Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – препис от копие

Обаче кол­ко­то и го­ля­мо да бе­ше действието, ко­ето из­хож­да­ше от Кант, на съв­ре­мен­ни­ци­те не мо­же­ше да ос­та­не скрито, че той не мо­же да за­до­во­ли ед­на по­-дъл­бо­ка нуж­да от познание. Та­ка­ва ед­на нуж­да от обясне­ние се стре­ми към един еди­нен въз­г­лед за света, ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят при Гьоте. При Кант от­дел­ни­те об­лас­ти на съ­щес­т­ву­ва­не­то сто­ят ед­на до дру­га без посредничество, без връзка. Поради та­зи при­чи­на за Фихте, въп­ре­ки не­го­ва­та бе­зус­лов­на по­чит към Кант, не мо­же­ше да ос­та­не скри- то, че "Кант са­мо е за­гат­нал за истината, но ни­то я е представил, ни­то е доказал". "Този един­с­т­вен чу­де­сен чо­век или има ед­на про­ро­ческа спо­соб­ност за истината, без сам да има съз­на­ние за ней­ни­те основания, или не е оце­нил дос­та­тъч­но своята епоха, за да и съ­об­щи та­зи истина, или пък се е стра­ху­вал да нав­ле­че вър­ху се­бе си свръх­чо­веш­ко­то почитание, ко­ето би тряб­ва­ло да му се по­ла­га ко­га да е. Още ни­кой не го е разбрал, и не ще го раз­бе­ре и никой, кой­то не ще стиг­не по свои соб­с­т­ве­ни пъ­ти­ща до ре­зул­та­ти­те на Кант, и то­га­ва ед­ва све­тът ще се учуди". "Обаче аз вяр­вам съ­що та­ка си­гур­но да зная, че Кант си е представил ед­на та­ка­ва система;
че всичко, ко­ето той дейс­т­ви­тел­но изнася, са от­къс­ле­ци и ре­зул­та­ти на та­зи сис­те­ма и че не­го­ви­те твър­де­ния имат сми­съл и връз­ка са­мо при та­зи предпоставка". Защото ако не бе­ше та­къв случаят, то­га­ва Фихте би ис­кал "да счи­та Критиката на чис­тия ра­зум по­-с­ко­ро за ед­но про­из­ве­де­ние на стран­на­та случайност, от­колко­то на един ум".

Други съ­що са раз­б­ра­ли не­за­до­во­ли­тел­нос­т­та на Кантовия кръг на мисли. Лихтенберг, един от на­й-­одухот­во­ре­ни­те и не­за­ви­си­ми умо­ве от вто­ра­та по­ло­ви­на на 18-то­то столетие, кой­то ис­ка­ше Кант, не мо­же­ше въп­ре­ки та­ва да си заб­ра­ни да нап­ра­ви важ­ни въз­ра­же­ния про­тив не­го­вия светоглед. От ед­на стра­на той казва: "Що зна­чи да мис­лиш с Квантиански дух? Аз мисля, че то­ва зна­чи да от­к­ри­ем от­но­ше­ни­ето на на­ше­то същество, как­во­то и да бъ­де то, към нещата, ко­ито ние на­ри­ча­ме външни на нас; то­ва зна- чи, да оп­ре­де­лим от­но­ше­ни­ята на су­бек­тив­но­то към обективното. Тази е без съм­не­ние ви­на­ги цел­та на яс­ни­те дъл­бо­ки природоизследователи, оба­че въп­ро­сът е, да­ли те са прис­тъ­пи­ли та­ка ис­тин­с­ки фи­ло­соф­с­ки към то­зи въпрос, как­то гос­по­дин Кант. Хората са счи­та­ли това, ко­ето е и тря- б­ва да бъ­де субективно, за обек­тивно". Обаче от дру­га стра­на Лихтенберг отбелязва: "Нима е тол­ко­ва сигурно, че на­ши­ят ра­зум не мо­же да знае съ­вър­ше­но ни­що за свръхсетивното? Нима чо­ве­кът не мо­же да тъ­че сво­ите идеи за Бога съ­що та­ка целесъобразно, как­то па­якът из­тъ­ка­ва сво­ята мре­жа за ула­вя­не на мухите? Или с дру­ги думи: Нима не ще има същества, ко­ито да ни се удив­ля­ват за­ра­ди на­ши­те идеи за Бога и за без­с­мър­ти­ето съ­що така, как­то ние се удив­ля­ва­ме на па­яка и на коп­ри­не­на­та буба? " но мо­же­ше да се нап­ра­ви ед­но още по­-важ­но въз­ра­жение. Ако е правилно, че за­ко­ни­те на чо­веш­кия ра­зум се от­на­сят са­мо за външ­ния свят на духа, как ние стига­ме до там въ­об­ще да го­во­рим за не­ща­та вън от нас? Тогава ние би тряб­ва­ло да се зап­ле­тем из­ця­ло в на­шия вът­ре­шен свят. Такова ед­но въз­ра­же­ние нап­ра­ви Готлиб Ернст Шулце в не­го­во­то из­ляз­ло от пе­ча­та ано­ним­но съчинение: "Еневидемус". В не­го той твърди, че всич­ки на­ши поз­на­ния са само пред­с­тави и че ние не мо­жем да из­ле­зем вън от све­та на на­ши­те пред­с­та­ви по ни­кой начин. С то­ва всъщ­ност бя­ха оп­ро­вер­га­ни съ­що и моралните истини на Кант. Защото ако не мо­жем да си пред­с­та­вим въз­мож­нос­т­та да из­ле­зем вън от на­шия вът­ре­шен свят, то­га­ва съ­що ни­ка­къв мо­ра­лен глас ня­ма въз­мож­ност да ни ръ­ко­води в един свят, кой­то не мо­жем да мислим. По то­зи на­чин от Кантовия въз­г­лед се раз­ви пър­во ед­но но­во съм­не­ние в истината, кри­ти­циз­мът се пре­вър­на в скептици- зъм. Един от на­й-­пос­ле­до­ва­тел­ни­те при­вър­же­ници на скеп­ти­циз­ма е Со- ломон Маймон, кой­то от 1790 го­ди­на съ­чи­ни раз­лич­ни книги, ко­ито се на­ми­раха под вли­яни­ето на Кант и на Шулце и в ко­ито с пъл­на­та ре­ши­тел­ност той се зас­тъп­ва­ше за това, че, по­ради ця­ло­то ус­т­ройс­т­во на на­ша­та поз­на­ва­тел­на способност, съв­сем не мо­же да се го­во­ри за съ­щес­т­ву­ва­не­то

Едно е сигурно, Кант пред­ло­жи на сво­ите съв­ре­мен­ни­ци без­б­рой ата­ку­еми мес­та на тъл­ку­ва­ния и за про­тиворечия. Именно чрез не­го­ви­те не­яс­но­ти и про­ти­во­ре­чия той ста­на ба­ща на кла­си­чес­ки­те гер­ман­с­ки све­то- гле­ди на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите не­яс­но­ти ста­на­ха за тях нови въпроси. Колкото и да се бе­ше ста­рал да пос­та­ви гра­ни­ца на знанието, за да за­па­зи мяс­то за вярата, въп- ре­ки това, в ис­тин­с­кия сми­съл на думата, чо­веш­ки­ят дух мо­же да се обя­ви за­до­во­лен са­мо от знанието, от познанието. Така се слу­чи следовате- лно, че при­ем­ни­ци­те на Кант ис­ка­ха да пос­та­вят от­но­во поз­на­ни­ето в не­го­ви­те права; че с не­го /с познанието/ те ис­ка­ха да уре­дят на­й-­вис­ши­те ду­хов­ни пот­реб­нос­ти на човека. За про­дъл­жи­тел на Кант в то­ва нап­рав­ле­ние бе­ше ка­то че ли съз­да­ден Йохан Готлиб Фихте. Той, кой­то каза: "Любовта към на­ука­та и осо­бе­но към спекулацията, щом тя вед­нъж е об­зе­ла човека, та­ка го зав­ла­дява, че той не за­паз­ва ни­как­во дру­го же­ла­ние ос­вен това, да се за­ни­ма­ва в спо­койс­т­вие с нея". Можем да на­ре­чем Фих- те един ен­ту­си­аст на светогледа. Чрез то­зи свой ен­ту­си­азъм той тряб­ва да дейс­т­ву­вал въл­шебно вър­ху сво­ите съв­ре­мен­ни­ци и сво­ите ученици. Нека чуем, как­во каз­ва един от те­зи последните, Форберг: "Неговата пуб­лич­на лек­ция опи­яня­ва по­ра­ди то­ва ка­то буря, ко­ято се раз­то­вар­ва от своя огън в от­делни­те удари; той пов­ди­га душата, ис­ка да нап­ра­ви не са­мо добри, но ве­ли­ки хора; не­го­во­то око е наказващо, не­го­ва­та стъп­ка упорита, той ис­ка чрез сво­ята фи­ло­со­фия да ръ­ко­во­ди ду­ха на епохата; не­го­ва­та фан­та­зия не е цъфтяща, но енер­гич­на и мощна; не­го­ви­те об­ра­зи не са очарова- телни, но сме­ли и велики. Той про­ник­ва в на­й-­вът­реш­ни­те глъ­би­ни на пред­ме­та и влас­т­ву­ва в цар­с­т­во­то на по­ня­ти­ята с ед­но безпристрастие, ко­ето издава, че той не са­мо жи­вее в та­зи не­ви­ди­ма страна, а и властву- ва". Най-изпъкващата чер­та в лич­нос­т­та на Фихте е големият, сериозен стил в не­го­во­то схва­ща­не на живота. Той на всич­ко пос­та­вя на­й-­ви­со­ки­те мащаби. Рисува нап­ри­мер про­фе­си­ята на писателя: "Идеята тряб­ва са­ма да говори, не писателят. Всеки произ­вол на то­зи последния, ця­ла­та не­го­ва индивидуалност, не­го­во­то соб­с­т­ве­но ес­тес­т­во и из­кус­т­во тряб­ва да е ум­ря­ло в не­го­вия на­чин на говорене, за да жи­вее са­мо ес­тес­т­во­то и из­кус­т­во­то на не­го­ва­та идея, на­й-­висши­ят живот, кой­то тя мо­же да до­бие в то­зи го­вор и в та­зи епоха. Тъй ка­то той е сво­бо­ден от за­дъл­же­ни­ето на сло­вес­ния учител, да се прис­по­со­бя­ва към въз­п­ри­ем­чи­вос­т­та на другите, той съ­що ня­ма из­ви­не­ни­ето на то­зи пос­лед­ния за се­бе си. Той ня­ма пред­вид ни­ка­къв пос­та­вен читател, а из­г­раж­да своя чи­та­тел и му да­ва закона, ка­къв­-

На та­зи из­пъл­не­на със си­ла личност, чий­то пог­лед бе­ше из­ця­ло на­со­чен навътре, бе­ше про­тив­но да тър­си най-висшето, ко­ето чо­век мо­же да по- стигне, един светоглед, ня­къ­де дру­га­де ос­вен съ­що във вътрешността. "Всяка култура тряб­ва да бъ­де уп­раж­не­ние на всич­ки си­ли вър­ху един- ствената цел на пъл­на­та свобода, т.е. на пъл­на­та не­за­ви­си­мост от вси- чко, ко­ето не е ние самите, на­ше­то чис­то се­бе /Разум, мо­ра­лен закон/, защото само това е наше... " Така раз­съж­да­ва Фихте в из­лез­ли­те в 1793 го­ди­на "Приноси към из­п­ра­вя­не­то на съж­де­ни­ята на пуб­ли­ка­та вър­ху френ­с­ка­та революция". И най-цен­на­та си­ла в чо­века, поз­на­ва­тел­на­та си- ла, че тряб­ва ли тя да бъ­де на­со­че­на към та­зи единствена си­ла на пъл­на­та не­за­ви­симост от всичко, ко­ето не е нас самите? Бихме ли мог­ли ние въ­об­ще да стиг­нем до ед­на пъл­на не­за­ви­си­мост, ако в све­тог­ле­да сме за­ви­си­ми от ня­кое дру­го същество? Ако ед­но та­ко­ва на­ми­ра­що се вън от нас съ­щество би из­вър­ши­ло това, ко­ето е природата, ко­ето е на­ша­та душа, ко­ето са на­ши­те задължения, и след това ние съз­да­дем от един та­къв го­тов факт ед­но знание? Ако сме независими, то ние тряб­ва да бъ­дем не­за­ви­сими и по от­но­ше­ние на поз­на­ни­ето на истината. Следователно ние не мо­жем да при­емем на­го­то­во най-­висша­та истина. Когато при­емем нещо, ко­ето се е ро­ди­ло без на­ше­то участие, ние сме за­ви­си­ми от него. Ние тря- б­ва да съз­да­дем на­й-­вис­ша­та истина; тя тряб­ва да се ро­ди чрез нас. Сле- дователно Фихте мо­же да пос­тави на вър­ха на све­тог­ле­да са­мо нещо, ко­ето е до­би­ло сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не ед­ва чрез нас. Когато каз­ва­ме за да­ден пред­мет на външ­ния свят: той е, ние го вър­шим затова, за­що­то го възпри- емаме. Знаем, че ние признаваме съ­щес­т­ву­ва­не­то на ед­но друго същест- во. Що е то­зи друг предмет, то­ва не за­ви­си от нас. Ние мо­жем да поз­на­ем не­го­во­то ус­т­ройс­т­во са­мо тогава, ко­га­то на­со­чим към не­го на­ша­та въз­п­ри­ема­тел­на способност. Ние ни­ко­га не бих­ме знаели, що е "червено",

Тук Фихте на­ме­ри нещо, къ­де­то се чув­с­т­ву­ва­ше съ­вър­ше­но не­за­ви­сим от вся­ка чуж­да същност. Един Бог би мо­гъл да ме създаде; но той би тряб­ва­ло да пре­дос­та­ви на ме­не да приз­ная се­бе си ка­то един "Аз". Аз са­ми­ят си да­вам мо­ето себесъзнание. Следователно в не­го аз ня­мам ед­но значение, ед­но познание, ко­ето съм получил; а ед­но такова, ко­ето сам съм напра- вил. Така Фихте си съз­да­де ед­на здра­ва точ­ка на све­тог­леда, не­що къ­де­то има сигурност. Но как стои се­га ра­бо­та­та със съ­щес­т­ву­ва­не­то на дру­ги същества? Аз им при­пис­вам ед­но съществуване. Но за то­ва аз ня­мам ед­нак­во право, как­то при мен самия. Те тряб­ва да станат час­ти на моя "Аз", ако тряб­ва да им при­пи­ша ед­но съ­щес­т­ву­ва­не със съ­що­то право. А те ста­ват това, кога­то аз ги възприемам. Защото щом то­ва стане, те са налице за мене. Аз мо­га са­мо да кажа: мо­ето се­бе чув­с­т­ву­ва "червено", мо­ето се­бе чув­с­т­ву­ва "топло". И кол­ко­то е вярно, че аз при­пис­вам ед­но съ­щес­т­ву­ва­не на се­бе си, тол­ко­ва вяр­но е също, че мо­га да при­пи­ша то­ва съ­що на мо­ето чув­с­т­ву­ва­не и на мо­ето усещане. Следователно, ко­га­то раз­би­рам са­мия се­бе си правилно, аз мо­га са­мо да кажа: аз съм и аз са­ми­ят при­пис­вам съ­що ед­но съ­щес­т­ву­ва­не на външ­ния свят.

Понеже за Фихте зна­ни­ето е един сън, а мо­ра­лен ред на све­та един­с­т­ве­на­та ис­тин­с­ка действителност, за­това той пос­та­вя съ­що живота, чрез кой­то чо­ве­кът зас­та­ва в мо­рал­на­та връз­ка на све­та над прос­то­то поз­нание, над съ­зер­ца­ва­не­то на нещата. "Нищо - каз­ва той - ня­ма бе­зус­лов­на стойност и значение, ос­вен жи­вотът; всич­ко останало, мислене, по­ети­чес­ко твор­чес­т­во и знание, има стойност са­мо дотолкова, до­кол­ко­то по ня­ка­къв на­чин то се от­на­ся към живото, из­хож­да от не­го и въз­на­ме­ря­ва да се влее от­но­во в него".

Моралната ос­нов­на чер­та в лич­нос­т­та на Фихте е тази, ко­ято е угас­на­ла в не­го­вия све­тог­лед всич­ко или пък е по­ни­жи­ла в не­го­во­то зна­че­ние това, ко­ето не е свър­за­но с мо­рал­но­то оп­ре­де­ле­ние на човека. Той ис­ка­ше да ус­та­но­ви най-великите, на­й-­чис­ти­те изис­к­ва­ния за живота; и при то­ва не ис­ка­ше да бъ­де заб­луден от ня­как­во познание, ко­ето мо­же би от­к­ри­ло в те­зи це­ли про­ти­во­ре­чия с при­род­на­та за­ко­но­мер­ност на света. Гьоте е казал: "Действуващият чо­век е ви­на­ги безсъвестен; съ­вест ня­ма ни­кой друг ос­вен наб­людателят". С то­ва той разбираше, че наб­лю­да­ва­щи­ят оце­ня­ва всич­ко спо­ред не­го­ва­та действителна, ис­тинска стойност и раз­би­ра вся­ко не­що на не­го­во­то мяс­то и го ос­та­вя валидно. Действуващият на­соч­ва пре­ди всич­ко своя пог­лед вър­ху това, да ви­ди из­пъл­не­ни сво­ите из- исквания; да­ли при то­ва се от­на­ся спра­вед­ли­во или нес­п­ра­вед­ли­во към нещата: то­ва е все ед­но за него. За Фихте важ­но­то бе­ше пре­ди всич­ко дейс­т­ву­ва­нето; оба­че при то­ва той не ис­ка­ше да бъ­де об­ви­нен от наб­лю­де­ни­ето в безсъвестност. Ето за­що той ос­но­ва ва­ше стойнос­т­та на съзер- цаването.

Постоянният стре­меж на Фихте бе­ше да се на­ме­си в не­пос­ред­с­т­ве­ния живот. Там, къ­де­то вярваше, че не­гови­те ду­ми би­ха мог­ли да се пре­вър­-

Безусловно от­да­ва­не на мо­рал­ния ред на света, дейс­т­ву­ва­не от на­й-­дъл­бо­ка­та яд­ка на мо­рал­на­та при­род­на за­лож­ба на човека: то­ва се изисквания- та, чрез ко­ито жи­во­тът по­лу­ча­ва стойност и значение. Този въз­г­лед ми­на­ва ка­то ос­но­вен мо­тив през всич­ки те­зи ре­чи и съчинения. В "Основни чер­ти на съв­ре­мен­на­та епоха" той уп­рек­на с пла­мен­ни ду­ми та­зи епо­ха в нейния егоизъм. Всеки вър­ви са­мо по пътя, кой­то ме пред­писват не­го­ви­те нис­ши инстинкти. Обаче та­зи ин­с­тин­к­ти от­к­ло­ня­ват от ве­ли­ко­то цяло, ко­ето об­г­ръ­ща чо­вешка­та об­щ­ност ка­то мо­рал­на хармония. Една та­ка­ва епо­ха би тряб­ва­ло да до­ве­де онези, ко­ито жи­ве­ят в нейния смисъл, до загиване. Фихте ис­ка­ше да съ­жи­ви дъл­га в чо­веш­ки­те души.