На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница38/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40

безумец.


- И затова сте убили Леонардо Ветра!

- Заради Църквата! Заради цялото човечество! Каква

лудост! Чрвек не е готов да държи силата на Сътворението

в ръцете си. Бог в епруветка ли? Капчица течност,

която може да изпари цял град? Той трябваше да бъде

спрян! - Карло Вентреска внезапно замълча и отново погледна

огъня. Като че ли обмисляше възможностите си.

Кьолер насочи револвера напред.

- Вие се изповядахте. Не можете да избягате.

Шамбеланът тъжно се засмя.

- Вие не разбирате. Изповядването на греховете само

по себе си е бягството. - Той погледна към вратата. -

Когато Бог е на твоя страна, имаш възможности, които

човек като вас не е в състояние да проумее. - С тези

думи шамбеланът хвана яката на расото си и рязко я

раздра, оголвайки гърдите си.

Кьолер се сепна.

- Какво правите?!

Карло Вентреска не отговори, а отстъпи назад към

камината и извади нещо от тлеещите въглени.

- Спрете! - все още насочил напред револвера, каза

Кьолер. - Какво правите?!

Когато се обърна, шамбеланът държеше нажежено до

червено клеймо. Илюминатският диамант. Очите му бяха

безумни.

- Възнамерявах да го направя, докато съм сам. - В

гласа му се долавяше нещо животинско. - Но сега... Виждам,

че Бог иска вие да сте тук. Вие сте моето спасение.

И преди Кьолер да успее да реагира, шамбеланът стисна

клепачи, изви гръб и притисна нажеженото клеймо към

гърдите си. Плътта му засъска.

- Майко Божия! Блажена Дево... Виж своя син! - Той

закрещя от болка.

Кьолер се появи в кадър... колебливо изправен на крака,

бясно размахвайки револвера пред себе си.

Карло Вентреска закрещя още по-силно и се олюля.

После хвърли клеймото в краката на Кьолер, строполи

се на пода и започна да се гърчи в агония.

Случилото се после бе като в мъгла.

В кабинета влетяха швейцарските гвардейци. Проехтяха

изстрели. Кьолер притисна с ръце гърдите си и целият

окървавен, политна назад върху инвалидната си

количка.

- Не! - извика Роше и се опита да попречи на гвар-

дейците си да стрелят срещу директора.

Все още гърчещият се на пода шамбелан се претърко-

ли и отчаяно посочи към Роше.

- Илюминат!

- Копеле - изрева Роше и се втурна към него. - Лицемерно

набожно копе...

Шартран го прекъсна с три изстрела. Капитанът се

свлече мъртъв на земята.

Гвардейците изтичаха при ранения шамбелан и се

събраха около него. В този момент камерата улови лицето

на зашеметения Робърт Лангдън, който приклекна до

количката и се вторачи в клеймото. Сетне образът започна

диво да се разтърсва. Кьолер бе дошъл в съзнание и

изваждаше камерата от стойката й под страничната облегалка

на инвалидната си количка. Той се опита да я

подаде на Лангдън.

- Д-дайте... - промълви сакатият учен - Дайте го...

на п-пресата.

Екранът потъмня.

Шамбеланът усещаше, че мъглата от

удивление и адреналин започва да се

разпръсква. Докато швейцарският

гвардеец го подкрепяше по Царското стълбище на път за

Сикстинската капела, свещеникът чу пеене откъм площад

„Св. Петър" и разбра, че са били преместени планини.

„Grazie, Dio."

Беше се молил за сила и Бог му я бе дал. В мигове на

съмнения Бог му беше говорил. „Твоята мисия е свята -

бе му казал Той. - Аз ще ти дам сила." Дори с Божията

сила беше изпитвал страх, бе се съмнявал в правотата на

пътя си.

„Ако не ти, КОЙ?"/ - беше го попитал Бог.

Ако не сега, КОГА?

Ако не така, KAК?"

Иисус, бе му напомнил Бог, беше спасил всички тях...

