На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница15/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   40

„Отец Томазо." Лангдън помнеше името на архиваря

от отговорите на молбите си, „Уважаеми г-н Лангдън,

със съжаление трябва да Ви откажа..."

Със съжаление, глупости. Лангдън не знаеще някой

некатолически американски учен да е бил допуснат

в Тайния архив на Ватикана, откакто го завеждаше

отец Томазо. „II guardiano"*, така го наричаха историците.

Отец Томазо бе най-строгият библиотекар

на земята.

Лангдън отвори вратата и мина през сводестия портал.

Почти очакваше да види отец Томазо в пълна бойна

униформа и каска да пази на пост с базука. Вътре обаче

нямаше никого.

Тишина. Приглушено осветление.

Archivio Vaticano. Една от мечтите на живота му.

Докато разглеждаше библиотеката, първата му реакция

беше чувство на срам. Едва сега осъзнаваше романтичната

си наивност. Някогашните му представи не можеха

да са по-неверни. Бе си въобразявал прашни лавици,

отрупани с купища оръфани томове, духовници, работещи

на светлината на свещи и витражи, монаси, втренчени

в свитъци...

Нищо подобно.

На пръв поглед помещението приличаше на сумрачен

самолетен хангар, в който бяха построили десетки отделни

игрища за скуош. Естествено Лангдън знаеше какво

представляват оградените със стъкло пространства. Присъствието

им не го изненада - влагата и топлината разяждаха

древните пергаменти и за съхраняването им бяха

необходими такива херметично затворени хранилища.

Самият той многократно бе влизал в подобни, но винаги

беше изпитвал неприятно усещане... нещо, свързано с

влизането в затворен контейнер, в който достъпът на

кислород се регулира от библиотекар.

* Пазителя (ит.). - Б. пр.

Хранили1цата бяха призрачно мрачни, едва осветени

от лампите в края на всеки библиотечен стелаж. В чернотата

на всяка клетка Лангдън усети призрачните исполини,

безброй редове високи купчини, пропити с история.

Каква колекция само!

Витория също изглеждаше смаяна. Стоеше до него и

безмълвно се взираше в гигантските прозрачни кубове.

Нямаха много време и Лангдън побърза да потърси

каталог - подвързана енциклопедия, съдържаща списък

на библиотечната колекция. Не видя нищо освен светлината

на няколко пръснати из помещението компютърни

терминала.

- Изглежда, че имат Библион. Индексът им е ком-

пютризиран.

На лицето на Витория се изписа надежда.

- Това би трябвало да ускори търсенето.

На Лангдън му се искаше да споделя въодушевлението

й, но предчувстваше, че ги очаква разочарование. Отиде

при един терминал и започна да пише на клавиатурата.

Опасенията му мигновено се потвърдиха.

- Старият метод щеше да е по-бърз.

- Защо?

Професорът се отдръпна назад от монитора.



- Защото истинските книги не са защитени с пароли.

Предполагам, че физиците не си падат хакери по рождение,

нали?

Тя поклати глава.



Лангдън дълбоко си пое дъх и се обърна към прозрачните

хранилища. После се приближи до първото и надникна

в мрака. Вътре се забелязваха аморфни очертания,

в които различи обикновени лавици, отделения за

пергаменти и маси за четене. В дъното на всеки стелаж

светеше индикатор. Също като във всяка библиотека,

индикаторите обозначаваха съдържанието на съответния

ред. Като се движеше покрай стъклената стена, той започна

да чете заглавията.

„Pietro il Ermito... Crociato... Urbano П... Levant..."*

*Петър Отшелник... Кръстоносец... Урбан П... Левант... (ит.). — Б. пр.

- Надписани са - без да спира, каза Лангдън. - Но не

са подредени по автори. - Това не го изненада. Архивите,

съхраняващи древни документи, почти никога не използваха

азбучни каталози, тъй като много от авторите

не бяха известни. Заглавията също не вършеха работа,

тъй като голяма част от историческите паметлици бяха

неозаглавени писма или фрагменти от пергаменти. Обикновено

каталозите бяха хронологични. За съжаление обаче

тъкмо тази колекция, изглежда, не беше подредена по

хронологичен принцип.

Лангдън усещаше, че ценното му време отлита.

- Явно Ватиканът има своя система.

- Каква изненада.

Той отново разгледа обозначенията. Документите обхващаха

много векове, но ключовите думи не бяха свър-.

зани помежду си.

- Като че ли класификацията е тематична.

- Тематична ли? - неодобрително попита Витория. -

Струва ми се неефективно.

„Всъщност... - когато се замисли по-сериозно, си

каза Лангдън - това може би е най-добрият каталог,

който съм виждал. - Винаги бе настоявал студентите

му да схващат цялостните тонове и мотиви на дадена

художествена епоха, вместо да затъват в подробности

като дати и конкретни творби. Изглежда, че ватикан-

ският архив беше каталогизиран по подобен принцип.

- Широки мазки..."

- Всичко в това хранилище е свързано с кръстоносните

походи - вече по-уверено заяви той. - Това е неговата

тема. - Всичко бе тук, осъзна професорът. „Исторически

сведения, писма, произведения на изкуството, социално-

политически данни, съвременни анализи. Всичко на едно

място... което насочва към по-задълбочено разбиране на

съответната тема. Блестящо."

Витория се намръщи.

- Но информацията може да е свързана едновременно

с много теми.

- Затова има препратки. - Лангдън посочи през стъклото

цветните пластмасови табелки, пъхнати сред доку-

ментите. - Те насочват към второстепенни документи,

които се намират на друго място.

- Ясно - безразлично отвърна тя, сложи ръце на кръста

си и огледа огромното помещение. После отново се

обърна към професора. - Е, как се казва онова книжле

на Галилей, което търсим?

Лангдън не можеше да не се усмихне. Все още не можеше

да повярва, че се намира в Тайния архив на Ватикана.

„Тук е - помисли си той. - Чака някъде в мрака."

- Ела с мен - каза професорът и енергично закрачи

по първата пътека, като четеше индикаторите във всяко

хранилище. - Спомняш ли си какво ти разказвах за Пътя

на просвещението? Как илюминатите набирали нови членове

с помощта на сложно изпитание?

- Иманярството - отвърна Витория.

- Проблемът бил, че след като поставили знаците, илюминатите

по някакъв начин трябвало да съобщят на научната

общност за съществуването на пътя.

- Логично. Иначе никой няма да го търси.

- Да. И даже да знаели за съществуването му, учените

нямало как да знаят къде започва. Рим е огромен.

- Наистина.

Лангдън продължи по следващата пътека.

- Преди петнайсетина години заедно с неколцина историци

от Сорбоната открихме група илюминатски писма,

изобилстващи на податки за segno.

- Знака. Информацията за пътя и неговото начало.

- Да. Оттогава много специалисти по история на илюминатите,

сред които и аз, сме откривали други споменавания

за segno. Ние предполагаме, че знакът съществува

и че Галилей масово го е разпространил в научната общност,

без Ватиканът изобщо да разбере.

- Как?

- Не сме сигурни, но най-вероятно в публикациите



си. През годините той е публикувал много книги и бюлетини.

- За които Ватиканът несъмнено е знаел. Струва ми

се опасно.

- Вярно е. Въпреки това знакът е бил разпространен.

- Но никой не го е открил, така ли?

- Не. Колкото и да е странно обаче, в масонски дневници,

стари научни списания и илюминатски писма знакът

често се обозначава с число.

- Шестстотин шейсет и шест ли?

Лангдън се усмихна.

- Всъщност числото е петстотин и три.

- Какво значи това?

- Така и не успяхме да разберем. Числото петстотин и

три ме заинтригува, опитвал съм всичко, за да открия

значението му - нумерология, географски карти. - Той

стигна до края на пътеката, зави и бързо огледа табелките

на следващата редица. - Дълги години не виждах други

податки, освен че петстотин и три започва с пет... едно

от илюминатските свещени числа. - Лангдън замълча за

миг.


- Нещо ми подсказва, че наскоро си стигнал до друго

заключение и затова сега сме тук.

- Точно така - потвърди професорът и си позволи да

прояви известна гордост от работата си. - Познаваш ли

една книга на Галилей, наречена „Dialogo"?

- Естествено. Известна е сред учените като най-голямата

научна измама.

Лангдън не смяташе, че думата „измама" е съвсем

точна, но знаеше какво иска да каже Витория. В началото

на 30-те години на ХУП в. Галилей искал да публикува

книга в потвърждение на Коперниковия хелиоцент-

ричен модел на слънчевата система, ала Ватиканът нямало

да допусне разпространението на книгата, ако не

включел също толкова убедителни доказателства за абсолютно

грешния геоцентричен модел на Църквата. Галилей

нямал друг избор, освен да приеме това условие, и

публикувал книга, в която отделял еднакво място на двата

модела.


- Както сигурно знаеш, въпреки компромиса „DiMogo"

бил обявен за еретична книга и Ватиканът поставил Галилей

под домашен арест - каза Лангдън.

- Никое добро дело не остава ненаказано.

Професорът се усмихна.

- Абсолютно вярно, и все пак Галилей упорствал. Докато

бил под домашен арест, той тайно написал по-слабо

известен ръкопис, който учените често бъркат с „Dialogo".

Тази книга се казва „Discorsi".

Витория кимна.

- Чела съм я. „Беседи за приливите".

Лангдън я изгледа, удивен, че младата жена е чувала

за неизвестния труд върху движението на планетите и

неговото въздействие върху приливите.

- Виж, аз съм италианка, при това съм специалист по

морска физика, а и баща ми боготвореше Галилей.

Той се засмя. „Discorsi" обаче не беше книгата, която

търсеха. Професорът обясни, че докато бил под домашен

арест, Галилей писал и други съчинения. Историците

смятали, че сред тях е книжлето „Diagramma".

- „Diagramma della verita" - каза той. - „Диаграма на

истината".

- Не съм чувала за нея.

- Не се изненадвам. „Diagramma" е най-неизвестният

труд на Галилей - предполага се, че е трактат за научни

факти, които според него били верни, но не му разрешавали

да разкрие. Подобно на някои по-ранни съчинения

на Галилей, негов приятел тайно изнесъл „Diagramma"

от Рим и я публикувал в Холандия. Книжлето станало

невероятно популярно в нелегалния европейски научен

свят. После Ватиканът надушил за него и го подложил

на безпощадни гонения.

Витория се заинтригува.

- И ти смяташ, че ключът се е съдържал в тази книга,

така ли? Информацията за Пътя на просвещението.

- Това е единственият начин, по който Галилей можел

да разпространи segno. Убеден съм. - Лангдън навлезе

в третата редица хранилища и продължи да чете

обозначенията.

- Архивистите от много години търсят екземпляр от

„Diagramma". Но в резултат от ватиканските клади на

книги и нетрайния си материал книжлето изчезнало от

лицето на Земята. ч^

- Какъв нетраен материал?

- Архивистите оценяват структурната цялост на документите

по десетобалната система. „Diagramma" била

отпечатана върху един вид папирус, нещо като тоалетна

хартия. Трайността му е не повече от век.

- Защо не са избрали нещо по-издръжливо?

- По искане на самия Галилей. За да защити последователите

си. Така всеки учен, заловен с екземпляр от

книгата, можел просто да я хвърли във вода и тя щяла

да се разпадне. Това било идеално за унищожаване на

уликите, но е ужасно за архивистите. Смята се, че след

осемнайсети век оцелял само един екземпляр от

„Diagramma".

- Само един ли? - Витория смаяно се заоглежда. - И

е тук?


- Скоро след смъртта на Галилей Ватиканът го конфискувал

от Холандия. От години моля да ми позволят

да го видя. Още откакто научих за него.

Сякаш прочела мислите му, Витория прекоси пътеката

и започна да чете обозначенията на съседния ред хранилища

и така двойно ускори търсенето им.

- Благодаря - рече той. - Търси обозначения, свързани

с Галилей, наука и учени. Ще разбереш, когато ги

видиш.

- Добре, но още не си ми разказал как си открил, че



ключът е в „Diagramma". Да няма нещо общо с числото,

което се срещало в илюминатските писма? Петстотин и

три?

Лангдън се усмихна.



- Да. Отне ми известно време, но накрая установих,

че петстотин и три е прост шифър. Той ясно насочва към

„Diagramma".

За миг професорът отново преживя мига на неочакваното

си откритие: 16 август. Преди две години. На сватбата

на сина на свой колега. Стоеше на брега на едно

езеро и наблюдаваше уникалното приближаване на младоженците...

с яхта по езерото, под акомпанимента на

гайди. Яхтата беше украсена с цветя и венци. На носа

бяха написани римски цифри - DCH.

Озадачен от тях, Лангдън попита бащата на булката:

- Какво означава това шестстотин и две?

- Какво шестстотин и две?

Професорът посочи яхтата.

- DCII е римското число шестстотин и две.

Мъжът се засмя.

- Това не са римски цифри. Това е името на яхтата.

- DCII ли?

Другият кимна.

- „Дик и Кони П".

Лангдън се почувства глупаво. Дик и Кони бяха младоженците.

Яхтата очевидно бе кръстена в тяхна чест.

- А какво се е случило с „DCI"?

Мъжът изпъшка.

- Потъна вчера по време на репетицията.

Лангдън се засмя.

- Съжалявам. - И отново погледна яхтата. „БСП -

помисли си той. - Като миниатюрна „QEH"*. И след миг

го осени.

Американецът се обърна към Витория.

- Както споменах, петстотин и три е шифър - поясни,

той. - Илюминатски трик. Числото петстотин и три с

римски цифри е...

