ТРИЙСЕТА ГЛАВА.
ЛЪЖИ НА ДИВАНА
Пишейки „Когато Ницше плака“, аз бях обитавал облаците, но след това бързо бях свален на земята от учебника „Теория и практика на груповата психотерапия“, който спешно се нуждаеше от вниманието ми. Тъй като вече бяха минали десет години от издаването му, трябваше да го осъвременя и подобря, ако желаех да е конкурентоспособен. През следващата година и половина аз се чувствах като впрегнат в плуг: ден след ден прекарвах в библиотеката на станфордското училище по медицина, проучвайки изследователската литература върху груповата терапия от последното десетилетие, добавяйки нов материал към учебника и – най-мъчителното – премахвайки от него всичко остаряло.
През цялото време някъде на заден план в ума ми се оформяше нов роман. По време на велосипедните обиколки и в спокойните мигове, преди да заспя, аз експериментирах с различни сюжетни линии и герои и не след дълго започнах работа по история, която впоследствие щях да озаглавя „Лъжи на дивана“37.
Забавлявах се с двусмислеността на идеята си: в книгата ми щеше да има много лъжи и много психотерапия на кушетката.
Завършил чирачеството си като романист, аз изоставих помощните колела и вече не се измъчвах да поставям героите и събитията в точни от историческа гледна точка време и място. В новото си начинание аз щях да си доставя удоволствието да измисля изцяло сюжетната линия и героите и ако светът не беше по-откачен, отколкото смятах, историята в романа ми никога нямаше да се е случвала в действителност. И все пак посредством измислените събития възнамерявах да разработя сериозни и смислени въпроси. Трябва ли ние, психотерапевтите, както настояваха ранните психоаналитици, да прикриваме истинския си Аз, да се придържаме единствено към интерпретациите и да бъдем „бял екран“? Или трябва да бъдем открити и автентични и да разкриваме чувствата и преживяванията си пред пациентите? И ако е вярно второто, кои са клопките, в които е възможно да попаднем?
В специализираните си текстове съм писал много за огромната важност на терапевтичната връзка. Основната трансформативна сила в психотерапията не са интелектуалното прозрение, интерпретацията или катарзисът, а дълбоката автентична среща между двама души. Съвременната психоаналитична мисъл също постепенно достига до заключението, че интерпретацията не е достатъчна. Една от най-цитираните в последните години психоаналитични статии носи заглавието „Неинтерпретативни механизми в психоаналитичната терапия. Онова „нещо повече“ от интерпретацията“. Това „нещо повече“, често наричано „сега моменти“ или „моменти на среща“, не се различава твърде много от идеята, която моят измислен герой в „Лъжи на дивана“ – Ърнест, се опитва да развие в статия, озаглавена „Относно междувостта. Аргументи в полза на автентичността в психотерапията“. В собствената си практика – и в груповата, и в индивидуалната терапия – аз непрестанно се стремя към автентична среща със своите пациенти. Активен и ангажиран съм и често се съсредоточавам върху тук и сега: рядко минава сесия, без да задам на пациентите въпроси, касаещи нашите взаимоотношения. Но каква част от своя Аз трябва да разкрива психотерапевтът? В този роман ключовият въпрос за прозрачността на терапевта – сега разгорещено обсъждан в нашите среди – е дисекциран, анализиран и разнищен до най-малки подробности.
Тъкмо препрочетох „Лъжи на дивана“ за първи път от години, и съм удивен колко много съм забравил от него. Първо, въпреки че сюжетът е изцяло измислен, той съдържа много реални събития от моя живот. Това не е рядкост при романистите: веднъж чух Сол Белоу да казва: „Роди ли се в семейството романист, то е обречено“. Добре известен факт е, че Белоу е населил страниците на творбите си с личности от ранния си живот. Аз постъпих по същия начин. Около година преди да напиша „Лъжи на дивана“, приятел на мой приятел се опита да ме измами, като ми продаде акции на компания, която, както научих по-късно, не съществуваше. С Мерилин му бяхме дали петдесет хиляди долара за инвестиция. Макар в замяна да получихме автентични наглед сертификати за депозит, издадени от една швейцарска банка, нещо в този човек породи у мен подозрения. Занесох сертификатите в един американски клон на въпросната швейцарска банка и там научих, че подписите са подправени. След това се свързах с ФБР и информирах измамника, че съм го направил. Непосредствено преди срещата ми с агентите на ФБР той се появи у дома с петдесетте хиляди долара в брой. Именно тази случка и този измамник вдъхновиха създаването на героя Питър Макондо в моя роман – измамник, който набелязва за свои жертви психотерапевти.
Но мошеникът не е единственият: много други познати, събития и страни на собствената ми личност намериха място в романа. Има подробности за моята игра на покер (включително някои карикатурни ситуации с мен и други играчи). След като зрението ми се влоши, спрях да играя покер, но и до днес, когато се съберем да обядваме със старите ми другари по покер, те се обръщат един към друг с имената, които съм им дал в романа. Там е и една пациентка (преобразена до неузнаваемост), към която изпитвах особено силно влечение, както и един компетентен, но надменен психиатър, под чието супервайзърство навремето работих за кратко. Включих и един приятел от времето на следването в „Джоне Хопкинс“ – Саул, който в романа е Пол. Много от мебелите и произведенията на изкуството в книгата са действителни, включително една стъклена пластика, която Саул направи и посвети на мен. Тя представлява мъж, надничащ над ръба на купа, и е озаглавена „Сизиф се наслаждава на гледката“. Списъкът е много дълъг: мои страсти, книги, дрехи, жестове, ранни спомени, имигрантската история на родителите ми, игрите на шахмат и пинокъл с баща ми и чичовците ми – всичко това е пръснато из романа, в това число и желанието ми да се отърся от неприятните си спомени в бакалията. Разказвам една случка с бащата на един от героите – Маршал Страйдър, който е собственик на малка бакалия на ъгъла на улиците Пета и „Ар“ във Вашингтон. Веднъж в магазинчето влиза клиент и иска чифт работни ръкавици, бащата на Маршал му казва, че ще отиде в складчето отзад да ги вземе, и хуква през задния вход към близкото пазарче, за да купи оттам ръкавици за десет цента, които после да продаде на клиента си за тринайсет. Това е действителна случка, която ми разказа баща ми, който имал магазин на същия адрес малко преди да се родя.
Подробното описание на отлъчването на аналитика от психоаналитичната организация е основано на изключването на Масуд Хан от Британското психоаналитично общество през 1988 г. Чарлз Райкрофт, британският ми аналитик, е бил свидетел на събитието и ми го разказа в подробности. Използвах дори съновидението с мечока Смоуки, което сънувах в нощта на смъртта на Роло Мей. Имената на много герои са значещи лично за мен – например това на главния герой Ърнест Лаш. Докато пишех за Ърнест, който действително беше много добросъвестен38, и неговата изкусителна пациентка, често се сещах за Одисей, който се завързал за корабната мачта, за да устои на омайващите песни на сирените – затова добавих и фамилията Лаш39. Друг герой, член на психоаналитичната организация, се казва Тери Фулър – име, което получих, леко изменяйки името на своя бивш студент Фулър Тори, който стана изтъкната фигура в психиатрията. Маршал Страйдър40, чието име е подобно на името на един от супервайзърите ми в „Джонс Хопкинс“, крачи уверено и непоколебимо съблюдава закона (с изключение на един случай, в който преценката му изневерява).
Макар аз лично да съм привърженик на идеята за искреността на терапевта, реших да поставя Ърнест Лаш пред огромно предизвикателство. По причини, обяснени в романа, Ърнест предприема един смел експеримент: решава да бъде съвсем открит със следващия пациент, който прекрачи прага на кабинета му. Уви, по стечение на обстоятелствата, каквото е възможно в романите, следващият пациент на Ърнест е адвокатка, която идва при него с таен план: съпруга на един от пациентите му, тя жадува да отмъсти на Ърнест, тъй като е сигурна, че той е убедил съпруга ѝ да поиска развод с нея. Възнамерява да го съблазни и така да съсипе кариерата му. Ужасно се забавлявах, развивайки тази история за терапевта, решен да бъде автентичен, и пациентката, решена да му скрои капан. А още по-забавно ми беше създаването на една от второстепенните сюжетни линии, в която психоаналитичната организация изключва от състава си психоаналитик, който си е позволил „еретични“ интерпретации, и решава да проведе коригираща терапия на всички негови пациенти (също както някои автомобилни производители изтеглят от пазара някой модел, за да поправят дефектите му).
Няколко кинопроизводители проявиха желание да филмират „Лъжи на дивана“. Харолд Реймис, актьор и режисьор на филмите „Денят на мармота“, „Ловци на духове“ и „Анализирай това“, откупи правата за филмиране и с него проведохме не един разговор, докато снимаше „Шеметна сделка“ по улиците на Сан Франциско. Уви, „Шеметна сделка“ се оказа касов провал и филмовата компания отказа да финансира „Лъжи на дивана“, докато режисьорът не направи един сигурен касов хит, „Анализирай онова“ – продължение на изключително успешния „Анализирай това“. За жалост обаче последният също се оказа провал и въпреки че Харолд Реймис бе заплатил правата за няколко години напред, той така и не получи достатъчно финансиране, за да осъществи този проект. Харесвах Харолд Реймис и новината за смъртта му през 2014 г. ме натъжи.
Друг режисьор, с когото имах „близко до филмирането преживяване“, беше Уейн Уонг, създал прекрасни филми като „Клуб „Радост и късмет“, „Дим“ и „Петзвезден романс“. Той също откупи правата за филмиране на романа, но не намери необходимата финансова подкрепа. По-късно започна да снима друг филм – „Последната ваканция“, за смъртно болна жена (в ролята Куин Латифа), и ме помоли да водя двудневна Т-група в Ню Орлиънс с актьорския състав, за да повиша чувствителността им към хората със смъртоносни заболявания. Тази задача ми достави голямо удоволствие, тъй като работих с Куин Латифа, Ел Ел Кул Джей и Тимъти Хътън, които бяха много открити, добре информирани и се отнасяха към работата си много сериозно, а освен това проявяваха интерес към моите научни наблюдения.
И накрая – правата за филмиране за следващите няколко години откупи талантливият сценарист Тед Грифин („Бандата на Оушън“, „Кибритлии“). Той написа сценарий и се свързва с актьора Антъни Хопкинс – един от моите киноидоли, с когото имах удоволствието да разговарям по телефона. Уви, снимките все още не са започнали. И без това една част от мен се страхува да не би във филмовата версия да бъдат пренебрегнати сериозните послания на романа и тя да е фокусирана прекомерно, ако не и изключително, върху измамата и сексуалния момент. Сега донякъде ме е срам заради еротичните пориви на главния герой. Жена ми, винаги мой пръв читател, написа на последната страница на ръкописа с главни букви:
„НЯМА ЛИ ОЩЕ НЕЩО, КОЕТО ЖЕЛАЕШ ДА РАЗКРИЕШ НА АМЕРИКА ЗА СЕКСУАЛНИТЕ СИ ФАНТАЗИИ?“
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА.
Сподели с приятели: |
