На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница2/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40

След шестдесет и четири минути все още

невярващият и малко замаян от полета

Робърт Лангдън слезе по стълбичката на

окъпаната в слънце писта. Приятен ветрец раздвижи

пешовете на сакото му. Откритото пространство го ободри.

Той примижа и погледна тучната зелена долина и

заобикалящите го отвсякъде заснежени върхове.

„Сънувам - каза си професорът. - Всеки момент ще

се събудя."

- Добре дошли в Швейцария - надвика рева на двигателите

пилотът.


Лангдън си погледна часовника. 07:07.

- Току-що прекосихте шест часови пояса - поясни

пилотът. - Тук минава един следобед.

Ученият свери часовника си.

- Как се чувствате?

Той поглади корема си.

- Все едно съм ял стиропор.

Пилотът кимна.

- От височината е. Летяхме на осемнайсет километра.

Там сте били трийсет процента по-лек. За щастие разстоянието

не беше голямо. Ако пътувахме за Токио, щях да

издигна машината на максимална височина - сто и шейсет

километра. Виж, това вече наистина ти обръща вътрешностите.

Лaнгдън изтощено кимна и си каза, че наистина е

късметлия. Общо взето полетът бе преминал съвсем нормално.

Като се изключеше смазващото костите ускорение

по време на излитането, движението на самолета беше

сравнително типично - тук-там слаба турбулентност, няколко

пъти промяна в налягането при издигане, ала абсолютно

нищо не бе предполагало, че се бяха носили с

умопомрачителната скорост седемнадесет хиляди и седемстотин

километра в час.

Неколцина техници забързано излязоха на пистата и

отидоха да се погрижат за боинга. Пилотът заведе Лангдън

при едно черно пежо, паркирано близо до контролната

кула. Скоро летяха по асфалтиран път, който минаваше

по дъното на долината. В далечината се издигаха

високи сгради. Тревистият пейзаж навън летеше край

тях като в мъгла.

Лангдън смаяно зяпаше спидометъра, който показваше

около сто и седемдесет километра в час. „Какво

му е на тоя човек, че бърза толкова?" - зачуди се той.

- До лабораторията са пет километра - осведоми го

пилотът. - Ще стигнете там след две минути.

Професорът напразно се озърна за предпазен колан.

„Защо не ги направиш три и да ме закараш жив?"

Автомобилът продължаваше да лети по шосето.

- Харесвате ли Реба? - попита пилотът и включи касетофона.

Разнесе се женски глас.

- „Само от страх, че ще останеш сам..."

„He от страх" - разсеяно си помисли Лангдън. Колежките

му често го поднасяха, че колекцията му от

артефакти просто е очевиден опит да запълни пустотата

на дома си, дом, който според тях много щял да

спечели от женско присъствие. Той винаги бе отвръщал

със смях и им беше напомнял, че вече обича три

неща в живота си - символиката, водната топка и ер-

генството. Последното му даваше свободата да пътува

по света, да спи до колкото късно иска и да се наслаждава

на спокойни вечери вкъщи с бренди и хубава

книга.

- Ние сме като малък град - откъсна го от унеса пилотът.



- Не е само лаборатория. Имаме супермаркети,

болница, даже кино.

Лангдън разсеяно кимна и погледна към издигащите

се пред тях сгради.

- Всъщност имаме най-голямата машина на света -

прибави пилотът.

- Нима? - Професорът се вторачи напред.

- Няма да я видите там, господине — засмя се пилотът.

- Тя е на пет етажа дълбочина под земята.

Лангдън нямаше време да го разпитва. Пилотът без

предупреждение удари спирачки и колата спря пред бетонна

будка.


Ученият прочете надписа: „SECURITE. ARRETEZ"*,

осъзна къде се намира и изведнъж го обзе паника.

- Господи! Не си нося паспорта!

- Не ви трябва паспорт - успокои го шофьорът. -

Имаме постоянно споразумение с швейцарските власти.

Лангдън смаяно проследи с поглед пилота, който показа

на охраната някакъв документ. Дежурният прокара

картата през електронно идентификационно устройство.

Светна зелена лампичка.

- Име на пътника?

- Робърт Лангдън - отговори пилотът.

- На кого е гост?

- На директора.

Охрана. Спри (фр.). - Б. пр.

Дежурният въпросително повдигна вежди, обърна се,

провери в някаква разпечатка и я сравни с данните на

компютърния си екран. После отново се приближи до

прозореца,

- Приятно прекарване, господин Лангдън.

