ТРЕТА ГЛАВА.
ИСКАМ ДА СЕ МАХНЕ
Имам една пациентка – Роуз, която напоследък говори предимно за взаимоотношенията си със своето единствено дете, момиче в юношеска възраст. Роуз е на ръба да се откаже от дъщеря си, която се вълнува единствено от алкохол, секс и компанията на други разгулни младежи.
Преди Роуз бе изследвала чувствата си като майка и съпруга, многобройните си изневери, бягството си от семейството заради друг мъж преди няколко години и завръщането си след края на аферата. Роуз е била страстна пушачка и бе развила тежка форма на емфизем, но дори при тези обстоятелства през последните няколко години бе полагала усилия да изкупи поведението си, посвещавайки се отново на дъщеря си. Но без резултат. Аз настоятелно ѝ бях препоръчал семейна терапия, но дъщеря ѝ бе отказала и сега Роуз бе достигнала своята точка на пречупване: всеки пристъп на кашлица и всяко посещение при пулмолога ѝ напомняха, че дните ѝ са преброени. Тя желаеше единствено облекчение: „Искам да се махне“, казваше ми тя. Броеше дните до момента, в който дъщеря ѝ щеше да завърши гимназията и да напусне дома – за да учи в колеж, да работи или каквото и да е. Вече не я беше грижа по какъв път ще поеме. Не спираше да шепне, на себе си и пред мен: „Искам да се махне“.
В практиката правя всичко по силите си, за да сплотявам семействата на пациентите си, да поправям разривите между братя и сестри, деца и родители. Но в случая с Роуз вече съм изтощен и изгубил всякаква надежда за семейството ѝ. В предходните сесии се опитвах да я подтикна да помисли какво би станало, ако прекъсне връзката с дъщеря си. Нямаше ли да чувства вина и самота? Но от това нямаше никаква полза, а и времето ни изтичаше: знаех, че не ѝ остава още много. След като насочих дъщеря ѝ към отличен терапевт, се отдадох единствено на Роуз и застанах изцяло на нейна страна. Няколко пъти тя ми каза: „Още три месеца, докато завърши гимназията. След това да се омита. Искам да се махне. Искам да се махне“. Започнах да се надявам желанието ѝ да се осъществи.
Когато по-късно същия ден излязох на обиколка с велосипеда, започнах тихо да си повтарям думите ѝ: „Искам да се махне. Искам да се махне“. Не след дълго се бях унесъл в мисли за собствената си майка, виждайки, може би за първи път, света през нейните очи. Питах се дали и тя не си е мислела същото, дали не е произнасяла подобни думи за мен. И сега, като се бях замислил за това, не си спомнях да бе проявила някаква майчинска тъга, когато най-накрая и завинаги напуснах дома ни, за да уча медицина в Бостън.
Авторът с майка си и сестра си, ок. 1934 г.
Спомням си сцената на сбогуването: майка ми маха от стъпалата пред къщи, докато аз потеглям с натоварения догоре шевролет. Представям си как, след като съм се скрил от поглед, тя е влязла вътре, затворила е след себе си входната врата и е въздъхнала дълбоко. После, две-три минути по-късно, е изправила гръб, усмихнала се е широко и е поканила баща ми да танцуват на Хава Нагила3, за да отбележат случая.
Да, майка ми имаше добро основание да се чувства облекчена, когато на двайсет и две годишна възраст напуснах дома ни завинаги. Аз бях смутител на семейния мир. Тя никога не намираше добра дума за мен и аз ѝ отвръщах подобаващо. Докато се спускам по дългия склон на един хълм, въображението ме връща в онази нощ, когато бях на четиринайсет и баща ми, тогава на четирийсет и шест, се събуди от жестока болка в гърдите. В онези дни лекарите правеха домашни посещения и майка ми тутакси се обади на нашия семеен лекар – доктор Манчестър. В тишината на нощта тримата – баща ми, майка ми и аз – чакахме нетърпеливо. (Сестра ми Джийн, със седем години по-голяма от мен, вече учеше в колеж и я нямаше у дома.) В моменти на объркване майка ми прибягваше до примитивното мислене: случеше ли се нещо лошо, трябваше да има виновник. И виновникът този път бях аз. Час по час онази вечер, когато баща ми се присвиваше от болка, тя изкрещяваше към мен: „Ти, ти го уби!“. Даде ми да разбера, че моята непокорност, моето неуважение, раздорите, които предизвиквам у дома – всичко това е унищожило баща ми.
Години по-късно, когато на аналитичната кушетка разказах на своята свръхортодоксална психоаналитичка Олив Смит тази случка, предизвиках в нея рядък, мимолетен изблик на нежност. Тя цъкна с език – тц, тц, – наведе се към мен и каза: „Колко ужасно. Колко ужасно трябва да си се чувствал“ Тя беше строг обучаващ аналитик в строга организация, в която интерпретацията се ценеше като единствения ефективен акт на аналитика. Аз не си спомням нито една от нейните дълбокомислени, наситени и внимателно формулирани интерпретации. Но спомена за реакцията ѝ онзи път, за проявата ѝ на топлота, аз пазя дори сега, почти шейсет години по-късно.
„Ти го уби, ти го уби.“ Все още чувам пронизителния глас на майка ми. Спомням си как треперех, парализиран от страх и ярост. Искаше ми се и да ѝ изкрещя в отговор: „Той не е мъртъв! Млъкни, глупачке!“. Тя не спираше да бърше челото на баща ми и да го целува по главата, а аз седях на пода, свит в един ъгъл, докато най-накрая, около три часа призори, чух големия буик на доктор Манчестър да мачка есенните листа на улицата и се втурнах надолу по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, за да му отворя. Много харесвах доктор Манчестър и при вида на едрото му кръгло лице паниката ми се разсея. Той разроши косата ми, успокои майка ми, постави на баща ми инжекция (вероятно морфин), допря стетоскопа си до гърдите му и ми даде да послушам. „Чуваш ли, момчето ми? – каза ми той. – Тик-така. Силно и равномерно като часовник. Няма страшно. Ще се оправи.“
Тази нощ аз видях баща си на прага на смъртта, почувствах както никога преди вулканичната ярост на майка ми и за да се предпазя, взех решение да затворя в себе си вратата към нея. Трябваше да се махна от това семейство. През следващите две или три години почти не ѝ говорех – живеехме като непознати под един покрив. И преди всичко, спомням си дълбокото облекчение, което се разля у мен с влизането на доктор Манчестър. Никой никога не ми е поднасял такъв дар. Още в онзи миг аз реших да стана като него. Исках някак да предам на другите утехата, която той бе донесъл на мен.
Постепенно баща ми се възстанови и въпреки че изпитваше болка в гърдите при най-малко усилие – дори ако трябваше да измине разстоянието между две пресечки – и се налагаше незабавно да извади кутийката с нитроглицерин и да глътне една таблетка, той живя още двайсет и три години. Баща ми беше благ и великодушен мъж, чийто единствен недостатък, според мен, беше липсата на кураж да се опълчи на майка ми. През целия ми живот взаимоотношенията ми с майка ми представляваха кървяща рана и въпреки това, какъв парадокс – именно нейният образ почти всеки ден изплува в съзнанието ми. Виждам лицето ѝ: тя не е никога спокойна, никога не се усмихва, никога не е щастлива. Беше интелигентна жена и макар да бе работила много, всеки ден от живота си, беше дълбоко неудовлетворена и рядко произнасяше нещо приятно, положително. Но днес, докато с велосипеда минавам покрай местната гимназия, си мисля за нея другояче: колко са приятните емоции, които аз съм предизвикал у нея, докато живеехме заедно? Благодарен съм, че по-късно станах по-добър син.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.
ЗАТВАРЯНЕ НА КРЪГА
От време на време препрочитам Чарлз Дикенс, който винаги е заемал централно място в личния ми писателски пантеон. Неотдавна вниманието ми привлече един необикновен пасаж в романа му „Повест за два града“: „С наближаването на края всъщност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са сякаш последни приготовления за отпътуването. Сърцето ми сега се трогва от спомени, които бяха отдавна заспали...“.
Този откъс ме вълнува дълбоко: наистина, приближавайки края, аз осъзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои спомени, разговорите за тяхното бъдеще нарушават покоя на миналото ми и аз се улавям да преразглеждам жизнената си история. Спомените ми от ранната детска възраст винаги са били откъслечни, вероятно – както винаги съм бил убеден – поради нещастното ми детство и мизерията, в която живеехме. Сега, вече прехвърлил осемдесетте, в съзнанието ми нахлуват все повече образи от онова време. Пияниците, спящи в оповръщания ни вестибюл.
Самотата и изолацията, които чувствах. Хлебарките и плъховете. Червендалестият бръснар, който ме наричаше „еврейче“. Моите тайнствени, мъчителни и неосъществени сексуални копнежи в юношеството. И постоянното усещане, че не съм си на мястото – единственото бяло дете в квартал на чернокожи, единственият евреин в общество на християни.
Да, миналото ме притегля към себе си и аз вече с болезнена яснота осъзнавам пълния смисъл на израза „изглаждане на отношенията“. Чак сега вече съм в състояние да си представя как мъртвите ми родители биха се гордели, гледайки ме да говоря пред публика. По времето, когато почина баща ми, бях публикувал в медицински издания едва няколко статии, които той не можеше да разбере. Майка ми го надживя с двайсет и пет години и макар поради лошия си английски и сполетялата я по-късно слепота да не можеше да чете книгите ми, тя ги държеше подредени в купчинка край креслото си, поглаждаше ги и се суетеше около тях, когато ѝ дойдеха на посещение в старческия дом. Толкова много между родителите ми и мен остана недовършено. Толкова много необсъдени неща останаха за съвместния ни живот, за напрежението и нещастието в нашето семейство, за моя свят и техния свят. Когато си представя живота им – как са пристигнали на остров Елис без пукната пара, необразовани, без да знаят дума английски, очите ми се пълнят със сълзи. Иска ми се да мога да им кажа: „Знам през какво сте преминали. Знам колко тежко ви е било. Знам какво сте направили за мен. Моля ви, простете ми, че така съм се срамувал от вас“.
Сподели с приятели: |
