На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница32/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   ...   28   29   30   31   32   33   34   35   ...   40

ухото му и изтрака на пода зад него. Хашишинът изглеждаше

невъзмутим. Усмихна се на Лангдън, който беше

приклекнал и стискаше металния лост, отстъпи настрани

от Витория и като дебнещ лъв започна да се приближава

към Лангдън.

Професорът се изправи и отново вдигна лоста. Мокрите

му дрехи внезапно сякаш още повече му натежаха.

Полуголият хашишин се движеше гъвкаво - раната на

крака му очевидно изобщо не го забавяше. Робърт усещаше,

че този човек е свикнал да изпитва болка. За пръв

път в живота му се прииска да държи адски голям пистолет.

Арабинът бавно го обикаляше, сякаш се забавляваше,

винаги точно извън обсега на лоста. И постепенно се

придвижваше'към ножа си. Лангдън му препречи пътя.

Убиецът тръгна обратно към Витория. Лангдън пак го

принуди да спре.

- Още не е късно - рече американецът. - Кажи ми

къде е контейнерът. От Ватикана ще ти платят'повече,

отколкото илюминатите.

- Какъв сте наивник.

Лангдън замахна с лоста. Хашишинът отскочи. Робърт

заобиколи една пейка и като държеше оръжието

пред себе си, се опита да притисне противника си до стената

на овалното помещение. „Тази проклета стая няма

ъгли!" Странно, арабинът като че ли нямаше желание да

напада или да бяга. Просто играеше играта на Лангдън.

И хладнокръвно чакаше.

„Какво чака?" Убиецът продължаваше да обикаля и

майсторски избираше позицията си. Като безкрайна партия

шах. Лостът в ръката на Робърт натежаваше и той

изведнъж разбра какво чака хашишинът. „Изтощава ме."

А и тактиката на арабина очевидно действаше. Лангдън

бе обзет от изтощение - само адреналинът вече не можеше

да го държи на крака. Знаеше, че трябва да направи

своя ход.

Хашишинът, изглежда, прочете мислите му и пак се

премести, сякаш нарочното примамваше към масата в

средата на помещението. Лангдън виждаше, че на масата

има нещо, което проблясва на светлината на факлата.

„Оръжие?" Той не откъсваше очи от противника си и се

приблим?аваше към масата. Когато арабинът открито

хвърли поглед натам, професорът се опита да не се поддава

на явната примамка. Ала инстинктът му го подведе.

И сбърка.

Това изобщо не бе оръжие. Гледката за миг го вцепени.

На масата лежеще просто медно ковчеже, покрито

с древна патина. Ковчежето имаше форма на петоъ-

гълник. Капакът беше отворен. В петте подплатени

отделения имаше пет клейма - железни инструменти

с яки дървени дръжки, Лан1'дън не се съмняваше какви

са надписите.

ИЛЮМИНАТИ, ЗЕМЯ, ВЪЗДУХ, ОГЪН, ВОДА.

Той рязко завъртя глава към хашишина. Убиецът

чакаше, сякаш играта го ободряваше. Американецът се

насили да се съсредоточи, отново среш;на погледа на противника

си и замахна с лоста. Ала ковчежето продължаваше

да е пред очите му. Въпреки че самите клейма бяха

хипнотизиращи - предмети, в чието съш;ествуване не вярваше

почти никой учен - Лангдън внезапно осъзна, че в

сандъчето има още нещо. Докато ар1абинът отскачаше, Робърт

си позволи да хвърли още един поглед към масата.

„Боже мой!"

Петте клейма бяха поставени в страничните отделения.

Но в средата имаше още едно място, ^ момента

празно, ала очевидно предвидено за друго клеймо... много

по-голямо от останалите и с формата на квадрат.

Атаката беше неочаквана.

Хашишинът го връхлетя като ястреб. Лангдън, чието

внимание арабинът майсторски бе отклонил, се опита да

парира нападението, но лостът бе тежък и реакцията му

беше прекалено бавна. Арабинът избегна замахването му.

Докато Робърт се опитваше да отдръпне лоста, ръцете на

хашишина се стрелнаха и го хванаха. Изглежда, наранената

ръка вече не му пречеше. Двамата задърпаха желязото.

Лангдън усещаше, че го изпуска, изгаряща болка

пронизваше длацта му. След миг острият край на лоста

вече бе обърнат срещу него. Ловецът се беше превърнал

в жертва.

Сякаш бе попаднал на пътя на ураган. Хашишинът го

обикаляше, усмихваше се и го притискаше към стената.

Лангдън не можеше да се съсредоточи. Докато арабинът

се приближаваше към него, той изруга лекомислието

си. Нищо не разбираше. „Шесто илюминатско клеймо?"

- Не съм чел нишо за шесто илюминатско клеймо! -

в яда си неволно изрече той.

- Струва ми се, че сте чели. - Убиецът се подсмихваше

и го принуждаваше да отстъпва заднишком покрай

овалната стена.

Робърт се обърка. Определено не беше. Имаше пет

илюминатски клейма. Той се заозърта в търсене на някакво

оръжие.


- Съвършена хармония на древните елементи - каза

хашишинът. - Последното клеймо е най-блестящото. Боя

се обаче, че никога няма да го видите.

Професорът предчувстваше, че след малко ц без това

повече няма да вижда нищо. Продължаваше да отстъпва.

- А ти виждал ли си последното клеймо? - опита се

да спечели време Робърт.

- Някой ден сигурно ще ми окажат тази чест. Когато

докажа, че съм достоен. - Арабинът замахна с лоста,

сякаш играта му доставяше удоволствие.

Лангдън имаше чувството, че хашишинът го насочва

към някакво конкретно място. „Накъде?" Не можеше да

си позволи да погледне зад се|е си.

- Клеймото? - попита той. - Къде е?

- Не е тук. Очевидно го пази Янус.

- Кой е Янус?

- Водачът на илюминатите. Скоро ще бъде тук.

- Водачът на илюминатите пристига тук!?

~ За да извърши последното жигосване.

Лангдън уплашено погледна към Витория. Тя изглеждаше

странно спокойна, затворила очи за външния свят,

гърдите й се надигаха бавно... дълбоко. Дали щеше да е

последната жертва? Или пък той?

- Каква самоувереност! - вперил очи в неговите, презрително

изсумтя хашишинът. - Вие двамата не сте нищо.

Ще умрете, разбира се, в това няма съмнение. Но последната

жертва, за която говоря, наистина е опасен враг.

Лангдън се опита да вникне в думите му. Опасен враг

ли? Най-важните кардинали бяха мъртви. Папата бе

мъртъв. Илюминатите бяха очистили всички. Намери

отговора във вакуума на очите на убиеца.

„Шамбеланът."

Карло Вентреска беше човекът, превърнал се във факел

на надеждата за целия свят. Тази нощ шамбеланът

бе постигнал повече за заклеймяването на илюминатите,

отколкото специалистите по теорията за заговорите за

десетки години. И очевидно щеше да си плати за това:

Той беше последната цел на илюминатите.

- Никога няма да се доберете до него - предизвика

противника си Лангдън.

- Не аз - отвърна хашишинът и го принуди да отстъпи

още назад покрай стената. - Тази чест е запазена за

самия Янус.

- Водачът на илюминатите лично възнамерява да жи-

госа шамбелана, така ли?

- Властта си има своите привилегии.

- Но в момента никой не може да влезе във Ватикана!

Арабинът се усмихна самодоволно.

- Освен ако няма среща.

Робърт се смути. Единственият, когото очакваха във

Ватикана, бе човекът, когото австралийският репортер

беше нарекъл „самарянин от последния час" - човекът,

който според Роше имал сведения...

Лангдън се смая. „Боже мой!"

Хашишинът се засмя. Очевидно се наслаждаваше на

ужасяващото откритие на противника си.

- И аз се чудех как ще успее да влезе Янус. После в

буса чух по радиото репортаж за самарянина от последния

час. - Той се усмихна. - Ватиканът ще го посрещне

с разтворени обятия.

Професорът за малко да се препъне. „Янус е самаря-

нинът! - Невъобразима измама. Водачът на илюминатите

щеше да получи царски ескорт направо до стаята на

шамбелана. - Но как е успял да излъже Роше? Или е

замесен и капитанът?" Побиха го тръпки. Откакто едва

не се беше задушил в тайния архив, не вярваше много на

Роше.

Хашишинът неочаквано замахна с лоста.



Лангдън отскочи назад.

- Янус никога няма дa излезе навън жив! - избухна

той.

Убиецът сви рамене.



- Някои каузи си заслужават да умреш за тях.

- Робърт усети, че хашишинът говори сериозно. Значи

Янус идваше във Ватикана със самоубийствена мисия?

Въпрос на чест? За миг си представи целия ужасяващ

цикъл. Илюминатският заговор бе описал пълен кръг.

Свещеникът, когото илюминатите неволно бяха издигнали

на власт, като бяха убили папата, се беше оказал

достоен противник. И сега водачът им щеше да го унищожи.

Изведнъж Лангдън усети, че стената зад гърба му.изчезва.

Лъхна го студен въздух и той политна назад в

нощта. „Балконът!" Сега разбираше какво е намислил

убиецът.


Знаеше, че зад него има пропаст - намираше се на

тридесетина метра над двора. Без да губи време, хашишинът

се хвърли в атака. Върхът на лоста се насочи към

корема на Лангдън. Професорът отскочи назад и острието

одраска само ризата му. Втори удар. Робърт опря гръб

в парапета. Сигурен, че следващото замахване ще го убие,

той се опита да направи абсурдното. Извъртя се настрани

и хвана лоста. Пареща болка прониза дланта му, ала

той не пусна желязото.

Ха[шишинът изглеждаше невъзмутим. За миг двамата

напрегнаха сили един срещу друг, лице в лице. Зловонният

дъх на арабина изпълваше ноздрите на Лангдън.

Лостът започваше да му се изплъзва. Противникът

му беше прекалено силен. В отчаянието си и с риск да

изгуби равновесие, американецът се опита да го ритне по

ранения крак. Но хащишинът бе професионалист и не

му позволи.

Лангдън беше изиграл последния си коз. Знаеше, че е

изгубил играта. "

Ръцете на убиеца се стрелнаха найред и го блъснаха

към парапета. Хашишинът вдигна лоста и го опря напречно

в гърдите му. Робърт изви гръб над празното пространство.

- Сбогом - изсъска арабинът.

И силно натисна. Лангдън изгуби равновесие и крака-

та му се отделиха от пода. Успя да се вкопчи в перилата

с ръце и със сгъвките на краката си. Лявата му ръка се

изплъзна, но дясната успя да се задържи и той увисна с

главата надолу.

Хашишинът се надвеси над него и вдигна лоста. И

изведнъж Лангдън видя нещо невероятно. Навярно беше

заради близостта на смъртта или просто от сляп страх —

ала видя, че убиецът се обгръща със сияние... като приближаващо

се огнено кълбо.

Арабинът изпусна лоста и изрева от болка.

Желязото изтрака край Робърт и изчезна в нощта.

Хашишинът се обърна и Лангдън видя, че гърбът му се

покрива с мехури. Американецът успя да се надигне и

видя Витория, която се взираше с пламнали очи в убиеца.

Младата жена размахваше факлата. Лангдън нямаше

представа как се е освободила, а" и в момента това не

беше важно. Той побърза да се прехвърли през парапета

и стъпи на балкона.

Борбата не продължи много. Хашишинът бе страшен

противник. С разярен вик той се хвърли към Витория.

Тя се опита да отскочи, ала мъжът успя да

хване факлата и понечи да я изтръгне от ръката й.

Без да губи време, Лангдън заби юмрук в обгорения

гръб на арабина.

Крясъкът сякаш отекна чак до Ватикана.

Извил гърба си от болка, хашишинът за миг се вцепени

и пусна факлата. Витория рязко я тласна в лицето

му. Разнесе се съскане на горяща плът и лявото му око

зацвъртя. Арабинът отново извика и вдигна ръце към

лицето си.

- Око за око - промълви Витория и замахна с факлата

като с бухалка. Ударът накара хашишина да се олю-

лее назад към парапета. Лангдън и Витория едновременно

скочиха напред и с всички сили го блъснаха. Убиецът

се преметна през перилата и изчезва в нощта. Нямаше

вик. Само изхрущяване на гръбнак, когато хашишинът

падна с разперени ръце и крака върху купчина гюлета.

Лангдън се обърна и озадачено погледна Витория. На

гърдите и раменете й висяха разхлабени въжета. Очите й

горяха като самия ад.

- Худини е бил йога.

През това време стената от швейцарски

гвардейци на площад „Св. Петър"

се опитваше да отблъсне хората на

по-безопасно разстояние. Тълпата беше прекалено многолюдна

и изглежда, повече се интересуваше от надвисналата

над Ватикана гибел, отколкото от собствената си

сигурност. Благодарение на шамбелана видеоекраните

показваха броенето на контейнера с антиматерията - пряко

предаване от охранителната камера на швейцарската

гвардия. За съжаление, това с нищо не помагаше за овладяването

на тълпите. Хората на площада очевидно гледаха

капчицата течност в контейнера и си мислеха, че не е толкова

страшна. Освен това сега можеха да видят и часовника

- до взрива оставаха малко по-малко от четиридесет и

пет минути. Имаха много време да стоят и да гледат.

Въпреки това швейцарските гвардейци бяха единодушни.

Че смелото решение на шамбелана да разкрие истината

пред света и да представи на цресата документални

доказателства за коварството на илюминатите е мъдра

тактика. Илюминатите несъмнено бяха очаквали Вати-

канът да запази обичайното си мълчание пред лицето на

катастрофата. Не и тази нощ. Карло Вентреска се бе оказал

внушителен съперник.

В Сикстинската капела каринал Мортати започваше

да се безпокои. Минаваше 23:15. Мнозина кардинали

продължаваха да се молят, но други се бяха скупчили

при изхода, очевидно разтревожени от часа. Някои удряха

по вратата с юмруци.

Лейтенант Шартран чуваше тропането и не знаеше

какво да прави. Погледна си часовника. Беше време.

Капитан Роше бе дал строга заповед да не пуска кардиналите,

докато не му нареди. Блъскането по вратата стана

по-силно и Шартран се разтревожи. Зачуди се дали

капитанът просто не е забравил. След тайнственото обаждане

Роше се държеше извънредно странно.

Той включи радиостанцията си.

- Господин капитан? Тук е Шартран. Отдавна е време.

Да отворя ли Сикстинската капела?

- Вратата да остане затворена. Струва ми се, че вече

ви дадох заповед.

- Просто исках...

- Гостът ни скоро ще пристигне. Вземете още неколцина

души и застанете на пост пред вратата на папския

кабинет. Шамбеланът да не ходи никъде.

- Моля?


- Какво не ви е ясно, лейтенант?

- Всичко ми е ясно, господин капитан. Тръгвам.

В папския кабинет шамбеланът гледаше пламъците в

камината. „Дай ми сили, Господи. Направи чудо." Той;

разбърка въглените. Питаше се дали ще остане жив до;

сутринта.

23:23.

Витория трепереше на балкона на



замъка Сант' Анджело и с насълзени

очи се взираше в Рим. Ужасно й се искаше да прегърне

Робърт Лангдън, но не можеше. Чувстваше се като упоена.

Човекът, който беше убил баща й, лежеше на двора

мъртъв. Самата тя едва не бе станала негова жертва.

Лангдън я докосна по рамото и топлината на ръката

му сякаш магически стопи леда. Тялото й се съживи.

Мъглата се вдигна и Витория се обърна. Робърт изглеж-

даше ужасно - целият мокър, със сплъстена коса - оче-

видно бе минал през истински ад, за да дойде да я спаси.

- Благодаря ти... - промълви тя.

Лангдън уморено се усмихна и й напомни, че всъщ-.

ност тя заслужава благодарност. Способността й да измества

раменните си стави бе спасила живота и на двамата.

Витория избърса очи. Можеше вечно, да остане тук

с него, ала отдихът беше кратък^

- Трябва да се махаме оттук - каза американецът.

Мислите на Витория бяха другаде. Очите й бяха насочени

към Ватикана. Най-малката държава в света изглеждаше

обезпокояващо близо, осветена от прожекторите

на пресата. За нейно смайване, площад „Св. Петър"

продължаваше да е претъпкан с народ! Швейцарската

гвардия очевидно бе успяла да освободи само петдесетина

метра - участъка точно пред базиликата - по-малко

от една трета от пиацата. Хората се блъскаха напред, за

да виждат по-добре. „Прекалено са близо!" - помисли

Витория.

- Връщам се там -безизразно заяви Лангдън.

Тя изненадано се обърна към него.

- Във Ватикана ли?

Робърт й разказа за самарянина. Водачът на илюми-

натите, човек на име Янус, който лично идваше да жиго-

са шамбелана. Последният илюминатски удар, който трябваше

да докаже могъществото им.

- Никой във Ватикана не знае - поясни той. - Няма

как да се свържа с тях, а този човек ше пристигне всеки

момент. Трябва да предупредя гвардейците преди да го

пуснат вътре.

- Няма да успееш да минеш през тълпата!

- Има начин - уверено отвърна професорът. - Довери

ми се.

Витория отново усети, че историкът знае нещо, което



не й е известно.

- Идвам с теб.

- Не. Защо и двамата да рискуваме... '

- Трябва Да намеря начин да измъкна всички тези

хора оттам! Те са в невероятна опас...

В този момент балконът започна да се люлее. Оглушителен

грохот разтърси целия замък. После откъм „Св.

Петър" проблесна бяла светлина, която ги заслепи. „Гос-

поди! - помисли си Витория. - Антиматерията се е ани-

хилирала по-рано!"

Ала вместо експлозия от тълпата се надигнаха мощни

овации. Младата жена примижа, за да може да вижда.

Телевизионните прожектори сякаш бяха насочени срещу

тях! Всички се бяха обърнали към замъка викаха и

сочеха с ръце. Тътенът се усилваше. Атмосферата на

площада изведнъж стана радостна.

Лангдън се озадачи.

- Какво става, по дяво...

Небето закънтя.

Иззад кулата внезапно се показа папският хеликоптер,

прелетя на петнадесет метра над тях и продължи

към Ватикана. Прожекторите го последваха и Лангдън и

Витория изведнъж отново потънаха в мрака.

Докато гледаше грамадната машина, която увисна над

площад „Св. Петър", младата жена изпита тревожното

усещане, че са закъснели. Вдигайки облаци прах, хеликоптерът

кацна на откритото пространство между тълпата

и базиликата.

На фона на белия мрамор видяха, че от Ватикана излиза

мъничка фигура и тръгва към вертолета. Витория

нямаше да може да я познае, ако не беше червената барета.

- Тържествено посрещане. Това е Роше.

Лангдън удари с юмрук по парапета.

- Някой трябва да ги предупреди! - Той се обърна да

тръгне.

Витория го хвана за ръката.



- Чакай! - Току-що бе видяла още нещо, нещо, което

очите й отказаха да повярват. Тя с треперещи пръсти

посочи хеликоптера. Дори от това разстояние не можеше

да има грешка. По рампата слизаше друга фигура... фигура,

която се движеше по толкова специфичен начин,

че можеше да е само един човек. Въпреки че седеше, той

без усилие и с изненадваща бързина се понесе по площада.

Крал на електрически трон.

Максимилиан Кьолер.

Кьолер се отвращаваше от разкоша

на коридора „Белведере". Дори само

златният лист на тавана можеше да

финансира едногодишни онкологични проучвания. Роше

го поведе по обиколната рампа в Апостолическия дворец.

- Няма ли асансьор? - попита директорът на ЦЕРН.

- Няма ток. - Капитанът посочи свещите, които горяха

в мрачната сграда. - Заради претърсването.

- Което несъмнено е безуспешно.

Роше кимна.

Кьолер избухна в поредния си пристъп на кашлица.

Съзнаваше, че може да е един от последните. Не съвсем

неприятна мисъл.

Когато стигнаха на последния етаж и тръгнаха по коридора

към папския кабинет, насреща им се втурнаха

четирима разтревожени гвардейци.

- Какво правите тук, господин капитан? Мислех, че

този човек има сведения, които...

- Ще ги разкрие само на шамбелана. Съобщете му, че

директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьолер иска да се

срещне с него - заповяда Роше. - Незабавно.

- Слушам. - Единият гвардеец се затича към кабинета

на шамбелана. Другите останаха в коридора и неспокойно

загледаха Роше.

- Изчакайте само момент, господин капитан. Веднага

ще съобщим за госта.

Кьолер обаче не спря, а рязко зави и заобиколи часовите.

Гвардейците се затичаха след него.

- Fermati! Стойте, господине!

Директорът се отвращаваше от тях. Даже най-елитната

охранителна сила на света изпитваше съжаление към

сакатите. Ако Кьолер беше здрав, щяха да го спрат със

сила. „Сакатите са безпомощни - помисли си той. - Или

поне така смята светът."

Знаеше, че разполага със съвсем малко време да извърши

онова, за което беше дошъл. Знаеше също, че тази

нощ може да умре. Странно, това изобщо не го вълнува-

ше. Смъртта бе цена, която беше готов да йлати. Бе преживял

прекалено много, за да позволи на някой като

Карло Вентреска да провали усилията му.

- Синьоре! - викаха гвардейците. Изпревариха го и

преградиха коридора. - Трябва да спрете! - Единият извади

пистолет и го насочи към Кьолер.

Директорът спря.

Роше се приближи.

- Моля ви, господин Кьолер - разкаяно"рече той. -

Ще отнеме само момент. Никой не може да влезе в папския

кабинет, без да съобщят за йего.

Кьолер видя в очите му, че няма друг избор, освен да

чака. „Добре - каза си директорът. - Ще почакаме."

Сякаш по жестока ирония на съдбата, гвардейците го

бяха спрели до огромно огледало със златна рамка. Отражението

на сакатото му тяло го отврати. Старият гняв

отново изригна на повърхността. Това му даде сили. Вече

бе сред редиците на врага. Тези хора го бяха лишили от

достойнство. Тези хора. Заради тях никога не бе усетил

женска ласка... никога не qe беше изправил на крака, за

да приеме научна награда. „Каква истина знаят тези хора?

Какво доказателство имат, по дяволите! Някаква си книга

с древни приказки? Обещания за бъдещи чудеса? Науката

всеки ден твори чудеса!"

Кьолер се втренчи в каменните си очи. „Тази нощ може

би ще умра от ръцете на религията - помисли си той. -

Но няма да е за пръв път."

За миг отново стана единадесетгодишен. Лежеше във

франкфуртския дом на родителите си. Чаршафът му бе

от най-фин лен, ала беше подгизнал от пот. Малкият Макс

гореше, невъобразима болка измъчваше тялото му. До

леглото от два дни бяха коленичили майка му и баща

му. Молеха се.

В сенките стояха трима от най-добрите лекари във

Франкфурт.

- Настоявам да промените решението си! - каза единият.

- Вижте момчето! Треската му се засилва. Изпитва

ужасни болки. Опасно е!

Но Макс знаеше какъв ще е отговорът на майка му.

„Gott wird ihn beschuetzen."

„Да - помисли си той.'- Бог, ще ме пази. - Вярата в

майчиния му глас му дайаше сили. - Бог ще ме пази."

След час се чувстваше така, сякаш го прегазваше автомобил.

Дори не можеше да си поеме дъх, за да заплаче.

- Синът ви изпитва ужасни мъки - каза друг лекар.

- Нека поне облекча болката му. Имам обикновена инжекция

с...

- Ruhe, bitte!* - Баща му накара доктора да млъкне,



1   ...   28   29   30   31   32   33   34   35   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница