Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тридесет и осма глава
Както добрите, така и лошите моменти 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9... 10! Къде си, Зак? Ще те намеря! Тича и се смее, малките ѝ краченца се спъват в тежката рокля. Усмивката озарява лицето ѝ, никога не е била по-щастлива. Намира го. — Намерих те! Намерих те! - започва радостно да подскача около прикриващия се зад един голям дъб Зак. — Как всеки път ме намираш? - в царската градина има толкова много такива дървета. — Защото съм специална. И умна - закача се с него Каралайн. — Ти гониш! - крясва изневиделица Зак и хуква. Каралайн се затичва след него. След още няколко серии тичане и много смях децата се изморяват и лягат на тревата. Едва дишат, малките им бузки се изпъстрят с всички нюанси на червеното. Един от най-хубавите пролетни дни. Въпреки всичко, Каралайн обичаше да си спомня. Както добрите, така и лошите моменти. Това я караше да се чувства пълна. Напомняше ѝ, че не е просто сянка, отразяваща се на каменната стена. ~
Чакаше. Седеше отвън, облегнат на черната сграда. Следобедното слънце го заслепяваше. Лъчите си играеха на гоненица по бузите му, лекият ветрец танцуваше игриво с косата му. Трябваше да бъде на седмото небе от щастие. Беше нервен като гимназист пред изпит. Тя го беше поканила. Тя! Май единствената романтика, или най-близкото до романтика, винаги ставаше на плажа. Тя го беше нарекла „нашият”. Дали това, че го беше поканила значеше, че... Стига догадки. Щеше да разбере след малко. Ким излезе от сградата. С черното си палто, коса и дънки приличаше на някой буреносен облак. Само кораловите кецове разваляха този ѝ образ. Но не само черното я правеше като буреносен облак. Нещо не беше наред. Докато минаваше покрай него го хвана за ръката и го повлече след себе си. — Хей, Ким, какво по... Не го остави да довърши. — Не можем да говорим тук. На нашия плаж. Хайде, пренеси ни. Сега. Джейк изпълни нареждането възможно най-бързо. ~
Мълчеше. Имаше чувството, че това, което му бе казала тя, някак си не иска да се възприеме от мозъка му. Усети, че моментът е подходящ, и я прегърна през раменете. Тя облегна глава на гърдите му. — Всички сме в опасност. Дори и онази долна твар Итан - замлъкна. Когато отново проговори, гласът ѝ беше много по-тих. - Принцесата е в опасност. Който и да е ТОЙ, сигурно именно заради него е в плен. Той не знаеше какво да прави. Нямаше думи с които да я успокои. Прокара пръсти през копринената ѝ коса, имаше чувството, че по връхчетата им преминава ток. — Спокойно, Ким - думите неочаквано дойдоха. - Вече сме близо до намиране на мястото, където държат принцесата. Ще я освободим и чрез затвора ѝ ще намерим ТОЙ. Всичко ще се нареди. Погледна я. Тя надигна глава и се взря в очите му. Дали вижда?, питаше се. Дали вижда колко безнадеждно съм се влюбил в нея, дали вижда това, което намирам аз в нейните очи? Неочаквано за него разстоянието стана непоносимо. Реши, че сега е моментът да го скъси изцяло. Ким осъзна какво става, отдръпна се със скоростта, с която отбиваше и атаките му, скочи на крака. — Какво си въобразяваш? Всички са в опасност, Джейк! Всички! Ние също! Как очакваш, че можем да си седим най-спокойно, да се прегръщаме и целуваме, докато ТОЙ може би вече корми някой от приятелите ни? Облече палтото си и обу кецовете. — Прибирам се - заяви. Джейк я наблюдаваше как се отдалечава по мекия златист пясък. ~
— Една чаша скоч. С повече лед. И отново и отново и отново. Изтракване. Стъкло, удрящо се в пластмаса, метал или там каквато щуротия е материалът под лъскавата черна боя. Няколко безценни капчици забрава, изплъзващи се от чашката и сливащи се със светлинките на Найтъни, които се отразяваха в пода. Придърпа чашата към себе си, повдигна я и я поднесе към устните. В началото бе решила да пие по малко, на нищожни глътки. Все пак искаше да се прибере без да се забие в някое дърво. Обаче началото мина отдавна. Тя стигна до заключението, че една чаша скоч е много по-хубава, когато я изпиеш на екс. — Една чаша скоч. Чисто - каза новопоявилият се до нея, най-безцеремонно седнал на седалката отляво. Това предизвикателство ли трябваше да бъде? Ще види той... — Не го приемай като предизвикателство. Просто не съм в настроение. — Няма как. Трябва да спечеля поне това, след като четеш мисли - отвърна на странника до себе си, като бутна чашката си към бармана. - Още едно - погледна момчето предизвикателно. - Чисто. Двамата изпиха питиетата си едновременно. Избърса с ръка устните си. По тях вече отдавна го нямаше кървавочервеното ѝ червило, за което да се притеснява, че може да изтрие или размаже. — Как ти се струва? — Не е лошо. Всъщност, дори може да се каже, че даже би ми харесало много, ако в момента не бях в леко кофти настроение. Шоколадовата му коса падаше разрошена върху челото му и почти скриваше очите. Не можеше да види лицето му. — Хубаво. — Хубаво. Мълчание. Супер. Така странникът нямаше да пречи на мислите и спомените в главата ѝ да се преплитат, да се давят в алкохола, с който тя безмилостно се опитваше да ги умъртви. Да ги забрави. За целта ѝ трябваше... — Още едно, чисто - казаха в един глас. Отново чашите им бяха изпразнени за най-много една-две секунди. Мълчание. — Много ще е хубаво просто да забравиш, нали? Може би и това си е мислел онзи човек, който е създал алкохола - засмя се. - Не е ли очарователно как не помним дори имената на хората, които са направили единственото нещо, способно почти да заличи някоя и друга гадна случка, поне за малко? — Няма да говоря, докато не кажеш името си. Няма да ти позволя толкова лесно да спечелиш. Смях. — Да бе. Да желаете и фамилия и адрес, госпожице „С повече лед”? — Не. Мълчание. По още едно. — Очевидно проблемът ти не е в това, че не си казвам името. Просто не го направих, защото знам, че така или иначе не ти пука особено - на този човек явно няма да му писне да се хили. Скочът го хвана твърде бързо. - Просто не ме харесваш, нали? — Може да се каже. Е, не можеше да отрече, че е малко сладък, но... Какви ги говориш, скастри се на ум. Точно на номерата на този ли реши да се хванеш? — Явно проблемът е в мен - в смеха му се долови нотка на горчивина. — Виждам, че си от приказливите. Давай, излей си го. — Най-странното е, че не съм. Този скоч е направо перфектен. Имаш вкус. — Не ми казвай нещо, което вече знам - да му благодаря? Как ли пък не! - Хайде, да чуем сърцераздирателната история. — Няма такава - смях, смях и пак смях. - Просто аз съм един влюбен идиот, който обича момиче, което май не би забелязало и след милион години. — Защо просто не ѝ кажеш? Или пък не я целунеш? Колко беше лесно да даваш съвети. Щеше да е още по-хубаво ако можеше да ги изпълнява и сама. — Целунах я. Днес отново се пробвах. — И? — Днес съм в бар. И споделям с момиче. И то не какво да е, а точно ти. Какво стана според теб? — Отрязала те е. Или не е направила нищо. — И двете. Мълчание. Сега беше неин ред да говори. Знаеше го. Дължеше го на странника по някакъв начин, въпреки че разумът ѝ я убеждаваше, че с нищо не му е длъжна. Затова изпи още едно. И както златистата течност се изля в гърлото ѝ и я изгори с жаркия си пламък, така думите се заизливаха от нея, студени и безразлични като дъжд. — Е, твоята поне не е най-големият злодей на света, който убива, целува те, казва ти че те обича, и накрая се опитва да се самоудуши! И ти поне не си глупачката, която бяга всеки път! Мълчание. Изпиха го на екс. Отново. — Да потанцуваме? Ръката му седя протегната доста време. За нейна изненада, накрая я пое. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|