Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Авторът до кула от безплатни екземпляри на „Когато Ницше плака“, Виена, 2009 г.
Продажбите на „Когато Ницше плака“ в Съединените щати бяха добри, но романът придоби далеч по-голяма популярност в други държави. Той бе преведен на двайсет и седем езика, като най-широк бе читателският му кръг в Германия, а най-много читатели на глава от населението имаше в Гърция. През 2009 г. пък кметът на Виена избра „Когато Ницше плака“ за книга на годината. Всяка година той избира една книга и отпечатва от нея сто хиляди екземпляра, които разпространява безплатно сред гражданите на Виена. Купове книги биват оставени в аптеки, хлебарници, училища и на ежегодния панаир на книгата. С Мерилин отидохме за няколко дни във Виена, за да участваме в представянията на книгата, едно от които бе в музея на Фройд. Там, в някогашната всекидневна на бащата на психотерапията, проведох открита дискусия върху романа с един австрийски философ. Кулминацията на седмицата беше многолюдна галавечер с няколкостотин поканени в кметството, като церемонията бе ръководена от самия кмет. След моето обръщение към публиката беше сервирана вечерята, а вечерта приключи с красив виенски валс. Тъй като не съм добър танцьор, Мерилин изтанцува валса с нашия добър приятел Ханс Щайнер – професор по психиатрия в Станфордския университет, родом от Виена, който бе пристигнал със съпругата си Джудит специално за случая. Беше необикновено преживяване за всички ни. Авторът със съпругата си Мерилин и свой портрет, Виена, залата на кметството, 2009 г. Две години след излизането на романа, докато изнасях серия беседи в Мюнхен и Берлин, един немски режисьор ми предложи да снимаме документален филм, в който аз посещавам различни места в Германия, където е живял Ницше. Заедно бяхме до родното място и дома от детството на философа в Рокен, както и църквата, където е проповядвал баща му. До църквата е гробът на Ницше, редом с гробовете на сестра му и родителите му. Според слуховете сестрата на Ницше – Елизабет, поръчала тялото му да бъде преместено, за да бъде тя впоследствие положена между родителите им. В училището на Ницше в Пфорта един възрастен учител ми разказа, че макар Ницше да имал отлични оценки по древните езици и литератури, той не бил първенец в класа си. В къщата на Елизабет във Ваймар, която е превърната в музей, видях официалния документ, с който Ницше е хоспитализиран в Йена малко преди смъртта си; диагнозата беше ясно формулирана „Паретичен сифилис“. На стената в музея бе окачена фотография на Хитлер, поднасящ букет бели рози на Елизабет. Няколко дни след това, в архивите на Ницше във Ваймар, имах огромното удоволствие да държа в ръце една ранна чернова на „Тъй рече Заратустра“, писана от ръката на самия Ницше. Години по-късно режисьорът Пинкас Пери засне филм по „Когато Ницше плака“. Макар и нискобюджетен, в него актьорът Арманд Асанте блестящо се превъплъти в Ницше. В разговор с мен Асанте ми сподели, че от всичките шейсет филма, в които се е снимал, най-много се гордее с ролята на Ницше. Една от големите изненади в живота ми бе единайсет години след издаването на романа, когато ми писа една изследователка, работеща във ваймарските архиви, с която се бях запознал там при предишното си пътуване до Германия. Тя току-що бе открила писмо до Ницше от 1880 г., в което негов приятел го убеждава да се консултира с д-р Йозеф Бройер относно здравословните си проблеми! Сестрата на Ницше – Елизабет, осуетява този план с довода, че той уж вече се бил консултирал с няколко други известни лекари. Ницше наричал сестра си „антисемитска гъска“ и е възможно тя да е отхвърлила тази идея, защото Бройер е евреин. Писмото до Ницше с предложението за среща с Бройер и две изпратени след това писма могат да бъдат чути в английската аудиоверсия на романа. Това бе удивително потвърждение, че бях останал верен на афоризма на Жид, че литературата е история, която би могла да се случи наистина. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|