Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Мъжът в костюма разказва на баща ми смайващи неща:
– Учителите ме уверяват, че синът ви Ървин е необикновен ученик и има потенциала да стане изключително полезен член на обществото ни. Но това би се случило, ако и единствено ако му бъде осигурено добро образование. – Баща ми седи вцепенен, хубавите му проницателни очи са приковани върху непознатия, който продължава: – Сега държавните училища във Вашингтон се управляват добре и напълно удовлетворяват потребностите на средния ученик, но те не са подходящото място за вашия син, който е много надарен ученик. – Той отваря куфарчето си, подава на баща ми списък с частни училища и продължава: – Приканвам ви да го изпратите в някое от тези училища, където да завърши образованието си. – Изважда от портфейла си визитна картичка и я подава на баща ми. – Ако се свържете с мен, ще направя всичко по силите си, за да му помогна да получи стипендия. – Виждайки объркването на баща ми, пояснява: – Ще се опитам да осигуря помощ за плащането на таксата – тези училища не са безплатни като държавните. Моля ви, за доброто на сина си направете това свой най-важен приоритет. Режи! Фантазията винаги свършва дотук. Въображението ми все не успява да завърши сцената. Никога не ставам свидетел на реакцията на баща ми или на последващия разговор между него и майка ми. Тази фантазия е израз на моя копнеж да бъда избавен. Когато бях дете, не харесвах живота си, квартала си, училището си, другарите си в игрите – исках да бъда избавен от всичко това и в тази фантазия за пръв път аз бивам признат за специален човек от значим представител на външния свят, тоест света отвъд културното гето, в което съм отгледан. Откривам тази своя фантазия за избавление и издигане в книгите си. В третата глава на романа „Проблемът (на) Спиноза“2 Спиноза, докато върви към дома на своя учител Франциск ван ден Енден, си спомня първата им среща няколко месеца по-рано. Ван ден Енден, бивш йезуит и преподавател по класически езици и литература със собствена школа, е влязъл в магазинчето на Спиноза да си купи вино и стафиди и удивен от дълбочината и размаха на неговия ум, го е поканил в школата си, за да го запознае с философията и литературата, създадени от неевреи. Въпреки че романът е, разбира се, художествена измислица, аз се опитвах да се придържам възможно най-близо до историческите факти. Но не и в този пасаж: Барух Спиноза никога не е работил в семеен магазин. Такъв магазин не е имало: семейството му се е занимавало с вносно-износна търговия, но не е притежавало магазин за продажба на дребно. Аз работех в семейната бакалия. Фантазията ми за признание и избавление приема много форми. Наскоро гледах постановката на Дейвид Айвс „Венера в кожи“. Пиесата започва със сцена, в която виждаме отегчен режисьор в края на целодневно прослушване на актриси за главна роля. Изтощен и много неудовлетворен, той се готви да се прибира у дома, когато влиза задъхана и много притеснена актриса. Закъсняла е с цял час. Режисьорът ѝ казва, че е приключил за деня, но тя започва да го умолява. Тъй като наглед е простовата, грубовата, необразована и съвсем неподходяща за ролята, той отказва. Но тя е тъй настоятелна и умела в убеждаването, че накрая, за да се избави от нея, той отстъпва и се съгласява на кратко прослушване. Започват да четат сценария заедно. Когато чете своите реплики, тя се преобразява, акцентът ѝ се променя, речта ѝ зазвучава по-зряло, говори като ангел. Той е изумен, съвсем смаян. Това е актрисата, която търси. Тя дори далеч надминава очакванията му. Възможно ли е сега пред него да седи онази мърлява, недодялана жена, с която се е запознал само преди трийсетина минути? Продължават да четат сценария. Спират чак когато са изпълнили брилянтно цялата пиеса. Хареса ми цялата постановка, но тези първи минути, когато режисьорът оценя по достойнство актрисата, предизвикаха в мен най-дълбок отклик: моята фантазия беше поставена на сцена и неспособен да сдържам сълзите си, аз се изправих, първи от всички в залата, за да аплодирам актьорите. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|