бе ги спасил от собственото им безразличие. С две дела

им беше отворил очите. Ужас и Надежда. Разпването и

възкръсването. Бе променил света.

Ала това се беше случило преди хилядолетия. Времето

бе разяло чудото. Хората бяха забравили. Бяха се обърнали

към фалшиви идоли - технобожества и чудееа на

ума. „Ами чудесата на сърцето?!"

Шамбеланът често се беше молил на Бог да му покаже

как да накара хората отново да повярват. Но Бог бе мълчал.

Едва в мига на най-дълбок мрак беше дошъл при

него. „0, каква ужасна нощ!"

Шамбеланът си спомняше как бе лежал на пода в разкъсана

пижама, раздирайки собствената си плът, опитвайки

се да пречисти душата си от мъката, донесена му

от отвратителната истина, която току-що беше научил.

„Невъзможно!" - крещеше той. И все пак знаеше, че е

вярно. Измамата го измъчваше като адски огньове. Епископът,

който го бе взел при себе си, човекът, който му

беше бил като баща, духовникът, който бе станал папа...

беше измамник. Обикновен грешник. Бе излъгал света

за толкова предателско деяние, че дори Бог едва ли щеше

да му прости. „Обета си! - изкрещя Карло на папата. -

Ти си нарувдил своя обет пред Бог! Тъкмо ти!"

Папата се опита да му обясни, ала шамбеланът не го

изслуша, а изтича навън. Олюляваще се сляпо по коридорите,

повръщаше, раздираше кожата си, докато - о1<ър-

вавен и сам - не се озова проснат на студената пръст

пред гроба на свети Петър. „Майко Божия, какво да правя?"

И в този момент на мъка и предателство, докато

лежеше опустошен в Некропола и се молеше на Бог да го

вземе от този безбожен свят, Господ най-после дойде.

Гласът в главата му отекна като гръм.

- Заклел ли си се да служиш на своя Бог?

- Да! - извика шамбеланът.

- Ще умреш ли за своя Бог?

- Да! Вземи ме още сега!

- Ще умреш ли за своята Църква?

- Да! Моля те, избави ме!

- Но ще умреш ли за... човечеството?

В последвалата тишина шамбеланът усети, че пропада

в бездната. Премяташе се все по-надолу, все по-бързо.

И все пак знаеше отговора. Винаги го бе знаел.

- Да! - извика в лудостта Карло. - Ще умра за хората!

Също като твоя син, ще умра за тях!

След часове шамбеланът все още лежеше разтреперан

на земята. Видя лицето на майка си. „Бог има планове за

теб" - казваше му тя. Шамбеланът се хвърли още по-

дълбоко в безумието. И тогава Бог пак му проговори.

Този път с мълчание. Но Карло го разбра. „Върни им

вярата."

,Ако не аз... кой?"

,Лко не сега... кога?"

Докато гвардейците отключваха вратата на Сикстинс-

ката капела, Карло Вентреска усещаше силата във вените

си... точно като едно време в детството си. Бог го бе

избрал. Отдавна.

„Волята Му ще се изпълни."

Шамбеланът се чувстваше прероден. Швейцарските

гвардейци бяха превързали гърдите му, бяха му дали

чиста бяла ленена роба. Бяха му направили и инжекция

морфин заради изгарянето. Искаше му се да не му бяха

давали обезболяващи. „Иисус е търпял мъките си три

дни на кръста!" Опиатът вече пригьпяваше сетивата му...

замайващо подводно течение.

Влезе в капелата и не се изненада, че кардиналите го

гледат в почуда. „Изпълнени са с благоговение към Бог

- напомни си той. - Не към мен, а към това как Бог

действа ЧРЕЗ мен." Когато закрачи по централната пътека,

забеляза объркване на всички лица. Но с всяко

следващо лице, покрай което минаваше, долавяше още

нещо в очите им. Какво? Опита се да си представи как

ще го приемат. Радостно? Почтително? Опита се да надникне

в очите им и не откри нито една от двете емоции.

И тогава погледна олтара и видя Робърт Лангдън.

