Миграционните процеси в община Благоевград



страница1/8
Дата06.07.2017
Размер1.73 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8

ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ




Публична администрация



ДИПЛОМНА РАБОТА


тема: Миграционните процеси в община Благоевград


Дипломант: Научен ръководител:

Фак. №


1999г.

СЪДЪРЖАНИЕ


Увод 2

Глава първа

Теоретико-методологически аспекти на миграционните процеси


  1. Същност и специфика на миграционния процес 3

    1. Човешкият фактор 3

    2. Същност и видове миграции 17

    3. Основни миграционни потоци 22

  2. Модел на миграционното поведение 27

    1. Същност и структура на миграционното поведение 27

    2. Видове условия и фактори, детерминиращи миграционното поведение 34

Глава втора

Проблеми на миграцията в община Благоевград и опити за тяхното решение



  1. Географско положение и особености на община Благоевград 46

  2. Динамика на човешкия фактор и ролята на регионалното стопанство 50

  3. Качества и параметри на миграционните процеси в община Благоевград 86

  4. Механизъм за регулиране на миграционните процеси в общината 95

Използвана литература 101

Приложение 102



Увод

Избрания за разработка проблем в дипломната работа, безспорно е актуален, значим и полезен.

Края на хилядолетието и с амбиции за по-големи успехи в следващите години, в Република България протичат сложни и динамични процеси на сериозни преобразования. Извършва се административно-териториално преустройство на страната, търсейки се решение на икономически трудности и използване от застойните процеси, разгръща се пазарна икономика и се демократизира цялото общество.

В тази обстановка наред с грижите за по-ефективно използване на изградената в страната материално-техническа база, вниманието се насочва и към качествено развитие и ефективно използване на човешките ресурси, намаляване на безработицата, регулиране на миграционните процеси.

Въз основа на тези съображения избрахме за разработка в дипломната работа само проблема за миграционните процеси.

Това е проблем с особена значимост за една от водещите общини в Благоевградска област – община Благоевград. Целта ни е след неговото изследване, анализ и оценка, да направим някои препоръки за регулирането му и преодоляването на трудностите.

Подходът за разработване на дипломната работа е след една теоретико-материална обосновка да направим анализ и оценка на миграционните процеси в общината и на използвания от областта и общината управа механизъм за тяхното регулиране.

Първа глава с двата параграфа, е подчинена на теоретико-методологическата обосновка, докато във втората глава са четирите параграфа правим анализ на практическия опит.

В разработката на дипломната работа е използвана богата фактологическа информация, посочени в библиографската справка литературни източници, както и лични наблюдения и изследвания на дипломанта.

Въз основа на всичко това, изводите и оценките в дипломната работа са подкрепени с над 40 диаграми, схеми, справки, а в заключение правим някои препоръки, с които би се подобрила работата по овладяване и регулиране на миграционните процеси в община Благоевград.



Глава първа



Теоретико-методологически аспекти на миграционните процеси.


  1. Същност и специфика на миграционния процес




    1. Човешкия фактор

В настоящия етап динамично протичат процесите в националния икономически комплекс. Извършва се замяна на държавна собственост с частна по пътя на приватизацията, закриват се нерентабилни предприятия, а други са в принудителен престой, чакащи своето включване в програмите на приватизацията.

Много от държавните предприятия са с неосигурени пазари и липса на инвестиции. Частния сектор в условията на валутен борд и кредитна стагнация на банките, продължава да търси своето място на пазара.

Паралелно с тези процеси, протичат динамично и процесите, свързани с човешкия фактор. С общото намаляване на населението, намалява и количеството на трудовите ресурси. Голяма част от тях са безработни, а други търсят своята реализация, осъществявайки миграции.

Механичното движение на населението, известно още под наименованието миграции, е много сложен, динамичен и противоречив процес. Той поражда икономически, политически и социални проблеми.

Проблемите в административно-териториалното деление на страната, свързани със създаването на новите области, рефлектират върху интензивността и посоката на миграционните потоци. Това налага конкретно оценяване и регулиране миграционния процес.

Човешките ресурси винаги са били решаващи, като причините са следните:


  • предназначение на човешките ресурси – единствено те са тези, които съединяват суровините, технологията, информациите и паричните ресурси в продукт

  • човешките ресурси са скъпи – но инвестирането в тях води до повишаване на производителността им

  • човешките ресурси са уникални – изискват особена справедливост за себе си. Хората със защитената справедливост са производителни и удовлетворени. Хората с ощетена справедливост са непроизводителни и неудовлетворени. В това се състой уникалността им.

