Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – препис от копие

РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ

Хербарт е един пред­с­та­ви­тел на по­-но­во­то раз­ви­тие на све­тог­ле­ди­те в един сми­съл раз­ли­чен от то­зи на Гьоте, Шилер, Шелинг, Фихте, Хегел. Тези пос­лед­ни­те тър­сят ед­но изоб­ра­зя­ва­не на се­бе­съз­на­тел­на­та ду­ша в един об­раз на света, кой­то мо­же да съ­дър­жа та­зи се­бе­съз­на­тел­на душа. С то­ва те из­ра­зя­ват ду­хов­ния импулс на тях­на­та епоха. Хербарт стои пред то­зи импулс, той тряб­ва да чувствува, че то­зи им­пулс е там. Старае се да го разбере; но в мисленето, ко­ето си пред­с­та­вя за правилно, той не на­ми­ра ни­как­ва въз­мож­ност да се вжи­вее в се­бе­съз­на­тел­на­та същ­ност на душата. Той ос­та­ва да стои вън от него. При све­тог­ле­да на Хербарт мо­жем да ви­дим, как­ви труд­нос­ти из­рас­т­ват за мисленето, ко­га­то то ис­ка да разбере, как­во е ста­на­ло то по не­го­ва­та същ­ност в раз­ви­ти­ето на човече- ството. Поставен бе Хегел, Хербарт из­г­леж­да ка­то някой, който нап­раз­но се бо­ри за пос­ти­га­не­то на ед­на цел, ко­ято дру­ги­ят счита, че е постигнал. Хербартовите мис­лител­ни пос­т­ро­ения са един опит да ко­пи­ра от вън то­ва ко­ето Хегел ис­ка да изоб­ра­зи във вът­реш­но съ­из­живяване. За ос­нов­ния ха­рак­тер на по­-но­вия све­тог­ле­ден жи­вот от зна­че­ние са съ­що и мис­ли­те­ли ка­то Хербарт. Те со­чат към целта, ко­ято тряб­ва да бъ­де постигната, имен­но чрез това, че изя­вя­ват не­под­хо­дя­щи­те сред­с­т­ва за та­зи цел. В Хербарт се бо­ри ду­хов­на­та цел на времето; не­го­ва­та ду­хов­на си­ла не е достатъчна, за да раз­бе­ре в ед­на дос­та­тъч­на фор­ма та­зи бор­ба и да я из- рази. Напредъкът на раз­ви­ти­ето на све­тог­ле­дите показва, че ви­на­ги в то­ва раз­ви­тие на­ред с личностите, ко­ито сто­ят на ви­со­та­та на им­пул­си­те на епо­хата, вли­зат в дейс­т­вие и такива, ко­ито раз­ви­ват све­тог­ле­ди от не­раз­би­ра­не­то на те­зи импулси. Ние мо­жем мно­го доб­ре да на­ре­чем та­ки­ва све­тог­ле­ди реакционни.

Хербарт из­па­да об­рат­но в схва­ща­не­то на Лайбниц. Неговото прос­то ду­шев­но съ­щес­т­во е неизменимо. То не се ражда, не умира. То е съществу- вало, ко­га­то е за­поч­нал то­зи при­ви­ден живот, кой­то чо­ве­кът об­х­ва­ща със своя Аз; и то от­но­во ще се ос­во­бо­ди от те­зи от­но­ше­ния и ще про­дъл­жа­ва да съществува, ко­га­то то­зи жи­вот престане. Хербарт сти­га до ед­на пред­с­та­ва за Бога чрез своя об­раз на света, кой­то об­раз съ­дър­жа мно­жес­т­во прос­ти същества, ко­ито про­из­веж­дат про­це­си­те чрез тех­ни­те отношения. Вътре те­зи про­це­си ние въз­п­ри­ема­ме целесъобразност. Обаче от­но­ше­ни­ята би­ха мог­ли да бъ­дат са­мо случайни, хаотични, ако съществата, ко­ито съ­об­раз­но тях­но­то соб­с­т­ве­но би­тие ня­мат ни­що об­що по­меж­ду си, би­ха би­ли изос­таве­ни са­ми на се­бе си. Че те са целесъобразни, то­ва со­чи към един мъ­дър ръ­ко­во­ди­тел на света, кой­то урежда тех­ни­те отношения. "Ни- кой не мо­же да оп­ре­де­ли по­-­от­б­ли­зо същ­нос­т­та на Божественото, каз­ва Хербарт. "Дръзновенията на системите, ко­ито го­во­рят за Бога ка­то за един поз­нат предмет, кой­то мо­же да бъ­де схва­нат в рез­ки очертания, чрез ко­ето бих­ме мог­ли да се из­диг­нем до ед­но познание, за ко­ето не си от­ка­за ни данните", се осъж­дат от Хербарт.

В то­зи об­раз на све­та дейс­т­ви­ето на чо­ве­ка и не­го­ви­те про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то ви­сят на­пъл­но във въздуха. Липсва вся­ка въз­мож­ност те да бъ­дат вклю­че­ни в то­зи об­раз на света. Защото как­ва връз­ка мо­же да съ­щес­т­ву­ва меж­ду ед­но от­но­ше­ние на прос­ти същества, на ко­ито всич­ки про­це­си са безразлични, и действи­ята на човека? Ето за­що Хербарт тряб­ва да тър­си как­то за ети­ка­та та­ка и за ес­те­ти­ка­та един са­мос­то­ятелен корен. Той счита, че го е на­ме­рил в чо­веш­ки­те чувства. Когато чо­ве­кът въз­п­ри­ема не­ща или процеси, с то­ва мо­же да се свър­же чув­с­т­во­то на ха­рес­ва­не­то или нехаресването. Така на нас ни харесва, ко­га­то во­ля­та на един чо­век взе­ма та­ка­ва посока, ко­ято съв­па­да с не­го­во­то убеждение. Когато въз­п­ри­ема­ме про­ти­во­по­ложното, в нас се ус­та­но­вя­ва чув­с­т­во­то на неприятност. Поради то­ва чув­с­т­во ние на­ри­ча­ме съз­ву­чи­ето на убеж­де­ни­ето с во­ля­та мо­рал­но добро, а не­съз­ву­чи­ето мо­рал­но осъдително. Едно та­ко­ва чув­с­т­во мо­же да се свър­же са­мо с ед­но отношение меж­ду мо­рал­ни елементи. Едва ко­га­то действуват за­ед­но се явя­ва ети­чес­ка при­ят­ност или неприятност. Хербарт на­ри­ча ед­но от­но­ше­ние на мо­рал­ни еле­мен­ти прак­ти­чес­ка идея. Той из­б­ро­ява пет та­ки­ва прак­ти­чес­ки­-­ети­чес­ки идеи: иде­ята на мо­рал­на­та свобода, ко­ято се със­тои в съг­ла­су­ва­нос­т­та на во­ля­та и убеждението; иде­ята на съвършенството, ко­ято по­чи­ва на това, че в срав­не­ние със сла­бо­то ни ха­рес­ва силното; иде­ята на правото, ко­ято про­из­ти­ча от неудоволствието, ко­ято из­ра­зя­ва при­ят­нос­т­та изпитана, ко­га­то ед­на во­ля под­по­ма­га другата; и иде­ята за отплатата, ко­ято изисква, що­то вся­ко доб­ро и зло, ко­ето е про­из­ляз­ло от един индивид, да бъ­де из­п­ра­ве­но на то­зи индивид. Хербарт из­г­раж­да ети­ка­та вър­ху ед­но чо­веш­ко чувство,

Върху те­зи прин­ци­пи Роберт Цимерман е из­г­ра­дил ед­на на­ука на из­кус­т­во­то по един мно­го ос­т­ро­умен на­чин /Роберт Цимерман, 1824-1898 г./. От та­зи на­ука са­мо ед­на част тряб­ва да бъ­де ети­ка­та или на­ука­та за доброто, ко­ято раз­г­леж­да оне­зи кра­си­ви отношения, ко­ито се взе­мат под вни­ма­ние в об­лас­т­та на действията. Знаменитите из­ло­же­ния на Роберт Цимерман вър­ху ес­те­ти­ка­та /Наука на изкуството/ сви­де­тел­с­т­вуват, че и от опи­ти­те за светогледи, ко­ито не сти­гат до ви­со­та­та на им­пул­си­те на епохата, мо­гат да из­ла­гат важ­ни под­бу­ди за ду­хов­но­то развитие.

"Животът е съм­ни­тел­но нещо; аз се за­ех да при­ба­вя моя с това, да раз­миш­ля­вам вър­ху него". Тези ду­ми из­каз­ва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към Виланд вед­нъж в на­ча­ло­то на не­го­во­то уни­вер­си­тет­с­ко време. От то­ва нас­т­ро­ение е из­рас­нал не­го­вия светоглед. Шопенхауер има­ше зад се­бе си су­ро­ви соб­с­т­вени из­жи­вя­ва­ния и наб­лю­де­ни­ето на тъж­ни опитно- сти, ко­га­то на­ме­ри във фи­ло­соф­с­ка­та мис­ли­тел­на ра­бо­та ед­на но­ва цел на живота. Внезапната смърт на бащата, ко­ято бе пре­диз­ви­ка­на чрез па­да­не от един склад, ло­ши­те из­жи­вя­ва­ния сред тър­гов­с­ко­то съсловие, виж­да­не­то на аре­ни на чо­веш­ка­та ми­зе­рия при пъ­ту­ва­нията, ко­ито мла­де­жът направи, и мно­го дру­ги не­ща бя­ха пре­диз­ви­ка­ли в не­го по­-мал­ко пот­реб­нос­т­та да познае света, за­що­то счи­та­ше че той зас­лу­жа­ва да бъ­де познат, от­кол­ко­то нап­ро­тив она­зи пот­реб­ност да си създа­де в съ­зер­ца­ни­ето на не­ща­та ед­но средство, за да ги понася. Той се нуж­дае от един све­тог­лед за ус­по­коение на не­го­во­то мрач­но ду­шев­но настроение. Когато в 1809 го­ди­на вле­зе в университета, мислите, ко­ито Кант, Фихте и Шелинг бя­ха въп­лъ­ти­ли в гер­ман­с­ко­то све­тог­лед­но развитие, се на­ми­ра­ха още в пъл­но последействие. Тогава тък­мо из­г­ря­ва­ше звез­да­та на Хегел. Този пос­лед-­

Колкото бе­зус­лов­но пра­вил­но на­ме­ри Шопенхауер всичко, ко­ето Кант из­не­се вър­ху пред­с­тав­ния ха­рак­тер на све­та на възприятията, тол­ко­ва мал­ко се чув­с­т­ву­ва­ше той за­до­во­лен от не­го­ви­те за­бе­леж­ки вър­ху "вещта за се­бе си". Шулце съ­що бе­ше един про­тив­ник на Кант по от­но­ше­ние на те­зи не­го­ви възгледи. Как може да зна­ем не­що за "вещ в се­бе си", как мо­жем въ­об­ще да из­ка­жем са­мо ед­на ду­ма вър­ху нея, щом зна­ем са­мо за пред- стави, а "вещ­та в се­бе си" ос­та­ва из­ця­ло вън от на­ша­та представа? Шо- пенхауер тряб­ва­ше да тър­си един друг път, за да стиг­не до "вещ­та в се­бе си". При тър­се­не­то той бе­ше пов­ли­ян от съв­ре­мен­ни­те не­му све­тог­ле­ди мно­го по­ве­че от­кол­ко­то е до­пус­кал някога. Елементът, кой­то Шопенхау-

Развитието на све­тог­ле­ди­те на по­-но­во вре­ме нап­ред­ва чрез Шопенхауер по­-на­та­тък дотолкова, до­кол­ко­то с не­го за­поч­ва един от опитите, да бъ­де из­диг­на­та ед­на от ос­нов­ни­те си­ли на се­бе­съз­на­ни­ето до все­общ ми ров принцип. Загадката на епо­ха­та стои в дей­но­то себесъзнание. Шопенхауер не е в със­то­яние да на­ме­ри един об­раз на света, кой­то да съ­дър­жа в се­бе си ко­ре­ни­те на себесъзнанието. Това са се опи­та­ли да нап­равят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взе­ма една си­ла на себесъзнанието, волята, и твър­ди за нея, че тя не се на­ми­ра са­мо в чо­веш­ка­та душа, а в це­лия свят. Така за не­го на­ис­ти­на чо­ве­кът не е пос­та­вен с ця­ло­то не­го­во се­бе­съз­на­ние в пър­воп­ри­чи­ни­те на света, но с ед­на част на то­ва себесъзнание, с волята. С то­ва Шопенхауер се пред­с­та­вя ка­то един от оне­зи пред­с­та­ви­те­ли на по­-но­во­то раз­ви­тие на светогледите, ко­ито са мог­ли да об­х­ва­нат в сво­ето съз­на­ние са­мо час­тич­но ос­но­ва­на­та за­гад­ка на епохата.

Шопенхауер виж­да в света, кой­то е да­ден на ду­ха в прос­т­ран­с­т­во и време, са­мо ед­на пред­с­та­ва на то­зи дух. Същността на то­зи свят на пред­с­та­ви­те ни се раз­к­ри­ва във волята, от ко­ято виждаме, че е про­ник­нат наши­ят орга- низъм. Ето за­що той не мо­же да при­еме ед­но уче­ние на физиката, ко­ето виж­да същ­нос­т­та на светлин­ни­те и цвет­ни яв­ле­ния не в да­де­ни­те на око­то представи, а в един свят, кой­то съ­щес­т­ву­ва вън от око­то и от­де­лен от него. Ето за­що на­чи­нът на мис­ле­не на Гьоте тряб­ва­ше да му бъ­де сим- патичен, за­що­то той ос­та­ва вът­ре в све­та на пред­с­та­ви­те на окото. Той на­ме­ри в то­зи на­чин на мис­ле­не ед­но пот­вър­ж­де­ние на това, ко­ето сам тряб­ва­ше да при­еме вър­ху света. Борбата меж­ду Гьоте и Нютон е не са­мо един въп­рос на физиката, а въп­рос на це­лия светоглед. Който е на мне- ние, че мо­же да се раз­к­рие не­що в при­ро­да­та чрез експеримента, ко­ито са от­де­ле­ни от човека, той тряб­ва да ос­та­не на поч­ва­та на Нютоновото уче­ние на цветовете. Модерната фи­зи­ка е на то­ва мнение. Ето за­що тя мо­же да про­из­не­се вър­ху Гьотевото уче­ние за цве­то­ве­те ед­но съж­де­ние по­доб­но на това, ко­ето Херман Хелмхолц е из­ка­зал в сво­ята сту­дия "Гьотевите пред­чув­с­т­вия за иде­ите на бъ­де­ща­та ес­тес­т­ве­на наука": "Там, къ­де­то се ка­сае за задачи, ко­ито мо­гат да бъдат ре­ше­ни чрез по­ети­чес­ки про­ро­чес­т­ва из­ра­зя­ва­щи се във въз­г­лед­ни образи, по­етът се е по­ка­зал спо­собен за на­й-­вис­ши работи, но той не е ус­пял там, къ­де­то би мо­гъл да по­мог­не са­мо­съз­на­тел­но про­ве­де­ния ин­дук­ти­вен метод". Ако в об­ра­зи­те на чо­веш­кия въз­г­лед виж­да­ме са­мо продукт, кой­то се при­ба­вя в при­родата, ние тряб­ва да кон­с­та­ти­ра­ме в при­ро­да­та това, ко­ето ста­ва в нея без те­зи въз­г­лед­ни образи. Но ако вижда­ме в тях, как­то Гьоте, от­к­ро­ве­ния на съ­щес­т­ву­ва­щи­те в при­ро­да­та същества, ние ще се при­дър­жа­ме към тях, ко­га­то ис­ка­ме да из­с­лед­ва­ме истината. Но Шопенхауер не стои ни­то на едното, ни­то на дру­го­то ста­новище. Той съв­сем не ис­ка да поз­нае във въз­п­ри­яти­ята на се­ти­ва­та същ­нос­т­та на нещата; той от­х­вър­ля ме­тода на физиката,

Съществената ос­но­ва на всич­ки про­це­си на све­та е за Шопенхауер воля- та. Тя е един вечен, смъ­тен стремеж към съществуване. Тя не съ­дър­жа ни­ка­къв разум. Защото ра­зу­мът се раж­да ед­ва в чо­веш­кия мозък, кой­то е съз­да­ден от волята. Докато Хегел пра­ви от се­бе­съз­на­тел­ния разум, от ду­ха ос­но­ва­та на све­та и виж да в чо­веш­кия разум. Но ед­но ин­ди­ви­ду­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не на ми­ро­вия разум, за Шопенхауер ра­зу­мът е само един про­дукт на мозъка, един ме­хур от пяна, кой­то се раж­да накрая, ко­га­то ли­ше­ни­ят от ра­зум стремеж, волята, е съз­дал всич­ко останало. При Хегел вси- ч­ки не­ща и про­це­си са разумни, за­що­то то е про­из­ве­де­но от не­ра­зум­на­та воля. Ние виж­да­ме на­й-­яс­но от­кол­ко­то къ­де­то и да е дру­га­де осъ­щес­т­ве­ни при Шопенха­у­ер ду­ми­те на Фихте: Какъв све­тог­лед си из­би­ра човек, то­ва за­ви­си от обстоятелството, ка­къв чо­век е той. Шопенхауер е имал ло­ши опитности, той опоз­нал све­та от не­го­ва­та на­й-­ло­ша страна, пре­ди да се ре­ши да раз­миш­ля­ва вър­ху него. Ето за­що той е за­до­во­лен от това, да си пред­с­та­ви то­зи свят ка­то не­ра­зу­мен в не­го­ва­та същност, ка­то ре­зул­тат на ед­на сля­на воля. Според не­го­вия на­чин на мис­ле­не ра­зу­мът ня­ма ни­каква власт над неразумността. Защото той са­ми­ят се раж­да ка­то ре­зул­тат на неразума, той е пя­на и сън, произ­ве­ден от волята. Светогледът на Шопенхауер е пре­вър­на­то в мис­ли мрач­но ос­нов­но нас­т­ро­ение на не­го ва­та душа. Неговото око не бе­ше нас­т­ро­ено към това, да сле­ди с ра­дост ра­зум­ни­те ус­т­ройс­т­ва на съ­щес­т­вуването; той виж­да­ше са­мо из­ра­зя­ва­ща­та се в стра­да­ния и бол­ки не­ра­зум­ност на сля­па­та воля. Ето за­що не­го­во-­

От становището, ко­ето два­та ан­ти­по­да на светогледа, Хегел и Шопен- хауер, за­емат по от­но­ше­ние на из­куството, мо­жем да видим, как схва­ща­не­то на све­та се на­мес­ва в лич­но­то от­но­ше­ние на чо­ве­ка към от­дел­ни­те об­лас­ти на живота. Хегел, кой­то виж­да­ше в све­та на пред­с­та­ви­те и иде­ите на чо­ве­ка това, към ко­ето ця­ла­та ос­та­на­ла при­ро­да се стре­ми ка­то към сво­ето съвършенство, мо­же да приз­нае ка­то на­й-­съ­вър­ше­но из­кус­т­во съ­що са­мо онова, в ко­ето ду­хът се явя­ва в най-висша, в на­й-­съ­вър­ше­на фор- ма, и къ­де­то въп­ре­ки то­ва той се при­дър­жа към онова, ко­ето неп­рес­тан­но се стре­ми към него. Всяка фор­ма на външ­на­та при­ро­да ис­ка да бъ­де дух; но тя не го постига. Когато чо­ве­кът съз­да­ва ед­на та­ка­ва външна, прос­т­ран­с­т­ве­на форма, в ко­ято от­пе­чат­ва духа, кой­то та­зи фор­ма търси, но не мо­же да пос­тиг­не чрез са­ма­та се­бе си, то­га­ва той е съз­дал ед­но съ­вър­ше­но про­из­ве­де­ние на изкуството. Този е слу­ча­ят в пластиката. Това, ко­ето ина­че се явя­ва са­мо във вът­реш­нос­т­та на чо­веш­ка­та ду­ша ка­то ли­шен от фор­ма дух, ка­то идея, на не­го скул­п­то­рът да­ва фор­ма из­ра­бот­вай­ки я от гру­ба материя. Душата, чувството, ко­ето въз­п­ри­ема­ме в на­ше­то съз­на­ние без форма, те го­во­рят от статуята, от ед­на фор­ма на пространството. В то­ва съ­че­та­ва­не на се­тив­ния свят и на ду­ховния свят ле­жи иде­алът на из­кус­т­во­то на един светоглед, кой­то виж­да в про­из­веж­да­не­то на ду­ха цел­та на природата, сле­до­ва­тел­но мо­же да виж­да кра­со­та­та са­мо в ед­но произве- дение, ко­ето се явя­ва ка­то не­пос­редствен из­раз на изя­вя­ва­щия се в при­ро­да­та дух. Напротив, кой­то как­то Шопенхауер виж­да в ця­ла­та при­ро­да са­мо представа, за не­го е не­въз­мож­но да ви­ди то­зи иде­ал в ед­но произве- дение, ко­ето под­ра­жа­ва на при­ро­дата. Той тряб­ва да хва­не за един род изкуство, ко­ето е сво­бод­но от вся­ка природа: а то­ва е музиката.

Всичко, ко­ето во­ди до унищожаването, да­же до уби­ва­не­то на волята, не­го Шопенхауер счи­та­ше ло­гич­но за зас­лу­жа­ва­що да се стре­ми чо­век към него. Защото уни­що­жа­ва­не­то на не­ра­зум­но­то в све­та оз­на­ча­ва ед­но уни­що­жа­ва­не на волята. Човекът не тряб­ва да про­явя­ва воля. Той тряб­ва да убие вся­ко же­ла­ние в се­бе си. Ето за­що аскетизмът е за Шопенхауер мо­рал­ни­ят идеал. Мъдрецът ще за­ли­чи в се­бе си вся­ко желание, ще от­ре­че на­пъл­но сво­ята воля. Той до­веж­да то­ва до там, че ве­че ни­ка­къв мо­тив не го при­нуж­да­ва да прояви воля. Неговият стре­меж се със­тои още са­мо от квистистичния по­рив за ос­во­бож­де­ние от все­ки живот. Шопенхауер виж­да­ше в от­ри­ча­щи­те све­та въз­г­ле­да за жи­во­та на бу­диз­ма ед­но вис­ше уче-­
ние на мъдростта. Ето за­що мо­жем да на­ре­чем не­го­вия въз­г­лед на све­та ре­ак­ци­онен по от­но­ше­ние на то­зи на Хегел. Хегел тър­се­ше нав­ся­къ­де да при­ми­ри чо­ве­ка с живота, той се стре­ме­ше към това, да пред­с­та­ви вся­ка де­ятелност ка­то сът­руд­ни­чес­т­во в един ра­зу­мен ред на света. Шопенха- уер счи­та­ше ка­то иде­ал на мъд­ре­ца враждеб­нос­т­та към живота, от­в­ра­ще­ни­ето от действителността, бяг­с­т­во­то от света.
* * * * *

В Хегеловата фор­ма на въз­г­ле­да за све­та и за жи­во­та има нещо, ко­ето мо­же да про­го­ни съм­не­ни­ето и въпросите. Изходната точ­ка на Хегел е чис­то­то мислене, аб­с­т­рак­т­на­та идея, ко­ято той са­ми­ят на­ри­ча "стри­доподоб- но, си­во или из­ця­ло черно" съ­щес­т­во /Писмо до Гьоте от 20 фев­ру­ари 1821 година/, но за ко­ято съ­щевре­мен­но твърди, че тя тряб­ва да се схва­ща ка­то изоб­ра­же­ние на Бога, ка­къв­то той е в не­го­ва­та веч­на същ ност пре­ди съз­да­ва­не­то на при­ро­да­та и на един не­ве­чен дух". Целта, до ко­ято той стига, е пъл­но­съ­дър­жа­телният, ин­ди­ви­ду­ален чо­веш­ки дух, бла­го­да­ре­ние на кой­то са­мо се изя­вя­ва това, ко­ето во­ди са­мо ед­но сян­ко- вид­но съ­щес­т­ву­ва­не в сивото, в стридоподобното. Той мо­же лес­но да бъ­де раз­б­ран та­ка ка­то че вън от чо­веш­кия дух не съ­щес­т­ву­ва ед­на личност ка­то живо, са­мос­то­ятел­но същество. Хегел из­веж­да това, което е бо­га­то на съ­дър­жа­ние и ко­ето из­жи­вя­ва­ме в нас, от идейното, ко­ето тряб­ва да измислим. Можем да раз­бе­рем факта, че хо­ра с ед­на осо­бе­на чув­с­т­ве­на за­лож­ба се чув­с­т­ву­ват от­б­лъс­на­ти от то­зи въз­г­лед за света и за живота. Само мис­ли­те­ли на­да­ре­ни с та­ко­ва без­ко­рис­тие и пре­да­ност ка­то Карл Розенкранц /1805-1879 г. / бя­ха в със­то­яние да се вжи­ве­ят на­пъл­но в хо­да на мис­ли­те на Хегел и да съз­да­дат в пъл­но съг­ла­су­ва­ност с не­го ед­на идей­на постройка, ко­ято се явя­ва ка­то ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не на Хегеловата, но про­из­ляз­ла от ед­на по­-мал­ко зна­чи­тел­на природа, дру­ги не мо­жа­ха да разберат, как чрез чис­та­та идея чо­век тряб­ва да си изяс­ни без­к­райнос­т­та и раз­но­об­ра­зи­ето на впечатленията, ко­ито го връхлитат, ко­га­то на­соч­ва пог­лед вър­ху бо­га­та по фор­ми и цве­то­ве при­ро­да и как чрез то­ва той тряб­ва да до­бие нещо, ко­ето да му поз­во­ли из­жи­вя­ва­ни­ята на све­та на усещанията, чув­с­т­ва­та и пред­с­та­ви­те той се из­ди­га до ду­хов­ни­те ви­си­ни на чис­та­та мисъл. Наистина Хегел ще бъ­де кри­во разбран, ко­га­то ня­кой го тъл­ку­ва по то­зи начин; но то­ва кри­во раз­би­ра­не е понятно. Това не­за­до­во­ле­но от Хегело- вия на­чин на мис­ле­не нас­т­ро­ение на­ме­ри един из­раз в мис­лов­но­то тече- ние, ко­ето има­ше сво­ите пред­с­та­ви­те­ли в ли­це­то на Карл Бенидикт Ваа- дер /1765-1841 г. /, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г. /, Има- нуел Херман Фихте /1797-1879 г. /, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г. /, Антон Гюнтер /1785-1862 г. /, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г. /, Мартин Дойтингер /1815-1864 г. / и Херман Улричи /1806-1884 г. /. Те се стре­мя-

Ние виж­да­ме съв­сем ясно: всич­ки те­зи мис­ли­те­ли се ста­ра­ят да по­бе­дят мис­ле­не­то и не­го­вия обект, чис­тата идея. Те не ис­кат да ос­та­вят то­ва мис­ле­не да бъ­де счи­та­но ка­то на­й-­вис­ша­та ду­хов­на про­ява на човека. За да бъ­де раз­б­ра­но Първичното Същество на света, Трандорф ис­ка то да бъ­де не познавано, а любено. То тряб­ва да бъ­де обект не на разума, а на чув- ствата. Тези фи­ло­со­фи вярват, че чрез ясното, чис­то мисле­не се раз­ру­ша­ва топлото, ре­ли­ги­оз­но от­да­ва­не на пър­вич­ни­те си­ли на съществуването.

На ос­но­ва­та на та­зи пос­лед­на пред­с­та­ва стои ед­но кри­во схва­ща­не в оне­зи възгледи, ко­ито след смър­т­та на Хегел се на­ло­жи­ха от­нос­но не­го­во­то ста­но­ви­ще към религията. Неяснотата, ко­ято взе над­мо­щие от­нос­но то­ва становище, раз­це­пи при­вър­же­ни­ци­те на Хегел в ед­на партия, ко­ято виж­да­ше в не­го­вия све­тог­лед ед­на здра­ва опо­ра на от­к­ро­ве­но­то Християн- ство, и в ед­на такава, ко­ято из­пол­зу­ва не­го­во­то уче­ние имен­но за да за­ли­чи хрис­ти­ян­с­ки­те въз­г­ле­ди и да ги за­ме­ни чрез един ко­рен­но сво­бо­ден по дух възглед.

Нито едната, ни­то дру­га­та пар­тия ни би мог­ла да се по­зо­ве на Хегел, ако тя би го раз­б­ра­ла правилно. Защото в све­тог­ле­да на Хегел не се на­ми­ра нищо, ко­ето мо­же да слу­жи за опо­ра на ед­на ре­ли­гия или да до­ве­де до ней­но­то заличаване. Както Хегел не ис­ка­ше да съз­да­де от чис­та­та ми­съл ня­как­во яв­ле­ние на при­ро­дата, та­ка той не ис­ка­ше да сто­ри то­ва и с ед­на религия. Както ис­ка­ше да от­де­ли от про­це­си­те на при­ро­да­та чис­та­та ми­съл и чрез то­ва да ги разбере, та­ка и при ре­ли­ги­ята той прес­лед­ва­ше единс­т­ве­но целта, да из­не­се на по­вър­х­нос­т­та ней­но­то мис­ли­тел­но съдър- жание. Както счи­та­ше всич­ко в све­та за разумно, по­не­же бе­ше действи- телно, та­ка той счи­та­ше и религията. Тя тряб­ва да съществува, съз­да­де­на

За бор­ба­та на све­тог­ле­ди­те пос­лу­жи­ха из­да­де­ни­те от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 го­ди­на "Харлевски Годишници". От ед­на за­щи­та и обяс­не­ние на Хегел те ско­ро пре­ми­на­ха към ед­но по­-на­та­тъш­но са­мос­то­ятел­но раз­ви­ва­не на не­го­ви­те идеи и по то­зи на­чин до­ве­до­ха до гледищата, ко­ито в след­ва­ща­та гла­ва на­ри­ча­ме "ра­ди­кал­ни светогледи". От 1841 го­ди­на из­да­те­ли­те на­ри­чат тях­но­то спи­са­ние "Германски Годиш- ници" и счи­тат ка­то ед­на от тех­ни­те це­ли "Борбата про­тив по­ли­ти­чес­ка­та несвобода, про­тив фе­одал­на­та и по­зем­ле­на­та теория". Те се на­ме­си­ха в раз­ви­ти­ето на епо­ха­та ка­то ра­ди­кал­ни по­ли­тици, ис­кай­ки ед­на държава, в кой­то да ца­ру­ва пъл­на свобода. По то­зи на­чин те се от­да­ле­чи­ха от Хеге- ловия дух, кой­то ис­ка­ше не да пра­ви история, а да раз­бе­ре историята.