Карло Вентреска стоеше на пътеката

в Сикстинската капела. Всички кардинали

бяха застанали наоколо и го

наблюдаваха. Робърт Лангдън бе на олтара до голям телевизор,

показващ сцена, която шамбеланът познаваше.

Витория Ветра мрачно стоеше до американеца.

Свещеникът за миг затвори очи. Надяваше се, че халюцинира

от морфина и че когато ги отвори, гледката

ще се промени. Ала не би.

Те знаеха.

Странно, не изпита страх. „Покажи ми пътя. Отче.

Дай ми думите, с които да ги накарам да видят Твоето

видение."

Но не чу отговор.

„Отче, Ние стигнахме прекалено далеч, за да се провалим."

Тишина.

„Те не разбират какво Сме направили."



Шамбеланът не знаеше чий глас чува в ума си, ала

посланието бе ясно.

„И истината ще те направи свободен..."

С високо вдигната глава Карло Вентреска продължи

към олтара на Сикстинската капела. Докато вървеше,

дори светлината на свеш;йте не можеше да смекчи очите,

които се впиваха в него. „Обясни поведението си - говореха

лицата. - Кажи ни, че страховете ни са напразни!"

„Истината - помисли си шамбеланът. - Само истината.

- Сред тези стени имаше прекалено много тайни... и

една толкова мрачна, че го бе докарала до лудост. - Но

от лудостта дойде светлината."

- Ако можехте да дадете душата си, за да спасите

милиони, щяхте ли да го сторите? - попита Карло Вентреска,

докато крачеше по пътеката.

Лицата в черквата просто го зяпаха. Никой не помръдваше.

Никой не говореше. От площада долитаха звуците

на радостна песен.

Шамбеланът се приближаваше към тях.

- Кое е по-голям грях? Да убиеш врага ей или да

стоиш със скръстени ръце, докато задушават истинската

ти любов? - „Хората пеят на площад „Свети Петър"!"

Той спря за миг и вдигна очи към тавана. Микеландже-

ловият Бог гледаше от сумрачния свод... и изглеждаше

доволен.

- Вече не можех да стоя безучастен - каза шамбеланът.

Но докато се приближаваше, не съзираше разбиране

в очите им. Нима не виждаха сияйната простота на

неговите дела? Нима не виждаха тяхната абсолютна необходимост?

Тя беше толкова чиста.

Илюминатите. Науката и сатаната в едно.

Възкреси стария страх. Сетне го смажи.

Ужас и Надежда. Накарай ги отново да повярват.

Тази нощ илюминатите пак бяха развихрили могъществото

си... и с величествени последици. Безразличието

се бе изпарило. Страхът се беше стрелнал над света

като мълния, обединявайки хората. И после Божието

величие бе унищожило мрака.

„Не можех да стоя със скръстени ръце!"

Това бе Божие вдъхновение - появило се като светлина

в най-мъчителната нощ на шамбелана. „0, този безбожен

свят! Някой трябва да го спаси. Ти. Ако не ти, кой?

Ти беше спасен нарочно. Покажи им старите дяволи.

Напомни им за техния страх. Безразличието е смърт.

Без мрак няма светлина. Без зло няма добро. Накарай ги

да изберат. Мрак или светлина. Къде е страхът? Къде са

героите? Ако не сега, кога?"

Шамбеланът вървеше по централната пътека право

към тълпата от изправени кардинали. Когато морето от

червени пояси и шапчици се разтвори пред него и го

пусна да мине, той се почувства като Мойсей. Робърт

Лангдън изключи телевизора, хвана Витория за ръка и

напусна олтара. Оцеляването на американеца, знаеше

Карло Вентреска, можеше да е само по Божия воля. Бог

го беше спасил. Шамбеланът се зачуди защо.

Гласът, който наруши тишината, бе на единствената

Сикстинската капела.

- Ти ли уби баща ми? - Тя пристъпи напред.

Когато се обърна към Витория Ветра, шамбеланът не

разбра съвсем ясно изражението й - мъка, да, но гняв?

Тя определено трябваше да разбира. Бащиният й гений

бе гибелен. Някой трябваше да го спре. За благото на

човечеството.

- Той вършеше Божие дело - каза Витория.

- Божието дело не се върши в лаборатория. Върши се

в сърцето.

- Сърцето на баща ми беше чисто! И неговите проучвания

доказаха...

- Неговите проучвания отново доказаха, че умът на

човека се развива по-бързо от душата му! - Гласът на

шамбелана прозвуча по-остро, отколкото очакваше. Той

си наложи да се успокои. - Щом духовен човек като

баща ви е могъл да създаде оръжие като онова, което

видяхме тази нощ, представете си какво ще направи с

неговата технология обикновен, човек.

- Човек като вас ли?

Шамбеланът дълбоко си пое дъх. Нима тази жена не

виждаше? Човешкият морал не се развиваше толкова

бързо, колкото човешката наука. Човечеството не бе достатъчно

високо развито духовно за силата, която притежаваше.

„Ние никога не сме създавали оръжие, което не

сме използвали!" И все пак той знаеше, че антиматерия-

та не е нищо - просто поредното оръжие във вече огромния

арсенал. Човек вече можеще да унищожава. И кръвта

на майка му бе валяла. Геният на Леонардо Ветра

беше опасен поради друга причина.

- Църквата векове наред безучастно е стояла, докато

науката е късала от нея парче по парче - каза шамбеланът.

- Развенчавайки чудеса. Научавайки ума да властва

над сърцето. Заклеймявайки религията като опиум за

народа. Те отхвърлят Бог като халюцинация - измамна

опора за хората, които са прекалено слаби, за да приемат,

че животът е безсмислен. Не можех да стоя със скръстени

ръце, докато науката се заемаше да овладее могъществото

на самия Бог! Доказателство, казвате вие? Да,

доказателство за невежеството на науката! Какво лошо

има в това да признаем, че съществува нещо непонятно

за нас? В деня, в който науката материализира Бог в

лаборатория, хората ще престанат да имат нужда от вяра!

- Искате да кажете, че в този ден ще престанат да

имат нужда от Църквата ~ предизвика го Витория и

пристъпи към него. - Съмнението е последното ви средство

за упражняване на контрол. Именно съмнението води

хората при вас. Потребността ни да знаем, че животът

има смисъл. Човешката неувереност и нуждата някоя

просветена душа да ни увери, че всичко е част от велик

план. Но Църквата не е единствената просветена душа

на планетата! Всички търсим Бог по различни начини.

От какво се боите? Че Бог ще се покаже някъде другаде,

освен зад тези стени ли? Че хората ще го открият в собствения

си живот и ще зарежат вашите остарели ритуали?

Религиите се развиват! Разумът намира отговори,

сърцето търси нови истини. Баща ми участваше във вашето

търсене! По успореден път! Не го ли разбирате?

Бог не е някакъв всемогъщ властник, който гледа отгоре

и заплашва да ни хвърли в огнена яма, ако не му се

подчиняваме. Бог е енергията, която тече по синапсите

на нервната ни система и в камерите на сърцата ни! Бог

е във всичко!

- Освен в науката - отвърна шамбеланът. От очите

му струеше единствено състрадание» - Науката по дефиниция

е бездушна. Откъсната от сърцето. Интелектуалните

чудеса като антиматерията се появяват на този свят

без морални инструкции. Това само по себе си е опасно!

Но когато науката представя безбожните си цели като

просветен път? И обещава отговори на въпроси, чиято

красота е тъкмо в това, че нямат отговори? - Той поклати

глава. - Не.

Последва мълчание. Докато отвръщаше на непреклонния

поглед на Витория, Карло Вентреска внезапно се

почувства уморен. Не трябваше да се случи така. „Това

ли е последното Божие изпитание?"

Пръв наруши масовата хипноза Мортати.

- Фаворитите - ужасено прошепна той. - Баджа и

другите. Моля ви, кажете ми, че не сте...