За да се изясни същността на човешкия фактор, ще насочим нашето внимание най-напред към населението. То е в основата на просперитета на всяко общество. Като най-общо понятие населението може да се определи като съвкупност от хора, населяващи дадена територия към определен момент.

Населението и трудовите ресурси са определящ фактор за стопанското усвояване и развитие на всяка територия. Значението на човешкия фактор в процеса на производство се определя от фактора, че хората са едновременно производители и потребители на материални блага и духовни ценности. Със своят активна позиция при преобразуване на природата и обществото те се явяват фактор на социално-икономическия процес. С усъвършенстването на производствените процеси, човек спомага и за оптимизиране на взаимодействието между природата и обществото, с цел създавани на по-добри жизнени условия и запазване на екологичното равновесие. С важно значението за развитието на териториалното разпределение на производството са количеството и качеството на трудовите ресурси.

Качествата, характеризиращи сега трудовите ресурси, са продукт на едно дълго формиране в историята. В настоящия момент се отразяват като характера логични особености на населението и от там на трудовите ресурси. Именно начина на формиране на нациите определя и такива качества като мобилност, заложено в същността на българите; стремеж към промяна в търсене на изява, щастие и сигурност; способност за поемане на риск, непокорност, свободолюбие, силен дух и воля. Формирането на българската народност и нация, е продължителен и сложен процес. За неговото начало се приема обединяването на трите основни етнически елемента: траки, славяни и прабългари.

Територията, върху която се формира българската народност, е заселена още в праисторическо време. Най-ранни нейни обитатели са тракийските племена. Тяхното формиране като етност е през периода XI-XII в.пр.н.е. Траките се отнасят към индоевропейската езикова общност.

Славяните са най-значимите като брой на населението етнически елемент, участвал в формирането на българската народност. Те също се отнасят към индоевропейската общност, тяхната прародина е обширната територия между балтийско море, Карпатите и реките Одър, Днепър и Днестър. През V-VI в. От новата ера някои славянски племена се заселват на балканския полуостров и формират групата на южните славяни. В резултат на географската диференциация те се разделят на две подгрупи: българска и сърбохърватска.

Прабългарите са значително по-малобройни в сравнение със славяните и траките. Те имат тюркско-алтайски произход и тяхната прародина е територията на Средна Азия. През VIIв. От новата ера прабългарите създават северно от р.Кубан племенен съюз, начело с хан Кубрат. След неговото разпадане една част от тях предвождани от хан Аспарух, се установяват в земите около делтата на р.Дунав и сключват съюз с живеещите в съседство славянски племена. По такъв начин се полагат основите на Първата българска държава (681г. от новата ера).

За трайното сливане на трите етнически елемента, освен образуването и укрепването на българската държава, определящо влияние оказват и приемането на християнството като обща религия, създаването и разпространението на славянската азбука, съвместния начин на живот, общите селища и външно политически интереси.

През последвалите исторически периоди младата българска народност е подложена на изпитание от нашествията на печенеги, маджари, кумани, татари и други племена, както и продължилото близо два века византийско владичество.

Силно изразено негативно внимание върху етнокултурното развитие на българите оказва периода на турското робство (1396-1878г.). Идването на османските завоеватели предизвиква обезлюдяване на част от територията, населявана с българи и засилване на турското етническо присъствие. Това довежда до значително забавяне на естествения ход на развитие на българската народност. През XVIIIв. В резултат на социално-икономическото развитие се създават предпоставки за прерастването на българската народност в нация. Този процес намира израз в борбите за национално признаване и политическо освобождение. Независимо от успешния край на Руско-турската война (1877-1878г.), българския национален въпрос не получава цялостно и трайно решение. Причина за това са решенията на берлинския конгрес, по силата на които българската етническа територия е разделена на няколко части. През 1885г. българския народ успява да постигне частично решение на националния въпрос чрез обединението на Княжество България и Източна Ромелия. Неуспехите във войните от 1913-1918г. и последвалите ги корекции на границите на България спъват идеята за цялостно национално обединение. Като последици от това значителен брой българи остават да живеят извън границите на българската държава. Сложното историко-политическо развитие на нашата страна се отразява върху динамиката на протичащите демографски процеси. За да изясним същността и спецификата на тези процеси, влияещите им фактори и проявяващите се тенденции, ще насочим нашето внимание към основните показатели, използване за тяхното характеризиране.

Важен демографски показател е броя на населението. Той има значение за производството и потреблението на материални блага и духовни ценности, както и за формирането на трудовите ресурси.

Според съществуващите исторически личности, населението на България преди падането и под турско робство, е между 1,4 и 2,5 млн. души.

По-късно през IX в. Броят на българите е между 4,5 и 5,5 млн. души.

След Освобождението на България започват редовни преброявания на населението, първото от които е през 1880г. Данните от тях показват непрекъснато нарастване до 1985г.: 3,1 млн. души през 1887г. 6,0 млн. души през 1934г.: 8,9 млн. души през 1985г.

Промените в броя на населението са резултат на неговия естествен прираст, а също и на миграциите, предизвикани от корекциите в териториалния обхват на страната.

Неговото влияние върху нарастването на населението оказват войните (1912-1918г.). последвалото нарастване е резултат от демографската компенсация и притока на бежанци от Македония, Турция, Западните покрайнини и Добруджа.

Влияние върху броя на населението оказват също емиграцията през 30-те години към задокеанските страни, връщането на Добруджа през 1940г. и жертвите по време на Втората световна война.

През периода 1985-1992г. населението на страната е почнало с 476000 души, като това се дължи на отрицателния естествен и механичен прираст. Негативните тенденции продължават и през следващите години, като през 1998г. населението на България е 8 230 371 души.

Според прогнозите на НСИ намаляването на ще продължава, като през 2010г. броя на населението ще бъде около 7,8 млн. души.

Върху териториалното разпределение на населението влияние оказват редица природогеографски и социалноикономически условия и фактори. От природогеографските условия най-голямо значение имат релефът в съчетание с надморската височина, климатът и наличието на водоизточници. От социално-икономическите фактори определящо влияние имат развитието и териториалното разположение на производството и свързаната с него стопанска усвоеност на територията. През последните десетилетия силно влияние върху разпределението на населението оказват и процесите на индустриализацията и урбанизацията, водещи до концентрация на демографски потенциал в големите градове и промишлени центрове.

Основен показател за териториалното разпределение на населението е неговата средна гъстота. Нейните стойности са в зависимост от промените в броя на населението и площта на територията която то обитава. Нарастването на населението на България води до увеличаването на неговата гъстота от 30 д/км2 през 1980г. на 81 д/км2 през 1985г. Отклонение от тези тенденции има само през военните години (1813-1918г.) и през 1940г., когато България си връща по-слабо населената територия на Добруджа. Започналото през 90-те години намаляването на населението се отрази и върху средната му гъстота, която през 1998г. е 74,2 д/км2 . В териториален план с най-голяма гъстота (над 100 д/км2) са Софийската котловина, Горнотракийската низина и районът на Варна – Девня. Най-малки малки са нейните стойности в Западните Родопи, Странджа, Добруджа (под 50 д/км2, а в отделни части и под 25 д/км2). Движението на населението има голямо значение за характеристиката му, тъй като включва промените в неговото естествено движение (възпроизводство) и механично движение (миграция).

Естественото движение на населението (възпроизводството) се изразява с показателите раждаемост, смъртност и естествен прираст. Влияние върху тях оказват различни фактори: демографски, социално-икономически, природни, социално-културни, биологически и психологически.

Възпроизводството е процес на естествена смяна на поколенията, процес на обновяване на генерацията.

Раждаемостта е основен демографски показател за възпроизводството на населението. Тя е показател на броя на живо родените деца на 1000 жители или спрямо средното население. Влияние върху нея оказват броят на сключените бракове, бракоразводите, жените във фертилна възраст (15-49г.), аборти, половата структура, жизненото равнище и репродуктивната нагласа и поведение на населението.

Различните проявления на тези фактори през отделните етапи от социално-икономическото развитие на България определя динамиката на раждаемостта след Освобождението. Нейните високи стойности в края на IX и началото XXв. се обуславят от нуждата на работна ръка в древните земеделски стопанства и патриархалните традиции в българското семейство. Раждаемостта намалява в годините на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, след което отново нараства (следвоенна демографска компенсация). Последвалото намаление през 30-те години се дължи на влиянието на световната икономическа криза, емиграцията на мъжкото население към страните на Новия свят и постепенното отмиране на патриархалните традиции. Това довежда до снижаване на раждаемостта, която достига 20-25% в навечерието на Втората световна война. Първите следвоенни години са с по-висока раждаемост в резултат на следвоенната демографска компенсация. Следва период на непрекъснато намаляване на раждаемостта. Определено влияние в тази насока имат дълбоките социално-икономически промени, определящи голямата и обществено-трудова ангажираност на жената, урбанизацията, повишената миграционна подвижност на населението, както и разширената употреба на контрацептиви.

