Парите стигат на онези, които разбират елементарните закони, управляващи придобиването им.
Днес парите се подчиняват на същите закони, които са ги управлявали преди шест хилядолетия, когато по улиците на вавилон се движели тълпи от състоятелни хора.
Глава 1.
Човекът, който пожелал да е богат
Майсторът на колесници Банзир бил изпаднал в отчаяние. Седял на ниската стена, ограждаща имота му, и печално се взирал в скромната си къща и в работилницата си под навеса, където стояла недовършена колесница.
Жена му често заставала на прага на отворената врата. Поглеждала го крадешком, което му напомняло, че храната им е на привършване и, че е крайно време да се хване за работа – да чука, да сече, да полира и да боядисва, да опъне щавената кожа върху колелата, за да завърши колесницата и да си получи парите от богаташа, който му я поръчал.
Въпреки това здравият и мускулест човек не помръдвал от мястото си. Не се отличавал с много остър ум, затова от няколко минути си блъскал главата над проблем, чието решение му убягвало. Жаркото слънце, характерно за долината на Ефрат, безмилостно напичало. По челото на Банзир избивала пот и се стичала на струйки по косматите му гърди.
Зад къщата му се издигала високата стена, заобикаляща двореца на царя. В близост изрисуваната кула на храма на Бел пронизвала небето. В сравнение с това великолепие домът му и още много други къщи изглеждали занемарени. Такъв бил Вавилон – смесица от блясък и нищета, от невероятно богатство и неописуема бедност, хаотично разположени в града, опасан от високите стени.
Ако Банзир си направел труда да се обърне, щял да види как громолящите колесници на богаташите си проправят път по улицата, избутвайки встрани и търговците, обути в сандали, и босоногите просяци. Дори богатите обаче, били принудени да отбият встрани, за да дадат път на дългите процесии от роби – носачи на вода, изпълняващи заповед на царя; всеки носел тежък мях, пълен с вода за поливане на висящите градини.
Банзир бил прекалено угрижен заради материалното си затруднение и не обръщал внимание на шумотевицата на града, кипящ от живот. Неочаквано чул звуците на лира, които го изтръгнали от размислите. Обърнал се и видял благото, усмихнато лице на най-добрия си приятел – музиканта Коби, който го поздравил многословно:
– Дано боговете изсипят върху теб рога на изобилието, верни ми друже. Макар че, като те гледам, май вече са били толкова щедри, че не ти се налага да работиш. Сърцето ми ликува заради късмета ти. Нещо повече – дори бих го споделил с теб. Ще бъдеш ли тъй добър да бръкнеш в кесията си, която сигурно е пълна, иначе ти щеше да се трудиш в работилницата си, да извадиш само две жълтици и да ми ги заемеш, докато свърши тазвечерното празненство на големците? Ще ти ги върна, преди да ти потрябват.
– Ако имах две жълтици – кисело отвърнал Банзир, – нямаше да ги заема никому, дори на теб, дето си ми пръв приятел, защото щяха да са цялото ми богатство. Никой не заема цялото си богатство дори на най-близките си.
– Какво говориш? – изненадано възкликнал Коби. – Нямаш нищо в кесията, а си се разположил като статуя на този зид? Защо не довършиш колесницата? Как иначе ще задоволиш изискания си вкус? Неузнаваем си, приятелю мой. Къде е безкрайната ти енергия? Нещо тревожи ли те? Да не би боговете да са ти изпратили беди?
– Да, май боговете ме наказват – кимнал Банзир. – Първо ми се присъни нещо безсмислено: в съня си бях богаташ. На пояса ми висеше красива кесия, натежала от монети: медни, които безгрижно подхвърлях на просяците, сребърници, които изхарчих за премени на жена ми и за себе си, и жълтици, които ми вдъхваха увереност за бъдещето и не се страхувах да пръскам на воля сребърниците. Бях доволен, все едно се намирах на седмото небе! Ако можеше да ме видиш, нямаше да познаеш отрудения си приятел. И жена ми нямаше да познаеш, тъй гладко беше лицето ѝ, сияещо от щастие. Бръчките ѝ се бяха заличили, отново беше усмихнатата невеста от първите години на брака ни.