Изненадан от мъката в гласа му, шамбеланът се обърна

към него. Поне Мортати можеше да го разбере. Пресата

ежедневно разгласяваше чудесата на науката. Откога

го търпеше религията? От векове? Тя имаше нужда от

чудо! Нещо, което да събуди спящия свят. Да го върне

на лраведния път. Да възвърне вярата. Фаворитите и без

това не бяха водачи, те бяха либерали, готови да прегърнат

новия свят и да изоставят всичко старо! Нямаше друг

начин. Нов водач. Млад. Силен. Енергичен. Чудотворен.

Фаворитите биха служили на Църквата много по-добре в

смъртта, отколкото можеха да го сторят в живота. Ужас

и Надежда. „Пожертвай четири души, за да спасиш милиони."

Светът завинаги щеше да ги запомни като мъченици.

Църквата щеше да прослави имената им. "Колко

хиляди са умрели за Божията слава? Тези са само четирима."

- Фаворитите - повтори Мортати.

- Аз споделих тяхната болка - защити се шамбела-

нът и посочи гърдите си. - И също ш;ях да умра за Бог,

но работата ми едва сега започва. На площад „Свети Петър"

пеят!

Карло Вентреска видя ужаса в очите на Мортати и



отново се смути. Дали бе от морфина? Мортати го гледаше

така, като че ли самият шамбелан ги бе убил с голи

ръце. „Дори това щях да извърша за Бог" - помисли си

свещеникът. И все пак не го беше сторил. Убийствата

бяха извършени от хашишина - езичник, измамен да

повярва, че изпълнява задачи, възложени му от илюми-

натите. „Аз съм Янус - бе му казал шамбеланът. - Ще

ти докажа могъществото "си." И беше изпълнил обещанието

си. Омразата на хашишина го бе превърнала в Божия

пионка.


- Чуйте пеенето - усмихна се шамбеланът. Сърцето

му ликуваше. - Нищо не обединява душите така, както

присъствието на злото. Изгаряте една черква и обществото

се надига и я построява наново, пеейки химни. Вижте

как се събраха тази нощ. Страхът ги върна у дома. Създавайте

модерни дяволи за модерния човек. Безразличието

е мъртво. Показвайте им лицето на злото - сатанис-

ти, дебнещи сред нас - ръководещи нашите правителства,

банки, училища, заплашващи да унищожат самия

Божи дом със своята заблудена наука. Покварата прониква

дълбоко. Човек трябва да е бдителен. Търсете божественото.

Станете божественото!

Тишината вдъхна на шамбелана надежда, че сега вече

са разбрали. Илюминатите не се бяха възродили. Илю-

миййтите отдавна бяха мъртви. Само митовете им бяха

живи. Шамбеланът ги бе възкресил, за да напомни. Хората,

които знаеха историята на илюминатите, бяха преживели

тяхното зло. Останалите го бяха научили и се

бяха удивили колко са били слепи. Древните дяволи бяха

възкръснали, за да събудят безразличния свят.

- Ами... клеймата? - Гласът на Мортати кипеше от

гняв.


Шамбеланът не отговори. Мортати нямаше как да знае,

но повече от един век преди това Ватиканът бе конфискувал

клеймата. Бяха заключени, забравени и покрити е

прах в папския трезор - личния реликварии на папата

дълбоко в покоите му. В папския трезор се пазеха предметите,

които Църквата смяташе за прекалено опасни за

други очи.

„Защо са скрили нещо, което вдъхва страх? Страхът

води хората при Бог!"

' Ключът за сейфа се бе предавал от папа на папа. Карло

Вентреска го беше откраднал и бе влязъл вътре. Митът

за онова, което се съхраняваше там, беше магнетичен

- оригиналите на четиринадесетте непубликувани

книги на Библията, известни като Апокрифи, третото

пророчество на Фатима - пърите две се бяха оказали

верни, а третото бе толкова ужасяващо, че Църквата така

и не го беше разкрила. Освен това шамбеланът бе намерил

илюминатската колекция - всички тайни, които Църквата

беше открила след прогонването на групата от Рим...

техния презрян Път на просвещението... хитроумната

измама на главния ватикански художник Бернини... най-

великите европейски учени се бяха подигравали на религията,

като тайно се бяха събирали в замъка Сант'

Анджело. Колекцията включваше петоъгълно ковчеже с

железни клейма, сред които митичният илюминатски

диамант. Някогашните ръководители на Църквата бяха

решили, че е най-добре този момент от историята на Ватикана

да се забрави. Шамбеланът обаче не смяташе така.

- Но антиматерията... - каза Витория. - Рискувахте

да унищожите Ватикана!

- Няма риск, когато Бог е на твоя страна - отвърна

Карло Вентреска. - Тази кауза беше Негова.

- Вие сте луд! - избухна тя.

- Бяха спасени милиони.

- Загинаха хора!

- Бяха спасени души.

- ''Кажете го на баща ми и на Макс Кьолер.

- Арогантността на ЦЕРН трябваше да бъде разкрита.

Капчица течност, която може да изпари цял град? И

вие наричате луд мен? - Свещеникът бе обзет от гняв.

Наистина ли го смятаха за толкова елементарен? - Бог

подлага вярващите на огромни изпитания! Бог е помо-

лил Авраам да жертва сина си! Бог е заповядал на Иисус

да се подложи на разпването! И затова поставяме кръстния

символ пред очите си - кървав, мъчителен, страдащ

- за да ни напомня за силата на злото! За да държи сърцата

ни бдителни! Белезите по Иисусовото тяло постоян-

но ни напомнят за силите на мрака! Моите белези ни

напомнят за това! Злото е живо, но Божието могъщество;

ще го победи!

Ехото на виковете му в Сикстинската капела постепенно

заглъхна и се възцари пълна тишина. Времето като

че ли спря. Микеланджеловият Страшен съд злокобно се

издигаше зад него... Иисус хвърляше грешниците в ада.

От очите на Мортати бликнаха сълзи.

- Какво си направил, Карло? - промълви той и затвори

очи. По бузата му се търкулна сълза. - А Негово светейшество?

Разнесе се колективно ахване, сякаш до този момент

всички бяха забравили за това. Папата. Отровен.

- Отвратителен лъжец - отвърна шамбеланът.

Мортати изглеждаше смазан.

- Какво искаш да кажеш? Той беше честен! Той... те

обичаше.

- И аз го обичах. - „0, как го обичах! Но измамата...

Нарушените обети пред Бог!"

Шамбеланът знаеше, че не го разбират сега, но щяха

да го проумеят. Когато им кажеше, щяха да видят всичко!

Негово светейшество бе най-нечестивият лъжец в историята

на Църквата. Карло Вентреска още си спомняше

онази ужасна нощ. Беше се върнал от посещението

си в ЦЕРН с новината за Битието на Ветра и ужасната

мощ на антиматерията. Шамбеланът бе сигурен, че папата

ще види опасностите, но светият отец виждаше в

откритието само надежда. Дори беше предложил Вати-

канът да финансира проекта като жест на добра воля

към духовно основаните научни проучвания.

„Лудост! Църквата да инвестира в проучвания, които

заплашват да я направят излишна? Откритие, от което

се пръкват оръжия за масово унищожение? Бомбата,

която уби майка ми..."

Но... вие не можете! - възкликна тогава шамбеланът.

- Аз съм длъжник на науката - отвърна папата. -

Нещо, което съм крил цял живот. Когато бях младеж,

получих от науката един подарък. Подарък, който никога

не забравих.

- Не разбирам. Какво може да предложи науката на

Божия човек?

- Сложно е - каза папата. - Ще ми трябва време, за

да ти обясня. Но първо трябва да знаеш нещо за мен.

През всички тези години го държах в тайна. Мисля, че е

време да ти го разкрия.

Й папата му бе казал поразителната истина.

Шамбеланът лежеше свит на кълбо

пред гроба на свети Петър. В Некро-

пола бе студено, ала това помогна за

съсирването на кръвта от раните, които сам си беше нанесъл.

Тук Негово светейшество нямаше да го намери.

Никой нямаше да го намери...

- Сложно е - отекваше в ума му гласът на папата. -

1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница