Майкъл, шейсет и пет годишен физик, е последният ми пациент за деня. Преди двайсет години проведохме двегодишна терапия и оттогава не бях получавал никаква вест от него. Преди няколко дни той ми изпрати имейл, който гласеше: „Трябва да се срещнем. Материалът от линка събуди някои стари неща – и добри, и лоши“. Материалът бе от „Ню Йорк Таймс“ и в него прочетох, че Майкъл наскоро бе спечелил голяма международна награда за наука.
Той заема мястото си в кабинета ми и аз повеждам разговор:
– Майкъл, от имейла ти разбрах, че се нуждаеш от помощ. Съжалявам да разбера, че си в затруднение, но същевременно се радвам да те видя и те поздравявам за наградата. Често се питах как върви животът ти.
– Благодаря за хубавите думи. – Майкъл оглежда кабинета. Той е жилест, енергичен, почти изцяло оплешивял, висок около метър и осемдесет мъж, чиито блестящи кафяви очи излъчват знание и увереност. – Преустроил си кабинета си? Тези столове преди бяха ей там? Нали?
– Да, пренареждам го през четвърт век.
Той се усмихва.
– Е, видя ли материала?
Кимвам.
– Вероятно се досещаш какво последва: прилив на гордост, съвсем краткотраен, а след това неспирни вълни на тревожна неувереност в себе си. Все старият проблем – дълбоко вътре аз съм празен човек.
– Да се залавяме направо с него.
В остатъка от сесията си припомняме основните факти: необразованите родители, имигранти от ирландски произход, живота в нюйоркските общежития, неудовлетворителното основно образование, липсата на значим наставник. Надълго ми разказа колко завиждал на онези, които някой взимал под крилото си и напътствал, докато той трябвало да работи безкрайно и да изкарва възможно най-високи оценки просто за да бъде забелязан. Трябвало да се изгражда сам.
– Да – казвам, – съзнанието, че се изграждаш сам, е извор на голяма гордост, но също така поражда усещането за липса на опора. Познавам множество надарени деца на имигранти, които се чувстват като лилии по повърхността на блато – красиви цветове, но без дълбоки корени.
Майкъл се сеща, че съм му казвал същото преди години, и се радва, че съм му го припомнил. Уговаряме се да се срещнем още два пъти и той споделя, че вече се чувства по-добре.
С Майкъл винаги съм работил добре. Установихме добър контакт още в първата среща и няколко пъти ми е казвал, че ме чувства като единствения човек, който наистина го разбира. В първата година от терапията той говореше много за неизяснената си идентичност. Бил ли е действително отличният ученик, засенчващ всички останали? Или е бил лентяй, който е убивал времето с хазартни игри или празни приказки с приятели?
Веднъж, когато пак подхвана тази тема, му разказах една случка от дипломирането си от гимназията „Рузвелт“ във Вашингтон. От една страна, ми бе съобщено, че на церемонията ще ми бъде присъдена наградата за гражданска отговорност на гимназията. Но пък през последната година бях въртял малка игра с бейзболни залози: предлагах печалба с коефициент 10/1 на онзи, който опровергае твърдението ми, че кои да са трима играчи в даден ден няма да отбележат общо шест хита. Коефициентът работеше в моя полза, печелех отлично и винаги имах пари да купувам дамски аксесоари за Мерилин Кьоник, моята сериозна приятелка. Няколко дни преди дипломирането обаче загубих букмейкърския си бележник. Къде ли беше? Като обезумял го търсих навсякъде до самото начало на церемонията. Дори след като чух името си по уредбата и се качих на подиума, треперех, питайки се дали ще бъда отличен като надежден гражданин от випуск 1949 г. на гимназията „Рузвелт“, или ще бъда изгонен заради хазартна дейност?
Когато разказах тази история на Майкъл, той се смя от сърце и отбеляза:
– Психиатър съвсем по моя вкус.
След като нахвърлям бележките си за сесията, обличам ежедневните си дрехи, обувам маратонките и изкарвам велосипеда от гаража. На осемдесет и четири години вече отдавна съм оставил тениса и джогинга в миналото, но почти всеки ден карам велосипед по една алея близо до къщи. Първо минавам през парк, където обикновено има много майки с детски колички, а деца играят на фризби и се катерят по свръхмодерни катерушки, след което прекосявам грубия дървен мост над потока Матадеро Крийк и изкачвам малък хълм, който с всяка изминала година сякаш става все по-стръмен. Прехвърляйки билото, спирам да въртя педалите и започвам дълго спускане по инерция. Обичам да усещам как топлият въздух облъхва лицето ми. Единствено в тези моменти съм способен да разбера твърденията на своите приятели будисти, че умеят да изпразват ума си и да се наслаждават на самото съществуване. Но безметежността е винаги краткотрайна и днес нейде зад кулисите на съзнанието си долавям шумоленето на една фантазия, която се готви да излезе на преден план. Това е сцена, която съм си представял множество, може би стотици пъти в дългия си живот. В продължение на няколко седмици фантазията сякаш бе заспала, но съжаленията на Майкъл относно липсата на наставници я разбуждат.
Мъж с бяла риза, вратовръзка и летен костюм, със сламена шапка на глава и с куфарче в ръка влиза в скромната бакалничка на баща ми. Аз не присъствам в сцената: наблюдавам всичко, сякаш съм се издигнал някъде близо до тавана. Не познавам посетителя, но знам, че е влиятелен човек. Може би директорът на моето основно училище. Горещ юлски ден е и той изважда кърпичка, за да избърше челото си, след което се обръща към баща ми: – Трябва да обсъдя с вас един важен въпрос, касаещ сина ви Ървин. Баща ми е стреснат, обзет от тревога – никога преди не му се е случвало нещо подобно. Понеже американската култура така и не успя да ги асимилира, родителите ми се чувстваха спокойни единствено в компанията на себеподобни – други евреи, емигрирали заедно с тях от Русия. Въпреки че в магазинчето има клиенти, които трябва да бъдат обслужени, баща ми е наясно, че този човек не трябва да бъде каран да чака. Затова се обажда по телефона на майка ми – живеем в малък апартамент над самия магазин – и на идиш ѝ казва бързо да слезе. След няколко минути тя се появява и започва чевръсто да обслужва клиентите, а баща ми отвежда непознатия в складчето отзад. Двамата сядат на каси с празни бирени бутилки и започват да разговарят. За щастие не претичва пито един плъх или хлебарка. Баща ми е видимо притеснен. Би предпочел този разговор да проведе майка ми, но това би било равносилно на признанието, че тя, а не той, е глава на семейството и взима важните решения.