Пежото рязко потегли, прелетя още двеста метра и

стигна до главния вход на лабораторията - правоъгълна

ултрамодерна сграда от стъкло и стомана. Поразително

прозрачните й стени смаяха Лангдън, Винаги беше обичал

архитектурата.

- Стъклената катедрала - поясни придружителят му,

- Черква ли е?

- Не, по дяволите. Само черква ни липсва. Тукашната

религия е физиката. Споменавайте Божието име всуе

колкото си искате, само гледайте да не се майтапите с

кварки или мезони.

Автомобилът зави и спря пред стъклената сграда.

„Кварки и мезони ли? И няма граничен контрол? Самолет,

който се движи с петнайсет маха? Кои всъщност са

тия хора?" Отговори му гранитната плоча пред входа:

ЦЕРН

Conseil europeen pour la



recherche nucleaire

- Ядрени проучвания ли? - макар да бе убеден, че

преводът му е верен, попита Лангдън.

Пилотът не отговори. Беше се навел напред и бърни-

каше касетофона.

- Пристигнахме. Директорът ще ви чака на входа.

Лангдън видя, че от сградата излиза мъж на инвалидна

количка. Изглеждаше шестдесетинагодишен. Мършав

и абсолютно плешив, със строга брадичка, бяла лабораторна

престилка и официални обувки, здраво стъпили

на стъпалото на количката:. Дори от това разстояние очите

му изглеждаха безжизнени - като два сиви камъка.

- Онзи там ли е? - попита Лангдън.

Пилотът погледна към вкода,

- Хм, проклет да съм. - Той се обърна и зловещо се

усмихна на професора. - За вълка говорим, а той в кошарата.

Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото.

Мъжът на инвалидната количка се приближи и му

протегна потната си ръка.

- Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам

се Максимилиан Кьолер.

Зад гърба му наричаха Максимилиан

Кьолер, генерален директор на ЦЕРН,

Konig - Краля. Този прякор се дължеше

по-скоро на страх, отколкото на уважение към

фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден

трон. Макар че малцина го познаваха лично,

ужасяващата история за осакатяването му беше част от

фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлобле-

нието му... нито за всеотдайността му към чистата наука.

Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усеш;а-

ше, че директорът е човек, който се държи на разстояние.

Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да

не изостане от електрическата количка на Кьолер, която

безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не

бе виждал такава - снабдена с всевъзможни електронни

устройства, сред които телефон с много линии, пейджър-

на система, компютърен екран, дори малка подвижна

камера. Подвижният команден център на крал Кьолер.

Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното

централно фоайе на ЦЕРН.

„Стъклената катедрала" - помисли си Лангдън, когато

погледна нагоре.

Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен

покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха

и придаваше на помещението усещане за величественост.

Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки

на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист,

стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха

фоайето, стъпките им отекваха високо.

- Моля, насам, господин Лангдън. - Гласът на Кьолер

звучеше почти като от компютър. Говореше със скован

и прецизен акцент, напълно съответстващ на строгото

му лице. Той се изкашля и избърса устата си с бяла

кърпичка, без да откъсва мъртвите си сиви очи от професора.

- Побързайте, моля. - Количката му сякаш се

носеше по пода.

Лангдън мина покрай безброй коридори, отклоняващи

се от централното фоайе. Навсякъде кипеше оживена

дейност. Учените, които виждаха Кьолер, като че ли

изненадано зяпнаха и гледаха Лангдън така, сякаш се

чудеха кой ли трябва да е, че да му устройват такова

посрещане.

- Срам ме е да призная, че никога не бях чувал за

ЦЕРН - опита се да зайърже разговор Лангдън.

- Нищо чудно - отвърна Кьолер. Лаконичният му

отговор бе сурово прецизен. - Повечето американци не

смятат Европа за световен лидер в научните изследвания.

Те ни възприемат като стар търговски квартал -

което е доста странно, като се замислиш за Айнщайн,

Галил ей и Нютон.

Лангдън не знаеше какво да каже. Извади факса от

джоба си.

- Този човек на снимката, можете ли...

Кьолер го прекъсна с махване на ръка.

- Моля ви. Не тук. Сега ще ви заведа при него. - Той

се пресегна. - Може би трябва да взема този факс.

Лангдън му го подаде и мълчаливо продължи да го

следва.

Директорът рязко зави наляво и влезе в широк коридор,



украсен с награди и грамоти. На входа имаше голяма

бронзова плоча и Лангдън забави крачка, за да прочете

надписа.

Наградата „Ars electronica"*

за културно новаторство в дигиталната ера се връчва

на Тим Бърнърс Лий и ЦЕРН

за създаването на УЪРЛДУАИД УЕБ.

Електронно изкуство (лат.). — Б. пр.

„Проклет да съм - помисли професорът. - Този човек

не се е шегувал." Винаги беше смятал Мрежата за американско

изобретение. Но пък неговите познания се ограничаваха,

до сайта на книгата му и някоя и друга виртуална

обиколка на Лувъра и музея Прадо със стария му

макинтош.

- Началото на Мрежата беше поставено тук като система

от вътрешни компютърни сайтове - каза Кьолер,

като пак се закашля и избърса устата си. - Така учени

от различни отдели имаха възможност ежедневно да

споделят своите открития помежду си. Разбира се, целият

свят е с впечатлението, че Мрежата е създадена в Щатите.

Лангдън продължи след него по коридора.

- Защо не поправите тази грешка?

Кьолер безразлично сви рамене.

- Дребно недоразумение за незначително откритие.

ЦЕРН е нещо много повече от глобална компютърна мрежа.

Нашите учени почти всеки ден правят чудеса.

Професорът го погледна въпросително.

- Чудеса ли? - Тази дума определено не се чуваше

често в харвардския факултет за естествени науки. Чудесата

бяха оставени за теолозите.

- Струва ми се, че се съмнявате - каза Кьолер. - Нали

сте специалист по религиозна символика? Не вярвате ли

в чудеса?

- Колебая се - отвърна Лангдън. „Особено за чудесата,

които стават в научни лаборатории."

- Може би „чудо" не е точната дума. Просто се опит-

вах да говоря на вашия език.

- На моя език ли? - Професорът внезапно се почувства

неловко. - Не искам да ви разочаровам, господине,

но аз се занимавам с религиозна символика - аз съм учен,

а не свещеник.

Кьолер ненадейно намали скоростта и погледът му

поомекна.

- Разбира се. Много елементарно от моя страна. Човек

не трябва да има рак, за да анализира симптомите му.

Лангдън никога не беше чувал да представят нещата

точно така.

Продължиха по коридора; директорът кимна.

- Струва ми се, че с вас идеално ще се разбираме,

господин Лангдън.

Лангдън обаче, кой знае защо, се съмняваше.

Постепенно професорът започна да усеща дълбоко

вибриране. Шумът с всяка крачка ставаше все по-ясен

и като че ли идваше от дъното на коридора пред тях.

- Какво е това? - попита Лангдън накрая. Трябваше

да извика, за да може Кьолер да го чуе. Сякаш се

приближаваха към действащ вулкан.

- Тръба за свободно падане - отвърна директорът и

кухият му глас без усилие разсече въздуха. Той не даде

повече разяснения.

Лангдън и не поиска. Беше уморен, а Максимилиан

Кволер, изглежда, нямаше желание да спечели награда

за гостоприемство. Професорът Си напомни защо е тук.

Заради илюминатите. Някъде в тази огромна лаборатория

сигурно имаше труп... труп, жигосан със символа,

заради който бе долетял от близо пет хиляди километра.

Когато наближиха дъното на коридора, тътенът стана

почти оглушителен и вибрациите преминаваха през подметките

на обувките му. Зад завоя се появи зрителна

галерия. В изпъкналата стена бяха вградени дебели стъкла

като илюминатори на подводница. Той спря и погледна

през едно от тях.

През живота си професор Робърт Лангдън беше виждал

странни неща, ала не и такова. Той запремигва, като

се чудеше дали не халюцинира. Виждаше огромно кръгло

помещение, в което летяха като в безтегловност хора.

Трима. Единият му махна с ръка и направи салто във

въздуха.


„Боже мой - помисли си ученият. - Това е страната

на Оз."


Подът представляваше мрежеста решетка, нещо като

гигантска телена мрежа. Под нея като в мъгла се виждаше

грамадна метална перка.

- Тръба за свободно падайе - каза спрелият да го изчака

Кьолер. - Парашутизъм на закрито. За преодоляване

на стреса. Това е вертикален вятърен тунел.

Лангдън смаяно продължаваше да гледа. Единият от

скачаш;ите, дебела жена, се приближи до прозореца. Въздушните

течения я брулеха, ала тя се ухили и направи

знак с палци нагоре. Професорът й се усмихна едва-едва

и отвърна на жеста, зачуди се дали жената знае, че това

е древен фалически символ за мъжественост.

Лангдън забеляза, че само тя носи нещо като миниатюрен

парашут. Ивицата плат се развяваше над нея като

играчка.

- За какво е това парашутче? - попита той директора.

- Диаметърът му едва ли е повече от метър.

- Заради триенето - поясни Кьолер. - Намалява аеродинамиката

й, за да може перката да я издига. - Той

продължи по коридора. - Един квадратен метър забавя

падащо тяло почти с двайсет процента.

Лангдън разсеяно кимна.

Изобщо не подозираше, че тази информация ще му

спаси живота по-късно същата вечер в страна на стотици

километри оттук.

Когато излязоха от задния вход на главния

комплекс на ЦЕРН и се озоваха под

яркото швейцарско слънце, Лангдън се

почувства така, сякаш се е завърнал у дома. Гледката

пред него приличаше на университетски кампус.

Тревист склон се спускаше към обширна равнина,

разделена на обрасли със захарни кленове правоъгълници,

оградени с тухлени общежития и алеи. В сградите

влизаха и излизаха хора, натоварени с купчини книги.

Сякаш за да подчертаят университетската атмосфера, две

дългокоси хипита си подхвърляха фрисби и слушаха

Четвъртата симфония на Малер, която ехтеше от един

прозорец.

- Това са нашите общежития - докато се насочваше

към алеята, родеща към сградите, поясни Кьолер. - Тук

имаме над три хиляди физици. В ЦЕРН работят повече

от половината от ядрените физици в света - най-големите

умове на Земята - немци, японци, италианци, холандци,

какви ли не. Нашите физици представляват над петстотин

университета и шейсет националности.

Лангдън се смая.

- Как разговарят помежду си?

- На английски, естествено. Универсалният научен

език.

Професорът винаги бе смятал, че математиката е



универсалният научен език, но беше прекалено уморен,

за да спори, и последва Кьолер към алеята.

По средата на пътя се разминаха с тичащ за здраве

младеж. На тениската му пишеше: „Без ООТ няма нищо!"

Лангдън озадачено се обърна след него.

- Какво е ООТ?

- Обща обединена теория - усмихна се Кьолер. - Теорията

на всичко.

- Разбирам - без да разбира нищо, каза Лангдън.

- Имате ли представа от ядрена физика, господин Лангдън?

Професорът сви рамене.

- Имам представа от обща физика - падащи тела,

такива неща. - Дългогодишните му занимания с парашутизъм

го бяха научили на дълбоко уважение към ужасяващата

сила на гравитационното ускорение. - Ядрената

физика изучава атомите, нали?

Кьолер поклати глава.

- Атомите изглеждат като планети в сравнение с обекта

на нашите проучвания. Ние се интересуваме от атомното

ядро — което е само една хилядна от големината на целия

атом. - Той отново се закашля. - Учените в ЦЕРН

са тук, за да търсят отговори на някои въпроси, които

човек си задава от памтивека. Откъде идваме? Защо сме

създадени?

- И тези отговори могат да се открият във физическа

лаборатория?

- Изненадан сте.

- Така е. Струва ми се,.че тези въпроси са от духовната

област.

.^ Всички въпроси някога са били от духовната област,



господин Лангдън. Отначало духовността и религията

трябвало да запълват празнотите, които били непонятни

на науката. Слънчевите изгреви и залези били

приписвани на Хелиос и неговата огнена колесница. Земетръсите

и морските бури се дължали на гнева на По-

сейдон. Днес науката е доказала, че тези богове са измислени

идоли. Скоро ще докажем, че всички богове са измислени

идоли. Науката-дава отговори на почти всички

въпроси, за които можете да се сетите. Останали са още

няколко въпроса, и тъкмо те са езотерични. Откъде идваме?

Какво правим тук? Какъв е смисълът на живота и

вселената?

Лангдън се смая.

- И ЦЕРН се опитва да отговори на тези въпроси?

- По-точно ние даваме отговори на тези въпроси.

Професорът замълча. Когато навлязоха сред сградите,

точно пред тях падна фрисби. Кьолер не му обърна

внимание и продължи напред.

От отсрещния край на двора се разнесе вик:

- S'il vous plait!*

Лангдън погледна натам. Възрастен беловлас мъж в

анцуг с надпис „COLLEGE PARIS" му махаше с ръка.

Ученият вдигна фрисбито и опитно му го хвърли. Другият

го хвана на един пръст и няколко пъти го подхвърли

във въздуха преди да го подаде през рамо на партньора

си. После извика на Лангдън:

- Merci!

- Поздравления - каза Кьолер, когато професорът най-

после го настигна. - Току-що подадохте фрисбито на Нобеловия

лауреат Жорж Шарпак, изобретателя на много-

жичната пропорционална камера.

Лангдън кимна. „Днес ми е щастливият ден."

След три минути стигнаха до целта си - голямо, добре

поддържано общежитие, разположено сред трепетлико-

ва горичка. В сравнение с другите сгради тази изглежда-

* Ако обичате! (фр.). - В, пр.

ше разкошна. На входа имаше каменна плоча с надпис

„СГРАДА В".

Въпреки стерилното си име Сграда В допадна на архитектурния

му вкус - консервативна и солидна. Имаше

фасада от червени тухли и орнаментален парапет и отвсякъде

я обграждаха симетрично подрязани храсти. Когато

се спуснаха по каменната алея към входа, минаха

под арка, образувана от две мраморни колони. Някой бе

поставил самозалепваща се бележка на едната от тях:

ТАЗИ КОЛОНА Е ЙОНИЙСКА

„Физически графити?" - помисли си Лангдън и се под-

смихна.


- Облекчен съм да видя, че даже блестящите физици

грешат.


Кьолер се озърна.

- Какво имате предвид?

- Авторът на бележката е допуснал грешка. Колоната

не е йонийска. Ионийските колони са цилиндрични. Тази

е заострена. Всъщност е дорийска. Често срещана грешка.

Кьолер не се усмихна.

- Авторът се е пошегувал, господин Лангдън. Използвал

е близостта на думата „йонийска" с „йонна". Йоните

са електрически заредени частици. Повечето предмети

съдържат такива.

Професорът хвърли поглед назад към колоната и из-

пъшка.


Когато слезе от асансьора на последния етаж на Сграда

В, Лангдън все още се чувстваше глупаво. Последва

Кьолер по богато обзаведения коридор. Интериорът беше

неочакван. Традиционен френски колониален стил - вишнев

диван, порцеланова ваза на пода, орнаментална дърворезба.

- Гледаме да създаваме удобства на постоянните си

служители - поясни директорът.

„Явно" - помисли си Лангдън.

- Значи мъжът от факса е живял тук, така ли? От

високопоставените ви служители ли беше?

- Да - потвърди Кьолер. - Сутринта не дойде на среща

с мен и не отговаряше на пейджъра си. Потърсих го

тук и го открих мъртъв в дневната му.

Лангдън внезапно се вледени, осъзнал, че му предстои

да види труп. Стомахът му не беше особено издръжлив.

Бе открил тази си слабост като студент по изкуство,

когато преподавателят беше разказал на курса, че Лео-

нардо да Винчи придобил опита си с човешкото тяло като

ексхумирал трупове и правел дисекция на мускулатурата

им.


Кьолер го поведе към дъното на коридора. Имаше само

една врата.

- Това е мезонетът — каза той и попи потта по челото

си.


Лангдън погледна дъбовата врата. Надписът на табелката

гласеше:


Леонардо Ветра

- Идващата седмица Леонардо Ветра щеше да навърши

петдесет и осем години - каза Кьолер. - Той беше

един от най-блестящите учени на нашето време. Смъртта

му е тежка загуба за науката.

За миг на Лангдън му се стори, че долавя емоция в

суровото изражение на директора. Ала в следващия миг

лицето му възвърна предишната си строгост. Кьолер бръкна

в джоба си и започна да търси във връзка ключове.

Внезапно на Лангдън му хрумна странна мисъл. Сградата

изглеждаше безлюдна.

- Къде са всички? - попита той. Отсъствието на движение

едва ли можеше да се смята за естествено, като се

имаше предвид, че след малко щяха да са на местопрестъплението.

- Учените, които живеят тук, са в лабораториите си

- отвърна Кьолер, който най-после беше намерил нужния

ключ.

- Имам предвид полицията - поясни Лангдън. - Отидоха



ли си вече?

Директорът спря с ръка, протегната към ключалката.

- Полицията ли?

Погледите им се срещнаха.

- Полицията. Вие ми пратихте факс с убит човек.

Трябва да сте съобщили на полицията.

- Не съм, разбира се.

- Моля?


Сивите очи на Кьолер станаха ледени.

- Положението е сложно, господин Лангдън.

Професорът бе обзет от страх.

- Но... все някой трябва да знае за случая!

- Да. Осиновената дъщеря на Леонардо. Тя също е

физик в ЦЕРН. С баща си работеха в една лаборатория.

Бяха партньори. Миналата седмица госпожица Ветра

отсъстваше, беше ангажирана с теренно проучване. Осведомих

я за смъртта на баща й и в момента тя пътува

насам.


- Убит е човек...

- Ще се проведе официално следствие - твърдо отвърна

Кьолер. - Това обаче със сигурност ще изисква

претърсване на лабораторията на Ветра, място, което беше

светая светих за двамата с дъщеря му. Затова следствието

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница