Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
КОГАТО НИЦШЕ ПЛАКАПрез 1988 г. се върнах към преподаването и клиничната работа и заедно със София Виноградов, специализирала психиатрия в Станфордския университет, написахме „Кратък наръчник за групова психотерапия“31 за издателството на Американската психиатрична асоциация. Скоро обаче ме обзе един познат дискомфорт: липсваше ми писането на художествена литература. Не след дълго усетих притегляне към някои произведения на Ницше. Винаги съм обичал да чета Ницше и скоро бях така опиянен от мощното му слово, че бях неспособен да освободя съзнанието си от този необикновен философ от XIX в. – мислител с бляскав ум, но тъй изолиран и обезверен, тъй отчаяно нуждаещ се от помощ. След като прекарах няколко месеца потопен в неговите ранни творби, ми стана ясно, че несъзнаваното ми вече бе решило какво ще е следващото ми начинание. На този етап ме разкъсваха две желания: да продължа изследванията си и преподаването в Станфордския университет или да се хвърля в дълбокото и да се опитам да напиша роман. Малко е онова, което си спомням за развоя на тази вътрешна борба. Помня единствено решението, което обедини моите две разнопосочни желания: щях да напиша обучителен роман, посредством който да се опитам да пренеса студентите си назад във времето, във Виена от края на XIX в., за да станат свидетели на раждането на психотерапията. Защо Ницше? Макар да е живял в епохата, когато Фройд създава психотерапията, никой никога не го е свързвал с тази сфера. Но много мисли, пръснати из създадените преди зората на психотерапията творби на Ницше, са изключително подходящи за обучението на терапевтите. Например: Лекарю, помогни си сам; така ще помогнеш и на пациента си. Нека неговата най-добра помощ е да види със собствените си очи онзи, който изцелява сам себе си. Трябва да градиш над и отвъд себе си. Но първо трябва сам да си изграден, прав по тяло и душа. Не само себе си трябва да създадеш, но и нещо по-висше. Именно такъв съм бил през целия си живот: придърпващ, повдигащ, възпитаващ, възпитател, наставник и напътственик, който ненапразно веднъж посъветва сам себе си: „Стани такъв, какъвто си“. Онзи, който има защо да живее, може да понесе всяко „как“. Често обичаме повече желанието, отколкото желаното. Някои не могат да разкъсат собствените си вериги и въпреки това са способни да донесат избавление на приятелите си. Представих си един алтернативен, художествен развой на историческите събития, в който Ницше би могъл да изиграе основна роля в еволюцията на психотерапията. Представих си го как взаимодейства с познатите личности, които свързваме със зачеването на психотерапията: Зигмунд Фройд, Йозеф Бройер (наставник на Фройд) и пациентката на Бройер – Анна О. (първия човек, лекуван по психоаналитичния метод). С какво ли би била по-различна днес психотерапията, питах се, ако Ницше, един философ, беше изиграл ключова роля в нейното формиране? В периода, докато обмислях идеята си, прочетох романа на Андре Жид „Подземията на Ватикана“32 и вниманието ми привлече съвсем уместната мисъл: „Историята е литература, която се е случила наистина, а литературата – история, която би могла да се случи“. Тези думи ме разтресоха: те изразяваха именно онова, което аз исках да направя – да напиша роман, събитията в който можеше да са се случили. Желанието ми бе да създам художествено описание на раждането на психотерапията, което би могло да се окаже истина, в случай че историята се бе развила малко по-иначе. Исках събитията в романа ми да са правдоподобни. Когато започнах да пиша, усетих как героите ми се раздвижват, сякаш се опитваха да заживеят отново. Те се нуждаеха от цялото ми внимание, но имах и задължения в Станфордския университет: преподавах на специализанти по психиатрия и студенти по медицина, участвах в съвещания на катедрата и водех индивидуална и групова терапия. Знаех, че за да напиша романа, трябваше да освободя ума си от всичко останало, затова през 1990 г. си взех четиримесечен творчески отпуск. Както винаги, Мерилин реши къде да прекараме едната половина от него, а аз – другата. Аз избрах една от най-спокойните и изолирани островни вериги в света – Сейшелите, – а тя, както винаги, избра Париж. Първия месец прекарахме на Махе – най-големия от Сейшелските острови, а втория месец – на един от по-малките острови – Праслин. И двата бяха девствени, обрамчени с живописни плажове и потънали в почти зловеща тишина – при това там нямаше вестници, интернет, телефони, – може би най-подходящото за писане кътче, което познавам. През първата половина на деня пишехме, аз своя роман, а Мерилин „Кръвни сестри“, англоезична разширена версия на френската ѝ книга за жените, свидетелки на Френската революция. В следобедите изследвахме острова, разхождахме се по плажовете и се гмуркахме – а през цялото това време героите постепенно оживяваха в съзнанието ми. Вечерите четяхме, играехме скрабъл, вечеряхме в единствения ресторант наблизо, а аз обмислях как да продължа развитието на сюжета на следващата сутрин. Започнах романа предпазливо, придържайки се, доколкото е възможно, към историческите факти. Първо избрах времевия период. Исках болният и страдащ Ницше да има досег с психотерапията и проучванията ме насочиха към 1882 г., когато не му е била чужда мисълта за самоубийство и най-много се е нуждаел от помощ. Писмата му от този период отразяват огромното страдание, което не го напускало повече от триста дни в годината. Освен всичко друго, той страдал от мъчителни главоболия, слабост, сериозни проблеми със зрението и стомашно-чревни нарушения. Заради влошеното си здраве през 1879 г. той се оттеглил от преподавателската длъжност в Базелския университет и до края на живота си се местел от пансион в пансион из Европа в търсене на благоприятни атмосферни условия, които биха могли да облекчат страданието му. Кореспонденцията му свидетелства за дълбока депресия. В едно много характерно за 1882 г. писмо, адресирано до единствения му добър приятел Франц Овербек, четем: ,,... В самата основа, неизменна черна меланхолия... Вече не виждам никакъв смисъл да живея дори още половин година, всичко е окончателно, болезнено, dégoutant33. Твърде много лишения и страдание... Повече нищо ценно няма да направя, така че защо въобще да върша нещо!“. През 1882 г. се случва едно катастрофално събитие в живота на Ницше: краят на неговата страстна (макар и неконсумирана) връзка с Лу Саломе – красива млада рускиня, предопределена от съдбата да завърти главата и на други велики мъже, сред които Фройд и Рилке. И Ницше, и приятелят му Паул Рее били влюбени в Саломе, тримата възнамерявали да живеят заедно в Париж. Но през 1882 г. този план пропаднал, защото Паул и Лу започнали сексуална връзка. Ницше бил съкрушен и изпаднал в дълбоко отчаяние. Всички тези факти сякаш сочеха 1882 г. като идеалното време за действието на моя роман: тогава Ницше ударил дъното и най-много се нуждаел от помощ. Освен това информацията за всичките ми главни герои – Ницше, Бройер, Фройд (тогава студент по медицина) и Лу Саломе – от този период беше най-изобилна. От малък живеех с романите като читател, но в писането им бях дилетант. Премислях как да разположа своя измислен сюжет в 1882 г., без да променям историческите събития. Сещах се само за едно решение: да развия целия роман в рамките на един въображаем тринайсети месец на тази година. Вероятно бях прекалено предпазлив: бях се осмелил да скоча в художествената литература, но исках да играя на сигурно, като остана с единия крак в истината и да използвам исторически герои и събития, вместо да ги измислям. До такава степен се придържах към фактите, че някои от репликите на Ницше в диалозите са взети от неговите писма. Сякаш се учех да карам велосипед с помощни колела. В крайна сметка използвах един мисловен експеримент като крайъгълен камък, който поставих в основата на работата си по романа: трябваше да си представям какво би се случило, ако Фридрих Ницше бе живял в онзи момент от историята, когато би могъл да стане създател на психотерапия, основана на собствените му трудове, която впоследствие би могла да бъде използвана за собственото му лечение. Често съжалявах, че не бе възможно да изместя действието с десет години по-рано и да измисля терапевтична среща между двамата гении: Ницше, философа, и Фройд, психоаналитика. Но историята не бе благосклонна към мен. През 1882 г. Фройд е още студент по медицина и в следващите десет години все още няма да е известен лекар. По това време Ницше вече е развил опустошително мозъчно заболяване (най-вероятно третичен сифилис), резултат от което е тежката деменция до края на живота му. Ако не към Фройд, към кого друг през 1882 г. би могъл да се обърне Ницше за помощ? Моето историческо проучване не ми осигури имена на практикуващи психотерапевти във Виена или дори другаде по света: сферата на психотерапията все още не съществува. Както вече споменах, обикновено смятаме Фройд за баща на психоанализата, но той е нещо далеч повече: той е баща на психотерапията изобщо. В края на краищата реших да изпратя Ницше при д-р Йозеф Бройер – учител и ментор на Фройд. Бройер бил изтъкнат лекар и често лекувал известни личности, сред които и една кралска особа със загадъчно заболяване. Освен това през 1880 г. Бройер разработил уникална психологическа терапия, предвестник на психоанализата, за да помогне на пациентка, позната като Анна О., която страдала от истерия. Бройер не споделил на никого, освен на своя студент и семеен приятел Зигмунд Фройд (а може би и на неколцина други свои студенти) за новаторското лечение на Анна О. и публикувал записките си по нейния случай чак дванайсет години по-късно в книгата „Изследвания върху истерията“34, написана в съавторство с Фройд. Но как да свържа Бройер и Ницше? Случайно попаднах на подходящ за това исторически факт: през 1882 г. братът на Лу Саломе бил студент първа година в медицинското училище, където преподавал Бройер. Съчиних следния сценарий: Лу Саломе, обзета от вина заради психологическата болка, която е причинила на Ницше, разказва за това на брат си, който, тъй като е присъствал на лекция, в която преподавателят му Бройер е разгледал лечението на Анна О., насърчава сестра си да се консултира с Бройер. На някой по-опитен романист не би му било трудно да фикционализира всички тези събития, но аз се придържах стриктно към мантрата си „Литературата е история, която би могла да се случи“. В крайна сметка мозайката в първата част на сюжета се нареди. Благодарение на Лу Саломе Ницше се среща с Бройер за консултация относно физическите си проблеми. Бройер търси начин да разреши психологическите му смущения, но Ницше е твърде горд и отказва да бъде в подчинена позиция като пациент. Бройер пробва всякакви подходи, но без успех и лечението навлиза в задънена улица. В желанието си да остана верен на характерите на Ницше и Бройер аз също ударих на камък и в продължение на няколко дни търсих изход от ситуацията. Знам, че много писатели си изработват подробен първоначален план за развитие на действието, но аз възлагам тази задача на своето несъзнавано и оставям героите и събитията да се развиват органично на сцената на ума ми, докато аз просто записвам и изглаждам записаното. В този случай развитието бе стигнало задънена улица. С Мерилин бяхме чували за Силует – красив и рядко посещаван остров недалеч от Махе, и един уикенд взехме ферибота дотам. Скоро след като пристигнахме, се изви тропическа буря и аз нямах друг избор, освен да стоя на закрито и да пиша. Именно на Силует получих прилив на вдъхновение, благодарение на което намерих разрешение на безизходицата и проблема Ницше – Бройер. Така се въодушевих от откритото решение, че хукнах да търся Мерилин в проливния дъжд. Най-накрая я открих във фоайето на едно близко хотелче и още там ѝ прочетох последните няколко реда от главата, в която Бройер се прибира у дома, след като Ницше за пореден път е осуетил опитите му да го лекува: Той се вслушваше във вятъра, в звука от стъпките си, в хрущенето на крехката заледена повърхност на снега под краката си. И внезапно го осени прозрението за начина – единствения начин! По целия път към къщи той слушаше хрущенето на снега и при всяка стъпка си повтаряше: „Знам начина! Знам начина!”. Изостреното любопитство на Мерилин какво ще се случи по-нататък беше отличен знак, затова продължих да чета. Находчивата идея на Бройер бе да преодолее яростната съпротива на своя пациент, като размени мястото си с него, тоест, като помоли Ницше да стане негов терапевт. Този обрат е основната идея, около която се завъртат всички по-късни събития. Години по-късно, пишейки есе за романа, което да бъде поместено в издание с подбрани мои текстове, се запитах как ли ми беше хрумнала тази идея. Може би я дължах на романа „Игра на стъклени перли“35 на Херман Хесе, в който има история за двама лечители – единият млад, а другият стар, които живеят в противоположни краища на континента. Младият лечител се разболява, изпада в отчаяние и се отправя на дълго пътуване, за да потърси помощта на своя съперник Дион. Една вечер, в оазис някъде по пътя, той се заговаря с друг пътник, възрастен мъж, който се оказва самият Дион, когото е тръгнал да търси! Дион кани младия лечител в дома си, където много години след това живеят и работят заедно, първо като ученик и учител, после като равнопоставени. След време, когато Дион заболява, вика своя по-млад колега при себе си и му казва: – Искам да ти разкрия една голяма тайна. Спомняш ли си онази вечер, когато се срещнахме и ти ми сподели, че си тръгнал да ме търсиш? – Да, да. Никога няма да забравя тази вечер и първата ни среща. – Е – продължава Дион, – тогава аз също бях отчаян и бях тръгнал да търся помощ от теб! Подобна размяна на ролите има и в „Спешен случай“, малко известна недовършена пиеса на психиатъра Хелмут Кайзер, публикувана в един психиатричен журнал през 1962 г. В нея жена посещава психотерапевт с молбата да помогне на съпруга ѝ, също терапевт, който е изпаднал в толкова тежка депресия, че е възможно да се самоубие. Психотерапевтът се съгласява: – Разбира се, ще се срещна с него. Нека ми се обади, за да уговорим час. – Виждате ли, проблемът е в това – отвръща жената, – че съпругът ми отрича да е в депресия и отказва да се подложи на терапия. – Съжалявам – вдига рамене терапевтът, – но в такъв случай не виждам как мога да помогна. – Бихте могли да се престорите на пациент, който търси помощ от него – предлага жената, – и след това да намерите начин да му помогнете. Уви, никога не се разбра дали тази стратегия е дала резултат, тъй като авторът не завърши пиесата си. По-късно си спомних, че самият бях ставал свидетел на нещо подобно. Веднъж присъствах на интервюто на Дон Джаксън – находчив психиатър, с шизофреничен пациент, страдащ от хронични налудности, който винаги се обличаше в пурпурни панталони и дълъг пурпурен халат и по цял ден седеше на стол с висока облегалка и с царствен вид гледаше служителите и останалите пациенти в психиатричното отделение, сякаш бяха молители, дошли да търсят благоволението му. В продължение на няколко минути в началото д-р Джаксън наблюдаваше поведението на пациента си, след което падна на колене, опря чело в пода и протегна ръце напред, предлагайки на мъжа ключовете от отделението с думите: – Ваше Величество, те трябва да са у Вас, не у мен. Пациентът, озадачен, изгледа ключовете и коленичилия психиатър и произнесе първите си думи от много дни: – Господине, един от двама ни е много, много луд. Към края на нашия престой на Сейшелите зрението ми се влоши и развих болезнена реакция към утринната светлина. Един местен лекар ми даде балсам, намали болката, но фотофобията ми се задържа и скоро трябваше да стоя на тъмно докъм обяд, когато светлината ставаше поносима. Единственото помещение без прозорци беше банята, затова всяка сутрин пишех там на светлината на компютърния екран. Това бяха първи симптоми на роговична дистрофия на Фукс – заболяване, което десетилетия наред щеше да ми създава дискомфорт и проблеми със зрението. При това заболяване намалява броят на епителните клетки в роговицата на окото, които преработват течността, която се акумулира през нощта, докато клепачите са затворени. Роговицата се удебелява и уплътнява, в резултат на което се влошава зрението. Когато очите се отворят сутринта, течността в роговицата постепенно се изпарява и зрението се подобрява. Романът се лееше така добре, че ми се щеше да остана на Сейшелските острови, а Мерилин да замине за Париж, но непременно трябваше да ме прегледа офталмолог. В Париж научих, че единствената възможност е да ми бъдат присадени роговици, операция, която отложих до завръщането ни в Станфорд. Наехме апартамент в близост до Люксембургската градина, с отлични щори, благодарение на които писах на тъмно още два месеца, докато завърших книгата. Изпратих готовия ръкопис на агента си Нокс Бъргър, който беше отговарял и за „Палач на любовта“. Той незабавно ми го върна с думите: „Не мога да продавам този роман, в него не се случва нищо“. И ми предложи да прочета ръкописа на „Червеният площад“ (Red Square) – новия роман на друг писател, Мартин Круз Смит, който той представляваше. Реших да си потърся друг агент и изпратих ръкописа на Оуен Ластър от литературната агенция „Уилям Морис“, който веднага го прие и го продаде на „Бейсик Букс“ – издателство за нехудожествена литература, което само веднъж в историята си бе публикувало роман („Лекар на желанието“36 от Алън Уийлис). „Ню Йорк Таймс“ отбеляза излизането на романа с кратка пренебрежителна рецензия, в която „Когато Ницше плака“ бе окачествен като „незначителен приспивен роман“. Последва обаче поредица от изключително положителни рецензии в други вестници и списания, а няколко месеца по-късно организацията „Комънуелт Клъб ъв Калифорния“ присъди на романа ми златния медал за най-добра художествена творба на годината. А коя книга получи втората награда? „Червеният площад“ на Мартин Круз Смит! Мерилин не се подвоуми да изпрати известие за това отличие на рецензента от „Ню Йорк Таймс“ и бившия ми агент Нокс Бъргър. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|