Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тридесет и пета глава
Следи Тихата вечер поглъщаше стъпките ѝ, така че обувките ѝ не издаваха нито звук. Докосваха нежно асфалта с подметките, препускаха устремени напред. Собственичката им обожаваше нощта. Цялото ѝ същество така искреше от радост, че дори и неодушевените предмети успяваха да споделят радостта ѝ. Черният купол над главата ѝ не успяваше да погълне звездите, колкото и да му се искаше. Като изящни балерини те се изплъзваха ловко от ненаситните му лапи, за да заблестят още по-ярко. Още по-могъщо. Луната бе тиха тази вечер, наблюдаваше с интерес играта на децата си в безкрайната небесна шир. Само една малка ивица от нея се прокрадваше леко в мрака. Имаше чувството, че различава някакъв напевен звук. Мелодията на вятъра, беззвучната песен на пъстрите листа, която само тя можеше да долови. Черното ѝ палто летеше леко над земята, следвайки я неотлъчно, копнеещо за танца на есента. Усети нещо студено да докосва върха на ресниците ѝ. Капчиците дъжд вече натежаваха над очите ѝ, премрежваха погледа ѝ. Прокрадващите се през ясното небе облачеао плачеха неутешимо. Напомняха ѝ за наближаващата зима. Сийтауър вече не я изненадваше. Чувстваше се част от него. От безшумните му улици, от безмълвните му граждани. От плътно затворените врати. От самотата на красивата тишина. Защо се бяха подчинили? Защо бяха затворили вратите си? Сърцата си? Искаше да бъде силна за всички тях. Щеше да намери принцесата. Каралайн Силвърскар. Почти митично име. Щом веднъж се възкачеше на трона, всичко щеше да се оправи. Всичко щеше да бъде наред. Ким го вярваше с цялото си същество. Пак вървеше в дъжда. Пета, стъпало. Пета, стъпало. Крачка. Втора. И още една... Повдигна ръце и отметна глава назад. Нямаше кой да я види. Беше твърде късно. Но така или иначе никой не излизаше по тези улици. Сега те бяха нейни. Само и единствено нейни. Усмихна се. Ледените капчици докосваха устните ѝ. Облиза ги и вкуси сълзите на тъжното небе. То ридаеше тихо, криеше се зад щастливите звезди. Те искряха от радост. Беше дошъл мигът им да заблестят по-ярко и от слънцето. Чу тихо скимтене и усмивката ѝ стана още по-широка. Още някой беше тук в дъжда. Наведе глава и коленичи. Косата ѝ вече беше мокра и падаше на спластени кичури по раменете и гърба ѝ. Беше сигурна, че изглежда ужасно, но точно сега не ѝ пукаше. Черен я приближи, подуши я и я разпозна. Облиза капчиците дъжд по бузите ѝ, а тя погали меката му козина. Това беше нейното кученце. Не знаеше каква порода е, дали е улично или домашно. Не беше нито кожа и кости, нито охранено като някой обичан домашен любимец. Е, Ким можеше да се погрижи поне за второто. Бръкна в джоба си и ръката ѝ бързо измъкна хартиения плик с парче месо. Някак си една от готвачките бе склонила да ѝ го даде, когато никой не гледаше. Черен подуши плика и доволно излая. Звукът от този радостен вик отекна във всяко ъгълче, във всяко скрито кътче на небосвода, но най-вече - в ушите на Ким. Добре, че тъпанчетата ѝ вече бяха имунизирани. Кученцето ѝ подпря с лапа по-далечния край на месото, а от по-близкия откъсна едно голямо парче и задъвка доволно. С този красив приятел се познаваха още от началото. Още от интервюто, което ѝ се струваше, че бе минало преди цяла вечност. Всеки ден се опитваше да му донесе нещичко за ядене, да се опита да му отдели достатъчно време и внимание, както беше чела че се прави, когато имаш домашен любимец. Който очевидно не беше чак толкова домашен. Козината му напомняше на косата на Ким и тя реши да го кръсти по най-простичкия и логичен начин - Черен. Съблече якето си и го постла на мократа улица. Седна. Кръстоса крака и подпря ръцете си зад гърба. Черен почти приключваше с вечерята. Ким също я чакаше вечеря у дома. У дома. Удиви я колко бързо бе започнала да счита къщата на Джейк за свой дом. Чувстваше се сякаш е предала по някакъв начин родителите си. Но това бяха глупости. Те биха искали дъщеря им да е щастлива. Черен унило облиза муцунка. Вечерята му беше свършила. Ким не бе забелязала колко надалеч е той. Извика го при себе си. Черен заприпка плавно към нея. Очите му излъчваха някаква нова светлина. Глад, може би. Заискряха в златисто. За миг ѝ се сториха по-ярки и от звездите. Но не ѝ остана много време да му се възхищава. Той скочи отгоре ѝ и заби нокти в гърдите ѝ. ~
Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|