Маргарита бакрачева бягства от щастието или
Изтегляне 2.09 Mb. Pdf просмотр
|
| Бариери пред действието Всеки има мечти и иска да направи живота си по-хубав и по- вълнуващ. Смътно знае от какво не е удовлетворен или какво желае да промени. Обикновено тези въпроси остават в сферата на очакването. Очакваме да ни се случи нещо отвън. Очакваме предложение за работа. Очакваме печалба от тотото. Очакваме принца на белия кон. Така безспорно е много по-удобно. Една пасивна позиция дава възможност външната среда да бъде обвинена, че нищо не върви както трябва. Или очакваме външната среда да ни поднесе наготово това, което желаем и към което се стремим, без да сме го заслужили или постигнали сами. Безспорно, тази е най-разпространената нагласа. Каква е причината хората да не знаят какво искат и да отричат, или пък да знаят какво искат и да не предприемат нищо? Една възможна причина е, че самите ние не признаваме пред себе си, че искаме нещо различно. Оставяме се на течението и инерцията на ежедневието, за да не се налага да признаем, че самите ние сме отговорни за това, което имаме, особено ако сме недоволни от някоя сфера от живота си. Правим го, за да не ни се налага да признаем, че самите ние сме допуснали грешки, че сме се оставили да изпаднем в подобно незавидно положение. Това е механизмът на отричане на действителността и бягство от отговорите на въпроси, които не смеем да си зададем. Друга възможна причина е, че не сме напълно убедени какво точно искаме. Това е плод на още по-дълбоки защитни механизми на бягство от реалността и избягване на отговорност. Не се чувстваме съвсем добре, но какво толкова да го мислим – виновни са обстоятелствата около нас. Винаги може да се намери някаква 122 Щастливи въпреки средата маловажна външна причина, на която да се прехвърли вината за липсата на достатъчно позитивизъм. Приемаме, че обстоятелствата и животът не са благосклонни и се изживяваме в ролята на жертва. Какво става в редките случаи, когато човек събере достатъчно смелост да си признае, че не се чувства разбран, че не е на мястото си или че е неудовлетворен. Сам по себе си процесът отнема много сили и енергия, въпреки че на практика е свързан с пълна пасивност. Емоционалното приемане и подреждането на вътрешния свят са изтощителни и отнемат психически ресурси. Разбира се, не може да има промяна, ако няма ясно определена цел или желание. След като е извървян пътят до определянето им, отново остават двата класически възможни варианта – пасивна позиция и очакване съдбата да промени ситуацията в по-желана посока или поемане на нещата в свои ръце. Осъзнаването на собствената роля и отговорност за това, което ни се случва в живота, е следващ етап и изпълнява функцията на необходимото съединително звено между определяне на желаната посока за развитие и готовността за предприемане на действия. За да може да се получи положителна промяна, остава най- важният етап – действието. Имаме си определено желание, което се е превърнало в цел, защото сме осъзнали и приели, че можем да си помогнем сами то да стане реалност. Убедени сме какво искаме и наистина знаем, че ще се почувстваме по-добре. Винаги ли обаче действаме? В много случаи бариерите и проблемите, които стават причина за бездействие, са различните вътрешни страхове – страхът от провал, страхът от несигурност, страхът от поемане на отговорност – защото, ако положим усилия и сбъркаме, ще ни се наложи да си го признаем, съвсем неосъзнаваният страх – не заслужаваме това, което 123 Бягства от щастието ... или искаме и не сме достатъчно стойностни, за да бъдем наистина щастливи. Всички тези страхове до голяма степен са неосъзнати. Единствено страхът от провал смътно се прокрадва като по-изчистен и по-познат. Колкото и неприемливо да звучат на пръв поглед, и останалите страхове са силно разпространени, особено в случаите при проблеми със самооценката, когато хората живеят с неточна представа за самите себе си. Те декларират явно и са искрено убедени, че се стремят да бъдат добре и че го заслужават. Вътре в себе си обаче нямат капацитета и вярата за това. Досега те са живели с мисълта, че не са като другите, че не се справят и няма как да получат висока оценка, да бъдат приети и потупани по рамото. Склонни са да се откажат поради страха от успех и поради факта, че не са уверени в себе си. Неизвестността и свързаният с нея страх са най-масови. Неизвестното винаги плаши. Струва ли си да се развали едно неудовлетворително положение, ако няма гаранции, че ще бъде заменено с по-добро? Да влагаме ли усилия, ако има вероятност те да не се увенчаят с успех? Няма ли да се разочароваме още повече, ако и сега, и после се окаже, че не сме достатъчно удовлетворени и щастливи? Няма възможност страховете да бъдат заличени или приспани, а не е и нужно. Не е необходимо и да насилваме нещата. Ако в даден момент сме осъзнали какво искаме, но изпитваме силен страх или нямаме достатъчно сили, можем да отложим изпълнението, за да не се пренапрягаме и стресираме допълнително. Ако не направим нищо, можем да сме сигурни, че неудовлетвореността ще продължава да се трупа. И да прерасне в гняв, който в един момент се насочва към самите нас и може да има разрушителни последствия. 124 |