НЕ МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ ЛИПСАТА
НА СОЛИДНА ЗАЩИТА
Глава 8.
Търговецът на камили от Вавилон
Твърди се, че когато човек е гладен, умът му се прояснява, а обонянието му става по-чувствително към апетитната миризма на храната.
Синът на Лазур – Таркад, бил на противоположно мнение. От два дни не бил слагал залък в устата с изключение на двете малки смокини, които бил откраднал, пресягайки се през оградата на някаква градина. Тъкмо се канел да откъсне трета, когато стопанката изтичала на улицата и го подгонила. Докато прекосявал пазара, гневните ѝ викове още отеквали в ушите му и възпирали ловките му пръсти да грабнат съблазнителни плодове от кошниците на продавачките. За пръв път си давал сметка колко много и разнообразни хранителни продукти се предлагат на градските тържища и колко примамлива е миризмата им. Неохотно излязъл от пазара и закрачил напред-назад пред гостилницата. Надявал се да види свой познат, от когото да вземе назаем дребна медна монета, за да спечели благоволението на шишкавия съдържател и да си изпроси по-голяма порция. Иначе не си струвало да влиза, защото на бърза ръка щели да го изгонят.
Така се бил умислил, че се стреснал, като се озовал лице в лице тъкмо с човека, от когото бягал като от чума: кльощавия Дабазир, който търгувал с камили. Дължал дребни суми на мнозина приятели, но от Дабазир се срамувал заради неспособността си да се разплаща навреме с него. Търговецът широко се усмихнал, като го видял:
– А, Таркад! Тъкмо него търсех, за да ми върне двете медни монети, които му заех преди месец, както и сребърника, дето му го дадох назаем още по-преди. Добра среща, добра среща! Точно днес парите ще ми свършат добра работа. Е, младежо, ще се издължиш ли?
Таркад се изчервил, идвало му да потъне вдън земя. Пък и бил гладен, та нямал сили да надговори Дабазир.
– Извинявай, много извинявай – запелтечил, – обаче днес нямам пукната пара.
– Ами, намери! Все някой ще ти даде назаем две медни монети и една сребърна, за да се разплатиш на стария приятел на баща си. Старият приятел, който прояви към теб голяма щедрост, когато беше в затруднение.
– Не мога да ти платя, защото напоследък боговете не са благоразположени към мен и несполуката ме преследва.
– Несполука, така ли? Не обвинявай боговете за провала си. Лошият късмет спохожда всеки, който взема назаем, без да мисли как ще върне парите. Ела с мен, че огладнях. Докато се храня, ще ти разкажа една история.
Прямотата на Дабазир подействала като плесница на младежа, но така поне му се отваряла възможност да прекрачи прага на гостилницата. Търговецът го повел към дъното на помещението и двамата седнали на малките килими. Появил се и собственикът Коскор, който широко се усмихвал. Дабазир го изкомандвал най-безцеремонно:
– Ей, ти, тлъст пустинен гущер, донеси ми печено козе бутче, обилно полято със сос, хляб и много зеленчуци, понеже съм гладен като вълк. А на приятеля ми донеси кана с вода и нека водата да е студена, защото жегата е голяма.
Сърцето на Таркад се свило. Само това липсвало: да гледа как този гладник излапва цяло козе бутче! Обаче не продумал, защото не можал да измисли подходящи думи. Дабазир обаче явно не знаел що е мълчание; широко се усмихнал, добродушно помахал на другите посетители, които му били стари познати, и продължил:
– Един пътешественик, който наскоро се върна от Урфа, ми разказа за някакъв богаташ, който притежавал особен камък, толкова тънък, че бил прозрачен. Богаташът затулил с него прозореца на къщата си, та дъждът да не прониква вътре. Пътешественикът каза още, че камъкът бил жълт, и че като погледнал през него навън всичко изглеждало особено и нереално. Какво ще кажеш, Таркад? Може ли светът да е обагрен в цвят, различаващ се от действителния?
– Нищо чудно – промърморил младежът – отговорил машинално, защото мислел само за печеното бутче пред търговеца.
– А пък аз от опит разбрах, че е възможно, защото съм виждал света в друг цвят от действителния и ще ти разкажа как стана така, че отново видях истинските му багри.
– Дабазир се кани да разказва – прошепнал на съседа си посетителят, седнал наблизо, и придърпал килимчето си към търговеца на камили. Другите клиенти си взели чиниите си, наредили се в полукръг пред Дабазир, и отново заглозгали сочните пържоли. Само Таркад седял и гледал. Търговецът не му предложил да подели с него храната си, дори не го подканил да вземе от пода парчето хляб, което паднало от подноса. Отхапал от печеното месо и заговорил:
– Ще ви разкажа история от младините си и как станах търговец. Някой от вас случайно да знае, че навремето бях роб в Сирия? – Той замълчал за миг, за да се наслади на учудването на хората, седнали пред него. Отново отхапал и продължи разказа си: – На младини усвоих професията на баща си, който беше седлар. Трудех се заедно с него в работилницата и не след дълго си взех съпруга. Бях млад и неопитен, затова печелех само колкото да осигуря скромен живот на прекрасната си жена. Жадувах за скъпи вещи, които не можех да притежавам. Скоро открих, че собствениците на много магазини ми имат доверие и са готови да изчакат да им платя. Само че аз не можех да си покривам дълговете. Повтарям: бях млад и неопитен и не знаех, че онзи, който харчи повече, отколкото печели, си проси беди и унижения. Безгрижно пръсках пари, задоволявах страстта си към скъпи дрехи и купувах за прекрасната си жена и за дома си вещи, чиято стойност многократно надхвърляше припечеленото от мен. Все пак при възможност се издължавах и отначало всичко беше наред. След време обаче установих, че парите, които изкарвам, не стигат за издръжката на семейство ми и за изплащане на дълговете. Продавачите, от които бях вземал скъпи стоки на вересия, започнаха да ме преследват и животът ми се превърна в ад. Вземах заеми от приятели и не можех да се издължа. Положението ставаше все по-трагично. Жена ми ме напусна и се върна при баща си, а пък аз реших да напусна Вавилон и да се преселя в друг град, предлагащ по-добри възможности за млад човек като мен.
Две години водих неспокоен и мизерен живот, помагах на разни пътуващи търговци. По същото време се хванах с неколцина симпатични разбойници, които кръстосваха пустинята в търсене на неохранявани кервани. Накратко, занимавах се с дела, заради които баща ми би се отрекъл от мен, обаче аз гледах света през оцветен камък и не си давах сметка колко ниско съм паднал.
Първият ни набег беше успешен, отвлякохме голям товар: злато, коприна и други ценни стоки. Закарахме плячката в Гинир, продадохме я и прахосахме парите. Втория път късметът ни изневери. Малко след като ограбихме кервана, ни нападнаха копиеносците на местен главатар, на когото керванджиите плащаха, за да ги пази от такива като нас. Двамата ни водачи бяха убити, а нас закараха в Дамаск, съблякоха ни и ни продадоха като роби. Главатар на племе, живеещо в сирийската пустиня, плати за мен два сребърника. Косата ми беше остригана, бях само с набедрена препаска и по нищо не се различавах от другите роби. Както знаете, безразсъдните млади хора приемат всичко на шега и аз не правех изключение... до деня, в който господарят ме заведе при четирите си съпруги и им предложи да ме използват като евнух. В този момент осъзнах колко безнадеждно е положението ми. Хората от пустинното племе бяха войнствени и жестоки. Нямах оръжие, нямах надежда да избягам и бях играчка в ръцете им. Разтреперих се, докато жените една по една ме разглеждаха. Питах се дали ще имат жалост към мен. Сира, първата съпруга на главатаря, която беше по-възрастна от другите, преценяващо ме оглеждаше, но каменното ѝ лице не издаваше мислите ѝ. Извърнах очи и се почувствах още по-обезнадежден. Втората – красавица с презрително изражение – ме изгледа с отвращение, сякаш бях червей. Двете по-млади се закискаха, като че ли ставаше въпрос за някаква шега.
Стори ми се, че измина цяла вечност, докато стърчах пред тях и чаках „присъдата“. Всяка сякаш искаше другите да вземат решение. Накрая Сира заяви с леден тон:
– Евнуси си имаме предостатъчно, обаче камиларите не достигат, а и повечето са некадърници. Днес например ми се налага да отида при майка ми, която е болна и с висока температура, а нямам роб, на когото да се доверя да води камилата ми. Питайте този роб умее ли да води камили.
Господарят се обърна към мен:
– Разбираш ли от камили?
Постарах се да прикрия радостта си и отговорих:
– Мога да ги накарам да коленичат, умея да ги товаря и да ги водя така, че да не се уморяват при дълги преходи. При необходимост мога да им поправям сбруите.
– Робът май си разбира от работата, Сира – каза той. – Ако го искаш, нека стане твой камилар.
Така ме дадоха на Сира и още същия ден поведох камилата на дългото пътешествие до дома на болната ѝ майка. Използвах възможността да ѝ благодаря за намесата, добавих, че не съм роб по рождение, а син на свободен човек, уважаван седлар от Вавилон. Разказах ѝ и за премеждията си. Онова, което ми каза след това, ме разстрои и дълго размишлявах върху думите ѝ.
– Как дръзваш да се наричаш свободен човек, след като слабохарактерността ти те е довела до това положение? Ако си роб по душа, ще станеш роб, независимо какъв си се родил. Логично е, също както е логично водата да намира най-прекия път. И обратното – ако си свободен по душа, ще станеш уважаван и почитан гражданин въпреки несгодите си.
Повече от година бях роб и живеех с робите, но не се превърнах в един от тях. Веднъж Сира ме попита защо не общувам с другите роби, когато вечер се събират да си поговорят, а оставам сам в палатката.
– Размишлявам върху онова, което ми казахте първия ден, господарке – отговорих. – Питам се дали съм роб по душа. Не се чувствам като техен събрат, затова трябва да стоя настрана.
– Аз – също – призна тя. – Господарят ме взе за съпруга заради голямата ми зестра, обаче не ме желае. А всяка жена иска да е желана. Пренебрегвана съм, освен това не мога да имам деца, трябва да стоя настрана. Ако бях мъж, бих предпочела да умра, отколкото да съм в това положение, но заради обичаите в нашето племе всички жени са робини.
– Как мислите – попитах я импулсивно, – каква е моята душа – на роб или на свободен човек?
Вместо да отговори, тя също ми зададе въпрос:
– Имаш ли желание да изплатиш дълговете си във Вавилон?
– Желание имам, обаче не виждам начин.
– Ако оставиш времето да минава, без да предприемеш нещо, значи притежаваш душата на презрян роб. Роб е всеки, който не уважава себе си, а човек, който не плаща дълговете си, не може да изпитва самоуважение.
– Но... дори да искам, как да го сторя, докато съм роб в Сирия?
– Остани си роб в Сирия, безхарактерно човече!
– Не съм безхарактерен! – възкликнах разгорещено.
– Тогава го докажи!
– Как?
– Нима всеки цар не побеждава враговете с всички възможни средства? Дълговете са твоите врагове. Те са те прогонили от Вавилон. Пренебрегнал си ги и са станали по-силни от теб. Ако се беше борил с тях като истински мъж, щеше да ги победиш и да си на почит сред съгражданите си. Обаче ти е липсвало желание да ги пребориш, затова гордостта ти е потъпкана и си роб в Сирия.
Много мислих за тежките ѝ обвинения и във въображението си изковах множество опровержения на твърдението ѝ, че съм роб по душа, но така и не ми се удаде възможност да ги изрека. Три дни след последния ми разговор със Сира тя изпрати прислужницата си да ме повика и ми каза:
– Майка ми отново е тежко болна. Избери двете най-добри камили в стадото на съпруга ми и ги оседлай. Натовари ги с мехове с вода и с дисаги с храна за дълго пътешествие. Отиди при палатката, дето приготвят храната, и прислужницата ще ти даде достатъчно.
Докато оседлавах камилите се питах защо ни е толкова много храна, след като пътят до дома на болната старица отнемаше по-малко от един ден. Прислужницата яздеше втората камила, аз водех камилата на господарката. На смрачаване стигнахме къщата. Сира освободи момичето и едва тогава ме попита:
– Дабазир, каква е душата ти: на свободен човек или на роб?
– На свободен човек! – възкликнах пламенно.
– Сега ще имаш възможност да го докажеш. Твоят господар е мъртвопиян, стражите му са задрямали. Вземи двете камили и бягай. В тази торба има дрехи на съпруга ми, искам да се преоблечеш. Ще кажа, че си откраднал камилите и си избягал, докато съм била при майка ми.
– Господарке, имате душа на царица – казах ѝ. – Де да можех да направя така, че да сте щастлива!
– Няма щастие за жена, избягала от съпруга си в непозната страна и живееща сред непознати хора. Хващай пътя и дано боговете на пустинята бдят над теб, защото пътят е дълъг, а храната и водата са малко.
Нито за миг не се подвоумих, сърдечно благодарих на спасителката си, хванах поводите на камилите и ги поведох в нощния мрак. Намирах се в непозната страна и имах само бегла представа в коя посока е Вавилон, обаче смело поех през пустинята, отправяйки се към хълмовете. Едната камила бях възседнал, другата водех. Яздих през цялата нощ и през следващия ден, защото изпитвах ужас при мисълта какво се случваше на робите, ограбили господарите си и опитали се да избягат. Късно следобед на следващия ден навлязох в някаква местност, необитаема като пустиня. Острите камъни разраниха краката на камилите и те започнаха да накуцват, измъчвани от болката и от изтощението. Не видях нито човек, нито животно, което не беше учудващо – май всички избягваха тази негостоприемна територия. Продължих напред и ще ви доверя, че малцина са преживели подобно изпитание, за да го опишат. Храната и водата свършиха. Слънцето напичаше безмилостно. Привечер на деветия ден буквално се свлякох от камилата и си помислих, че надали силите ще ми стигнат да я възседна отново и, че сигурно ще умра, изгубен в безкрайната пустош. Проснах се на земята и спах до изгрев слънце, когато ме събуди утринният хлад. Седнах и се огледах. Изтощените камили лежаха наблизо. Накъдето и да погледнех, виждах само камъни, пясък и трънливи храсти. Никаква вода, нито нещо, с което да заситя глада си и да нахраня грохналите камили. Запитах се дали краят ми ще настъпи сред безкрайната тишина на тази пустош. Странно, но умът ми беше по-бистър от всякога. Струваше ми се, че по някакъв начин съм се отделил от тялото си. Напуканите ми разкървавени устни, подутият език и празният стомах вече не ме измъчваха, страданията от предишните дни бяха забравени. Загледах се в далечината и отново се запитах: „Какъв съм по душа? Роб или свободен човек?“ И осъзнах, че, ако имам робска душа, ще се предам, ще легна на пясъка и ще умра – заслужена участ за един избягал роб. Но... ако душата ми беше на свободен човек, тогава какво? Някакси щях да се добера до Вавилон, да се разплатя с хората, които ми се бяха доверили, да се сдобря с жена си, която искрено ме обичаше, и да даря с много обич родителите си. „Дълговете са твоите врагове. Те са те прогонили от Вавилон.“ – беше ми казала Сира. Така си беше. Защо не се бях държал като истински мъж? Защо бях допуснал жена ми да се върне при баща си?
Ненадейно се случи нещо необяснимо. Всичко около мен сякаш промени багрите си, като че ли някой ми беше отнел цветния камък, през който гледах света. Едва в този момент осъзнах кои са истинските ценности в живота.
Да умра като куче в пустинята ли? Не, за нищо на света! Сякаш внезапно бях прогледнал и виждах какво трябва да сторя. Първо щях да намеря начин да се добера до Вавилон и да се издължа на всичките си кредитори. Щях да им кажа, че след дълги години на странстване, през които съм бил преследван от лошия късмет, съм се върнал да изплатя дълговете си, и то бързо, ако боговете са милостиви към мен. После щях да построя къща за съпругата си и да стана достоен гражданин, та родителите ми да ми се радват и да се гордеят с мен. Да, дълговете ми бяха врагове, но кредиторите бяха мои приятели, защото ми се бяха доверили, бяха повярвали на доброто в мен.
Със сетни сили се изправих, макар че краката ми трепереха. Какво от това, че ме измъчваха глад и жажда? Те бяха само изпитания по пътя към Вавилон. В гърдите ми туптеше сърцето на свободен човек, който се завръща, за да срази враговете си и да възнагради приятелите си. Решителността, която изпитвах, ме окрили. Камилите сякаш усетиха промяната в тона ми, защото помътнелите им очи се избистриха. След многократни опити някакси се изправиха на крака и с трогателно упорство се затътриха на север, където, ако вярвах на вътрешния си глас, щяхме да намерим Вавилон. Първо обаче намерихме вода. След известно време навлязохме на територия, където растеше трева и имаше плодни дръвчета. Открихме пътя към Вавилон, защото всеки, притежаващ душа на свободен човек, приема живота като поредица от проблеми, които трябва да преодолее, и ги преодолява, докато онзи с душа на роб само хленчи: „Безсилен съм да предприема нещо, понеже съм окаян роб.“ Дабазир помълчал, после се обърнал към Таркад:
– Е, млади човече, как е на празен стомах? Умът ти проясни ли се? Готов ли си да поемеш обратния път към самоуважението? Виждаш ли света в истинската му светлина? Имаш ли желание честно и почтено да се издължиш на всичките си кредитори и да си върнеш уважението на съгражданите си?
Младежът се просълзил. Коленичил пред Дабазир и рекъл:
– Ти ме окуражи, помогна ми да прогледна. Чувствам, че в гърдите ми бие сърцето на свободен човек.
– Дабазир, не ни разказа как си намерил пътя за Вавилон – обадил се един гост.
– Има ли желание и решителност, пътят се намира – отговорил търговецът. – Бях изпълнен с решимост, затова си поставих за задача да изкупя вината си. Първата ми работа беше да посетя всичките си кредитори, да обещая да им се издължа, и да ги помоля за отсрочка, докато започна да припечелвам. Само неколцина се държаха враждебно, повечето ме посрещнаха радушно и предложиха да ми помогнат, а един – лихварят Матон – наистина ми оказа безценна помощ. След като разбра, че в Сирия съм бил камилар, той ме изпрати при Небатур, търговеца на камили, комуто нашият добър цар наскоро беше възложил да купи няколко стада от тези издръжливи животни, необходими му за дълго пътешествие. Той оцени познанията ми и ме взе за помощник. Полека лека се издължих на кредиторите до последното петаче и до последния сребърник. Едва тогава добих смелост да вдигна глава и да се почувствам почтен човек... – Дабазир се умълчал, после се провикнал към кухнята: – Коскор, мързеливец такъв, храната ми изстина! Искам още от печеното. Донеси и за Таркад, сина на моя стар приятел, който е гладен и ще обядва с мен.
Така завършва историята на Дабазир, вавилонския търговец на камили. Той открил душата си, след като осъзнал една велика истина, известна и прилагана на практика от мнозина мъдри хора, живели много преди той да се е родил. Тази истина е избавяла от несгоди и е водила към успех хора от всички възрасти и ще продължи да напътства онези, които притежават достатъчно мъдрост да осъзнаят магическата ѝ сила. Предназначена е за всеки, който прочете следните редове:
Сподели с приятели: |
