Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – препис от копие

Раждането на ми­съл­та бе­ше про­из­ве­ло в гръц­кия све­тог­лед построението, чо­ве­кът да не мо­же ве­че да се чув­с­т­ву­ва та­ка срас­нат със света, как­то то­ва му бе­ше въз­мож­но при ста­ро­то мис­ле­не в образи. Това бе­ше пър­ва­та сте­пен в об­ра­зу­ва­не­то на ед­на про­паст меж­ду чо­ве­ка и света. Една след­ва­ща сте­пен бе да­де­но с раз­ви­ти­ето на но­вия ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мислене. Това раз­ви­тие от­къс­на на­пъл­но чо­веш­ка­та ду­ша от природата. От ед­на стра­на тряб­ва­ше да се ро­ди един об­раз на природата, в кой­то не мо­же да бъ­де на­мерен чо­ве­кът съ­об­раз­но не­го­ва­та ду­хов­но­-ду­шев­на съ- щина; а от дру­га стра­на се ро­ди ед­на идея за чо­веш­ка та душа, ко­ято не на­ми­ра­ше ни­как­ви мос­то­ве към природата. В при­ро­да­та бе на­ме­ре­на за­ко­но­мер­на не­обходимост. Сред та­зи не­об­хо­ди­мост ня­ма­ше ни­как­во мяс­то това, ко­ето се на­ми­ра в чо­веш­ка­та душа: Импулсът на свободата, чув­с­т­во­то за един живот, кой­то се ко­ре­ни в един ду­хо­вен свят и не се из­чер­п­ва със се­тивно­то съществуване. Духове ка­то Кант на­ме­ри­ха един изход, ка­то раз­де­ли­ха на­пъл­но два­та свята: в еди­ния природознанието, в дру­гия вя- рата. Гьоте, Шилер, Фихте, Хегел си пред­с­та­вя­ха иде­ята та­ка обхваната, че тя из­г­леж­да­ше да се ко­ре­ни в ед­на по­-вис­ша ду­хов­на природа, ко­ято стои над обик­но­ве­на­та при­ро­да и над чо­веш­ка­та душа. С Фойербах се яви един дух, кой­то чрез об­ра­за на света, кой­то но­ви­ят ес­тес­т­ве­но­на­учен на­чин на мис­ле­не мо­же да даде, вярва, че е при­ну­ден да тряб­ва да от­ре­че на чо­веш­ка­та ду­ша всичко, ко­ето про­ти­во­ре­чи на об­ра­за на природата. Той пра­ви от чо­веш­ка­та ду­ша един член на природата. Но той мо­же да сто­ри то­ва са­мо за­що­то мис­ле­но из­х­вър­ля от чо­веш­ка­та ду­ша всичко, ко­ето му пре­чи да я приз­нае ка­то член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел взе­ма­ха чо­веш­ка­та ду­ша ка­то това, ко­ето тя е; Фойербах пра­ви от нея това, от ко­ето той се нуж­дае за своя об­раз на света. С не­го се явя­ва един на­чин на мислене, кой­то се чув­с­т­ву­ва пре­одо­лян от об­ра­за на природата. Той не мо­же да се спра­ви с две­те час­ти на мо­дер­ния об­раз на света, об­ра­за на при­ро­да­та и об­ра­за на душата; ето за­що той ми­на­ва на­пъл­но нас­т­ра­на от еди­ния от те­зи образи, от об­ра­за на душата. Идеята на Волф, за но­во­об­ра­зу­ва­не­то вна­ся в об­ра­за на при­ро­да­та пло­дот­ворни импулси; Фойербах из­пол­зу­ва те­зи им­пул­си за ед­на ду­хов­на наука, ко­ято мо­же да съ­щес­т­ву­ва

