Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
- Навигация на страницата:
- Тридесет и трета глава Ще реша по пътя
| Но как бе възможно?
Лин понечи да приближи до него, но той я спря. — Недей... Махай се! - рече с дрезгав глас. Лин не помръдна - МАХАЙ СЕ! - изкрещя. Устата му се напълни с кръв, потече по брадичката му. Ужасена, Лин изхвърча от кабинета. Тридесет и трета глава Ще реша по пътя Чу се пронизителен звук. Това да не беше... изсвирване? Сериозно? — Ей, дамата в черно! За къде си се разбързала? Охххх! Пак този идиот. Кенеди я настигна, въпреки извънредно бързата крачка, с която взимаше разстоянието през многобройните коридори. Ким огледа дрехите си. Черни дънки, високи кубинки, дълго абаносово палто, сливащо се с катранената ѝ коса. Единствено се отличаваха искрящите ѝ морскозелени очи и униформената тениска. Месец септември. Феерия от цветове, вихрени танци с листа и вятър, неусетният край на хубавото и безгрижно лято. Защо този идиот трябваше да унищожи и ден от такъв невероятен месец? — Ей, Хейли! Обърни ми внимание! — Може пък да не искам - тросна му се тя в отговор. — О-о-о, моля те! Кой друг би бил по-интересна компания? - изтъкна се той, но Ким веднага парира: — Стената. — Ха ха ха - саркастичен смях. - Имаме чувство за хумор? Я виж ти! — Кажи какво искаш, Кенеди - нещо в него я напрягаше. Инстинктите ѝ казваха да стои на страна. Колкото по-бързо ги послушаше, толкова по-добре. — Що за въпрос! Че какво може да искам? Тук си вече от известно време... просто, нали знаеш? Персоналът се поддържа. Познаваме се. Помагаме си. Да..., помисли си, знам аз. Особено твоята безгранична помощ, с която в момента "поддържаш" Родригес. Но защо да не ти помогна? Може пък да си разменим ролите. — Да, ясно - отвърна с престорено разбиране. Идиотът се хвана. — Искаш ли да хапнем нещо? Да си побъбрим малко? Сещаш се - като колега с колега? Прекрасно. След като Рики и Джейк се представиха като нескопосани шпиони, защо пък тя да не свърши малко работа? Обаче, първо имаше да се погрижи за още нещо. — Добре - усмихна му се по онзи сладникаво-предизвикателен начин, за който беше чела, че с него момичетата оплитат момчетата в мрежите си. Ефектът дойде мигновено. — Амии... ами добре, аз... аз, аз ще те заведа... то, мястото е... ъъъъ... — Чудесно - прекъсна го Ким. - Аз обаче имам още малко работа. След половин час? — Ъ-ъ-ъ, да, да. Добре. Ким се завъртя на пети и тръгна да търси Лин из лабиринта от коридори. ~
Дишаше твърде учестено. Не можеше да си поеме и глътка въздух. Вървеше. Тичаше. Не помръдваше и на сантиметър. Всичко беше измислено. Всичко беше реално. Само едно нещо. Само една картина в главата ѝ. Перманентно запечатана. Никога нямаше да напусне клепачите ѝ. Превит на два на пода. Вратът му - в грозни синини. Кръв попиваща в така или иначе червения килим. Без следа. Щеше да бъде забравена. Цялата му агония щеше да остане в миналото. И в главата ѝ. Най-вече там. ТОЙ. Това беше казал. Това може да му е коствало дори живота. Една дума. Лично местоимение. Трето лице, единствено число. Три букви. Т. О. Й. Т. О. Й. Т. О. Й... И отново, и отново и отново... Т О Й Т О Й Т О Й... Ръка. Топло тънка ръка около раменете ѝ. — Хей, Лин, спокойно. Дишай. Не плачи. Аз съм тук. Хайде, моля те, реагирай. Направи нещо. Кажи нещо. Каквото и да е. Моля те. Без реакция. Нямаше да реагира. Не искаше да реагира. Продължи да тича. Продължи да не помръдва. Главата ѝ почиваше в скута на Хейли. Момичето я беше притиснало плътно към себе си. Лин оставаше изцяло скрита от палтото и косата му. Хейли щеше да я пази. Потънала в обятията ѝ, Лин се чувстваше сигурна. Спря да тича. Продължаваше да не помръдва. Чернокосата ѝ приятелка пресушаваше отново и отново тихите ручеи, неуморно стичащи се по лицето на Лин. Отново, и отново, и отново... По някое време вече нямаше сълзи. Просто седеше безмълвно, леко потръпваща от хлипове. Хейли продължи да я притиска все така плътно в обятията си. Лин усети, че момичето си играе със златистите ѝ къси коси. Знаеше, че Хейли я чака. Търпеливо, разбиращо. Убиваше времето в мислите си. По едно време прошепна в ухото на Лин достатъчно високо, че да я чуе, но и достатъчно тихо, че да не заглуши тишината: — Ако скоро не ми кажеш какво става, или по-скоро кой е направил въпросното нещо, ще стана и ще разбера сама. А, повярвай ми, това няма да ти хареса. Хейли беше права. Лин не я познаваше добре, дори изобщо, но инатът, решителността и непреклонността в тези тюркоазени ириси си имаха двойници в сапфирите на Лин. Отрони само една дума: — ТОЙ. ТОЙ бе виновникът. Който и да беше... — Моля?! - очаквана реакция. Естествено, че нямаше от къде да знае. — ТОЙ - повтори, а пресипналият ѝ гласец задращи безмилостно по гърлото ѝ. — Кой е „той”? — Не знам - не искаше да я лъже. И наистина не го направи. — Оххх, Лин! - Хейли вече определено се изнервяше - Хайде да не ти вадя думите с ченгел от устата! Разкажи всичко бавно и подробно. Бавно и подробно. Лин така и направи. Или поне отчасти... Гласът ѝ звучеше гладък и спокоен. Ако беше отишла да го разкаже на някой непознат, той изобщо не би заподозрял, че е плакала часове. Че очите ѝ са вече твърде сухи. Но Хейли не беше просто непозната. Изправи се светкавично. Лин остана да седи облегната на стената. Гледаше как черното дълго палто се развява зад бързо отдалечаващата се Хейли. Докато Лин усети какво става, вече трябваше да тича, за да настигне решителната си приятелка. — Хей... хей, Хейли, какво... — Отивам при Родригес. Може да му помогна... или пък да го довърша. Знаеш ли, ще реша по пътя. Ускори дотолкова крачка, че Лин остана да я гледа задъхана как се отдалечава. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|