Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Авторът с Роло Мей, Калифорния, 1980 г.
В началото на 1990-те години, приблизително по времето, когато стана на осемдесет, Роло претърпя транзиторни исхемични атаки (ТИА) и започнаха да го обземат пристъпи на обърканост и тревожност, траещи понякога часове, друг път – ден или два. Някой път, когато пристъпите бяха особено тежки, Джорджия ми телефонираше и аз отивах при Роло, за да прекарам известно време с него – обикновено разговаряхме и се разхождахме из хълмовете зад дома му. Чак сега, на осемдесет и пет годишна възраст, аз мога напълно да разбера тревожността, която е изпитвал. Има моменти, когато за кратко ме обзема объркване и забравям къде се намирам и какво правя. Именно това преживяваше Роло, но не за кратко, а в продължение на часове или дни. И въпреки това той съумяваше да си върши работата до самия край. Към края на живота му присъствах на една от публичните му беседи. Както винаги, той се представи много силно, гласът му бе мелодичен и успокояващ, но към края повтори история, която бе разказал само преди минути. Заболя ме, когато чух това, заболя ме заради него, и днес често призовавам приятелите си да бъдат честни и да ми кажат, когато стане време да се оттегля. Една вечер Джорджия ми се обади по телефона с вестта, че Роло може би е на прага на смъртта, и помоли да отидем при тях незабавно. Вечерта тримата се редувахме на смени край леглото на Роло, който бе в безсъзнание с напреднал белодробен едем – дишаше трудно, понякога с дълбоки дълги вдишвания и издишвания, последвани от няколко по-къси и плитки. В крайна сметка по време на моето бдение – бях седнал на леглото до него, сложил ръка на рамото му – Роло направи едно последно конвулсивно вдишване, след което издъхна. Джорджия ме помоли да ѝ помогна да го изкъпе и подготви за сутринта, когато от погребалната агенция щяха да го вземат и откарат в крематориума. През нощта, разтърсен от смъртта на Роло и предстоящата кремация, аз имах ярко и незабравимо съновидение: С родителите ми и сестра ми се разхождаме в голям търговски център и решаваме да се качим на горния етаж. Озовавам се в асансьора, но сам – семейството ми е изчезнало. Изкачването трае дълго. Слизам от асансьора на тропически плаж. Но не мога да открия семейството си, въпреки че не спирам да ги търся. Макар да се намирам на красиво място – за мен тропическите плажове са истински рай, – в мен започва да се надига ужас. След това си слагам нощна риза със симпатичния, усмихнат образ на мечока Смоуки. Мечешкото лице започва да става все по-ярко, а после – ослепително. Скоро става фокус на съновидението, сякаш цялата енергия на съновидението е концентрирана в симпатичната, ухилена физиономия на Смоуки. Събудих се не толкова заради ужаса, а от ослепителната светлина, която излъчваше образът на нощната риза. Сякаш спалнята ми бе внезапно осветена от мощни прожектори. Какво се криеше зад ослепителния образ на мечока Смоуки? Сигурен съм, че той имаше връзка с предстоящата кремация на Роло. Неговата смърт ме конфронтира със собствената ми смърт, която в съновидението бе представена посредством изолираността от семейството ми и безкрайното изкачване с асансьора. Шокиран съм от наивността на моето несъзнавано. Срам ме е, че една част от мен е възприела холивудската визия за безсмъртието като небесен рай, където има дори тропически плаж. Същата нощ си бях легнал дълбоко разтърсен от ужаса от смъртта на Роло и предстоящата му кремация и моето съновидение представляваше опит за смекчаване на този ужас, за превръщането му в поносимо преживяване. Смъртта в съня е дегизирана като изкачване с асансьор към тропически плаж, а огнената кремация – като нощна риза (за смъртния сън), украсена с миловидния образ на пухкаво мече. Но ужасът не може да бъде овладян и образът на Смоуки ме събужда с ослепителното си сияние. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|