- DHL


Лангдън я погледна сепнато.

- Много си бърза. Моля те, само не ми, казвай, че си

илюмината.

Тя се засмя.

- Използвам римски цифри, за да обозначавам морски

пластове,

„Естествено - помисли си Лангдън. - Нима всички не

ги използваме?"

- И какво значи DHI?

- DI, ВП и DHI са много стари съкраш;ения. Някогашните

учени обозначавали с тях трите най-често бъркани

труда на Галил ей.

Витория рязко си пое дъх.

- „Dialogo"... „Discorsi"... „Diagramma".

„Queen Elizabeth П" - „Кралица Елизабет П" (англ.). - Б. пр.

- Де-едно, де-две и де-три. Чисто научно. Петстотин и

три е DEI. „Diagramma". Третата му книга.

Витория свъси вежди.

- Но ако този знак, ключът за Пътя на просвещението,

наистина е в Галилеевата „Diagramma", защо от Ватикана

не са го видели, когато са конфискували всички

екземпляри?

- Може да са го видели, но да не са го забелязали.

Спомняш ли си знаците на илюминатите? Тайните пътеводители

на явни места? Симулацията? Явно segno е бил

скрит по същия начин - пред очите на всички. Невидим

за онези, които не го търсят. Невидим и за онези, които

не го разбират.

- С други думи?

- С други думи, Галилей го скрил добре. Според историческите

сведения той се разкривал по начин, наричан

от илюминатите „lingua pura".

- Чист език?

-Да.


- Математиката ли?

- Предполагам. Струва ми се съвсем очевидно. В крайна

сметка Галилей бил учен и пишел за учени. Математиката

е логичният език, на който да разкрие ключа.

Книжлето се нарича „Diagramma", така че в шифъра може

би участват математически диаграми.

Витория не изглеждаше особено обнадеждена.

- Сигурно Галилей е създал някакъв математически

шифър, който е оСтанал незабелязан от духовенството.

- Не изглеждаш убедена - като продължаваше да върви

покрай редицата, каза Лангдън.

- Така е. Главно защото и ти не си. Ако беше толкова

сигурен за DEI, защо не публикува откритието си? Тогава

някой, който е имал достъп до ватиканския архив, е

можел да дойде и да потърси „Diagramma".

- Не исках да го публикувам - отвърна американецът.

- Бях хвърлил много сили, за да се добера до тази

информация, и... - Той засрамено замълча.

- Искал си цялата слава за себе си.

Лангдън усети, че се изчервява.

- в известен смисъл. Просто...

- Няма защо да се срамуваш. И аз съм учен. Публикувай

или умри.

- Не само че исках да съм пръв. Безпокоях се, че ако

информацията в „Diagrarama" попадне в лоши ръце, пак

може да изчезне.

- Лошите ръце са Ватиканът, така ли?

- Не че са лоши сами по себе си, обаче Църквата винаги

е подценявала заплахата от илюминатите. В началото

на двайсети век Ватиканът стигнал чак дотам, чети

обявил за плод на развинтено въображение. Духовенството

смятало, при това може би основателно, че християните

най-малко имат нужда да знаят за това изключително

могъщо антихристиянско движение, внедряващо

се в техните банки, университети и политика.

- Значи според теб Ватиканът е щял да скрие всяко

доказателство, потвърждаващо заплахата от илюминатите,

така ли?


- Напълно възможно. Всяка заплаха, истинска или

въображаема, отслабва вярата в могъществото на Църквата.

- Още един въпрос. - Витория замълча за миг и го

погледна така, като че ли е извънземен. - Сериозно ли

говориш?

Лангдън спря.

- Какво искаш да кажеш?

- Това ли е планът ти да спасиш положението?

Той не бе сигурен дали долавя в очите й иронично

съжаление, или искрен ужас.

- Имаш предвид да намеря „Diagramma" ли?

- Не, имам предвид да намериш „Diagramma", да откриеш

някакъв четиривековен ключ, да разшифроваш

математически код и да последваш древен път, образуван

от произведения на изкуството... и всичко това през

следващите четири часа.

Професорът сви рамене.

- Приемам други предложения.

Робърт Лангдън спря пред архивно хранилище

9 и прочете табелките на стелажите.

„Brahe... Clavius... Copernicus... Kepler... Newton..."

Докато препрочиташе имената, внезапно го обзе безпокойство.

„Ето ги учените... само че къде е Гали-

лей?"


Той се обърна към Витория, която проверяваше съдържанието

на съседното хранилище.

- Открих нужната тема, обаче Галилей го няма.

