Моделите на (прото-) българските преселения от средна азия към европа константин Каменов

Започваме от II в.пр.Хр., когато хун-ну разбиват масагетите, а последните се преселват на запад от Памир, в района на Бактриана. Тези земи биват прекалено населени. Под термина сармати, част от масагетите се заселват в северен Кавказ. През същото време останалите масагети воюват със саките, които са изтласкани в Согдиана. Това предизвиква част от племето обитавало тези земи да се пресели край Северното Причерноморие. В Средна Азия през разглеждания период има смесване на родствени (прото-) български племена. Античните автори ги отбелязват с етнонимното прозвище тохари.

Промяната в ландшафта и климата през предхристиянската античност предизвиква много от средноазиатските (прото-) българи да се преселят в Европа.

Тук ще разгледаме моделите, по които се консолидират и самоназовават в новите си земи тези племена. Те са от типа “Свещено име”.

Териториите на Северното Причерноморие около новата ера са обитавани от (прото-) траките кимери. В Северен Кавказ се поселват масагети и хун-ну племена от района на Тарим. Първите се появяват с етнонима сармати, а вторите като хайландури. Част от следващата голяма група, изселила се от Имеон, също се установява в тези земи. Това са барсилите, назовали се така по името на своя вожд Барсил. Като вид държава, територията им е наречена Барзалия. От друга страна, като географски район, същата земя е позната под топонима (Първа) Сарматия. След изследването на други подобни модели, реализирали се при преселение, се налага хипотезата, че име на държава се наслагва от племе, приело етнонима си по името на своя принц. Новите епоними са възприети на по-високо ниво в йерархията на почит, спрямо по-древните названия. Тези, които носят ранни корени, името на племето им се наслагват като различни форми топоними.

Масово е преселението на малките (прото-) български племена уари и хуни от източен Урал до Северното Причерноморие. Към тях се присъединяват и изселващи се от Средна Азия други (прото-) българи. Така се оформят две големи обединения от племенни групи. Тъй като принц Уар е бил по-старият от Хун, уарите (=псевдо аварите) е трябвало да получат юридическа доминанта над събратята си – европейските хуни. Около вторите обаче се консолидират повече преселили се племенни групи и фактически доминантата става тяхна.

От района на Имеон до Северното Причерноморие се изселва още една голяма (прото-) българска общност. Тя е водена от князете-братя Булгар и Хазар и по техните имена епонимите на племената са булгари и хазари. В земите на хуните те са приети и по името на по-големия брат, новата им конфедеративна държава се появява като България.

Други важни параметри от разглеждания модел може да се опишат чрез термина за преселение от разглеждания вид, познат като “Ver Sacrum”.

“Според разказа на Прокопий Кесарийски, явно предаващ народна легенда, респ. мит, обитаващите в този район хуни, наричани кимерийци, имали цар с двама сина. След смъртта на баща си, при лов, братята Утигур и Кутригур, както се именували синовете на този неназован цар, последвали една хвърлила се във водата на оттока сърна и така разбрали, че прехвърлянето на другия бряг е възможно.(…) Утигур се върнал обратно и останал в роди­ната си, докато Кутригур повел своите хора на преселение отвъд оттока. Съответно поданиците на единия и на другия брат приели имената утигури и кутригури. Тъй като Прокопий определено представя двата етникона като обозначе­ния на частите на една първоначално цялостна общност, то следва да се постави въпроса за природата на тези части и по силата на какъв механизъм те стават основа за формирането на два различни етноса.(…) този разказ спада към митологич­ните разкази за преселение от типа Ver Sacrum (букв.: "свещена пролет")(…) Трябва да се отбележи във връзка с това още, че в случая с (древно-) българската легенда редом с указанието за животното водач се запазва и названието, отразяващо ликантропичния облик на юношеските Männerbünde, формиращи преселническия колектив. В някои повествувания от този тип животното водач е всъщност зооморфно превъплъщение на бъдещия брачен партньор.” (Ст. Йорданов, “Обичаят “Свещена пролет” у прабългарите и механизмът на преселенията им в Северното Причерноморие и на Балканите”)

Стефан Йорданов причислява разгледания обичай към италийските. “Ver Sacrum” обаче е съхранил корените си от неолитната култура на (прото-) траките. (Прото-) българите го запазват и в Средна Азия, а текстовете за него се появяват едва в Античността.

