Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Съдържанието, което разработвахме, хвърляше светлина върху ситуацията, но процесът (тоест естеството на взаимоотношенията ни) се характеризираше с противопоставяне и отрицателен заряд и в крайна сметка именно работата върху него щеше да се окаже източникът на целебно въздействие. В една по-късна сесия обсъждането на друго нейно съновидение, в което ни разделяше стена от тела, предизвика в нея изблик на болезнени емоции:
– Но как би могъл да ме разбереш? Твоят живот не е истински – топъл, уютен, невинен. Като кабинета ти. – Тя посочи претъпканите с книги лавици зад себе си и японския клен навън в двора. – Тук липсват само няколко кретонени възглавници, камина и пропукващ огън. Заобиколен си от семейството си – всички живеете в този град. Непокътнат семеен кръг. Какво наистина знаеш за загубата и скръбта? Смяташ ли, че би се справил по-добре от мен? Да кажем, че съпругата ти или някое от децата ти сега умре? Как би се държал? И тази спретната раирана риза, която носиш – ненавиждам я. Всеки път, когато те видя с нея, ми призлява. Ненавиждам онова, което тя ми говори. – Какво ти говори? – Говори ми: „Всичките ми проблеми са разрешени, разкажи ми за своите“. Много пъти думите на Айрийн попадаха право в целта. Има една история за швейцарския скулптор Алберто Джакомети, чийто крак бил счупен при автомобилна катастрофа. Докато лежал на улицата и чакал линейката, някой го чул да казва: „Най-сетне, най-сетне нещо да се случи и на мен“. Разбирам тези думи много добре. И Айрийн беше наясно какво представлява животът ми. Повече от трийсет години преподавах в Станфордския университет, от дълго време живеех в един и същи дом, децата ми ходеха в едни и същи училища, никога не бях преживявал сериозна трагедия: никой от любимите ми хора не си беше отишъл без време – баща ми и майка ми починаха в напреднала възраст, той на шейсет и девет, тя – прехвърлила деветдесетте. Сестра ми, седем години по-възрастна от мен, беше още жива по това време. Не бях загубил никой от близките си приятели, четирите ми деца бяха здрави. За терапевта, възприел екзистенциалния подход, подобен безоблачен живот е недостатък. Много пъти съм копнял да имам смелостта да сляза от своята кула от слонова кост и да пристъпя в истинския свят. Години наред фантазирах как прекарвам цяла година като прост работник – може би шофьор на линейка в Детройт или помощник-готвач в някой нюйоркски ресторант. Но така и не осъществих фантазията си. Просто не можех да устоя на изкушението да се оттегля на Бали, за да пиша, да гостувам на приятел във венецианския му апартамент или да работя край езерото Комо. Някак се оказах защитен от житейските трудности. Не съм се развеждал, не съм се сблъсквал със самотата в зрелия си живот. Връзката ми с Мерилин невинаги е била безоблачна, но съм благодарен заради бурите и устрема в отношенията ни, защото и двамата се поучихме от тях. Казах на Айрийн, че е права, и признах, че понякога завиждам на хората с по-драматичен живот. Казах ѝ също, че понякога може би изисквам от пациентите да проявят истински героизъм във взимането на някое решение. – Но – продължих – не си права, че не познавам трагедията. Постоянно ме спохождат мисли за смъртта. Докато съм с теб, често си представям, че жена ми е смъртно болна, и всеки път ме изпълва неописуема тъга. Съвсем ясно си давам сметка, че животът ми вече доста напредна и навлизам в друга негова фаза. Всички белези на старостта – почти липсващият хрущял на коленните стави, все по-отслабващото зрение, болките в гърба, старческите петна, посивяващата брада и коса, съновиденията за собствената смърт – говорят, че наближавам края на живота си. Тя ме изслуша, но остана мълчалива. – И още нещо – добавих. – Избрах да работя с умиращи пациенти с надеждата те да ми помогнат да се доближа до трагичната същина на собствения си живот. И това действително се случи – поради което за три години възобнових личната си терапия. След това допълнение Айрийн кимна. Познавах това нейно кимане – всъщност кратка поредица от кимвания: едно бързо снишаване на брадичката, последвано от две или три по-бавни – телесен морзов код, с който тя ме уведомяваше, че отговорът ми я удовлетворява. Бях схванал първия урок – че за да лекува скръбта, терапевтът не може да остане на дистанция, а трябва да се срещне със смъртта лице в лице. Последваха още много уроци, около които структурирах разказа. В тази история истинският учител бе моята пациентка, а аз бях само посредник, който предава нейните уроци. Историята, която написах с най-голямо удоволствие, без съмнение беше „Проклятието на унгарския котарак“. В нея Ърнест Лаш (в отпуск от „Лъжи на дивана“) се опитва да лекува Мергеш, злонравен, говорещ немски котарак, живеещ своя девети и последен живот. Мергеш е видял доста свят герой и в един от предишните си животи е имал връзка с Ксантипа – котка, живяла в дома на Хайдегер, а сега безмилостно преследва Артемис, любовницата на Ърнест. Разглеждана в определена плоскост, историята е фарс, но на друго ниво тя представлява моя може би най-задълбочен поглед към смъртта и ужаса от смъртта. Написах голяма част от нея по време на едно гостуване на Боб Бърджър – мой близък приятел от годините на следването по медицина, който почина съвсем наскоро. Действието се развива в Будапеща и благодарение на Боб, който е израснал в Унгария, героите, улиците, мостовете и реките в историята имат унгарски имена. С топли чувства си спомням представянето на „Мама и смисълът на живота“ в книжарницата „Бук Депо“ в Мил Вели, където заедно със сина ми Бен, който е театрален режисьор, прочетохме диалога на Ърнест и Мергеш. Не си падам по помените, но ако семейството ми реши да организира такъв след смъртта ми, бих желал на него да бъде прочетен този диалог – това би разведрило атмосферата. Така че, Бен, моля те, изиграй котката и избери кой от братята ти или любимите ти актьори да изиграе Ърнест. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|