постигнах нищо. Всичките ми опити, включително и необмислените ми шеги и позоваванията на дългото ни приятелство се сблъскваха в стена от лед. Бях загубил връзката си с нея и този насилен разговор само ме натъжаваше.
– Преуморявам се. Товарът ми идва в повече – рече тя.
– Нали точно това ти повтарям от месеци, Паула. Престани да се обаждаш на всичките ни пациенти и да ги посещаваш по домовете им. Просто идвай на срещите на групата. Тя се

нуждае от теб. Аз се нуждая от теб. Час и половина веднъж в седмицата не е толкова много.
– Не, не мога да правя откъслечни неща. Искам да сложа край на всичко. А и групата вече не се занимава с това, което мен ме интересува. Плъзга се по повърхността. Аз искам да задълбая, да работя със символи, сънища, архетипи.
– Съгласен съм с теб, Паула. – Вече бях съвсем сериозен. – И аз искам същото и в момента тъкмо сме на прага да навлезем в този нов етап.
– Не, нямам сили, изтощена съм. С всеки нов пациент преживявам наново моята голгота.
Не, решила съм го, другата седмица ще е последното ми участие.

* * *
Така и стана. Паула не се върна повече в групата. Казах ѝ, че може да ми се обади винаги когато има желание да си поговорим. Тя отговори, че мога и аз да ѝ се обаждам. Не го изрече със злоба, но думите ѝ ме жегнаха и промениха взаимоотношенията ни. Никога повече не ме потърси. Аз ѝ звънях от време на време и два пъти я каних на обяд. Първият (мина толкова неприятно, че изтекоха месеци, преди да я поканя отново) започна зле. Ресторантът, който бяхме избрали, се оказа пълен и затова отидохме в близкия „Тротърс“, огромно хале без никакво изящество, преживяло множество превъплъщения: представителство на
„Олдсмобил“, магазин за „био“ храни, танцувален салон. Сега беше заведение за хранене,
предлагащо сандвичи с имена на танци – „Туист“, „Валс“, „Чарлстон“.
Да, не бяхме на подходящото място, усетих го още когато се чух да поръчвам „Хула“, а подозрението ми се засили, когато Паула отвори чантата си, извади камък с размерите на малък грейпфрут и го сложи на масата между нас.
– Това е камъкът на гнева ми.
От този момент нататък спомените ми са необичайно откъслечни. За щастие, след обяда си бях записал някои неща, разговорът ми с Паула беше твърде важен, за да го поверя изцяло на паметта си.
– Камък на гнева? – повторих объркано, впил поглед в покритото с лишеи парче скала.
– Понесох толкова удари, Ърв, че се отдадох на гнева. Сега обаче се научих да го изкарвам от мен, пращам го в този камък. Затова взех камъка днес. Исках да е с мен, когато се видим.
– И за какво ми се гневиш, Паула?
– Вече не ти се гневя. Остава ми твърде малко време, за да се ядосвам. Но страдах, много страдах. Ти ме изостави, когато имах най-много нужда от помощ.
– Не съм те изоставял, Паула – отвърнах аз, но тя не ми обърна внимание.
– След семинара бях смазана. Като гледах как доктор Лий подхвърля онзи тебешир, все едно не ме вижда, все едно изобщо не вижда страданията на болните от рак, имах чувството,
че целият свят се срутва в краката ми. Пациентите са хора, човешки същества. Ние се борим и понякога е необходима голяма смелост, за да победим. Често казваме, че сме спечелили или загубили битката, и това не е само израз, наистина става дума за битка. Случва се да изпаднем в отчаяние, друг път ни връхлита чисто физическо изтощение, но понякога успяваме да се извисим над рака. Ние не сме „стратегии за справяне“. В никакъв случай.
– Паула, аз не съм доктор Лий. И аз не бях напълно съгласен с позицията му. После говорих с него и те защитих, разказах ти за това. Толкова дълго сме работили заедно, наистина ли смяташ, че за мен ти си само стратегия за справяне? И аз ненавиждам тези бюрократични изрази и това гледище не по-малко от теб!
– Няма да се върна повече в групата.
– Не това е въпросът, Паула.
И наистина беше така. За мен вече не беше толкова важно дали тя ще се върне, или не.
Макар Паула да беше важен член на групата, междувременно си бях дал сметка, че присъствието ѝ е твърде въздействащо и покоряващо, напускането ѝ беше дало възможност на неколцина други пациенти да израснат и да се научат да водят останалите.

– За мен най-важното е да ми вярваш и да ме уважаваш.
– След семинара плаках цяло денонощие, Ърв. Потърсих те, а ти не ми се обади. Звънна ми чак на другия ден, но не намерих утеха в разговора ни. Отидох в църквата да се помоля и проведох тричасов разговор с отец Елсън. И той ме изслуша. Той винаги ме изслушва. Отец
Елсън ме спаси.
Проклетият поп! Напънах се да си спомня какво точно се беше случило тогава, макар че вече бяха минали три месеца. Имах смътен спомен, че сме говорили по телефона, но не и тя да ми е искала помощ. Бях сигурен, че се обажда да мрънка за семинара, който вече на няколко пъти бяхме обсъждали. Беше ми дошло до гуша. Не можеше ли да го разбере най- сетне? Колко пъти трябваше да ѝ повторя, че обвиненията ѝ са безпочвени, че аз не съм доктор Лий, че не аз съм подхвърлял тебешир във въздуха, че съм я защитил, че ще продължа да работя в групата по същия начин, че нищо няма да се промени, освен че членовете ще трябва да попълнят няколко анкети веднъж на три месеца? Да, Паула ми се беше обадила, но нито тогава, нито по-късно ме беше помолила за помощ.
– Паула, ако ми беше казала, че ти е нужна помощ, мислиш ли, че щях да ти откажа?
– Плаках цяло денонощие.
Продължихме в същия коловоз, говорехме, без да се разбираме. Направих всичко по силите си да стигна до нея. Обясних ѝ, че ми е нужна, на мен, не на групата. И аз наистина се нуждаех от нея. По онова време често ме връхлиташе необяснимо мъчително безпокойство и копнеех за нейното вдъхновяващо и успокояващо присъствие. Веднъж, преди няколко месеца, ѝ се бях обадил една вечер уж да обсъдим плановете си за групата, а всъщност защото съпругата ми беше заминала извън града и бях самотен и потиснат. След разговора ни, който се проточи повече от час, се почувствах много по-добре, макар и да ме гризеше съвестта, че съм си изпросил безплатна терапия.
Замислих се за този дълъг, ползотворен за мен разговор с Паула. Защо не бях подходил по- искрено? Защо просто не ѝ казах: „Виж, Паула, имам нужда да поговорим. Можеш ли да ми помогнеш, нещо ме стяга душата, чувствам се самотен, отхвърлен. Не мога да заспя“. Не, и дума не можеше да става! Предпочитах да черпя сили от нея тайно.
Колко лицемерен следователно бе упрекът ми, че Паула не е поискала открито помощ от мен. Беше го направила заобиколно, под претекста, че иска да говорим за семинара. И какво от това?! Пак е трябвало да се помъча да я успокоя, без да държа да коленичи пред мен раболепно.
Оглеждах камъка на гнева ѝ и си мислех колко малък е шансът да спасим връзката си.
Моментът определено не беше за недомлъвки и затова ѝ се разкрих изцяло, както никога досега.
– Имам нужда от теб – рекох, често ѝ бях напомнял, че терапевтите също имат своите нужди. – Навярно не съм бил достатъчно чувствителен за твоите страдания. И все пак не мога да чета чуждите мисли, а в продължение на години ти отхвърляше всичките ми предложения да ти помогна. Така беше, нали?
Всъщност исках да я помоля да ми даде още една възможност. „Макар че този път не долових страданията ти, Паула, не си отивай.“ Почти бях готов да падна на колене пред нея.
Тя обаче беше непреклонна и се разделихме, без да се докосваме.

Изтиках я от ума си, минаха месеци, без да се сетя за нея, докато един ден доктор Кингсли,
младата психоложка, която Паула толкоз беше възненавидяла, ми разказа за неприятен сблъсък с нея. Паула се била появила в групата на доктор Кингсли (по това време в проекта имаше вече няколко групи), взела думата „все едно е най-големият спец по рака“, както се изрази психоложката, и не дала възможност на никой друг да се обади. Веднага се обадих на
Паула и я поканих на обяд.
За моя изненада, тя като че ли се зарадва на поканата ми, само че когато се видяхме – този път срещата ни беше в Преподавателския клуб в Станфорд, без сандвичи с танцувални имена
– веднага ми стана ясно каква е целта ѝ. Говореше единствено за доктор Кингсли. Твърдеше,
че е получила покана да гостува в групата, но още първата минута доктор Кингсли я била прекъснала и обвинила, че изяжда времето на останалите.
– Трябва да я скастриш – настоя Паула. – Учителите носят отговорност за непрофесионалното поведение на учениците си.
Доктор Кингсли не ми беше ученик, а колега. Познавах я от години, със съпруга ѝ бяхме близки приятели, двамата с нея бяхме водили заедно множество групи. Знаех, че е превъзходен терапевт, и бях сигурен, че думите на Паула не отразяват правдиво случилото се.
И тогава ми просветна: Паула ревнуваше. Ревнуваше вниманието и признателността, които показвах към доктор Кингсли, ревнуваше, че работя с нея и с останалите членове от екипа на проекта. Затова се противеше на семинара, затова негодуваше срещу другите колеги. Тя не желаеше никакви промени. Искаше да се върнем към момента, в който бяхме сами с нашето малко паство.
Какво можех да сторя? Ултиматумът ѝ да избирам между нея и доктор Кингсли ме поставяше пред невъзможна дилема.
– Харесвам и теб, и доктор Кингсли, Паула. Как да запазя почтеността си, колегиалността и приятелските отношения с доктор Кингсли, без ти отново да се почувстваш изоставена?
Колкото и да протягах ръка към нея, разстоянието между нас се увеличаваше. Не можех да намеря нужните думи, като че ли нямаше тема, която да не предизвика ново избухване. Бях изгубил правото да ѝ задавам лични въпроси, а тя не проявяваше никакъв интерес към моя живот.
През цялото време Паула се оплакваше колко зле се държат с нея лекарите:
– Не обръщат внимание на въпросите ми, лекарствата им причиняват повече вреда,
отколкото полза.
Освен това ме предупреди да внимавам за някакъв психолог, разговарял с пациенти от групата ни:
– Краде достиженията ни, за да ги използва в книгата си. Трябва да се защитиш, Ърв.
Очевидно Паула не беше на себе си, нейната параноя ме разтревожи и натъжи. Вероятно това си е проличало, тъй като, когато се надигнах да тръгвам, тя ме помоли да остана още няколко минути.
– Искам да ти разкажа нещо, Ърв. Седни да чуеш за койота и щуреца.
Знаеше, че обичам истории. Особено нейните. Наострих уши.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: