Моят път към себе си
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ
Изтегляне 3.96 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. РОЛО МЕЙ И СМЪРТТА
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯСлед прочита на „Екзистенция“ на Роло Мей в началото на специализацията си по психиатрия и първите си курсове по философия в „Джонс Хопкинс“ аз не спирах да мисля по въпроса как бих могъл да внедря мъдростта на миналото в сферата на психотерапията. Колкото повече философски трудове четях, толкова по-ясно осъзнавах, че психиатрията пренебрегваше редица дълбоки идеи. Много съжалявах, че нямах солидна основа от знания във философията – и хуманитарните науки изобщо, и бях решен да запълня празнотите. Започнах да слушам лекции по феноменология и екзистенциализъм и много от тези курсове водеше един изключително ярък мислител и лектор – професор Дагфин Фьолесдал. Материята ме завладя, макар наситена и тежка – особено трудни ми бяха Хусерл и Хайдегер. „Битие и време“ на Хайдегер ми бе непонятна, но така ме заинтригува, че два пъти изслушах курса от лекции на Дагфин за Хайдегер. Двамата с Дагфин щеше да ни свърже доживотно приятелство. Другият станфордски професор, чиито лекции ме интересуваха, беше Ван Харви, който въпреки непоклатимия си агностицизъм беше дългогодишен ръководител на катедрата по теология. Сядах винаги на предния ред в неговата аудитория и слушах като хипнотизиран лекциите му за Киркегор и Ницше – два от най-незабравимите лекционни курса, които съм слушал. Ван Харви също ми стана близък приятел и до днес редовно се срещаме, за да обядваме заедно и да разговаряме за философия. Целият ми професионален живот се преобразяваше: все по-малко участвах в научни проекти, провеждани от членове на моята катедра. Когато Дейвид Розенхан, професор по психология, излезе в творчески отпуск, аз го заместих и преподавах патопсихология, но реших това да бъде краят – това бе последният такъв курс, който изнесох. Постепенно се отдалечавах от медицината и все по-сигурно се установявах в хуманитарните науки. Беше време на въодушевление, но и на неувереност: често се чувствах аутсайдер в психиатрията, тъй като не бях в крак с новостите, и едновременно с това дилетант във философията и литературата. Постепенно сред всички мислители аз си подбрах онези, чиито идеи ми се струваха най-приложими в моята сфера. Прегърнах Ницше, Сартр, Камю, Шопенхауер и Епикур/Лукреций, а загърбих Кант, Лайбниц, Хусерл и Киркегор, тъй като не бях съвсем наясно как бих могъл да се възползвам клинично от идеите им. Освен това имах щастието да слушам лекции на английския професор Албърт Герард, забележителен литературен критик и романист, а впоследствие и честта да преподавам заедно с него. Той и съпругата му Маклин – също писателка – станаха наши близки приятели. В началото на 1970-те години професор Герард постави началото на нова докторска програма – „Съвременна мисъл и литература“, и двамата с Мерилин участвахме в научния съвет. Започнах да преподавам повече във факултета по хуманитарни науки и по-малко в медицинското училище. Сред първите ми приноси към програмата „Съвременна мисъл и литература“ беше лекционният курс „Психиатрия и биография“, който преподавах съвместно с Том Моузър, ръководител на катедрата по английски език и литература, който също стана мой добър приятел. С Мерилин преподавахме „Смъртта в художествената литература“, а с Дагфин Фьолесдал – „Философия и психиатрия“. По това време имах тежнения най-вече към екзистенциалните мислители в художествената литература и философията: автори като Достоевски, Толстой, Бекет, Кундера, Хесе, Мутис и Хамсун не се занимаваха с теми като класова принадлежност, ухажване, сексуални увлечения, загадки или отмъщение, а с далеч по-дълбоки проблеми, касаещи основните характеристики на човешкото битие. Те се опитваха да открият смисъл в един безсмислен свят и проявяваха куража откровено да пишат за неизбежността на смъртта и непреодолимостта на изолацията. Тези теми ми бяха много близки. В произведенията на тези писатели виждах разказана собствената си история, нещо повече – историята на всеки един пациент, който бе идвал на консултация при мен. Все по-често се убеждавах, че много от проблемите, с които се бореха пациентите ми – старост, загуба, смърт, важни житейски решения, като избор на професия или брачен партньор, бяха разработени по-убедително от романисти и философи, а не от представители на моята сфера. В мен се зароди увереността, че бих могъл да напиша книга, която да помогне за внедряването на някои от идеите на екзистенциализма в психотерапията, но същевременно се тревожех дали това няма да е проява на прекадена дързост от моя страна. Дали истинските философи не биха подложили на присмех оскъдните ми знания? Опитах се да потуша тези скрупули и започнах работа, но така и не успях да се справя с „тревожността на самозванеца“, която постоянно усещах на заден план. Също така знаех, че това би бил ужасно трудоемък дългосрочен проект. Започнах всяка сутрин, в продължение на четири часа, да чета и да си водя записки в малкото студио над гаража, след което, по обяд, отивах с колелото в Станфордския университет, за да прекарам остатъка от деня със студентите и пациентите си. Освен че проучвах академичната литература, четях купища клинични записки. Непрестанно се опитвах да изчистя съзнанието си от злободневните грижи и да размишлявам върху несводимото преживяване на битието. Мисли за смъртта често кръжаха из будното ми съзнание и ме спохождаха в съновиденията. В самото начало на работата по книгата имах ярко съновидение, което все още си спомням ясно, все едно съм го сънувал снощи. Майка ми и нейните приятели и роднини – всички вече покойници – седят притихнали на някакво стълбище. Чувам гласа на майка ми да вика – крещи – моето име. Вниманието ми привлича леля Мини, която е седнала на най-горното стъпало и е съвсем неподвижна. След малко тя започва да се движи – първо бавно, а после все по-бързо, докато накрая трепти по-бързо от земна пчела. След нея всички на стълбите, възрастни хора, които съм познавал в детството си, започват да трептят с нарастваща бързина. Чичо ми Абе протяга ръка, щипва ме по бузата и както правеше навремето, смеейки се, казва: „Скъпото ми момче“. Тогава и други започват да посягат към бузите ми. Първоначално ме пощипват нежно, но после – все по-ожесточено и болезнено. Събуждам се обзет от ужас и с туптящи бузи в три часа сутринта. Съновидението е среща със смъртта. Първо, мъртвата ми майка ме вика, а всички покойни членове на семейството ми седят в странна притихналост на стълбите. След това всички започват да се движат. Особена роля в съня изпълнява леля ми Мини, която почина, след като цяла година вегетира в плен на Синдрома на заключения човек. Вследствие на тежък инсулт тя бе парализирана в продължение на няколко месеца, неспособна да движи нито една част от тялото си, с изключение на очите. Всеки път, когато се сетех в какво състояние се намира леля, ме обземаше ужас. В съновидението Мини започва да се движи, но движението ѝ бързо преминава в неистово трептене. Опитвам се да облекча ужаса си, като си представям как мъртвите ми роднини нежно пощипват бузите ми. Но пощипването става болезнено и ожесточено: те ме притеглят към себе си, смъртта ще дойде да отнесе и мен. Образът на трептящата като земна пчела леля Мини не напускаше съзнанието ми дни наред. Не можех да се отърся от него. Мисълта, че преди смъртта си тя беше напълно парализирана, че беше жив труп, е твърде ужасяваща, затова в съновидението се опитвах да променя състоянието ѝ, като я накарам да трепти. Често ме спохождат кошмари, предизвикани от филми със смърт или насилие, особено за Холокоста. Какъв е основният ми метод за справяне с ужаса от смъртта? Без съмнение – избягването. Винаги съм бил убеден, че ще умра на шейсет и девет години – възрастта, на която почина баща ми. Спомням си, че като малък често чувах роднините да казват две неща за мъжете Ялом: че са добродушни и умират млади. Двамата братя на баща ми починаха от инфаркт, преди да навършат шейсет, а инфаркт едва не уби баща ми на четиресет и седем. Докато следвах медицина, научих много за човешката физиология и ролята на храната в натрупването на плаки в коронарните артерии, вследствие на което рязко и завинаги промених хранителните си навици. Чувствително ограничих приема на животински мазнини, започнах да избягвам червени меса и постепенно преминах към предимно вегетариански режим на хранене. От десетилетия приемам статини, следя стриктно телесното си тегло, спортувам редовно и изненадах себе си, оставяйки далеч в миналото шейсет и деветата си година. След месеци проучвания и размисъл стигнах до заключението, че конфронтацията със смъртта трябва да е основният фокус в един екзистенциален подход в психотерапията. Бях убеден в това поради силата и универсалността на нашия ужас от смъртта, но сега, разглеждайки това решение от дистанцията на времето, не мога да изключа възможността позицията ми да е била небалансирана заради собствения ми страх от смъртта. Месеци наред четях всичко, което успявах да открия за смъртта, като се започне с Платон и се свърши с повестта на Толстой „Смъртта на Иван Илич“, „Смъртта и западната мисъл“ на Жак Шорон и „Отрицанието на смъртта“ на Ърнест Бекер. Научната литература върху смъртта беше така необятна и несистематизирана, а често и така езотерична и далечна на психиатрията, че забележим принос, давах си сметка, бих могъл да направя единствено въз основа на работата си с пациенти. По това време в клиничната литература беше писано много малко за смъртта и бях наясно, че ще трябва да открия собствен път. Но както и да опитвах да разговарям с пациентите си за тревогите им, касаещи смъртта, този разговор не продължаваше дълго. Засягахме темата, но не след дълго неизменно се отклонявахме към нещо друго. Сега се питам дали несъзнателно не съм подсказвал на пациентите си, че все още не съм готов да разговарям за това. И тогава взех важно решение, което предопредели следващите десет години в клиничната ми практика: щях да работя с пациенти, на които им се налагаше да разговарят за смъртта, тъй като им предстоеше да се изправят пред нея. Започнах да консултирам пациенти в онкологичния център на Станфордската болница, диагностицирани с нелечим рак. По това време слушах лекция на Елизабет Кюблер-Рос, пионер в работата с умиращи пациенти, и бях поразен от нейния първи въпрос към тях – „Колко сериозно е състоянието ви?“. Този въпрос ми се стори изключително важен: с него терапевтът казва толкова много – а именно, че е открит и готов да последва пациента навсякъде, където той пожелае да отиде, дори в най-гъстия мрак. Бях особено поразен от дълбоката изолация на терминално болните. Тази изолация е двустранна: от една страна, самите пациенти се въздържат да споделят мрачните си, плашещи мисли, тъй като се боят да не натоварват семейството и приятелите си, а от друга страна, близките на пациента нарочно не засягат темата, за да не го разстройват още повече. С колкото повече раково болни пациенти се срещах, толкова повече се затвърждаваше в мен убеждението, че тяхната изолация би могла да бъде облекчена посредством терапевтична група. Онколозите, с които обсъдих плановете си, първоначално бяха резервирани и неотзивчиви. Беше все още началото на 1970-те години и идеята за подобна група им се струваше прибързана и може би дори вредна. Освен това тя беше без прецедент: в научната литература нямаше описание на нито една група за ракови пациенти. Но с натрупването на опит се засилваше и моята увереност, че подобна група би могла да е много полезна, и аз започнах да разгласявам идеята си сред станфордската лекарска общност. Не след дълго в кабинета ме потърси Паула Уест (псевдоним) – пациентка с метастазирал рак на гърдата, която впоследствие изигра важна роля в работата ми с раково болни пациенти. Въпреки че имаше болезнени метастази в гръбначния стълб, тя понасяше болестта си с невероятно достойнство. По-късно аз описах взаимоотношенията си с нея в историята „Пътешествие с Паула“, поместена в сборника „Мама и смисълът на живота“. Историята започва по следния начин: Когато тя влезе за първи път в кабинета ми, мигновено бях покорен от външността ѝ: от самоуверената ѝ осанка, от сияйната ѝ усмивка, която ме обезсилваше, от късо подстриганата ѝ, разрошена по момчешки, ослепително бяла коса и от нещо, което мога да нарека само лъчезарност, струяща от мъдрите ѝ наситено сини очи. – Казвам се Паула Уест – представи се тя. – Имам нелечим рак. Но не съм ракова пациентка. И действително в пътешествията си с нея през годините аз никога не се отнасях с нея като с пациентка. Тя ми разказа кратко и точно своята медицинска история: рак на гърдата, диагностициран преди пет години, хирургично отстраняване на поразената гърда, рак и на другата гърда, втора мастектомия. После химиотерапия, съпътствана от обичайния си ужасяващ антураж: гадене, повръщане и пълна загуба на косата. После лъчева терапия, максималната допустима доза радиация. Но нищо не забавя разпространяването на рака – към черепа, гръбначния стълб и очните орбити. Ракът на Паула изисквал да бъде хранен и въпреки че хирурзите му хвърляли жертвени дарове – нейните гърди, лимфни възли, яйчници, надбъбречни жлези, – той си оставал ненаситен. Представях си голото тяло на Паула – гръден кош, насечен от белези, без гърди, плът или мускули, наподобяващ скелета на корабокруширал галеон, отдолу коремът, също с множество следи от хирургични операции, а под тях – едрите, несъразмерно уголемени от приема на стероиди ханш и бедра. Накратко – тя беше една петдесет и пет годишна жена без гърди, надбъбречни жлези, яйчници, матка и – сигурен съм – либидо. Винаги съм харесвал жени със стегнати, изящни тела и пълни гърди, които излъчват чувственост. И въпреки това при първата ми среща с Паула се случи нещо необичайно: тя ми се стори много красива и аз се влюбих в нея. Паула се съгласи да се присъедини към малка група от трима други терминално болни пациенти. Ние петимата проведохме първата си деветдесетминутна среща в една уютна стая в психиатричното крило. Началото на разговора поставих просто като казах, че всички членове на групата се борят с рак, и изразих убедеността си, че бихме могли да си бъдем от полза един на друг, споделяйки мислите и чувствата си. Един от членовете беше Сал – трийсетгодишен мъж на инвалидна количка, който подобно на Паула беше забележителен човек. Въпреки че страдаше от множествен миелом (болезнена и агресивна форма на рак на костите, причина за многобройни костни фрактури) в напреднал стадий и беше гипсиран от шията до бедрата, духът му беше несломим. Близостта на смъртта го бе изпълнила с ново усещане за смисъл в живота и го бе преобразила така, че той приемаше боледуването си като начин да служи на другите. Той се съгласи да постъпи в групата с надеждата да помогне на другите да постигнат същото освобождение. Въпреки че Сал влезе в групата ни твърде рано – когато тя беше все още малочислена, за да му осигури публиката, която търсеше, – той откри други трибуни за изява, предимно гимназии, където изнасяше беседи пред юноши с проблемно поведение. Веднъж го слушах с гръмлив глас да произнася своето послание към тях: Искате да отровите тялото си с наркотици? Искате да го унищожите с алкохол, трева, кокаин? Искате да го смажете в автомобилна катастрофа? Да го убиете? Да го хвърлите от моста „Голдън Гейт"? Не искате ли тялото си? Ами дайте го на мен тогава! Аз го искам. Аз имам нужда от него. Ще го взема – искам да живея! Тръпки ме побиха, когато чух това. Мощта на речта му се подсилваше допълнително от онова особено въздействие, което винаги имат върху нас думите на умиращите. Гимназистите слушаха притихнали, вероятно осъзнавайки като мен, че той говори искрено, че вече няма време за игри и преструвки. Друга пациентка – Евелин, тежко болна от левкемия, даде на Сал още една възможност да бъде полезен. Евелин, която бе докарана в групата с инвалидна количка и система за кръвопреливане, каза на групата: – Знам, че умирам – мога да се примиря с това. То вече не ме тревожи. Тревожи ме дъщеря ми. Тя вгорчава последните ми дни! Евелин определи дъщеря си като „отмъстителна, неспособна да обича жена“. Месеци преди това двете имали жестока и нелепа разпра, защото дъщерята, която се грижела за котката на Евелин, дала на животното неподходяща храна. Оттогава не си говорели. След като я изслуша, Сал ѝ заговори простичко и прочувствено: – Чуй какво имам да ти кажа, Евелин. Аз също умирам. И искам да те попитам: какво значение има какво яде котката ти? Какво значение има коя от вас ще се предаде първа? Знаеш, че не ти остава много време. Нека не се залъгваме. За теб най-важното в света е любовта на дъщеря ти. Не умирай, моля те, не умирай, без да ѝ кажеш това! Не го ли направиш, това ще отрови живота ѝ, тя никога няма да се съвземе и ще предаде отровата на своята дъщеря! Пресечи този порочен кръг! Пресечи го, Евелин! Апелът на Сал даде резултат. Въпреки че Евелин почина няколко дни по-късно, сестрите от отделението ни казаха, че тя, трогната от думите на Сал, се помирила с дъщеря си и двете плакали. Бях много горд със Сал. Това беше първият триумф на нашата група! След няколко месеца почувствах, че съм научил достатъчно, за да работя с по-голям брой пациенти. Смятах също, че една хомогенна група би била по-ефективна. Повечето от пациентите, които консултирах, бяха жени с метастазирал рак на гърдата, затова реших да сформирам група почти изцяло от пациентки с тази болест. Паула сериозно се зае със задачата да набере достатъчно участнички. След проведени интервюта приехме седем нови пациентки и официално се заловихме за работа. Паула ме изненада, поставяйки начало на първата сесия със стара хасидска притча: Един равин разговарял с Бог за Рая и Ада. „Ще ти покажа Ада“, казал Бог и въвел равина в стая с голяма кръгла маса. Хората около масата били прегладнели и отчаяни. В средата на масата имало огромно гърне с гозба, която ухаела така вкусно, че устата на равина се напълнила със слюнка. Всички около масата държали лъжици с много дълга дръжка. Лъжиците били достатъчно дълги, за да стигнат до гърнето, но по-дълги от ръцете им: никой не бил способен да засити глада си, тъй като не можел да занесе храна до устните си. Равинът се убедил, че тяхното страдание е наистина ужасно. „А сега ще ти покажа Рая“, рекъл Бог и те отишли в друга стая, досущ като първата. Там имало същата голяма кръгла маса и на нея същото гърне. Хората разполагали със същите дълги лъжици – но тук всички били сити и закръглени, разговаряли и се смеели. Равинът недоумявал. ,, Решението е просто, но изисква определено умение – обяснил Бог. – В тази стая, както виждаш, хората са се научили да се хранят взаимно.“ Макар да водя групи вече десетилетия, никоя сесия не е започвала по-вдъхновяващо от тази. Групата бързо се сплоти и когато някоя от участничките починеше, аз включвах на нейно място нова пациентка. Така групата просъществува десет години. После в продължение на година канех специализанти по психиатрия да водят заедно с мен, след което няколко години съводещ ми беше един нов член на катедрата по психиатрия – Дейвид Спийгъл. Групата предложи на много пациентки утеха, а на мен позволи да придобия дълбоко знание. Един от многото примери, за които се сещам, е една жена, която седмица след седмица идваше на срещите ни с такъв уморен и отчаян вид, че ние всички усилено, но напразно се опитвахме да я ободрим. Но един ден тя неочаквано дойде с блеснали очи, облечена в ярка рокля. Попитахме я какво се е случило. Тя ни благодари и обясни, че разговорът в групата предишната седмица ѝ помогнал да вземе много важно решение: тя бе решила да даде на децата си пример как се посреща смъртта с достойнство и храброст. Никога не съм срещал по-красноречив пример за това как усещането за смисъл в живота поражда чувство за благополучие. Тази случка е също така удивителна илюстрация на концепцията за „вълновия ефект“, която смекчава ужаса от смъртта у мнозина. Вълновият ефект се изразява в предаването на частици от собствения Аз на другите, дори на непознати, по същия начин, както вълничките след хвърлянето на камъче в езеро се разпространяват все по-далеч и по-далеч и макар в един момент привидно да стихват, всъщност продължават на нанониво. От самото начало канех заинтересувани специализанти от Станфордския университет, студенти по медицина, а от време на време и колежани да наблюдават груповите сесии през двупосочно огледало. За разлика от традиционните терапевтични групи в Станфорд, в чиито участници наблюдението предизвикваше безпокойство, раковите пациентки реагираха по коренно различен начин: те желаеха и приветстваха присъствието на студентите. Вследствие на конфронтацията си със смъртта те бяха научили много за живота и бяха нетърпеливи да предадат мъдростта си на другите. Паула беше доста критична към фазите на скръбта, описани от Кюблер-Рос. Тя предпочиташе да поставя силно ударение върху поуката и израстването вследствие на конфронтацията със смъртта и често говореше за „златния период“, в който се намирала през последните три години. Няколко други участнички в групата споделиха същите преживявания. Както се изрази една от тях: „Колко жалко е, че трябваше да чакам досега, когато ракът вече е направил тялото ми на решето, за да се науча как да живея“. Тези думи се врязаха завинаги в съзнанието ми и ми помогнаха да оформя своя подход в екзистенциалната терапия. Често изразявам концепцията си по следния начин: макар действителната смърт да ни унищожава, идеята за смъртта може да ни донесе спасение. Тя ни помага да осъзнаем, че разполагаме само с един живот, затова трябва да го изживеем пълноценно и да го завършим с възможно най-малко съжаления. Работата ми с терминално болни пациентки ме подтикна постепенно да започна да конфронтирам здрави пациенти с факта за собствената им смъртност, за да им помогна да променят начина си на живот. Често правя това просто като изслушвам и подкрепям пациента, когато реши да размишлява и разговаря за ограничената продължителност на съществуването си. В много случаи използвам едно елементарно упражнение: карам пациента да начертае на лист хартия права линия, след което го инструктирам: „Нека единият край на тази линия е твоето раждане, а другият край – смъртта ти. Моля те, постави на линията знак там, където се намираш в момента, и размишлявай върху този чертеж“. Това упражнение обикновено му помага да осъзнае в по-голяма дълбочина ценността на мимолетния човешки живот. ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.
|