Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тихо е.
Ушите ми пищят, сърцето ми не спира да крещи. Но аз мълча. Тихо е. Душата ми мълчи, опиянена от аромата на сълзи. Сърцето ми стене тихо, обгърнато в мантия от кръв. Но аз пищя. Тихо е. Няма кой да наруши траурната тишина. Греша. Дяволът се смее. Сянката му пръска мрак по бялата стена. Крещи, ридай със глас, казваше. Дори при мен ела. Няма смисъл. Сега си сам-сама. Но аз мълча. Тихо е. Не знаеше защо, но всеки път, щом си спомнеше това, я обхващаше радост. Копнеж. А може би знаеше. Изсмя се. За пръв път от седем години издаде звук, по-силен от шепот. Помнеше кога бе написала това. Стените от слонова кост се издигаха високо над малката ѝ главичка, замъкът беше празен. Нямаше представа откъде се бяха взели тези думи, но се бяха разлели като поток в главата ѝ и тя грижливо ги издълба в паметта си. Усети, че още се смее, макар и без да издаде и звук. Припомни си нещо, което бе осъзнала твърде отдавна, за да мисли за него, твърде болезнено, за да иска да го помни. Думите на едно десетгодишно момиченце, стискащо старото си плюшено мече: Просто сега стените са от камък. ~
Очите му блестяха диво. Ако не беше куче, би се заклела, че се усмихва зловещо над неподвижното момиче под лапите си. Ким можеше поне да се радва, че сърцето ѝ още тупти. Удряше бясно в гърдите ѝ, неспособно да направи нищо. Тя срещна погледа на Черен и се вгледа в очите му. Той също я гледаше. Момичето можеше да се закълне, че очите му вчера бяха черни. Усмихна се. Черен се сепна. Точно това ѝ трябваше. Вдигна рязко ръце и го удари в гърдите, с което успя да го откъсне от себе си. Раните ѝ кървяха, но по някакво чудо знаеше, че не е нищо сериозно. Събра цялата си физическа и психическа сила. И после - лицевите упори не помагали за нищо. Скочи на крака. С Черен се гледаха злобно, в погледите им се долавяше зловещо еднакъв блясък. Два лъва, два хищника. Един срещу друг. Сега. В първия момент реши, че ще постъпи точно като лъв. Ще скочи, ще повали Черен, че пречупи врата му. Но остана изненадана. Отпусна ръце пред себе си, дланите ѝ бяха насочени към Черен. Усети как вените ѝ пушат, как кръвта и бушува в пламъци. Ръцете ѝ горяха бавно, докато пръскаха вълни и океани по горкото куче, което не знаеше с какво се е захванало. Дори Ким нямаше ни най-бегла представа. Водовъртежът отхвърли Черен няколко метра назад, обгърна го в мантия от синя безкрайност. И Черен потъна. Изгуби се във вълните като удавник в океана, потъна и изчезна. Буквално. В един момент тази вода изгаси и пламтящите ѝ вени, потуши огъня, преди да е изпепелил всичко. Ким падна безсилна на асфалта, опря буза в студената плитка локва. Светът притъмня и стана тихо, толкова тихо. Черен го нямаше. Ким потъна в бездната на тишината. Затвори очи. ~
— Съсредоточи се. — Лесно ти е да го кажеш. — Виж, не е толкова трудно - каза ѝ Джейк. - В случая съсредоточаването е равно и на отпускане. Фокусирай се в една точка и изчакай момента, когато си в нещо като транс. Нали се сещаш, гледаш нанякъде, ама то всъщност никъде не гледаш. Викам му забит поглед. Ето тогава си представи една бездна. Водата трябва да е там. Все едно играеш игра. Прекоси бездната и стигни водата. Когато задобрееш, това няма да се налага, разбира се. — Аха - изпуфтя Ким и се намуси като малко момиченце. Беше много сладка, когато е ядосана. - Всичко схванах - подсмихна се саркастично и вдигна палец нагоре. — Хайде де - пак я подкани Джейк. - Знам, че можеш. — Е, хубаво е поне единият да го знае - направи още една недоволна физиономия, но все пак накрая склони. Първо се загледа пред себе си, но в крайна сметка се отказа и просто затвори очи. Колкото и да беше гадна тази мисъл, той се зарадва. Можеше да я гледа колкото и както си поиска. Поне веднъж. Поне за малко. Затова се осмели да се вгледа. Първо отвън, после отвътре. Ким беше облечена в черния си екип, с който винаги се разхождаше в оръжейната - потник и къси панталонки. Боса, както обикновено. Косата ѝ беше вдигната в хлабав кок, от който се подаваха няколко непокорно вълнисти кичура. Проследи с поглед всяка бенчица по тялото ѝ. Вгледа се и в други детайли. Мъничкия нос, извивката на прасковените ѝ устни. Дългите ѝ черни мигли. Миниатюрната, почти незабележима сребриста обеца на лявото ѝ ухо. И нещото, което не искаше да гледа. Сърцето му се свиваше, при вида на червеникавите драскотини, ясно отличаващи се над деколтето ѝ. Следи от нокти. Това, което беше станало вчера, а тя не искаше да му каже. Реши да не мисли за това. Отново се съсредоточи върху детайлите. Малката, едва доловима бенчица на ъгълчето на устата ѝ, която му беше любима. Спокойното ѝ лице, по което съсредоточеност можеше да се улови твърде бегло. Само леката бръчица на челото ѝ издаваше, че не е просто заспала. Но някак си погледът му все се връщаше към извивката на устните ѝ, към бенчицата в десния ъгъл. Струя ледено студена вода го запрати няколко метра назад. Достатъчно, за да си фрасне главата в стената. — Ох! Ким рязко отвори очи, обърна се към него и стана да му помогне. Даде му малко лед и той простена от облекчение, щом го постави на образувалата се цицина. — Извинявай - каза му искрено. После добави шепнешком - Но нали знаеш - не е учтиво да се зяпа. Намигна му и му подаде ръка да стане. — Как беше? — Не е зле като за начало. След една-две седмици ще имаш доста голям напредък. — Супер. Сега стандартната тренировка, нали? Джейк кимна. — С какво искаш да те размажа днес? Разбира се, със стандартната тренировка вървеше и стандартният гаден въпрос. Но Джейк вече беше свикнал. — Нека са традиционни мечове. След час-два атаки и париране Ким проговори: — Ей, Джейк... ами... - остави се да ѝ избие меча и затърси решителността и смелостта в себе си, за да довърши изречението. - Искаш ли да... Искаш ли да нощуваме на плажа? Тази вечер луната и всички съзвездия ще са много ярки, та се чудех, дали няма да искаш да отидем... Джейк стоеше като онемял. Естествено, че отговорът беше „да“. Но как да накара устните си да дадат звук на тези две буквички? Несигурността изчезна от лицето на Ким, появи се ярост, достатъчно близка до разочарование, за да го разпознае. — Побързай, преди да съм станала червена като домат и да съм си излязла. Отправи се към вратата. — Да. Да, да, да! - устните му най-после се отвориха. Ким се усмихна доволна. — Супер, ще се видим довечера. Сега трябва да вървя. Закъснявам за работа. До после. Затвори вратата след себе си. Джейк цял ден не спря да се усмихва като идиот. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|