– Да, хубав сън ще да е бил – съгласи се Коби. – Едно обаче не проумявам: уж ти е било приятно и хубаво, пък сега си се начумерил и стърчиш на зида. Защо?
– Защо ли? Защото като се събудих и се сетих, че кесията ми е празна, ми докривя, обзе ме негодувание. Искаш ли да го обсъдим? Понеже ние с теб се возим в една лодка, както казват моряците. В юношеството си заедно ходехме при свещениците, за да ни научат на мъдрост. Като поотраснахме, споделяхме младежките лудории. Вече сме зрели мъже и пак си оставаме първи приятели. Бяхме верни поданици на нашия владетел. Доволни бяхме, че можем да се трудим здраво и на воля да харчим припечеленото. То никак не беше малко, обаче друго ме гризе отвътре: че за да познаеш радостта от богатството, трябва да го сънуваш. Да му се не види! Нима приличаме на глупавите овце? Живеем в най-богатия град на света. Пътешествениците разправят, че няма втори като него. Заобиколени сме от разкош и изобилие, обаче нямаме пукната пара. След като цял живот си се претрепвал от работа, верни ми приятелю, кесията ти е празна и ме питаш дали ще ти заема две жълтици до след празненството на големците. Какво ти отговарям аз? Казвам ли: „Ето ти моята кесия, на драго сърце ще разделя с теб каквото има вътре?“ Нищо подобно. Признавам ти, че и моята е празна. Какво става с нас? Защо не можем да спечелим повече сребро и злато, отколкото харчим за храна и за дрехи? – Банзир въздъхнал, после продължил: – Ами синовете ни? Не вървят ли и те по нашите стъпки? И те ли като нас са обречени да живеят със семействата си сред толкова несметни богатства, а да засищат глада си само с овесена каша и с кисело козе мляко?
– С теб се знаем от дълги години, но за пръв път те чувам да говориш така, Банзир – озадачил се Коби.
– За пръв път от толкова години ми идват такива мисли. От ранни зори до мрак се бъхтих, за да направя най-хубавите колесници, излезли от човешка ръка, като най-наивно се надявах един ден боговете да оценят земните ми дела и да ме възнаградят с голямо богатство. Само че те не го сториха. А сега си давам сметка, че напразно съм се надявал. Затова сърцето ми е натежало от мъка. Искам да съм състоятелен човек. Да притежавам земи и стадо, хубави одежди и кесията ми да е пълна с монети. За да постигна всичко това съм готов да вложа цялата си сила, цялата си сръчност, целия си ум, но в замяна искам трудът ми да е достойно възнаграден. Пак те питам: какво става с нас? Защо не получаваме полагащия ни се дял от всички удоволствия и хубави вещи, с които разполагат онези, които имат достатъчно злато?
– Ех, ще ми се да знаех отговора – въздъхнал Коби. – И аз като теб съм неудовлетворен. Вярно, че като свиря на лирата си, припечелвам по нещичко, но то бързо се изпарява като дим. Често си блъскам главата и кроя какви ли не планове, та семейството ми да не гладува. А пък да знаеш как мечтая за голяма лира, на която да изсвиря мелодиите, идващи от сърцето ми! Ако я имах, щях да сътворя музика, каквото дори царят не е чувал.
– Да, заслужил си да притежаваш такъв инструмент! Никой във Вавилон не би могъл да го накара да свири толкова мелодично, че да изпълни с радост не само царя, а и самите богове. Само че как ще си я купиш, след като и двамата с теб сме бедни като царските роби? Чуй как дрънчи звънецът. Те идват! – Банзир посочил дългата върволица потни, голи до кръста носачи на вода, които тромаво пристъпвали по тясната улица, тръгваща от реката. Вървели в редици по петима, всеки бил приведен под тежестта на голям мях, пълен с вода.
– Колко снажен е водачът им! – възкликнал Коби и посочил човека със звънеца, който не носел товар. – Очевидно е бил големец в родината си.
– Да, много достойни мъже има сред робите – кимнал Банзир. – Достойни като нас. Русокоси великани от север, засмени чернокожи от юг, нисички и мургави хора от близките страни. Крачат заедно от реката до градините и обратно ден след ден, година след година. В живота им няма нито миг щастие, което да очакват с нетърпение. Спят на твърди сламеници, хранят се с безвкусна овесена каша. Дожаля ми за горките хора, Коби.
– И на мен ми е жал. Знаеш ли, туй, дето току-що каза, ме наведе на една мисъл: осъзнах колко малка е разликата между нас и тях, макар ние да се наричаме свободни хора.
– Право казваш, приятелю, колкото и да не ми допадат думите ти. Бива ли до края на дните си да живеем като роби? Работа, работа, само работа! Бъхтим се като тези несретни люде и все сме на ръба на мизерията.
– Дойде ми нещо на ум – промърморил Коби. – Няма ли начин да разберем как другите се сдобиват със злато и да правим като тях?
Банзир се позамислил, после отвърнал:
– Подозирам, че има някаква тайна, дето е известна само на шепа люде.
– Днес например – продължил Коби – видях стария ни приятел Аркад. Мина покрай мен с позлатената си колесница. В интерес на истината не ме погледна отвисоко, както биха сторили мнозина равни нему с мен, смирения бедняк. Напротив – помаха ми, та минувачите да видят, че поздравява и приятелски се усмихва на музиканта Коби.
– Говори се, че той е най-богатият човек във Вавилон – замислено промърморил Банзир.
– Д-а-а. При това толкова богат, че самият цар се съветвал с него по въпросите, засягащи хазната... – закимал Коби.
Банзир нетърпеливо го прекъснал:
– Толкова е богат, че ако го срещна късно нощем, може да се изкуша да му отнема дебелата кесия.
– Не говори глупости – скастрил го приятелят му. – Богатството на човека не е в кесията му. Знаеш ли какво ще стане с дебелата кесия, ако в нея непрекъснато не се пускат жълтици? На бърза ръка ще се изпразни. Аркад има постоянни доходи и може да си харчи жълтиците на воля, без да му изтънее кесията.
– Доходи! Да, това е разковничето – възкликнал Банзир. – Ще ми се да имам приходи, които непрекъснато да ми пълнят кесията, независимо дали седя тук, на зида, или пътешествам из далечни страни. Аркад сигурно знае тайната. Как смяташ, дали ще я довери на човек като мен, дето мозъкът му работи по-мудно?
– Според мен той вече я е доверил на сина си Номазир, който замина за Ниневия. В странноприемницата чух да разправят, че без никаква помощ от баща си станал един от най-богатите люде в онзи град.
– Коби, да си жив и здрав! Наведе ме на интересна мисъл! – възкликнал Банзир и в погледа му заискрила надежда. – Нищо не ми струва да поискам мъдър съвет от добър приятел като Аркад. Няма значение, че кесиите ни са празни като миналогодишното гнездо на сокола. Това само да ни е грижата! До гуша ни дойде да ходим голи и боси сред този разкош. Искаме да забогатеем! Да идем при Аркад и да го попитаме как и ние да си осигурим стабилни приходи.
– Май си получил прозрение, Банзир! Покрай теб ми дойде една мисъл. Проумях защо досега богатството не ни е споходило. Знаеш ли отговора? Защото не сме го търсили! Ти се претрепваше от работа, за да майсториш най-хубавите колесници във Вавилон. Това ти беше целта в живота и ти я постигна. Аз пък мечтаех да стана умел музикант и да свиря омайно на моята лира. И успях.
– Право казваш. Успяхме да постигнем целите си. Боговете ни позволиха да си вършим работата. А сега най-сетне виждаме светлина, ярка като блясъка на изгряващото слънце. Тя ни подканя да научим повече, за да постигнем повече. Като натрупаме нови познания, ще открием почтени начини за осъществяване на нашите желания...
– Да отидем при Аркад още днес! – нетърпеливо го прекъсна Банзир. – Да повикаме и наши приятели от детинство, дето като нас търпят несгоди, та и те да се поучат от мъдростта му.
– Открай време държиш на приятелите си, Банзир, затова ги имаш в изобилие. Да бъде твоето. Ще отидем още днес и ще заведем и другите.
Глава 2.
Най-богатият човек във Вавилон
Някога във Вавилон живеел богаташ на име Аркад. Надлъж и нашир се носела славата на несметното му богатство. Прочут бил и със своята щедрост, отделял много пари за дарения. Щедър бил към семейството си и към себе си, но въпреки това печелел повече, отколкото харчел, и всяка година богатството му се увеличавало.
Веднъж негови приятели от детинство отишли при него. Един от тях му казал:
– Ти, Аркад, си по-голям късметлия от нас. Стана най-богатия човек във Вавилон, докато ние се бъхтехме, за да се прехраним. Можеш да носиш най-скъпите одежди и да заповядаш да ти сервират най-изисканите блюда, докато ние сме доволни, ако осигурим на семействата си прилични дрехи и достатъчно храна да заситят глада си.
Друг продължил:
– А навремето бяхме равни. Обучаваше ни един и същи учител. Участвахме в едни и същи игри. И ти не ни превъзхождаше нито в учението, нито в игрите. И през изминалите години не си бил по-почтен гражданин от нас.
Трети се намесил:
– Нито пък, доколкото ни е известно, си работил по-усърдно или по-всеотдайно от нас. Тогава защо капризната съдба ти е отредила да получаваш най-хубавото от живота, а е обърнала гръб на нас, които заслужаваме същото?
Аркад ги изслушал внимателно и чак тогава отговорил:
– Ако през времето, изминало от детството ни, сте водили мизерно съществуване, то или не сте научили законите за натрупване на богатство, или не ги спазвате. „Капризната съдба“ е кръвожадна богиня, която не дарява никого с вечно щастие. Напротив – съсипва почти всеки, придобил имането си незаслужено, без да се труди. А хората, дето харчат неразумно, наказва да го загубят и да бъдат обсебени от ненаситния си апетит и от желания, които не могат да задоволят. От друга страна, хора, към които е била благосклонна, стават скъперници, кътат богатството си и се страхуват да харчат, защото знаят, че са неспособни да си го възвърнат. Страхуват се и да не ги ограбят и се обричат на безсмислен живот, изпълнен с постоянни страдания.
Може би има хора, които ще се възползват от златото, което не са придобили с труд, и това няма да помрачи щастието им. Обаче сигурно са малцина и не познавам нито един, само съм чувал да се говори за подобни люде. Спомнете си за онези, които неочаквано са наследили богатство, и ще се убедите, че е точно така.
Приятелите на Аркад признали, че той има право, и го помолили да им разкаже по какъв начин е забогатял. Той отново подхванал:
– Още на младини се огледах и си набелязах всички прекрасни неща, които ни даряват с щастие и с удовлетворение. И си дадох сметка, че богатството е средство за постигане на още по-голямо щастие и удовлетворение. Богатството е сила. Благодарение на него се постига почти всичко. Можеш да обзаведеш къщата си с най-скъпите мебели. Да плаваш из далечни морета. Да се храниш с деликатеси от екзотични страни. Да си купиш най-скъпите украшения от злато, украсени със скъпоценни камъни. Можеш дори да построиш прекрасни храмове в прослава на боговете. Можеш да постигнеш всичко това и още много цели, които ще ти донесат радост за сетивата и удоволствие за душата.
След като проумях тази истина, се зарекох да извоювам своя дял от земните блага. Зарекох се да не съм от онези, които гледат отстрани как другите се радват на живота. Да не нося най-евтините дрехи, дори да изглеждат прилични. Да не се задоволявам с жребия на бедняка, а да положа усилия да присъствам на пиршеството от прекрасни неща.
Както ви е известно, баща ми е дребен търговец и имам много братя и сестри, следователно не можех да се надявам на наследство; не съм и, както простодушно казахте одеве, надарен със забележителни способности или с голяма проницателност; ето защо стигнах до заключението, че, ако искам да осъществя желанията си, ще ми трябват време и познания.
Хората разполагат с много време. И вие, като мнозина наши събратя, сте позволили да ви се изплъзне ценно време, през което сте могли да забогатеете. А сега се оплаквате, че имате само добри семейства, с които с основание се гордеете.
Ами образованието? Забравихте ли как нашият учител ни обясняваше, че придобиването на познания може да се осъществи или чрез обучение, или като сами откриваме непознатите факти. Ето защо си наумих да науча как да забогатея и да работя усърдно за постигането на тази цел. Не мислите ли, че е разумно да се радваме на топлото слънце, след като рано или късно ще поемем, обзети от тъга, към тъмата на отвъдното?
Намерих си работа като писар в градския архив и всеки ден часове наред залягах над глинените плочки. Трудех се усърдно – седмица след седмица, месец след месец, но си оставах сиромах. Всичките ми пари отиваха за храна, дрехи, дарове на боговете и за други дреболии, които вече съм забравил. Обаче решимостта не ме напускаше. Един ден в архива дойде лихварят Алгамиш и поръча препис на Деветия закон, после ми каза:
– Искам го след два дни и, ако спазиш срока, ще ти дам две медни монети.
Хванах се за работа веднага, обаче текстът беше дълъг и когато Алгамиш дойде на третия ден, още не бях готов. Той много се ядоса и като нищо щеше да заповяда да ме бичуват, ако бях негов роб. Знаех обаче, че градоначалникът няма да му позволи и с пръст да ме пипне, затова безстрашно му казах:
– Алгамиш, ти си много богат. Сподели с мен как да се замогна, а пък аз обещавам да работя цяла нощ и при изгрев слънце да ти предам поръчката.
Лихварят се усмихна:
– Доста си дързък, младежо, но приемам предложението.
Цяла нощ дълбах символи върху глинените плочки, макар че гърбът ми се схвана и главата така ме заболя от дима на лоената свещ, че накрая едва виждах. Важното е, че когато при изгрев слънце лихварят се върна, плочките му бяха готови и аз го попитах:
– Сега ще ми издадеш ли тайната си?
– Ти изпълни обещанието си, синко – благо ми каза той, – и аз съм готов да изпълня своето. Ще споделя с теб онова, което те интересува, защото вече остарявам, а на стари години езикът се развързва по-лесно. Когато младеж поиска съвет от възрастен човек, получава мъдростта, натрупана през годините. Само дето често младежът си мисли, че възрастният човек познава единствено мъдростта на миналото, а за младите тя е безполезна. Помни обаче, че същото слънце, което днес сияе на небето, е греело и когато се е родил баща ти, и ще продължи да изгрява и да залязва дори и след като последният ти внук премине в мрака на отвъдното. Мислите на младия човек – продължи той – са като бляскавите комети, често озаряващи небето, но мъдростта на стареца прилича на неподвижните звезди, по които се ориентират мореплавателите. Гледай да запомниш думите ми, иначе няма да схванеш поуката и нощният ти труд ще отиде на вятъра. – Погледна ме изпод бухлатите си вежди и понижи глас: – Открих пътя към забогатяването, когато реших, че е редно да запазвам за себе си част от припечеленото. И ти ще го откриеш. – Впери в мен пронизващия си поглед и млъкна.
– Само това ли? – озадачих се.
– Да. Повярвай, беше достатъчно, та овчарят да се превърне в лихвар.
– Ама... нали всичко, което печеля, си е за мен? – попитах.
– Грешиш, младежо. Не плащаш ли на шивача и на човека, от когото си купуваш сандалите? Не даваш ли пари за храната си? Можеш ли да живееш във Вавилон, без да харчиш? Какво ти е останало от припечеленото през миналия месец? Или през миналата година? Сега разбра ли какъв глупак си? Плащаш на всички, освен на себе си! Нещастнико, ти работиш за другите! Все едно си роб и се бъхтиш за храната и дрехите, дето ти ги дава господарят! Ако запазваш за себе си една десета от парите, които припечелваш, колко ще си спестил след десет години?
Бива ме да смятам, и веднага отговорих:
– Колкото печеля за една година...
– Вярно е, но не съвсем – прекъсна ме той. – Запомни, че всяка спестена жълтица е като роб, който работи за теб. Всяка медна монета, спечелена от тази жълтица, е нейно дете, което също може да ти служи. Ако искаш да забогатееш, спестеното и неговите деца също трябва да ти носят печалба. Всичко това ще ти помогне да постигнеш лелеяното изобилие. Сигурно си мислиш, че съм те измамил и, че думите ми не са достатъчна отплата за безсънната ти нощ, но, ако имаш достатъчно ум в главата, ще разбереш, че всъщност те възнаграждавам хилядократно. Запомни: винаги заделяй за себе си поне една десета от спечеленото, колкото и малка да е заплатата ти! Разбира се, нищо не ти пречи да заделяш повече, стига да можеш да си го позволиш. Първо плащай на себе си! Не купувай дрехи и сандали, които не можеш да платиш от парите, които ти остават, след като си отделил достатъчно за храна, благотворителност и дарове за боговете, чрез които да изкупиш греховете си. Богатството е като дървото – израства от семенце. Първата спестена медна монета е семенцето, от което ще израсне твоето дърво на богатството. Ако го засадиш по-скоро, по-скоро ще израсне и дървото. Ако редовно наторяваш и поливаш това дърво чрез редовни спестявания, скоро ще имаш възможност доволно да се изтягаш под сянката му.
Алгамиш не каза и дума повече. Взе си плочките и си тръгна.
Дълго размишлявах върху онова, което чух от него, и прецених, че той има право. Реших да приложа на практика съветите му. От всяка заплата отделях по една от всеки десет медни монети и я скривах на тайно място. Може би няма да ми повярвате, но парите ми стигаха като преди, когато не спестявах. Само че когато натрупаната сума нарасна, все по-често се изкушавах да я похарча за приказните стоки, които търговците докарваха с камили и с кораби от далечните земи на финикийците. Обаче винаги се въздържах.
След дванайсет месеца Алгамиш отново дойде при мен и попита:
– Синко, през цялата година оставяше ли за себе си най-малко една десета от спечеленото?
– Да, учителю – отговорих гордо. Той широко се усмихна:
– Браво на теб. И какво стори със спестеното?
– Дадох го на тухларя Азмур, който ми каза, че ще предприеме дълго пътуване по море и от град Тир ще купи най-редките скъпоценни камъни. Като се върне, ще ги продадем на много по-висока цена и ще си поделим печалбата.
– Глупак! – изръмжа той. – Вярно е, че всеки глупец трябва да се учи, но откъде ти хрумна да се довериш на един тухлар и да повярваш в познанията му за скъпоценните камъни? Ще отидеш ли при хлебаря, за да научиш от него подробности за звездите? Не, да му се не види! Ако имаш поне малко ум в главата, ще отидеш при астролога. Загубил си спестяванията си, младежо, изтръгнал си корените на своето дърво на богатството. Но стореното, сторено. Засади друго! Опитай отново! И, ако отново ти потрябва мнение относно скъпоценните камъни, отиди при човека, който търгува с тях. Ако искаш да научиш повече за овцете, потърси съвет от овчаря. Съветът е единственото, което се дава безплатно, но гледай да приемаш само онези съвети, които си заслужават. Онзи, който се съветва относно своите спестявания с неопитен човек, ще загуби спестеното заради грешката си. – И той си тръгна.
Думите му се оказаха пророчески. Защото онези мошеници, финикийците, пробутали на Азмур стъкълца, които приличали на скъпоценни камъни. Обаче аз послушах съвета на Алгамиш и отново започнах да спестявам всяка десета медна монета – не ми тежеше, защото вече ми беше станало навик.
След дванайсет месеца лихварят отново дойде в помещението на писарите и ме попита:
– Какъв напредък имаш от последния път, когато се видяхме?
– Плащах на себе си редовно – отвърнах, – а спестяванията си дадох на майстора на щикове Агер, за да си купи бронз, и сега той на всеки четири месеца ми плаща дължимите вноски.
– Чудесно. А какво правиш с тези пари?
– Устройвам си угощение с мед, хубаво вино и пита с ароматни подправки. Купих си и алена туника. Някой ден ще си купя и магаренце, за да го яздя. Алгамиш се засмя:
– На практика изяждаш децата на своите спестявания. Как тогава да работят за теб? И как да се сдобият с деца, които също да ти служат? Първо се сдобий с армия от жълтици-роби, после се наслаждавай на богати угощения, без да те гризе съвестта. И той си тръгна, без да каже нито дума повече.
Видях го отново чак след две години – лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, очите му почти не се виждаха под увисналите клепачи, защото той вече беше на преклонна възраст.
– Аркад, натрупа ли богатството, за което мечтаеше? – попита ме.
– Още не – отговорих. – Но вече притежавам известна сума, която ми носи печалба, а спечеленото от тази печалба е още повече.
– Още ли се съветваш с тухлари?
– Да, те дават полезни съвети относно тухларството – дръзко отвърнах аз.
– Аркад – продължи той, – виждам, че си си взел поука. Първо се научи да живееш с по-малко, отколкото печелиш. После разбра, че трябва да се съветваш само с професионалисти, които си разбират от работата. Накрая се научи как да принудиш златото да работи за теб.
И така, вече знаеш как да печелиш пари, как да ги задържиш и как да ги използваш. Следователно вече си достоен за отговорна длъжност. Вече остарях. Синовете ми знаят само как да харчат и не мислят как да печелят. Притежавам много имоти и земи, но се боя, че вече не мога да ги управлявам. Ако се съгласиш да отидеш в Нипур и да се грижиш за тамошните ми имоти, ще те направя мой съдружник и ще наследиш част от имането ми.
И аз отидох в Нипур и поех управлението на богатите му имоти. Тъй като бях много амбициозен и вече бях усвоил трите закона за успешно управляване на богатството, съумях значително да увелича стойността на тези имоти. Замогнах се доста и, когато духът на Алгамиш отлетя в селенията на мрака, аз наследих част от имуществото му.
Така завършил разказа си Аркад. Тогава един от неговите приятели му казал:
– Имал си голям късмет, че лихварят те е включил в завещанието си.
– Ще те поправя. Късметът ми се състои само в това, че преди да се запозная с него, вече мечтаех да преуспея. Нима в продължение на четири години не бях доказал колко силно се стремя към набелязаната цел, като спестявах една десета от припечеленото? Нима е късметлия рибарят, който години наред е изучавал привичките на рибите, та да може въпреки капризите на вятъра уловът в мрежите му винаги да е богат! Шансът е надменна богиня, която не се церемони с неподготвените.
– Явно имаш силна воля, щом си продължил напред, след като си загубил спестеното през първата година – отбелязал друг от дошлите за съвет.
– Воля ли? – сепнал се Аркад. – Как не! Мислите ли, че волята ни дава сила да повдигнем товар, който камилата на може да носи, а воловете да теглят? Аз наричам воля непоколебимостта, с която се заемаш да осъществиш поставената си цел. Ако си поставя за цел изпълнението на някаква задача, колкото и да е маловажна, ще постигна успех. Как иначе ще добия увереност, че съм способен да върша големи дела? Ако реша, че в продължение на сто дни, докато прекосявам моста, разполовяващ града, ще вземам от земята по едно камъче и ще го хвърлям в реката, ще изпълня решението си. Ако на седмия ден мина по моста и забравя обета си, няма да си кажа, че на следващия ден за компенсация ще хвърля две камъчета. Ще се върна и ще изпълня задължението си. А на двайсетия ден няма да се смъмря: „Аркад, постъпваш глупаво. Какъв е смисълът да хвърляш по едно камъче всеки ден? Хвърли цяла шепа и туй-то!“ Само че аз нито ще си го помисля, нито ще го сторя. Наумя ли си нещо, винаги го правя. Не си поставям трудни и неизпълними задачи, иначе ще си наруша спокойствието.
Този път заговорил друг приятел:
– Ако казаното от теб отговаря на истината, предполагам, че е така, и принципът ти е толкова елементарен, то хората по света ще решат да го последват и богатството няма да стигне за всички.
– Богатството се увеличава, когато хората влагат цялата си сила в стремежа да се замогнат – отговорил Аркад. – Ако някой построи дворец, изчезва ли златото, с което той плаща? Не, разбира се. Разделя се между тухларя, зидаря и художника, които са се трудили за издигането на палата. От друга страна, когато сградата бъде завършена, не си ли струва вложените в нея жълтици? Нима земята, върху която е построена, не е увеличила стойността си? Нима съседният парцел също не е поскъпнал? Богатството се увеличава магически. Никой не е в състояние да определи границите му. Забравихте ли, че със златото, придобито от пътуванията на търговските си кораби, финикийците са построили прекрасни градове, изграждайки ги върху голи брегове?
– Щом е така, според теб какво трябва да сторим, за да забогатеем? – обадил се поредният кандидат за голямо имане. – Годините минават, вече не сме първа младост, а нищо не сме заделили за старини.
– Запомнете думите на Алгамиш и си повтаряйте: „Част от припечеленото от мен ми принадлежи.“ Казвайте си го сутрин веднага щом станете от леглото. Казвайте си го по пладне. И вечер. Казвайте си го всеки час. Повтаряйте го, докато мисълта се запечати в ума ви, сякаш е написана с огнени букви на небето. Нека идеята ви завладее напълно, нека ви обсеби. После заделете за себе си колкото смятате за разумно, но да не е по-малко от една десета от спечеленото. Ако се налага, намалете другите си разходи, за да спазите това правило. Скоро ще осъзнаете колко удовлетворяващо е да притежавате средства, които изцяло ви принадлежат. Увеличаването на състоянието ви ще ви стимулира още повече. Ще усетите още по-голяма радост от живота. Ще почувствате прилив на сили и ще печелите повече. Защото ще заделяте една десета от много по-голяма сума.
Следващата стъпка е да накарате състоянието ви да работи за вас. Превърнете го в свой роб. Накарайте децата и внуците му да работят за вас.
Подсигурете си доход за бъдещето. Обърнете внимание на възрастните и не забравяйте, че след време също ще остареете. Затова проявявайте голяма предпазливост при влагането на парите си, за да не ги загубите. Обещанията за прекалено голяма печалба са като мелодичните песни на сирените, които примамват лековерните към скалите на загубите и угризенията.
Направете така, че семействата ви да не останат без средства, ако Бог ви призове във владенията си. Ще предпазите близките си от мизерията, заделяйки малки суми, но редовно, което няма да ви затрудни. Предвидливият човек постъпва по този начин, а не чака да спечели по-голяма сума, от която да спести за семейството си.
Съветвайте се с мъдри хора, най-вече с такива, които ежедневно работят с пари. Те ще ви предпазят от грешката, която аз допуснах, поверявайки парите си на тухларя Азмур. Малката възвръщаемост е за предпочитане пред риска.
Радвайте се на живота, докато сте на този свят. Не се преуморявайте, не се опитвайте да натрупате големи спестявания. Ако ви е невъзможно да заделяте повече от една десета, не се притеснявайте. Живейте съобразно доходите си, но не се страхувайте да харчите и не се превръщайте в скъперници. Животът е прекрасен и предлага много удоволствия и стойностни неща, които си струва да притежаваме.
Приятелите благодарили на Аркад и си тръгнали. Някои не продумали, защото, поради липсата на въображение, не разбрали съветите на любезния домакин. Други мърморели язвително, защото смятали, че нищо не струва на този богаташ да помогне на приятелите си, които не са имали неговия късмет. В очите на трети обаче проблясвала надежда. Защото били разбрали, че Алгамиш се е връщал в стаята на писарите, защото му е било приятно да наблюдава как един човек излиза от мрака и си проправя път към светлината. И когато този човек я открил, вече имал отредено място. Никой не можел да го заеме, докато самият той не проумеел истината, докато не бил готов да се възползва от възможността.
Тъкмо тези хора през следващите години често ходели при Аркад, който ги приемал радушно. Съветвал ги и на драго сърце споделял с тях мъдростта си, както обикновено правят хората с богат опит. Освен това им помагал да вложат спестяванията си на сигурно място и с изгодна лихва, а не в начинания, които не носят дивиденти.
Повратният момент в живота на тези хора настъпил, когато осъзнали мъдростта, предадена от Алгамиш на Аркад.
