Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Тридесет и четвърта глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тридесет и четвърта глава
Точно с него Прозорецът. Познатите решетки. Каменните стени, изрисувани от нейната ръка. Стоманената врата с малкото залостено отворче. Двете метални кофи. Скъсаното мече без едното копче за око. Приближи се бавно до мъждивата светлина, процеждаща се от килийния прозорец - двайсет на двайсет сантиметра. Достатъчно ниско, че да вижда рядко прелитащите птици. Достатъчно високо, че никой да не вижда нея. Понякога я посещаваше и черният гарван. Ако беше изчислила вярно - винаги в четвъртък. Взе извитата фиба и насочи острия ѝ край към източната стена, по която играеха първите слънчеви лъчи. Беше им казала, че ѝ трябва нещо, с което да си прибере косата. Дадоха ѝ фиба. Не нещо безобидно като ластик. Фиба. Глупаци. Тя е принцеса, мислели са си, знае само малките си Пространствени номерца. И това не беше лъжа. Нямаше да намушка никого от тях. Не би го направила за нищо на света. Но обичаше да рисува. Обичаше начина, по който пъстрите перца на птиците оживяват по грозните каменни стени, начина, по който черният гарван я гледа от застиналата си поза, изрисувана от нейната ръка. Чу го още преди да го е зърнала. Изтича до съседната стена, не че беше толкова далече, и за малко да бутне кофите. Повдигна на пръсти нисичкото си измършавяло телце, костеливите ѝ пръстчета се впиха в перваза на прозореца. Искрящи златисти очи, топли като слънцето, което така жадно искаха да зърнат. Изпочупени нокти, на места окървавени от грубия камък. Сребристите струни, опънати безмилостно от скалпа почти до коленете, се полюшваха леко напред-назад, в синхрон с потръпването на тялото. Бялата разпокъсана нощничка, едва покриваше плътта. Но тя не усещаше студа. Твърде беше развълнувана, за да усети каквото и да било. Очите ѝ се впиха жадно в късчето синьо небе. Чу го. Равномерното махане на крилете, едва доловимият звук от потръпващия есенен ветрец. Едно самотно листенце, червеникаво, с красиви медни и кафеникави шарки, се плъзна в килията ѝ. Не му обърна внимание. Продължи да чака. Шумът постепенно отмина. Пърхащите криле се отдалечиха, оставиха клетата си обожателка сломена да ги чака да се върнат. Въздъхна. Следващият път, помисли си. Имам цялото време на света. Стъпи стабилно на земята. Босите ѝ бледи нозе попиха студа на разочарованието и поеха по пътя на алтернативата. Потрепващите ѝ ръце поеха крехкото листенце. Малко, нежно и красиво. Нова надежда озари душата ѝ. Грабна изкривената фиба със заострен край и започна трескаво да драска по стената. Когато привърши, остана задълго да се любува на белите линии, преплитащи се в есента, предвестница на дълъг покой. На един мразовит, мъртвешки сън. Нямаше да се пречупи. Нейните рисунки бяха доказателството. Напук на всичко, щеше да преживее още една зима. ~
Ким не проумяваше увлечението на приятелката си. Не проумяваше и че не се е досетила по-рано. Итан. Кой друг, ако не най-големият загадъчен злодей, би привлякъл вниманието на момиче като нея? Но Ким усещаше, че не знае всичко и това я плашеше. Плашеше я фактът, че е приятел на врага. А може би не. Може би грешеше. Дано. Лин беше останала някъде назад. Хубаво. Още по-добре. Обичаше го това палто. Правеше я секси и мистериозна. Точно както трябваше да изглежда до Лин. Това момиче собствена светлина ли излъчваше? Както и да е. Съсредоточи се, скастри се на ум, бъди сериозна. Почука на вратата и едва не подскочи от изненада, когато установи, че е открехната. По принцип не се стряскаше така. Нерви, помисли си отегчено и влезе. Знаеше си, че ще стане така, въпреки че не ѝ се искаше Лин да излиза лъжкиня. За щастие беше решила как да оправдае присъствието си в кабинета на пращящия от здраве дявол Итан Родригес, който разглеждаше някакви документи. — Не излязохте ли вече с Кенеди? Хмм, интересно - подхвърли той вместо простичкото и логично "здравей". Ким настръхна като котка, готова да нападне. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|