От всички държави, където са превеждани мои книги, Гърция – една от най-малките, заема най-съществено място в душата ми. През 1997 г. Ставрос Пецопулос – собственик на издателство „Агра“, закупи авторските права за всичките ми книги и възложи гръцкия им превод на двама съпрузи – Янис Зервас и Евангелия Андрицану. Така започна едно дълготрайно и стойностно приятелство между нашите семейства. Янис е психиатър, получил образованието си в Америка и известен гръцки поет, а Евангелия е клиничен психолог и преводач. Макар Гърция никога да не е изпълнявала значима роля в сферата на психотерапията, а грамотната част от населението ѝ да наброява пет милиона души, тя бързо стана държавата с най-голям дял мои читатели на глава от населението и като писател аз съм по-известен там, отколкото където и да е другаде по света. Така и не разбрах защо.
След първата ни среща с Гърция, когато багажът ни бе загубен и с Мерилин пет дни пътувахме с най-необходимото, имахме още две необикновени пребивавания там. Първото беше след пътуване до Турция. През 1993 г. изнесох семинар за психиатри в болницата „Бакиркой“ в Истанбул, след което водих двудневна група за личностно израстване от осемнайсет турски психиатри и психолози в Бодрум – древен град на Егейско море, наречен от Омир „земята на вечното синьо“. Всички в тази група работиха усилено и през двата дни и аз бях много впечатлен от чувствителността и откритостта на много от тях. След семинара една от психиатърките – Айча Кермак, с която поддържам връзка и до днес, ни върна с автомобила си в Истанбул, но през Западна Турция. Там се качихме на самолет до Атина, след което с ферибот стигнахме до остров Лесбос. Мерилин отдавна се интересуваше от поетесата Сафо, която през VII в. пр. Хр. е живяла на Лесбос, заобиколена от своите следовнички.
Едва бяхме слезли от ферибота, когато забелязах малка агенция за мотоциклети под наем и много се зарадвах. И ето че с Мерилин тръгнахме да изследваме Лесбос възседнали много стар, но изправен наглед мотоциклет. Към края на деня, тъкмо когато слънцето се скри в морето, двигателят на мотоциклета изпухтя и угасна малко преди едно пусто селце. Нямахме друг избор, освен да пренощуваме в руините на изоставено хотелче, където Мерилин изпадна в ужас от един голям гризач, който притича през високата метър и половина баня, и почти не мигна цялата нощ. По обяд на следващия ден с камион пристигна друг мотоциклет, изпратен от агенцията, и ние продължихме пътуването си. Минавахме през приветливи села, сядахме в таверни, където се разговаряхме с другите посетители и наблюдавахме доволните белобради старци, които пиеха рецина и играеха табла.
С моя преводач Янис се бях запознал през 2002 г. на конференцията на Американската психиатрична асоциация в Ню Орлиънс, на която ми бе присъдена наградата „Оскар Пфистер“ за принос в областта на религията и психиатрията. Изненадан от наградата, попитах членовете на комисията защо са избрали мен – един открит скептик по отношение на религията, а те отвърнаха, че аз съм се занимавал с „религиозни въпроси“ в повече от мнозинството психиатри. След като изнесох презентацията си, която впоследствие беше издадена като монография със заглавие „Религия и психиатрия“ и беше преведена на гръцки и турски език, аз обядвах с Янис, който от името на Ставрос Пецопулос ме покани да говоря в Атина.
Година по-късно с Мерилин пристигнахме в Атина и веднага се прекалихме на малък самолет, който за четирийсет и пет минути ни откара до Сирос, малък гръцки остров, на който преводачите Янис и Евангелия имаха вила. Тъй като след продължителни полети страдам от самолетен синдром, винаги са ми необходими няколко дни за аклиматизация, преди да съм готов да се изправя пред публика. На Сирос отседнахме в малък хотел в градчето Ермуполи, където всяка сутрин закусвахме с домашно приготвени кроасани и сладко от плодовете на клонестата смокиня в двора. След два дни трябваше да напуснем острова, за да участваме в пресконференция в Атина, но вечерта преди отпътуването ни работниците на ферибота започнаха стачка и Ставрос ни уреди полет с малък четириместен самолет.
През краткия полет до Атина пилотът, който беше чел „Когато Ницше плака“, ми говори разпалено за романа. После пък ме разпозна шофьорът на таксито, което взехме от летището, и докато пътувахме, ми разказа за всичките си любими моменти от „Лъжи на дивана“. В конферентната зала на хотел „Хилтън“ ме очакваха около двайсет журналисти. Никога преди, в Съединените щати или друга държава, не съм давал пресконференция. Почувствах се като истинска знаменитост.
На следващия ден две хиляди и петстотин души дойдоха да чуят моята лекция в балната зала на хотела. Фоайето беше така претъпкано с хора, че се наложи да отида до залата по обиколен път през кухните на подземния етаж. Бяха осигурени само деветстотин комплекта слушалки, така че симултанният превод отпадна в последната минута. Стараех се да говоря по-сбито, за да улесня консекутивния превод. Преводачката, която се бе подготвила да работи по разпечатка на лекцията ми, бе изпаднала в паника, но в крайна сметка успя да се мобилизира и се справи отлично. Един мъж от публиката така се разгневи, че не отговарям изчерпателно на въпросите, че се наложи да бъде изведен с полиция от залата.
След лекцията, докато подписвах книги, много хора ми правеха подаръци – мед собствено производство, бутилки домашно вино, собственоръчно нарисувани картини. Една мила възрастна жена настояваше да приема златна монета, която нейните родители зашили в палтото ѝ, когато като дете бягала от Турция.
Същата вечер се чувствах изтощен, доволен, обичан, но и озадачен от размера на признанието си. Какво друго можех да сторя, освен да се оставя на течението и да внимавам да не се главозамая. Натоварени с подаръци, се прибрахме в хотелската стая и там ни очакваше още един подарък: половинметрова платноходка, изцяло направена от шоколад. С Мерилин радостно се заехме с нея.
Следващия ден подписвах книги в „Хестия“ – малка книжарница в центъра на Атина. Много пъти преди и след това съм подписвал книги, но това беше най-дългото от всички подписвания. Опашката излизаше от книжарницата и продължаваше осем пресечки, предизвиквайки сериозни проблеми в уличното движение. Хората ми подаваха не само купени току-що от книжарницата книги, но и такива, които си носеха от вкъщи. Много ми беше трудно да изписвам имената им, тъй като повечето ми звучаха чуждо – например Елефтерия, Янте, Нереида, Татяна. Затова всички бяха помолени да напишат имената си с големи букви на листчета жълта хартия, които да ми подават заедно с книгите. Мнозина си правеха снимки с мен, но това забавяше опашката и скоро хората бяха призовани да не снимат. След час бе обявено, че ще мога да подписвам по максимум четири, след още час – по три, накрая – само по една стара книга заедно с новите. Но въпреки това подписването продължи почти четири часа, в които през ръцете ми минаха над осемстотин нови и много повече стари книги. Наскоро със съжаление научих, че книжарница „Хестия“ е затворила врати завинаги, жертва на финансовата криза в Гърция.
В опашката преобладаваха жените – както е винаги на моите представяния – и аз имах необикновеното преживяване поне петдесет гръцки красавици да прошепнат в ухото ми „Обичам те“. И за да не ми се завърти главата, Ставрос ме дръпна настрани и ми обясни, че гъркините използват тези думи често и не със същия емоционален заряд като американците.