“Италийският обичай бил изграден от няколко ритуално-митологични комплекса, чийто механизъм се задвижвал периодично, в определени празнични дни, обикновено на Новогодишния празник, когато след зрелостните инициации юно­шите напускали родния социум и отпътували от територията му в търсене на нова родина и местопоселване. Според наличните изворови данни този тип миграции се осъществявал по следния начин: При големи бедствия колективите на тези народи посвещавали на боговете всички деца и всички до­машни животни, които щели да се родят през годината. Но докато през пролетта животните били жертвани, то по "хуманни съображения", както твърди граматикът Фест (Fest., De verb., XIX, 379, s. v. Ver Sacrum), подлежащите на жертвоприношение (sic!) девойки и юноши не били убивани, а трябвало след постигане на пълнолетие да напуснат страната. Отиващите си младежи трябвало също така да отвоюват нови обиталища. Според Дионисий Халикарнаски юношите заминавали въоръжени (öπλοις κοσμήσάντες), което според нас оз­начава, че те поначало представлявали някакво въоръжено формирование, каквито били юношеските Männerbünde. Както се вижда, картината на този тип преселения в наличните изворови данни (срв. още: Рln., Nat. hist., III, 110; Strab., Georg., V, 4, 2; V, 4, 3; Ovid., Fast., III, 95; Verg., Аеn., VII, 750) явно се опира върху една подложена на наивнорационалистично тълкуване древна митологична основа, в която се съдържал соционормативният модел на ритуалното поведение при зрелостните инициации и при следващите ги митологизирани и ритуализирани социогонични актове. (…)

Така например античният автор е категоризирал основните персонажи в повествованието – епонимните герои Утигур и Кутригур – именно като младежи, което за нашия анализ е твърде важно. Тази тяхна категоризация говори, също както в случая с италийската практика на преселения през т. нар. "Свещена пролет", за принадлежността им към възрастовата степен на юношеството. Изглежда и тук преселващите се били доскорошните юноши на социалния колектив, който ги излъчвал в миграция като негов демографски излишък. Утигур и Кутригур са представени от Прокопий като братя – синове на кимерийския владетел, т.е. като принадлежащи към един и същ социум – независимо от факта, че впоследствие те ще станат родоначалници на различни етнични колективи от родово-племенен тип. Ако се обърне внимание също така и на факта, че според разказа на легендата единият епонимен герой – Утигур – останал в старите обиталища, а другият – Кутригур, повел преселение далеч от тези стари обиталища, може да се приеме също така, че става дума изглежда не просто за преселение "Свещена пролет", но за негова разновидност от типа на минората.

По изследванията на О. Шрадер, Адолф Пикте, но най-вече на Ив. Добрев и Ст. Йорданов делението на утигури и кутригури е типичното за предците ни дуално-фрактално устройство. Според тези учени при разгледаните разселвания тези племена се делят на вътрешни българи (=хазари, кутригури, хуни и др.), които са наричани черни и външни българи (=булгари, кутригури, хуни и др.), които са сребърни. Сред последните се появява и подплмето оногондури (=уногондури; хуногондури).

(Прото-)българското влияние върху Западна Европа е най-всеобхватно след преселения от Средна Азия. Няколко хилядолетия преди Христа започват периодични техни преселения тип Generator Sacrum “Свещен родител” към тази част на Европа. Между тези племена има учениците, познати от древните извори със санскритския термин келти. Те са от (прото-) тракийските племена и когато първоначално напускат Балканите, изселвайки се на изток, племето, което се отделя от тях и остава по старите си местоживелища, е галите. Не е доказано все още дали келтите са ученици още от Тракия, дали това е семантика на името им едва в Средна Азия или е второстепенно значение в етнонима им. И в други изследвания сме отбелязвали, че българите преди Христа не са народност, а мисловност, вид култура от еднородни (прото-) тракийски племена. Смисълът в живота им е насочен към духовното извисяване на хората и приобщаването им към Бога. Затова можем да кажем, че и келтите, като част от (прото-) българската група, са подготвени да разнасят познанието за Бога. В основата си те трасират пътя за по-лесно приемане на християнството, като пренасят идеите, закодирани в неизопачения БЕХТ ЗАВЕТ (= Стар завет), който не се е различавал от Христовото учение. В легендарната келтска книга "Cath Maighe Tured" (Битката при Маг Турд, позната ни от по-късния препис, направен през XVI в.) са представени първите келтски божества, които са наложени и върху митологичните възгледи на местното население от Британските острови. Най-почитаното от тях е Фир Болг (хора на Болг), което не е Бог, а (прото-) българска духовна общност – Болги, която, както и Один, е обожествена. Навсякъде той е боготворен като създател на ирландските келти. Неговта майка Бриг (от (прото-) българското племе бриги), известна и като Бригита, Бриган и Бригантия, е почитана при всички народи, консолидирани от келтите.

След Троянската война, прогонени от местоживелищата си, ахейски племена на (прото-) траките заселват Британските острови. Първата голяма група е от мирмидоните, които на островите се появяват с прозвището Фир Болг (Фър Болг). Погрешно е становището чрез лингвистични тълкувания на името, неговото значение да се поднася като Торбаланите. Това са хора – типични земеделци (какъвто е бил и Ахил), облагородили първо земите на днешна Англия, а след това и на Ирландия. Интерес предизвикват сведения на антични автори, но ние ще използваме един техен интерпретатор от средните векове, обхванал всички гледни точки в една. Йоан Маллала пише за мирмидоните на Ахил: „... българите, тъй наречени мирмидони.” В друг негов препис, както и на негови съвременници, текстът звучи: „българите, някога наричани мирмидони”. Именно тези българи – мирмидони са фир болгите. Тъй като етнонимът ясно се набива на очи, само ще подчертаем, че първичната консонанта от която произлизат Б, В и Ф, е П. Това е възможно само при определени вокални промени. Така реконструирана първата част на названието в началния си вариант ще звучи Пер=царствен. Семантиката на Фир Болг е царските мъдреци. След тях се заселва Племето на Дану (хората на Дану). Те идват от същите земи, като според Джералд Хокинс и Джон Уайт, племената са от островите на Егейско море. Според сведението те са траки – пеласги. Миранда Грийн пък твърди, че са митични племена, също както фир болг и фоморите. Нашите изследвания показаха, че Племето на Дану е от същинска Тракия. Терминът Дану е сакрален при тази група (прото-) траки и означава Божествен. Използва се обаче само за назоваване на големи реки. Тяхната божественост е в зависимост от лунния култ, тъй като реките се свързват с напояването. Така следващата (прото-) тракийска група, появила се на Британските острови, носи цялата митология на преданглийските и първични ирландски племена.

В тази част не може да не споменем отново за преселението тип “Свещен родител” на (прото-) български групи племена от Средна Азия (държавата Балхара) в Скандинавието. Те са водени от княз (принц) Один (Вотан). Той оставил Валхала да бъде управлявана от синовете му. След това се заселил в Скандинавието и въвел нова култура и познание за Бога сред автохтонните племена. Впоследствие е обожествен. И тъй като Один е бил преди това владетел на Балхара, ще добавим, че в скандинавските диалекти от неговия период, названието на споменатото владение може да придобие формата Валхала (Б>В, Р>Л - познати промени във всички (прото-) тракийски езици). Один носи (прото-) българско познание за Господ Бог, което е много по-пълно от това на примитивните аборигени скандинавци. Той им оставя и (прото-) българска руническа писменост, както и много въведения в прагматичния живот, между които най-силно влияние оказват корабостроенето и корабоплаването.

Другата общност от (прото-) български племена, която води преселение на Запад около новата ера, са белгите. От тях възниква и названието на днешната държава Белгия, където се установява по-голямата част от тази група.

За да приключим въпроса с (прото-) българите келти и техните преселения тип “Свещен родител”, ще разгледаме още една от водещите им духовни групи от подплемена – Болгите. Името им, както по традиция се придобива сред (прото-)българите, е на принца им Болг, по-големият брат на Брен (Брем, в други варианти). Според йеросхимонах Спиридон в неговата "История во кратце о болгарском народе славенском" (от1792 г.), (древно-) българската песен "БОГ СЕ РОДИ КОЛЕДО" е всъщност "Болг се роди, Коладе". Тъй като това събитие е станало на същата дата (но няколко века по-рано), на която е роден Йешуа (Иисус) (25 декември), се е получило уподобяване на празниците. Колад е бил тираничен владетел, чиято агресивност спрямо хората се е проявявала поради факта, че не е можел да се сдобие с потомство. Най-важната цел на всички (прото-) българи е била да имат собствен син. Чрез децата те са се сдобивали с ученици (=келти; санскр.ез.). Тъй като те не са притежавали роби, то наличието на повече деца в семейството е било жизнено необходимо, защото са помагали в домашните задължения. По-важната отговорност на учениците е, след като бъдат обучени, да разнасят сред другите племена познанието за Бога.

Посочените причини променят Колад. Когато се ражда Болг, неговото благородство (както при всички българи ) се възвръща. Той дава голямо угощение за целия народ, но рождението на Болг се запомня сред хората повече с песните, хората и веселието. Това събитие е като предзнаменование за идването на самия Христос. По името на Болг е кръстено цялото племе, което повежда учениците (келтите) към просветителската им мисия на Запад. По-късно малкият брат на Болг, Брен се преселва със своето племе в Средна Европа. По неговото име е наречена столицата на днешна Швейцария – Берн.

Разгледаните по-горе няколко преселения към Западна Европа са също и модели Ver Sacrum.

Феноменът на мащабното завръщане на (прото-) българските племена е познат в науката като голямото преселение на народите. Будистката група започва движение по пътя на махалото, първо чрез масагетите ІV - І век пр.н.е. При отделянето им от Азия и заселването им в северен Кавказ, групата се преименува на сармати. Когато част от тях заедно с кимери и с траки от Мала Азия се заселват край днешна Балтика, от ІІІ - І век пр.н.е., това място е наречено Втора Сарматия, Сарматски океан, а заливът – Венетски. Първите сармати край Кавказ след разделянето на две приемат названието алани.

В “Лiтопис Гадяцького полковника Григорiя Грабянки”, завършен през 1710 г., се разказва историята на Полша, както и полския народ от времето на Ной до написването на хрониката. От него се разбира, че поляците се считат за потомци на най-големия Йафетов син Гомер или потомци кимерови. Става ясно, че кимерите заселили земите от Черно море до Швеция включително, като са взели дейно участие при сформирането на всички народи из тази територия. На пръв поглед доста странни твърдения. Но всички полски сведения се потвърждават и дори се обогатяват с допълнително информация от намерената от нашето звено литовска “Кроника початку и назвиску Литвы, и о кнзех литовскихъ, и о дђлахь ихь, из сториков полскихь и рускихъ собранная през того жь иеромонаха Феодосия Сафоновича, игумена Михаилского золотоверхого, Киевского року 1673”.

В “Бехистунския надпис” в единия език, в който е дадено името кимери (=гимараи), в другия език съответства името на племето саки (=ашгузаи). Саките от своя страна са сред (прото-) българския средноазиатски клон, който дори влияе върху създаването на тюрките.

Когато групата на българите-хайландури се завръща от Кушанската държава, част от нея се заселва край северното Причерноморие, друга нейна група продължава заедно с кимерите на Запад. По пътя си кимбрите се отделят от кимерите и заселвайки се в Алпите, стават основа на бъдещата швейцарска народност. Кимбрите, продължаващи на Запад, се заселват на Британските острови и създават уелската народност. Хайлендрите продължават още на Север и са една от двете групи, формирали шотландците. Цялостно кимерите достигат до Испания, пренасяйки по пътя си свещения термин Иберия (Хиберния). Първата Иберия е била в днешния Кавказ. Втората с това име е Албания, а сегашният Иберийски полуостров е територията на Испания и Португалия. Хиберния е древното име на Шотландия, което жителите й използват и до днес. Повече от половината фамилии в Португалия са Гимараиш, което на един от използваните (прото-) български езици в Средна Азия, както и при кимерите, се превежда – Кимерови. В България в няколко района все още се срещат местности с название Кимера. Друго голямо завръщане от Средна Азия е това на (прото-) българското племе бавари и други. Това са част от германци, белгийци, французи, испанци, ирландци. Както пишат средновековните автори Айнхард и Фридигер, княз Балгер поселва баварите в едноименната днес германска област. През една мрачна нощ франкският крал Дагоберт избива почти всички от тях, като само малка група се спасява при българите на Алцек в днешна северна Италия. По този начин в Германия изчезва арийското потекло.

След като фиксирахме най-важните преселения и разгледахме моделите, които ги движат, то за финал ще се спрем отново на две от най-важните, за да видим как те са в основата на европейската Българя.

От арийското владение Согдиана се изселва главното племе, което заема Крим, след което в античните и средновековни текстове полуостровът е отбелязван като Оногурско епископство с централен град Согд.

“…трима братя от Вътрешна Скития, които водеха със себе си 30 хиляди скити, присигнаха след един поход от шестдесет и пет дни, преминавайки през бродовете отсам планината Имаон… Когато те стигнаха до границите на Ромеите, един от тях взе десет хиляди мъже, отдели се от своите братя и премина през Танаис в посока към Данубис (…) другите двама братя дойдоха до земята на Аланите, която се знае като Берзилия… Българите и Пугурите, които изградиха жилищата, по-рано бяха християни. Когато чужд народ завладя тези земи, бяха познати по името на по-стария брат, наречен Казариг.” (Златарски, В. ст.; ”Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите”)

“По това време тръгнаха от Вътрешна Скития трима братя с 30 хиляди скити. И те идваха… И когато те стигнаха до границите на Ромайе, един от тях, чието име беше Булгарис, взе 10 кораба и премина през река Танаис и се установи на стан между реките Танаис и Данубир…въпреки че те бяха Скити, Ромайе ги наричаха Българи. Тогава тези двама други братя стигнаха до страна Алан, която е Барсалия… Те (Българите и Пугурите) бяха преди християни, а сега са наричани Казарайе по името на най- възрастния брат…” (“The Chronografy of Gregory Abu’l-Faraj…commonly known as Bar Hebraeus, 1225-1286”)

Средновековните автори предлагат основното сведение, че от планината Имаус се изселват българи (І век пр.н.е. – І век), чиито двама князе носят имената Булгар и Хазар. След установяването им северно от Черно море те започват да управляват като отделни владетели своите подплемена. Така по името на предводителите си източностоящото племе се преименува на булгари, а отседналите на запад са хазари, но и двете групи са българи. Досега в историографията се разглеждаше версията, че планината Имаус е Памир. Голяма е вероятността обаче това да е Имаус в Мала Азия (която до преди няколко века бе автономното българско владение, в сърцето на Турция), известно с името Коня. Тъй като Имаус, след преселението на тези българи, се свързва с Хипийските планини (известни като Конските планини), където е новото местожителство, то можем да приемем, че преселението от Мала Азия е по-вероятно, отколкото от Памир. Това е последното преселение, след което започва формирането на европейската Българска държава. През І век племената булгар, хайлендър, хонугондур, оногур и други български групи приемат християнството от апостол Андрей. От своя страна българите хазари остават старозаветници. Независимо, че има и преселили се племена от Средна Азия, които са с друга вяра, всички те се консолидират и през ІІ век Канасувиги Авитохол създава Първата европейска Българска държава. Две са годините, според най-добрите изследователи – Георги Кръстев, Йордан Вълчев, Петър Петров и други, когато се е случило това. Независимо дали е 153 г. или 165 г., то държавнотворческият акт е налице и днешна България е призната като държава. Когато през VІІ век става битката предимно между хазари и хонугондури, тя е изключително на верска основа, а не война между отделни народи (държави). Канасувиги Исперих (Аспарух) запазва западната половина на държавата под свое управление, като я разширява на юг, завладявайки и земи от Балканите. Това показва, че той не създава нова държава, а само разширява пределите на съществуващата вече. Затова е необходимо вече да се приеме позицията, че Дунавска България е продължение на Авитохолова, а не нова държава. След разгледаната битка възникват още шест държави с български ген, като повечето от тях се назовават България – Котрагова (Волжка), Черна (около днешен Киев), Куберова (днешна Македония), Алцекова (първоначално Бавария, след това северна Италия), Хазария (днешна източна Украйна и северен Кавказ) и Вътрешна България (между Хазария и Авитохолова) с кратък период на съществуване. Сведения за тях се съдържат в „Елински и римски летописец” (частта наречена „Именник на българските князе”), българския летопис „Сказание за дъщерята на хана”, записан от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир (ІХ век), византийски хроники („Византийски топарх”, Х век), отбелязаните вече две литовски, арменската география „Ашхарацуиц”, арабски автори – Ибн Фадлан (ІХ век), Абу Ал Гарнати и в други текстове.

Чрез ген и култура (прото-) българите, бидейки преди това (прото-) траки, създават всички съществуващи днес важни генетични връзки между народите.

БИБЛИОГРАФИЯ:
Авдиев,В.,История на древния Изток,С., 1977.

Гумильов,Л.,История народа хунну,т.1 и 2, М.,1997.

Каменов,К.,Небето помни II – Бог вижда, П.,2007.

Сб.Страници от историята на българите в Северното Причерноморие,В.Т.,1996.