разходи на практика представляват тъканта на инвестиционния процес в човека. По-простия и достъпен за пресмятане вариант на отчитане на инвестиционните разходи свеждаме до преките парични средства, които субектите на инвестициите изразходват за подобряване на качествените параметри на наличния човешки капитал. Лесно е да се докаже, че когато съществува несъответствие между физическия капитал и работната сила, производителността на икономическата система ще бъде пониска. В практически план най-добре е двата процеса да се осъществяват едновременно като инвестиционни, макар реалната картина да е твърде сложна и на моменти да изключва възможността за синхронизиране на по-прецизно равнище. Улеснението в тази посока идва от обстоятелството, че субектите на микроравнище, които движат нишките на двата паралелни инвестиционни процеса, са едни и същи. Това позволява да съществува единство в интересите, породено от тъждеството на самия субект. Той би постъпил очевидно нерационално, ако занемари една от двете инвестиционни програми – тази за хората, и другата – за техниката и технологията. Зад това единство се крият множество трудности, противоречия и разминавания във времето, които са неизбежни поради естеството на практическото им осъществяване. В практически план обаче субектите на двата вида инвестиции само по принцип са едни и същи. Всеки от тях има различни възможности в областта на инвестициите и на практика икономическата и обществената среда съдържат всички потенциално възможни противоречия в тази област. Семействата обикновено не разполагат със значими ресурси за инвестиции във физически капитал, бизнесът на фирмено равнище има определени предпочитания към инвестициите във физически капитал, държавата е основен инвеститор при масовото формиране на човешкия капитал от определено качество, които бизнесът на практика потребява наготово и едва по-късно – след като е