- Има го - намръщено посочи тя. - Тук е. Но се надявам,

че си носиш очилата за четене, защото цялото хранилище

е посветено на него.

Лангдън се втурна към нея. Витория имаше право.

Всички индикаторни табелки в хранилище 10 носеха един

и същ надпис:

IL PROCESO GALILEANO

Професорът тихо подсвирна. Сега разбираше защо

Галилей е в отделно хранилище.

- Делото „Галилей". - Той удивено се вторачи през

стъклото в тъмните очертания на стелажите. - Най-дългият

и скъп съдебен процес в историята на Ватикана.

Четиринайсет години и шестстотин милиона лири. Всичко

е тук.

- Доста юридически документи.



- Предполагам, че адвокатите не са еволюирали много

през вековете.

- Акулите също.

Лангдън се приближи до голям жълт бутон на стената,

натисна го и лампите на тавана на хранилището с

жужене се включиха. Бяха .тъмночервени и превърнаха

стъкления куб в светеща кървава килия... лабиринт от

високи лавици.

- Боже мой - уплашено промълви Витория. - Ще |

работим ли, или ще правим тен?

-- Пергаментът избелява, затова осветлението в хранилищата

винаги е тъмно.

- Човек може да се побърка тук.

„Даже по-лошо" - помисли си Лангдън и се запъти

към единствения вход на хранилището.

-- Трябва да те предупредя за нещо. Кислородът е ок-

сидант, затова в херметичните хранилища се поддържа

частичен вакуум. Дишането ти ще е затруднено.

- Ей, как -ли издържат старите кардинали?

„Вярно - каза си американецът. - Дано имаме къс-

мет."

Входът на хранилището представляваше електронна



въртяща се врата. Лангдън забеляза четирите бутона от

вътрешната страна на вратата, по един за всяко нейно

крило. С едно натискане вратата се завърташе и правеше

половин оборот - обичайна процедура за запазване на

вътрешната атмосфера,

- След като вляза, просто натисни бутона и ме последвай

— каза той. - Влажността вътре е едва осем процента,

затова се приготви устата ти да пресъхне.

Професорът влезе във въртящото се крило и натисна

бутона. Вратата високо забръмча и се завъртя. Докато

следваше движението й, Лангдън се приготви за физическия

шок, който винаги придружаваше първите няколко

секунди в херметично хранилище. Влизането в

такъв архив беше все едно за миг да се издигнеш от морското

равнище на височина шест хиляди метра. Често се

наблюдаваше гадене и световъртеж. „Двойни образи,

превий се на две" - спомни си архивистката мантра той.

Ушите му изпукаха. Разнесе се изсъскване на въздух и

вратата спря.

Беше вътре.

Първата му мисъл бе, че въздухът е още по-рядък,

отколкото очакваше. Изглежда, Ватиканът приемаше

архива си малко по-сериозно от повече'го други. Лангдън

сподави пристъпа на гадене и отпусна гърди, докато

дробовете му свикнат. Стягането бързо премина. Петдесетте

дължини дневно в басейна най-после му вършеха

някаква работа. Той се огледа. Въпреки прозрачните стени

изпитваше познато безпокойство; „Затворен съм в кутия

- помисли си професорът. - Кърва:вочервена кутия."

Вратата зад гърба му забръмча и той се обърна. Вито-.

рия влезе. Очите й веднага започнаха да се навлажняват,

тя се задъха.

- Изчакай малко - посъветва я Лангдън. - Ако ти се

завие свят, превий се на две.

- Чувствам се... все едно се гмуркам в морето... и

някой е сбъркал състава на сместа в кислородните ми

бутилки - задавено рече Витория.

Лангдън я изчака да свикне. Знаеше, че ще се справи.

Витория Ветра очевидно беше в страхотна форма, за разлика

от одъртелите възпитанички на Радклиф, които

веднъж бе завел на обиколка в херметичното хранилище

на библиотеката „Уайднър". Накрая се наложи да прави

дишане уста в уста на една старица, която за малко да си

глътне ченето.

- По-добре ли си? - попита той.

Витория кимна.

- Аз се возих на вашия проклет космически самолет,

затова реших, че съм ти длъжник.

Думите му я накараха да се усмихне.

Лангдън бръкна в кутията до вратата и извади бели

памучни ръкавици,

- В официално облекло ли трябва да сме? - попита

тя.

- Заради киселината, която оставят пръстите. Не можем



да докосваме документите без ръкавици. И на теб

ще ти трябват.

Витория последва примера му.

- Колко време имаме?

Лангдън погледна часовника си с Мики Маус.

- Минава седем.

- Трябва да приключим тук до един час.

1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница