ПРОСВЕТЛЕНИЕТО: ЕДНО БЕЗКРАЙНО НАЧАЛО

Медитацията е отиване навътре. И пътуването е безк­райно, безкрайно в смисъл, че вратата се отваря и продължа­ва непрекъснато да се отваря... докато самата врата се пре­върне в космоса. Медитацията разцъфтява и продължава да цъфти, докато самото цъфтене се превърне в космоса. Пъте­шествието е безкрайно: то започва, но никога не приключва.

Не съществуват степени на просветление. Веднъж появи ли се, вече е тук. То е като скок в океана на чувствата. Ска­чаш, превръщаш се в едно с него, както капката, която капва в океана става едно с него. Ала това не означава, че познаваш целия океан.

Моментът е тотален: моментът на падането на егото -моментът на отстраняването на егото, моментът без его - е тотален. Той е завършен. Доколкото става въпрос за тебе, всичко е съвършено. Но доколкото става въпрос за океана (доколкото става дума за божественото) това е само началото и то няма да има край.

Едно нещо, което трябва да се помни: невежеството ня­ма начало, но има край. Просветлението има начало, но ни­кога не свършва. Двете се превръщат в едно; двете са едно. Началото на просветлението и краят на невежеството са един и същи момент. Това е един момент, опасен момент с две лица: едното лице е обърнато към безначалното невежество, а другото гледа към началото на безкрайното просветление.

Та ти постигаш просветление, но все пак никога не го достигаш. Идваш до него, спускаш се в него, ставаш едно с него, но, все пак, обширното непознато си остава. И точно в това е неговата красота. Това е неговата мистерия.

Ако в просветлението всичко беше известно, нямаше да има никаква мистерия. Ако всичко станеше известно, цялото нещо щеше да бъде грозно. След това мистерията нямаше да съществува; всичко щеше да е мъртво. Затова просветлението не е „познание" в този смисъл. То не е познание като самоу­бийство. То е познание в смисъл, че е отваряне към още по-голямото тайнство. „Познание" тук означава, че ти си познал тайната, осъзнал си мистерията. Не означава, че си я решил: не означава, че съществува математическа формула и сега всичко е ясно. По-скоро, познанието на просветлението озна­чава, че си достигнал до точката, в която мистерията се е превърнала във върховното.

Разбрал си, че това е първичната мистерия; познал си я като мистерия. Тя е станала толкова мистериозна, че не мо­жеш да се надяваш да я разрешиш. Изоставил си надеждата си. Но това не е отчаяние; не е безнадеждност. То е просто разбирането природата на мистерията.

Мистерията е такава, че е неразрешима; мистерията е такава, че самото усилие, да я разрешиш, е абсурд. Мистери­ята е такава, че да се опитваш да я решиш чрез интелекта, е безсмислено. Достигнал си предела на мисленето си. Сега изобщо не съществува мислене. И започва познанието.

Но това е нещо твърде различно от познанието на нау­ката. Самата дума „наука" означава познание, но познание в смисъл, на демистифициране на мистерията. Религиозното познание е нещо, което е точно обратното. То не демистифицира реалността. По-скоро, всичко, което е било познато преди, отново става мистериозно, дори и най-обикновените неща, за които си бил уверен, абсолютно сигурен, че ги поз­наваш. Сега е загубена дори вратата. Всичко, в известен сми­съл, става безпортално - безкрайно и неразрешимо.

Познанието трябва да бъде схващано по този начин: то е участие в изключителната мистерия на съществуването; то е казване „да" на мистерията на живота. Интелектът - инте­лектуалната теория - сега отсъства. Сега си лице срещу лице с него. Това е една екзистенциална среща - не чрез ума, а чрез тебе, чрез твоята тоталност. Сега го чувстваш отвсякъде: от тялото си, от очите си, от ръцете си, от сърцето си. Тоталната личност влиза в контакт с тоталната мистерия.

Това е само началото. И краят никога няма да настъпи, защото краят означава неговото демистифициране.

Това е началото на просветлението. То няма край, но това е началото. Можеш да мислиш за края на невежеството, но няма да има край за това просветлено състояние на ума. Сега си скочил в бездънната пропаст.

Можеш да го разглеждаш от много гледни точки. Ако някой достигне до това състояние на ума чрез кундалини, то­ва ще е едно безкрайно цъфтене. Хилядата листенца на са-хасрара¹ не са просто символ на числото хиляда: „хиляда" означава най-голям брой. Това е символично. Това означава, че листенцата на кундалини, които разцъфтяват, са безкрайно много. Ще продължават да се отварят и отварят, и отварят. И така, ще познаеш първото отваряне, но последното никога няма да настъпи, защото за тях няма ограничение.

Човек може да достигне до тази точка чрез кундалини или с помощта на други пътища. Кундалини не е единствени­ят.

Тези, които постигат просветлението с помощта на дру­ги пътища, достигат до същата точка, но нейното име ще е друго, символът ще е друг. Ще я възприемеш по различен на­чин, защото това, което се е случило, не може да се опише, а това което е описано, не се е случило точно така.

Описанието е алегория, описанието е метафорично. Можеш да кажеш: „То е като цъфтенето на цветето - въпреки че тук няма никакво цвете. Но чувството е, като че ли ти си цвете, което започва да се отваря. Същото чувство за отваря­не присъства и тук." Но някой друг може да го е възприел по друг начин. Той може да каже: „То е като отваряне на врата -вратата, която води към безкрайността, врата, която непре­къснато се отваря." Човек може да използва всякакви описа­ния.

Тантра използва сексуални символи. Те могат да ги из­ползват! Те казват: „То е като среща, като безкрайно едине­ние." Когато тантра казва: „То е също като майтхуна (полово сношение)" това, което се има предвид е: „среща на индиви­дуалното с безкрайното - но безкрайна, вечна."

То може да се представи и по този начин, но всяко раз­биране задължително е метафорично.

То е символично, задължително е да бъде. Когато каз­вам, обаче „символично", нямам предвид, че символът не притежава значение.

Един символ има значение, доколкото отношение има и твоята личност, защото ти го възприемаш по този начин. Не можеш да си го представиш по друг начин. Човек, който не е обичал цветята, който не познава цъфтенето, който е преми­нал през цветята, но не е докоснат от тях, чиито живот не е свързан с „царството на цъфтенето", не може да го почувства като разцъфтяване. Ако обаче го чувстваш като цъфтене, това означава страшно много неща. Това означава, че символът е нещо естествено за тебе. По някакъв начин отговаря на твоята личност.

Въпрос: „Как се чувства човек, след като сахасрара за­почне да се отваря?"

След като сахасрара се отвори, не трябва да има чувства, а вътрешна тишина и пустота. Чувството ще е остро в началото. Kогато го почувстваш за първи път, то ще е много остро - но колкото повече го опознаваш, толкова по-малко остро става чувството. Колкото повече ставаш едно с него, толкова повече то ще губи своята острота. След това настъпва един момент - и той трябва да настъпи - когато няма изобщо да го чувстваш.

Чувството винаги е за новото. Чувстваш това, което е непознато; не чувстваш това, което не е непознато. Чувства се непознатото. Ако станеш едно с него и си го познал, няма да го чувстваш, но това не означава, че то няма да е тук. Ще е тук, дори в по-голяма степен отпреди. То ще продължи да се усилва все повече и повече, но чувството ще продължи да отслабва все повече и повече. И ще настъпи един момент, в който няма да има чувство. Няма да има усещане за „другостта", затова и чувството ще изчезне.

Когато разцъфтяването на сахасрара дойде за първи път при тебе, то е нещо друго от тебе. Непознато е за тебе и ти не си запознат с него. То е нещо проникващо в тебе или ти проникваш в него. Между теб и него има пропаст. Но про­пастта постепенно изчезва и ти се превръщаш в едно с него. Сега не го виждаш като нещо, което става с тебе. Ти се прев­ръщаш в това, което става. То продължава да се разпростира и ти се превръщаш в едно с него.

След това няма да го чувстваш. Ще го забелязваш, но вече няма да го чувстваш, както това е с дишането. Чувстваш дишането си само когато се появи нещо ново (или нещо, което не е наред), иначе не го чувстваш.

Не чувстваш дори и тялото си, освен ако не го нападне някоя болест, ако не се разболееш. Ако си напълно здрав, не го чувстваш: просто го имаш. В действителност, тялото ти е по-жизнено, когато е здраво, но ти не го усещаш. Не е необ­ходимо да го чувстваш; ти си едно с него.

Въпрос: „Какво става с религиозните видения и другите прояви на медитацията, когато се отвори сахасрара?"

Всички тези неща отпадат. Всички картини изчезват -видения, всичко, ще изчезне - защото тези неща се появяват само в началото. Те са добри признаци, но ще си заминат ед­но по едно.

Преди да настъпи отварянето на сахасрара, ще имаш много видения. Те не са нереални; виденията са реални. Но с отварянето на сахасрара виденията ще изчезнат. Вече няма да се появяват, защото това „изживяване на разцъфтяването" е върховото изживяване за ума. Това е последното изживяване на ума; след него умът не съществува вече.

Всичко, което става преди това, се случва на ума, но в момента, в който надраснеш ума, не остава нищо. Когато умът престане, няма да има нито мудри (външни изображе­ния на психични трансформации), нито видения, нито цветя и змии. Няма да има изобщо нищо, защото отвъд ума няма ме­тафори. Отвъд ума реалността е толкова чиста, че другостта не присъства; отвъд ума реалността е толкова тотална, че не може да бъде разделяна на преживяващия и преживяваното.

В рамките на ума всичко е разделено на две. Ти прежи­вяваш нещо (можеш да го наречеш всякак; името е без значе­ние), но разграничението между преживяващия и преживяваното, между познаващия и познаваното, остава. Двойнстве-ността остава.

Тези видения обаче са добри признаци, защото те се по­явяват едва на последните степени. Появяват се тогава, кога­то умът трябва да изчезне; появяват се само тогава, когато умът ще умира. Определени мудри и видения са само симво­лични, символични в смисъл, че сочат настъпващата смърт на ума. Когато умът умре, няма да остане нищо. Или, ще ос­тане всичко, но разграничаването между преживяващия и преживяваното ще изчезне.

Мудрите, виденията - и особено виденията - са прежи­вявания. Те сочат определени степени. Все едно казваш: „Сънувах". Можем да приемем за сигурно, че спиш, защото сънуването показва, че спиш. А ако кажеш: „Бленувах", и то­гава си изпаднал в един вид сън, защото сънуването е въз­можно единствено, когато умът, съзнанието, са заспали. Така че, сънуването е показател за заспиване. По същия начин, мудрите и виденията за показателни за определено състоя­ние.

Можеш да имаш видения за определени фигури. Можеш да ги определиш. И тези фигури, също, ще са различни за различните хора. Фигурата на Шива не може да се яви на християнина. Не може: не съществува такава възможност. Обаче ще се яви Исус. Това ще е последното видение за хрис­тиянския ум. И то е с голяма стойност.

Последното видение, което ще се появи, е на централ­ната религиозна фигура. Тази централна религиозна фигура е последното видение. За християнина (и под християнин раз­бирам този, който е попил езика на християнството, символи­те на християнството, този, на когото християнството е вляз­ло в кръвта и плътта от самото му детство) фигурата на Исус върху кръста ще е последното нещо. Познаващият, преживяващият, все още съществува, но в самия край ще се появи Спасителят. В последния миг на ума (на умиращия ум), на края, присъства Исус.

Но за джайна, Исус не може да се появи; За будиста Исус не може да се появи. За будиста ще присъства образът на Буда. В момента на отварянето на сахасрара - с отваряне­то на сахасрара - Буда ще е тук.

Затова Буда се изобразява върху цвете. Под истинския Буда никога не е имало цвете - под петите му никога не е имало цвете - но под неговите статуи се поставя цвете, защо­то статуите не са действителни копия на Гаутама Буда. Те са изображения на последното видение, което се явява пред ума. Когато умът се разтваря във вечността, Буда бива виждан по този начин: върху цвете.

Затова Вишну е поставян върху цвете. Това цвете е сим­вол на сахасрара и Вишну е последния образ, който ще бъде видян от индуисткия ум. Буда, Вишну, Исус, са архитипове -това, което Юнг нарича „архитип".

Умът не може да възприема нещо абстрактно, затова последното усилие на ума да разбере реалността, ще е чрез символа, който за него е най-важен. Това върхово преживява­не на ума е неговото последно преживяване. Върхът винаги е краят. Върхът е смъртта, така че отварянето на сахасрара е върховото изживяване на ума, най-последното, което е въз­можно чрез ума, най-крайното. Последният образ - централ­ният образ: най-дълбокият, архитипът - ще се появи.

И той ще е истински! Когато казвам „видение", мнозина ще отрекат, че то е истинско. Ще кажат, че не може да е ис­тинско, защото си мислят, че думата „видение", означава не­що илюзорно, но то ще е по-реално от самата реалност.

Дори целият свят да го отрече, ти няма да приемеш от­ричането. Ще кажеш: „За мене е по-реално от целия свят. Камъкът не е толкова реален, колкото образът, който виждам. Реален е. Съвършено истински е." Ала реалността е субек­тивна; реалността е оцветена от ума ги. Преживяванията са истински, но метафората е дадена от тебе, затова християни­те ще дадат една метафора, будистите ще дадат друга, индуистите - трета.

Въпрос: Трансцедентността с отварянето на сахасрара ли настъпва?"

Не, трансцедентността е отвъд (над, след) отварянето. Но просветлението притежава две значения. Първото, уми­ращият ум (свършващият ум, умът, който ще умре, умът, който е достигнал до своя връх, умът, който е достигнал до последната си точка), възприема просветлението. Но се е по­явила бариера и умът няма да се издигне отвъд нея. Умът знае, че това е неговият край и със своя край умът освен това познава края на страданието. Умът освен това познава края разделянето, на конфликтите. Всичко това приключва и умът възприема това като просветление. Но все още умът е това, което го възприема. Така че, това е просветлението, възприето от ума.

Когато умът си е отишъл, тогава се появява истинското просветление. Сега си преодолял, но не можеш да говориш за това, не можеш нищо да кажеш за него. Затова Лао Дзъ казва: „Всичко, което може да се изкаже, не може да е истина. Това, което може да се каже, няма да е истина и Истината не може да се изкаже. Само толкова може да се каже и само това е ис­тина."

Това е последното твърдение на ума. Това последно из­казване притежава значение, голямо значение, но не е транс­цедентално. Значението все още е ограничение на ума. То е все още ментално; все още се възприема и мисли чрез ума.

Той е като пламък, пламъкът на фенера, който ще из­гасне. Тъмнината се спуска: тъмнината настъпва, приближава се все повече и повече.- Пламъкът угасва, пламъкът е достиг­нал до самия край на своето съществуване. Той казва: „Сега е мрак" и изчезва от съществуването. След това мракът става пълен и завършен. Но последното твърдение на умиращия пламък е известно на пламъка: тъмнината не беше пълна, за­щото пламъкът все още съществуваше, имаше светлина. Тъмнината се възприемаше от светлината.

Светлината не може в действителност да възприеме тъмнината. Светлината може да възприеме единствено собс­твените си граници, а зад тях е тъмнината. Тъмнината се приближава все повече и повече, а светлината умира. Тя може да направи последното си изказване: „Загивам" и след това настъпва мракът. Мракът се е приближавал и приближавал, и приближавал. След това светлината прави своето последно изказване и изчезва, и мракът е завършен. Така че изказването е истинно, но не е Истината.

Има разлика между истинното и Истината. Истината не е твърдение. Пламъкът е загинал и се е спуснал мракът. Това е Истината. След това не съществува изказване: тъмнината е налице. Твърдението беше истинно, не е било неистинно. Бе­ше истинно: мракът настъпваше, обграждаше, заобикаляше. Но, все пак, твърдението е направено от светлината. И твър­дението направено от светлината за тъмнината може, най-много, да бъде истинно - а не Истината.

Когато умът престане да съществува, се познава Исти­ната: когато умът не съществува, Истината е. А когато умът е, може да си по-истинен, но никога не си Истината; може да си по-малко неистинен, но не си Истината. Последното твър­дение, което умът може да направи, ще е най-малко неистин­но, но това е всичко, което може да се каже.

Затова, между просветлението, както го възприема умът и просветлението като такова, съществува голяма разлика, въпреки че не е велика. При умиращият пламък не съществу­ва един отделен миг, преди той да умре. След това пламъкът умира и едновременно с това пада мракът. Не съществува отделен момент между двете състояния, но разликата между тях е велика.

Умиращият ум накрая ще има видения - видения на то­ва, което настъпва. Но това ще са видения, възприемани чрез метафори, картини, архитипове. Умът не може да възприеме нищо друго. Умът е обучен със символи, нищо друго. Същес­твуват религиозни символи, артистични символи, естетичес­ки, математически и научни символи, но всички те са симво­ли. По този начин е обучен и образован ума.

Християнинът ще види Исус, но математикът, който умира, един ум, който е образован нерелигиозно, в последния миг може да не види нищо друго, освен някоя формула. Може да е нула или да е символ на безкрайността, но няма да е Исус, няма да е Буда. А умиращият Пикасо може да види един абстрактен поток от цветове в последния момент. Това ще бъде за него божественото. Не може да възприеме божес­твеното по друг начин.

Така че краят на ума е краят на символите и в този край умът ще използва най-важния символ, който той познава. А след това, понеже няма ум, няма да има символи.

Това е една от причините нито Буда, нито Махавира да са говорели за символи. Казвали са, че няма никакъв смисъл да се говори за тях, защото всички те се намират под прос­ветлението. Буда не искал да говори за символи и затова ка­зал, че съществуват единадесет въпроса, които не трябва да му се задават. Било обявено никой да не задава някой от тези единадесет въпроса. И те не били задавани, защото на тях не можело да се дадат верни отговори, трябвало да се използват метафори.

Буда обикновено казвал: „Не искам да използвам мета­фори. Но ако ми зададеш въпрос и аз не ти отговоря, няма да ти стане добре. Няма да е джентълменско, няма да е учтиво. Затова, моля, не задавай тези въпроси. Ако ти отговоря, ще е учтиво, но няма да е вярно. Затова не ме поставяй в тази ди­лема. Доколкото става въпрос за Истината, не мога да изпол­звам символи: мога да използвам символи, само за да се приближа до не-Истийата или, за да се приближа до Истина­та."

Ще има хора, които няма да използват никакви метафо­ри, никакви видения и образи. Те ще отхвърлят всичко, защо­то Истината, възприемана от ума, не може да е просветлени­ето само по себе си. Това са две различни неща. Разбирания­та на ума ще си заминат, когато умът си отиде и след това ще се появи просветлението, но без ума.

Затова просветления човек е без ум - един „без ум" чо­век: живеещ, но без никакви разбирания; действащ, но без да мисли за това; обичащ, но без понятие за любовта; дишащ, но без никаква медитация. Така ще живее момент за момент и в едно цяло с Тоталното, но умът няма да стои между тях. Умът разделя, а сега няма да има разделяне.

Човек съществува като че ли насън. Човек е заспал. И това, което е известно като будно състояние, също е сън. Посвещаването (инициацията) означава, да си в близък кон­такт с някой, който е пробуден. * Докато не си в много близък контакт с някой, който е пробуден, е невъзможно да се събу­диш от съня си, защото умът може дори да сънува, че е бу­ден. Умът може да сънува, че в момента не спи.

Когато казвам, че човек спи, това трябва да се разбере. Ние непрекъснато сънуваме, двадесет и четири часа в дено­нощието. През нощта сме затворени за външния свят, съну­вайки вътрешно. През деня нашите сетива са отворени за външния свят, но сънят продължава отвътре. Затвори за мо­мент очите си и отново ще засънуваш. Отвътре това е една непрекъсната последователност. Осъзнаваш външния свят, но това осъзнаване не е без сънуващия ум. То е наложено върху сънуващия ум, но, вътре, сънят продължава. Затова не виж­даме това, което е в действителност, дори когато по общо мнение сме будни. Налагаме нашите сънища върху реалност­та. Никога не виждаме това, което е; виждаме винаги нашите проекции.

Ако те гледам и в мене има сън, ти ще се превърнеш в обект на проекция. Аз ще проектирам моя сън върху тебе и това, което ще разбера за тебе, ще е смесено с моя сън, с моята проекция. Когато те обичам, ти ми изглеждаш нещо съв­сем различно; когато не те обичам за мен си съвсем друг. Не си същият, защото съм те използвал като екран и съм проек­тирал моя сънуващ ум върху тебе.

Когато те обичам, сънят е различен, затова ти ми изг­леждаш друг. Когато не те обичам, ти си същият - екранът е същият - но проекцията е друга. Сега те използвам като екран за друг мой сън. И отново, сънят може да се промени: отново мога да те обичам. Тогава ще ми изглеждаш друг. Никога не виждаме това, което е; винаги виждаме собствените сънища, проектирани върху това, което е.

Аз не съм един и същи за всеки от вас. Всеки от вас проецира нещо различно върху мене. Аз съм един и същи са­мо, доколкото става дума за мене. Но и ако самият аз съну­вам, тогава, дори за мене, аз съм различен във всеки момент, защото във всеки момент моята интерпретация е различна.

Но, ако аз съм буден, тогава съм един и същ. Буда казва, че тестът за просветления е, че той винаги е един и същ, също като морската вода. Навсякъде, където и да е, тя винаги е со­лена.

Ти имаш около себе си една филмова обвивка от проек­ции, идеи, мнения, понятия, интерпретации. Ти си прожекци­онен апарат, който непрекъснато работи, прожектира разни неща, които не съществуват никъде, освен вътре в тебе и всичко около тебе се превръща в екран. Затова никога не мо­жеш да осъзнаеш, от само себе си, че си заспал дълбоко.

Има един суфи светец, Хиджира. В съня му се появил един ангел и му казал, че трябва да събере колкото се може повече вода от кладенеца, защото на следващата сутрин во­дата по цялата земя ще бъде отровена от дявола и всеки, кой­то пийне от нея, ще полудее.

И така, през цялата нощ, факирът събирал вода. И на­истина станало така! На следващото утро всички полудели. Но никой не разбрал, че целият град бил полудял. Единствено факирът не бил луд, обаче целият град говорел, че той е луд. Той знаел какво станало, но никой не му вярвал и той про­дължил да пие от своята вода, и останал сам.

Но не можел да продължава по същия начин. Градът живеел в свой отделен свят. Никой не го слушал и накрая тръгнала мълва, че той трябва да бъде хванат и затворен. Твърдели, че той е луд!

Една сутрин дошли, за да го хванат. Или трябвало да се отнасят с него като с болен, или трябвало да го затворят, но не можели да го оставят на свобода. Та той бил съвсем полу­дял! Никой не можел да разбере това, което говорел; говорел на съвсем друг език.

Факирът бил в недоумение и не можел да разбере какво става. Опитвал се да помогне на другите да си спомнят свое­то минало, но те били забравили всичко. Не знаели нищо за миналото, нищо за това, което съществувало преди тази бе­зумна сутрин. Не можели да разберат. Факирът станал нераз­бираем за тях.

Обградили къщата му и го хванали. След това факирът казал: „Дайте ми един миг само. Ще се излекувам." Изтичал до най-близкия кладенец, пил вода, и станал нормален. Цели­ят град бил щастлив: факирът бил вече о'кей; вече не бил луд. Всъщност бил полудял, но бил част от обикновения свят.

Ако всички останали са заспали, никога няма да разбе­реш, че си заспал. Ако всички останали са заспали и ти си луд, никога няма да го осъзнаеш.

Под посвешаване разбирам това, че се предаваш на ня­кого, който е буден. Казваш: „Не разбирам, не мога да разбе­ра, аз съм част от света, който е побъркан и заспал. През цялото време сънувам." Това чувство може да се появи дори и в заспалия човек, защото сънят не винаги е така дълбок. Той се колебае, ставайки понякога много дълбок, а след това изкач­вайки се става много плитък. Точно както обикновения сън е колебание от толкова много равнища, толкова много измере­ния, метафизическият сън, за когото говоря, също варира. Понякога си просто на граничната линия, много близо до Буда. Тогава може да разбереш нещо от това, за което говори Буда, това, което казва той. Никога няма да е точно това, кое­то е казал, но най-малкото ще хвърлиш един поглед към Ис­тината.

И така, този, който е на границата на метафизичния сън, ще иска да бъде посветен. Той може да чуе нещо, може да разбере нещо, вижда нещо. Всичко е като че в мъгла, но все пак той чувства нещо. Затова може да отиде при някой, който е пробуден и да предаде себе си. Това е най-многото, което може да се направи от заспалия. Това предаване означава, че той е разбрал, че нещо съвсем различно от неговия сън става. Някъде той го чувства. Не може да го познае точно, но го чувства.

Когато преминава Буда, тези, които са на граничната линия на съня, могат да разберат, че в този мъж има нещо различно. Държи се по различен начин, говори различно, жи­вее различно, върви различно. С него се е случило нещо. Тези, които са на граничната линия, могат да го почувстват. Но те спят и тази гранична линия на осъзнаване не е постоянна. Могат да заспят дълбоко във всеки момент...

Преди да потънат в дълбокото подсъзнание, могат да се предадат на някой пробуден. Това представлява инициализа­цията от позицията на инициализирания. Той казва: „Сам не мога да направя нищо. Безпомощен съм. И знам, че ако не се предам в този момент, мога отново да потъна в дълбок сън.

След това ще е невъзможно да се предам." Така че съществу­ват моменти, които могат да бъдат пропуснати и този, който ги пропусне, може да не ги намери и след векове, защото не зависи от човека това, кога отново ще се окаже на граничната линия. Те зависят от толкова много причини, които той не може да контролира.

От страна на инициализирания инициализацията е то­талното отпускане: абсолютно доверие, пълно предаване. Ни­кога не може да е частично. Ако се предадеш частично, не се предаваш: заблуждаваш себе си. Не може да съществува час­тично предаване, защото при частичното предаване се отказ­ваш да дадеш нещо и този отказ може отново да те захвърли в дълбокия сън.

Предаването винаги е тотално. Затова се изисква вяра и винаги ще се изисква при инициализацията. Вярата се изисква като абсолютно условие, като абсолютно изискване. И в мо­мента, в който се предадеш тотално, нещата започват да се променят. Сега не можеш да се върнеш към своя живот-сън. Това предаване разклаща цялото проециране, целия проециращ ум, защото проециращият ум е закрепен към егото, не може да живее без егото. Егото е неговият основен център, базата му. Ако се предадеш, си предал самата основа, отпи­сал си се напълно.

Инициацията е като човек, който е заспал и търси по­мощ, за да бъде събуден. Предава се на някой, който е събу­ден. Много е просто; тази работа никак не е сложна. Когато отидеш при Буда, при Исус, при Мохамед и се предадеш, то­ва, което предаваш, е твоя сън, твоите сънища. Не можеш да предадеш нищо повече, защото не си нищо повече. Предаваш това. Твоят сън, твоето сънуване, всичките глупости от мина­лото са това, което предаваш.

Oт позицията на посвещавания то е предаване на мина лото, а от позицията на посвещаващия те, това е отговорност за бъдещето. Той поема отговорност... и само той може да е отговорен. Ти никога не можеш да си отговорен: как може то­зи, който е заспал, да бъде отговорен? Отговорността идва със събуждането, Това в действителност е фундаментален за­кон на живота: този, който спи не е отговорен дори за себе си, а този, който е пробуден е отговорен за всички останали.

Ако отидеш при него и му се предадеш, тогава той ста­ва по-специално отговорен за тебе. Затова Кришна може да каже на Арджуна: „Остави всичко. Ела при мене; предай се в стъпалата ми" и Исус може да каже: „Аз съм Истината, аз съм вратата, аз съм пътят. Ела при мене; премини през мене. Аз ще съм свидетел на твоя ден на Страшния съд. Аз ще от­говарям за тебе."

Всичко е аналогично. Всеки ден е денят на Страшния съд и всеки момент е момент на Страшния съд. Няма да има последен ден. Всичко това са термини, които е трябвало да се разберат от хората, на които е говорил Исус. Той казвал: „Аз ще съм отговорен за тебе и аз ще отговарям заради тебе, ко­гато божественото пита. Ще бъда тук като свидетел. Предай ми се; аз ще съм твоят свидетел."

Това е голяма отговорност. Никой, който спи, не може да я поеме, защото дори да си отговорен за себе си, когато спиш, е трудно. Можеш да си отговорен за другите, само ко­гато не е необходимо да си отговорен за себе си, когато си напълно необременен, когато вече не съществуваш. И така, само този, който „вече не е", може да те посвети; иначе никой не може да те посвети. Никакъв отделен индивид не може да посвети някой друг, а ако това се случи (а то се случва толко­ва често, случва се всеки ден - тези, които сами са заспали, посвещават другите, които също спят - слепецът води слеп­ците) и двамата падат в ямата.

Никой, който спи, не може да посвети някой друг, но егото иска да инициализира. Това егоистично отношение се оказва фатално и много опасно. Цялото посвещение, цялата негова мистерия, цялата му красота изчезват заради тези, ко­ито нямат право да посвещават. Само този, който няма от­вътре его, който вътре не спи, който отвътре не сънува, може да посвещава. В противен случай посвещението се превръща в най-големия грях.

В древните времена да се получи посвещение, не е било лесно. Било най-трудното нещо. Човек трябвало да чака с го­дини, за да бъде посветен. Можел да чака дори цял живот. Това очакване било изпитът; то било дисциплиниране.

Например, суфи ще те посвети, само когато си чакал определен период от време. Трябва да чакаш - без да питаш -мига, когато учителят, сам, ще ти каже, че времето е настъ­пило. Учителят може да е обущар. Ако искаш да бъдеш пос­ветен, ще трябва да му помагаш с години в обущарството. И не само помощта в занаята се взима предвид. В продължение на пет години ще трябва да чакаш и да помагаш на учителя в обущарството. Той никога няма да говори за молитви или медитация, никога няма да говори за нещо друго, освен за изработването на обувки. Ще трябва да чакаш в продължение на пет години... но това е медитация! И не е обикновена ме­дитация. Чрез нея ще трябва да се пречистиш.

Това обикновено очакване, това очакване без задаване на въпроси, ще подготви почвата за пълното предаване. Само след дълго очакване може да настъпи предаването, но след това предаването е лесно и учителят може да поеме отговор­ността за ученика.

Сегa цялата работа е станала съвсем различна. Никой не е готов да чака. Толкова много обръщаме внимание на времето, че не можем да чакаме нито миг. И заради това не­търпение, посвещението е станало невъзможно. Ти не можеш да бъдеш инициализиран. Изтичваш покрай Буда и го питаш: „Ще ме посветиш ли?" Ти тичаш; срещаш Буда на улицата, докато тичаш. Дори докато произнасяш тези четири или пет думи, не преставаш да тичаш.

Цялото това тичане на съвременния свят е заради стра­ха от смъртта. За първи път човек така се страхува от смърт­та, защото за първи път човек е станал абсолютно неосъзнат за безсмъртието. Осъзнаваме единствено тялото, което ще умре; не осъзнаваме вътрешното съзнание, което е безсмърт­но.

В древните времена е имало хора, които са осъзнавали безсмъртието и поради тяхното съзнание, поради тяхното безсмъртие, са създали атмосфера, в която е липсвала прип­ряността. И тогава инициализацията е нещо лесно. Тогава очакването е лесно. Тогава за учителя да поеме отговорност­та за ученика е било лесно. Всички тези неща сега са трудни, но, все пак, няма друга алтернатива: инициализацията е необ­ходима.

Ако бързаш, ще ти дам посвещение, докато тичаш, за­щото иначе няма да има посвещение. Не мога да те накарам да чакаш, като предварително условие. Най-напред трябва да те посветя и след това да предизвикам твоето очакване по най-различни начини. Чрез толкова различни средства мога да те убедя да чакаш. Ако най-напред ти кажа: „Чакай пет го­дини и след това ще те посветя", ти не можеш да чакаш, но ако те посветя още в този момент, след това ще мога да съз­дам механизми, чрез които да те накарам да чакаш.

Нека бъде така; няма никаква разлика. Процесът ще е същият. Понеже не можеш да чакаш, променям нещата. Ще те накарам да чакаш след това. Ще измисля толкова много начини, толкова много техники, само за да те накарам да ча­каш. Тъй като не можеш да чакаш, без да правиш нищо, ще създам техники специално за тебе, ще ти дам нещо, с което да си играеш. Можеш да играеш с тези техники. Това ще се превърне в чакане. След това ще си готов за второто посве­щение, което в древните времена би било първото. Първото посвещение е формално; второто ще е истинското. То ще е спонтанно. Ти няма да го искаш от мене, аз няма да ти го да­вам. То ще стане само; ще се случи в най-вътрешното същес­тво. И ти ще разбереш, когато то се случи.

Предаване от страна на ученика, отговорност от страна на учителя: това е мостът. И когато си способен да се предадеш, учителят ще се появи. Учителят е тук. В живота винаги е имало учители. В света никога не е имало недостиг на учите­ли; учениците винаги не са достигали. Но нито един учител не може да започне нещо, докато някой не се предаде. Така че, когато при тебе настъпи момент за предаване, не го пропус­кай. Дори и да не намериш някой, на когото да се предадеш, тогава просто се предай на съществуването. Но когато се по­яви момент за предаване, не го пропускай, защото тогава си на граничната линия, тогава се намираш между съня и буд­ното състояние. Просто се предай!

Ако можеш да откриеш някой, на когото да се преда­деш, много добре, но ако не можеш да намериш такъв човек, просто се предай на универсума. И учителят ще се появи; той ще дойде. Той идва, когато има предаване. Ти ставаш празен, ставаш пуст и силата се втурва в тебе и те изпълва.

Затова винаги помни, че когато почувстваш нещо като предаване, не изпускай момента. Може да не се появи повече, може да настъпи отново след векове и животът ти ще е безс­мислено пропилян. Когато моментът настъпи, просто се пре­дай.

Предай се на божественото, на каквото и да е - дори на някое дърво - защото истинския проблем не е на кого се пре­даваш: същността е предаването. Предай се на дървото и дървото ще се превърне в учител за тебе. Предай се на камъ­ка и камъкът ще се превърне в твой бог. Истината е предава­нето. И когато е налице предаването, винаги се появява ня­кой, който поема отговорността за тебе. Това се разбира под посвещаване.