Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Точно с него? Трябва да се постарае повече следващия път.
Че кой може да е по-приятна компания? - реши да говори свободно и откровено. Е, почти. Итан се засмя не особено убедително. — И какво ви води тук, госпожице Купър? Все още не мисля да разширявам достъпа до библиотеката си. Сега беше ред на Ким за неубедителен смях. — Спокойно, господин Родригес. Имам да отправя към вас едно предложение. — Хмм... - придаде си заинтригувано изражение. Добре, очевидно не беше добър актьор. - Да чуем. — Защо не дадете на Кенеди малко допълнителна работа? Бедният Дан вече е много стар да разнася писма. — И какво те кара да мислиш така? И защо „точно с него”, както ти самата се изрази? А сега де! И какво се очакваше, че трябва да отговори? Режим „лъжѝ като обигран търговец“ включен. — Ами да видим... работи тук от доста време - може и да е вярно - лоялен, схватлив - лъжа, лъжа - и има свободно време - 100% вярно. - Защо според Вас? Дълга пауза. Неловката тишина се проточи и това доста опъна нервите на Ким. — Добре - нервите се отпуснаха. - Благодаря Ви за предложението, госпожице Купър. Ще обмисля внимателно думите Ви и ще ви осведомя за решението си! Нервите ѝ за малко отново да се скъсат. Не беше забелязала, че е свела глава, като че ли е някаква робиня от драматичен филм. Погледна по посока на Родригес и кимна отсечено. Завъртя се и се отправи към вратата. По-добре от това нямаше как да замаже положението. Той я спря точно когато Ким съумя да постави ръка на студената метална дръжка. — И още нещо, госпожице Купър. По случай рождения ми ден след два месеца в имението ще има събитие. Може да го наречете прием. Ще се радвам да присъстваш, Хейли. Тя го погледна учудено. На среща ѝ проблеснаха златистите му ириси. Изведнъж се сепна, вътрешният ѝ радар запиука обезпокоително, но тя не можеше да помръдне. Годините си летяха, времето течеше бързо, но някак далече и приглушено, а двамата продължаваха да се взират един в друг. Изпепеляваха се с поглед, съживяваха се, за да бъдат унищожени отново. За стотни от секундата светът за Ким притъмня, всичко потъна в мрак, за да се върне отново към живот, озарено от флуоресцентната бяла светлина. Безкрайните зелени поля и гори, побрали се в очите на Итан Родригес я изплашиха, и сама не можа да разбере защо. Върна си незабавно самообладанието. Какво ѝ ставаше? Отново кимна и му отправи загадъчна усмивка. Въпреки че не спря да си повтаря, че нищо не се е случило, не спря да си задава и въпроса какво всъщност се беше случило, пулсът ѝ позабави ход чак когато вече беше почти стигнала до частта на Имението, в която трябваше да се срещнат с Кенеди. Образът обаче остана задълго запечатан в мозъка ѝ като стара нежелана снимка. ~
— Хейли! Тичаше към нея. Спря на около пет крачки и опря ръце на коленете си. Ким не разбираше защо е бързал толкова, но ако се съдеше по капчиците пот, избили по челото му, явно имаше нещо. — Кенеди? - трябваше да бъде въпрос, но покрай факта, че бе поставила бариера над чувствата си, прозвуча по-безизразно и от просто изречение с точка. Какво в този човек я бе накарало да се почувства така, сякаш някой я е наръгал с нож? Кои по дяволите беше Итан Родригес? И какво общо имаше с родителите ѝ? Минаха седмици, но все пак... — Да... Ехо?... Хейли? — Ъъъ, да да! - сладка и невинна момичешка усмивка, която изобщо не ѝ беше по вкуса, поставена. - Та... какво казваше? — Ааа... амиии... нищо, нищо... - прокара пръсти през тъмно кестенявата си коса. Изчервил ли се беше? - Ще тръгваме ли? Подаде ѝ ръка, за да се изправи и да напусне удобното си местенце на килима, облегната на стената. — Да - пое ръката му. Гадната усмивчица отново беше на лице. Нямаше идея къде отиват. Но то май и не я интересуваше особено. Не искаше да ходи където и да било с този човек. Нещо в него... хмм... Амии... просто нещо не беше наред с това момче. А Ким не можеше да отрече, че вътрешният ѝ радар никога не бе бъркал. Е, какво да се прави. Трябваше да изтръгне всичката информация, която можеше от него. А за тази цел се налагаше да отиде. ~
— Само фрапе. Бяло, моля. — А за вас, господине? — Лимонова торта и фреш от портокал и морков - отвърна той, без дори да погледне милата сервитьорка, която щеше да му сервира и отсервира като на някоя важна особа. Идиот. Момичето беше с бледа кожа, светлокестенява коса и лазурносини очи. Можеше да се каже, че е четиринайсет-петнайсет годишна. Щом видя, че Ким я наблюдава, сервитьорката поруменя, наведе глава и пъргаво изтича обратно зад бара. Въздъхна едва доловимо, беше време да завърже разговор. — Сериозно? Лимонена торта и фреш от портокал и морков? — Мда. На мен ми харесва. Интересно. Номер едно в списъка: няма добър вкус. — Така, така, така... Амиии, хайде, говори ми! От тук ли си, къде живееш, какво си учила... И от къде пък на къде реши, че ще му разказвам такива работи, помисли си. — Не, не съм оттук. Всъщност, честно казано може и да съм. Не знам. Но не израснах тук. Учих от вкъщи главно математика, бойни изкуства и литература. Математиката ми беше най-омразна, очевидно. — Разбирам. Сервитьорката донесе напитките и след като отпи от чашата си, Кенеди започна да премята сламката между пръстите си. Изглеждаше тъжен. — Какво има? — А-а, не не. Нищо. Просто се замислих. Както и да е. И какво, значи, ми казваш, че такава сладурана като теб не е имала социален живот досега? — Е, не е като изобщо да не съм имала... Но дали това наистина бе вярно? Съсредоточи се, скастри се, за друго си тук. — Хайде де, кажи ми. Какви са тези тъжни очи? Почеса се Кенеди по тила. Нещо в жеста я издразни. Така правеше и Джейк. — Оххх, добре де. Ами гледай сега, недей много-много да се оплакваш. Поне си имала покрив над главата - засмя се, но прозвуча сякаш се бе задавил с фреша. - Аз от своя страна имах всичките задънени улички. Очевидно той искаше да прозвучи небрежно, но на Ким не ѝ убягна нотката болка, краткият поглед, който ѝ хвърли, пълен с тъга. Не изпитваше съчувствие. Може би бе коравосърдечна, дори жестока. Е, това беше положението. Ей осъзнай се, обади се отново гласчето в главата ѝ. Не си тук на следобедно кафенце. Имаш работа за вършене! Изиграй си като хората ролята пък после можеш да си бъдеш колкото искаш коравосърдечна. Раздвоение на личността? Хмм, това е нещо ново. — Сигурно ти е било много трудно – попита тя. — О-о, не не. Не беше нищо работа. Ние, мъжете, не сме като вас, жените. Търпим всичко, което ни е отредила съдбата. Пък и тогава... Итан беше насреща, за да ми подаде ръка и да ми помогне да си стъпя на краката. За това ти казвам: Важно е да се поддържаме. Полезна информация, която, естествено, запамети безпроблемно, но онзи коментар за жените... Дали я дразнеше нарочно? А и онази кратка пауза, може би за няколко стотни от секундата, преди да каже „Итан“ - въобразила ли си я беше? Отпи от кафето си. Леко горчивият вкус веднага проясни ума ѝ, студеното мляко я освежи и подобри настроението ѝ, малкото захар погали небцето ѝ. — Е, недей да се притесняваш за мен. Имам хора, които ми пазят гърба и държат на мен. Надявам се и ти да станеш един от тях. Остана удовлетворена. Само лек намек за флирт, една добра дума и коленете им омекват. И после - те били силният пол. С крайчеца на окото си наблюдаваше палитрата от нюанси върху лицето му, развихрена от четката на думите ѝ. Нормално, бяло като платно, внезапно бледорозово, цикламено, червено като домат, мораво. Срам, изненада и задоволство се редуваха да превземат очите и устните му, идваха и изчезваха, бързи като приливи и отливи на някоя река. От време на време се прокрадваше и една първична радост, примесена с копнеж. Типично за едно двайсетгодишно момче. Усмихна му се топло. Надяваше се Кенеди да не е забелязал триумфиращата нотка на тази усмивка, защото Ким не можа да си я спести. Беше победила. — Добре, че Итан е бил насреща. Толкова е добър и съобразителен. Как веднага ме взе на работа, приел е теб под бащиното си крило... За не особено висока цена, предполагам? Кенеди леко поизпъчи гърди. Присъщата му мъжка гордост щеше да му изиграе лоша шега. — Аз съм най-приближеният му помощник. Дясната му ръка. Най-добрият му приятел. Доверява ми си за всичко - доставки, надзираване, други поръчки... Но, разбира се, ти си права. Това е нищожна цена за милосърдието му. Браво, всичко си изпя. Повече не можеше да иска. Ако го подпиташе още малко, той щеше да се усети. Поддържаха някакъв формален разговор още известно време, скараха се кой да плати сметката. Ким щеше да спечели, но реши да остави на Кенеди кавалерската роля. Сбогува се с него и милата сервитьорка и се отправи към вкъщи. Имаше си двама приятели идиоти, които я чакаха за вечеря, а тя нямаше търпение да им разкаже за днес. ~
— Да, сър. — Нещо полезно? — Не съм сигурен доколко може да се вярва на думите ѝ, сър. Но обучението ми подсказва, че не излъга, когато спомена за хората зад гърба ѝ, както сама се изрази. — Не ми казваш нищо ново, сам го знаеш. Хайде, изчезвай от очите ми! Не си доставил още вечерята на другото момиче! — Да, сър. Както наредите. Поклони се леко и затвори вратата след себе си. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|