През 90-те години влияние върху раждаемостта започва да оказва и спадът върху жизненото равнище на населението, в резултат на икономическа криза. Средния брой на децата на една жена е 1.5, което се доближава до най-ниското равнище на страните от Западна Европа. В България се утвърждава еднодетния модел на възпроизводство на населението, наложен от влошеното икономическо състояние. Раждаемостта продължава да намалява, като за 1998г., тя е 7,9 %. Стойностите в градовете и в селата са съответно 8,5% и 6,7%. По-ниската раждаемост при селското население, е последица от по-силното му застаряване. В териториален план с най-висока раждаемост (над 15%) са някои общини в Родопите, Лудогорието, долината на р. Места и Източна Стара планина. Най-ниски са нейните стойности в общините в Краището, Северозападна България, централните части на Стара планина, отличаващи се със силно застаряло население.

Смъртността е другия показател, определящ възпроизводството на населението. Тя е показател за броя на починалите на 1000 жители. Смъртността зависи от редица фактори, най-значими от които са: възрастовата структура на населението, неговото жизнено равнище, състоянието на здравеопазването и социалните грижи, войните и природните бедствия.

В края на XIXв. и началото на XXв. смъртността в България е с високи стойности (20-25%). През военните години (1912-1918г.) тя достига 32%. С повишаването на здравната култура на населението и развитието на здравеопазването, равнището на смъртността намалява, като в началото на Втората световна война е 13%. Намаляването продължава и след войната и през периода 1961-1964г. е достигната най-ниска стойност от 7,9%. След периода на увеличение, което е най-силно изразено през 90-те години.

През 1998г. смъртността на населението в България е 14,3% (11,3% в градовете и 20,2% в селата). Запазва се значителна по-висока смъртност на мъжете спрямо тези на жените във всички възрасти.

Важни показатели на демографското и социално-икономическо развитие на България са детската смъртност и средната продължителност на живота. От 150-160% в началото на XXв., намалява до 120% преди Втората световна война и 14,4% преди 1998г. Предпоставката за бързото й намаляване (12,9% в града и 18,5% в селата) след войната, е развитието на здравната мрежа и специализираното детско здравеопазване. Детската смъртност е показател за броя на умрелите деца до навършването на 1 годишна възраст на 1000 живородени деца.

Средната продължителност на живота у нас показва изменения. През периода непосредствено преди Втората световна война тя е била 53г. за мъжете и 55г. за жените. С развитието на здравеопазването и подобряване на условията на живот тя се повишава, като през 1997г. е 67,1г. за мъжете и 74,3г. за жените.


Средна продължителност на живота

България 1997г.

общо

град

Село

70.5

70.8

69.4

Мъже

67.1

67.6

65.7

жени

74.3

74.5

73.5

Когато резултатната величина, естествения прираст отразява особеностите в динамиката на раждаемостта и смъртността. (Той се получава като разлика на показателите раждаемост и смъртност). През първите години след Освобождението той е висок (18-20%). През XXв. започва да намалява, като в отделните военни години неговите стойности са отрицателни. По-значително е намалението през 30-те години и в навечерието на Втората световна война, когато естествения прираст е около 9%. Следва слабо покачване (в следствие на демографската компенсация), след което се установява трайна тенденция на намаляване, израз на което са отрицателните му стойности след 1990г. През 1998г. естествения прираст е (-6,4%), (-3,0% в градовете и –13,5% в селата).

Механичното движение на населението известно под наименованието миграции. Същността и спецификата на миграционните процеси, както и интензивността на различните миграционни потоци ще бъдат анализирани подробно в следващите параграфи.

Механичния прираст е важен демографски показател, отразяващ особеностите в динамиката на миграцията на населението. Той се получава като разлика на емигриралото и имигриралото население, т.е. заселване минус изселване.

Друг демографски показател е действителния прираст. Той представлява сборът, съответно разликата на естествения прираст и механичния прираст.

Съвкупността от взаимосвързани характеристики, основаващи се на определени признаци: пол, възраст, местоживеене, семейно положение, образование, етническа принадлежност, представлява структурата на населението. Промените в тези характеристики се определя от действието на природни, социално-икономически, демографски и психологически фактори. От своя страна структурата на населението също е фактор за социално-икономическото и демографското развитие на страната.

Половата структура на населението се определя от особеностите на раждаемостта, смъртността и миграциите. Като израз на съотношение между мъжете и жените, половата структура имат важно значение за възпроизводството на населението и неговата трудова дейност. Високата раждаемост и малко по-големия брой на родените момчета спрямо тези на момичетата (105:100), предопределя количествения превес на мъжкото население в България до Балканската война. През периода на войните (1912-1918г.) съотношението се променя в полза на женското население. Следва период на относително равенство, като през последните десетилетия се очертава превес на женското население. През 1998г. на 1000 мъже се падат 1050 жени. Засилващият се дисбаланс е резултат от по-голямата продължителност на живота при жените и по-активното участие на мъжкото население във външните миграции. Териториалните различия в полово-възрастовата структура на населението отразяват особеностите на социално-икономическото и демографското развитие. В районите с изразено надмощие на тежката промишленост (въгледобив,рудодобив, металургия и др.) преобладава мъжкото население. Подобно разделение има и в районите с по-висока от средната за страната раждаемост. Обратно, в териториите с застаряло население преобладават жените, които имат по-голяма продължителност на живота.

Възрастовата структура на населението представлява разпределението му възрастови групи и се определя от особеностите на неговото естествено движение, миграциите и средната продължителност на живота. Тези фактори са тясно свързани със социално-икономическото развитие, определящо жизненото равнище на населението. Най-често възрастовата структура се разглежда от гледна тока на възможностите за трудова дейност. В този случаи населението се поделя на три групи: под трудоспособна, в трудоспособна и над трудоспособна. У нас под трудоспособната възраст е до навършването на 16г. Трудоспособната възраст е определена от 16г. до 55 навършени години за жените и от 16 до 60 навършени години за мъжете. Над трудоспособната възраст е над тези възрастови граници.

През последните десетилетия започна да се проявява процесът на демографско остаряване, което достигна най-голямо развитие през 1990г. Той представлява нарастване на относителния дял на населението в над трудоспособната възраст. Темпът на демографско остаряване за 1998г. е 100.4, (101.3 в градовете и 99.8 в селата).

През 1998г. възрастовата структура на населението на страната е следната:


Възрастова структура на населението на РБългария за 1998г.

България 1998г.

общо

В градовете

В селата

всичко

мъже

жени

всичко

мъже

жени

всичко

Мъже

жени

възраст

8230371

4014071

4216300

5596753

2714901

2881852

2633681

1299170

1334448

Под трудоспособната

1451378

744321

707057

1010315

517574

492768

441063

226774

214289


В трудоспособната

4750328

2488568

2261760

3484459

1786903

1697556

1265869

701665

564204


Над трудоспособната

2028665

781182

1247483

1101979

410451

691528

926686

370731

555955

Характерното за нея е, че намалява относителния дял на населението в трудоспособна и под трудоспособна възраст и се увеличава относителния дял на населението в над трудоспособната възраст. България е сред страните с най-застаряло население. Средната възраст на населението за 1998г. е 39.4г., като в градовете тя е 37.3г., а в селата – 43.8г.

От особено значение е и коефициента на възрастова зависимост. Той представлява броят на лицата от населението в “зависимите” възрасти (население под 15 и на 65 и повече години) на 100 лица от населението в “независимите” възрасти (от 15 до 64г.). Коефициента на възрастова зависимост за 1998г. е 74.4 (39.8 в градовете и 66.7 в селата).

Важна структурна характеристика на населението е разпределението му по местоживеене (селищна структура). Съобразно съществуващата у нас подялба на селищата те се делят на градско и селско. Промените в селищната структура на населението, са резултат на социално-икономическото развитие и равнището на урбанизацията. Това е движение на населението от селата към градовете. Но и социално-икономическия процес, насочен към усъвършенстване на условията и начина на живот в дадена териториална общност.

През първите десетилетия след Освобождението на България градското население нараства бавно, като през 1934г. неговия относителен дял е 21.4%. Започналата през Втората световна война концентрация на промишлени обслужващи дейности в градовете доведе до неговото бързо нарастване. През 1948г. относителния дял на градското население е 25% през 1985г. – 64.8%, през 1992г. – 67.1%, а през 1998г. – 68%.

Брачната структура показва разпределението на населението по семейно положение и има важно значение за неговото възпроизводство. Влияние върху брачната структура оказват социално-икономическите, демографските,психологическите, социално-културните, биологичните и природните фактори.

В брачната структура влизат: неженени (неомъжени), женени (омъжени), разведени, вдовци (вдовици). Най-характерно за нея през последните години е намаляването на относителния дял на семейните и увеличаване на разведените и вдовците (вдовиците):





Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница