Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Рискован изборРискованите избори, например дали да вземем чадър, или не, и дали да отидем на война, или не, се правят без предварително знание за последиците от тях. Тъй като последиците от такива действия зависят от несигурни събития, като например времето или решението на противника, изборът на един акт може да се тълкува като приемане на облог, който може да доведе до различни резултати с различни вероятности. Следователно е естествено, че изследването на вземането на решения при риск се фокусира върху изборите между прости облози с парични резултати и определени вероятности, с надеждата, че тези прости задачи ще разкрият базисни нагласи спрямо риска и стойността. Ще скицираме един подход към рискования избор, който извежда много от своите хипотези от един психофизически анализ на реакциите към парите и към вероятността. Психофизическият подход към вземането на решения може да се проследи назад до едно забележително есе, написано от Даниел Бернули през 1738 г. (Бернули 1954), в което той се опитва да обясни защо хората по принцип са несклонни към риска и защо отвращението от риска намалява с увеличението на богатството. За илюстрация на отвращението от риска и на анализа на Бернули разгледайте избора между една перспектива, която ви предлага 85% шанс да спечелите 1000 долара (заедно с шанс да не спечелите нищо) и алтернативата да получите 800 долара със сигурност. Голямо мнозинство хора предпочитат сигурното нещо пред риска, макар че облогът има по-високо (математическо) очакване. Очакването от един паричен облог е претеглена средна стойност, при която всеки възможен резултат се оценява по неговата вероятност да се случи. Очакването на облога в този пример е 0,85 х $1000 + 0,15 х $0 = $850, което превишава очакването на $800, свързани със сигурното нещо. Предпочитанието към сигурната печалба е пример за отвращение от риска. По принцип предпочитанието към един сигурен резултат пред облог, който има по-високо или равно очакване, се нарича несклонно към риск, а отхвърлянето на едно сигурно нещо в полза на облог с по-ниско или равно очакване се нарича търсещо риска. Бернули предполага, че хората не оценяват перспективите по очакването за техните парични резултати, а по-скоро по очакването за субективната стойност на тези резултати. Субективната стойност на един облог е отново претеглена средна стойност, но сега тя е субективната стойност на всеки резултат, която е претеглена по неговата вероятност. За да обясни отвращението от риска в тази рамка, Бернули предполага, че субективната стойност, или полезността, е вдлъбната функция на парите. В такава функция разликата между полезностите на 200 долара и на 100 долара например е по-голяма от разликата в полезността между 1200 долара и 1100 долара. От вдлъбнатостта следва, че субективната стойност, приписвана на една печалба от 800 долара, е повече от 80% от стойността на една печалба от 1000 долара. Следователно вдлъбнатостта на функцията на полезността налага несклонно към риск предпочитание към сигурната печалба на 800 долара пред 80% шанс за спечелване на 1000 долара, макар че двете перспективи имат еднакво парично очакване. В анализа на решенията е обичайно резултатите от решенията да се описват в понятията на общото богатство. Например предложението да заложиш 20 долара на хвърляне на монета се представя като избор между настоящото богатство на човека Б + $20 или Б – $20. Тази репрезентация изглежда психологически нереалистична: нормално хората не мислят за относително малки резултати в понятията на състоянията на богатство, а в понятията на печалби, загуби и неутрални резултати (като например запазване на статуквото). Ако ефективните носители на субективната стойност са по-скоро промените на богатството, отколкото крайните състояния на богатството, както предполагаме, психофизическият анализ на резултатите би трябвало да се прилага по-скоро към печалбите и загубите, отколкото към общия имот. Това предположение играе централна роля в едно третиране на рискования избор, което нарекохме теория на перспективите (Канеман и Тверски 1979). Интроспекцията, както и психофизическите измервания навеждат на извода, че субективната стойност е вдлъбната функция на размера на дадена печалба. Същото обобщение е приложимо и към загубите. Разликата в субективната стойност между една загуба на 200 долара и една загуба на 100 долара изглежда по-голяма, отколкото разликата в субективната стойност между една загуба на 1200 долара и една загуба на 1100 долара. Когато функциите на стойността за печалбите и загубите се съединят, получаваме S-образна функция от типа, показан на фигура 1. Функцията на стойността, показана на фигура 1, е (а) дефинирана по-скоро на базата на печалбите и загубите, отколкото на общото богатство, (б) вдлъбната в сферата на печалбите и изпъкнала в сферата на загубите, и (в) значително по-стръмна при загубите, отколкото при печалбите. Последната особеност, която наричаме отвращение от загубата, изразява интуицията, че една загуба от X долара е по-отвратителна, отколкото е привлекателна една печалба от X долара. Отвращението от загубата обяснява неохотата на хората да се обзалагат на ези-тура при равни залози: привлекателността на възможната печалба не е достатъчна, за да компенсира отвратителността на възможната загуба. Например повечето респонденти в извадка студенти отказваха да заложат 10 долара на ези-тура, ако бяха изправени пред възможността да спечелят по-малко от 30 долара. Допускането на отвращението от загубата играе централна роля в икономическата теория. Обаче точно както вдлъбнатостта на стойността на печалбите влече след себе си отвращение от риска, изпъкналостта на стойността на загубите влече след себе си търсене на риска. Всъщност търсенето на риска в загубите е силен ефект особено когато вероятностите за загуба са значителни. Разгледайте например ситуацията, при която човек е принуден да избира между 85% шанс да загуби 1000 долара (заедно с 15% шанс да не загуби нищо) и сигурната загуба на 800 долара. Голямо мнозинство от хората изразяват предпочитание към риска пред сигурната загуба. Това е търсещ риска избор, защото очакването от облога (-$850) е по-лошо от очакването на сигурната загуба (-$800). Търсенето на риска в сферата на загубите е потвърдено от няколко изследователи (Фишбърн и Кохенбергер 1979; Хърши и Шумейкър 1980; Пейн, Локхън и Крум 1980; Словик, Фишхоф и Лихтенщайн 1982). То е наблюдавано и при непарични резултати, като например часове болка (Еракар и Сокс 1981) и загуба на човешки живот (Фишхоф 1983; Тверски 1977; Тверски и Канеман 1981). Грешка ли е да бъдеш несклонен към риск в сферата на печалбите и търсещ риска в сферата на загубите? Тези предпочитания потвърждават неудържимите интуиции относно субективната стойност на печалбите и загубите и предположението е, че хората би трябвало да отдават предпочитание на своите стойности. Обаче ще видим, че S-образната функция на стойността води до изводи, които са нормативно неприемливи. За да разгледаме нормативния проблем, се обръщаме от психологията към теорията на вземането на решения. Може да се каже, че съвременната теория на вземането на решения започва с пионерския труд на Нойман и Моргенщерн (1947), които формулираха няколко квалитативни принципа, или аксиоми, които би трябвало да ръководят предпочитанията на един рационален човек, който взема решение. Техните аксиоми включваха транзитивността (ако А се предпочита пред Б, а Б се предпочита пред В, тогава А се предпочита пред В) и подмяната (ако А се предпочита пред Б, тогава един равен шанс да получиш А или В се предпочита пред един равен шанс да получиш Б или В), наред с други условия от по-техническо естество. Нормативният и дескриптивният статут на аксиомите за рационалния избор са предмет на оживени дискусии. По-специално: съществуват убедителни данни, че хората невинаги се подчиняват на аксиомата за подмяната, и съществува значително несъгласие относно нормативното качество на тази аксиома (напр. Але и Хейгън 1979). Обаче всички анализи на рационалния избор приемат два принципа: доминантността и инвариантността. Доминантността гласи, че ако перспектива А е поне толкова добра, колкото е перспектива В във всяко отношение, и по-добра от Б поне в едно отношение, тогава А би трябвало да се предпочете пред Б. Инвариантността постановява, че редът на предпочитанията между перспективите не зависи от начина, по който се описват те. Две версии на един проблем за решаване, които се разпознават като еквивалентни, когато са показани заедно, би трябвало да водят до едно и също предпочитание дори когато се показват поотделно. Сега ще покажем, че изискването на инвариантността, колкото и елементарно и безобидно да изглежда, по принцип не може да бъде удовлетворено. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|