"Бог бе­ше мо­ята пър­ва мисъл, ра­зу­мът мо­ята втора, човекът тре­та­та и пос­лед­на мисъл". Така Фойербах опис­ва пътя, по кой­то е минал, от вяр- ващ, към пос­ле­до­ва­тел на Хегел и след то­ва до своя соб­с­т­вен све­тог- лед. Същото би мо­гъл да ка­же за се­бе си мислителят, кой­то през 1834 го­ди­на да­де ед­на от на­й-­дейс­т­ви­телни­те книги, "Животът на Исуса". Това бе­ше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г. / . Фойербах из­хо­ди от ед­но из­с­лед­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша и намери, че тя има стре­ме­жа да пре­не­се сво­ето соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во на­вън в све­та и да го обо­жа­ва ка­то ед­но бо­жес­т­ве­но Първично Същество. Той по­тър­си ед­но пси­хо­ло­гичес­ко обяс­не­ние на то- ва, как се раж­да по­ня­ти­ето за Бога. На ос­но­ва­та на въз­г­ле­ди­те на Щраус сто­еше ед­на по­доб­на цел, но той не хва­на ка­то Фойербах пъ­тя на психо- лога, а то­зи на из­с­ле­до­ва­те­ли­те на историята. И той не пос­та­ви в цен­тъ­ра на сво­ето раз­миш­ле­ние по­ня­ти­ето за Бога въобще, в ши­ро­кия смисъл, в кой­то Фойербах сто­ри това, а хрис­ти­ян­с­ко­то по­ня­тие за бо­го­чо­ве­ка Исус. Той ис­ка­ше да покаже, че чо­ве­чес­т­во­то е стиг­на­ло до та­зи пред­с­та­ва в те­че­ние на историята. Че чо­веш­кия дух се изя­вя­ва бо­жес­т­ве­но­то Първично Същество. Това убеж­де­ние прие съ­що и Щраус. Но спо­ред не­го­во­то мне­ние бо­жес­т­ве­на­та идея не мо­же да се осъ­щес­т­ви в ней­но­то съ­вър­шен­с­т­во в един от­де­лен човек. Индивидуалният от­де­лен чо­век е ви­на­ги са­мо един не­съ­вър­шен от­пе­ча­тък на бо­жес­т­ве­ния дух. Това, ко­ето лип­с­ва на еди­ния чо­век за съ­вър­шенството, има го другият. Когато раз­г­ле­да­ме це­лия чо­веш­ки род, ние ще на­ме­рим в не­го раз­п­ре­де­ле­ни вър­ху без­б­рой ин­ди­ви­ди всич­ки съвършенства, ко­ито са свойс­т­ве­ни на Бога. Следователно чо­веш­ки­ят род в не­го ва­та ця­лост е Бог ста­нал плът, богочовекът. Това, спо­ред мне­ни­ето на Щраус, е по­ня­ти­ето на мис­ли­те­ля за Исуса. От та­зи глед­на точ­ка Щраус прис­тъп­ва към кри­ти­ка­та на хрис­ти­ян­с­ко­то по­ня­тие за бо- гочовека. Това, ко­ето спо­ред ми­съл­та е раз­п­ре­де­ле­но вър­ху це­лия чо­веш­ки род, хрис­ти­ян­с­т­во­то пре­на­ся вър­ху ед­на личност, ко­ято тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да е съ­щес­т­ву­ва­ла веднъж в те­че­ние на историята. "Мисълта, че съ­щес­т­ву­ват в ед­ни индивид, в един богочовек, пра­ви свойс­т­ва­та и фун- кциите, ко­ито уче­ни­ето на цър­к­ва­та при­пис­ва на Христос да си проти- воречат: те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на

В ми­та на древ­ни­те на­ро­ди тряб­ва да виж­да­ме ре­зул­та­та на об­раз­но­то мис­ле­не на древността, от кой­то се е раз­ви­ло из­жи­вя­ва­не­то на мисълта. Едно чув­с­т­во на то­зи факт жи­вее през 19-то сто­ле­тие на ед­на лич­ност ка­то импулс. Той ис­ка да се ори­ен­ти­ра вър­ху хо­да и зна­че­ни­ето на мис­ли­тел­ния живот, ка­то се за­дъл­бо­ча ва във връз­ка­та на све­тог­ле­да с ис­тин­с­ко­то мис­ле­не в ис­то­ри­чес­ко­то време. Той ис­ка да знае, как она­зи фор­ма на мислене, ко­ято об­ра­зу­ва митове, още дейс­т­ву­ва в по­-но­вия светоглед. И съ­щев­ре­мен­но той ис­ка да за­кот­ви чо­веш­ко­то съ­бе­съз­на­ние в ед­на същност, ко­ято се на­ми­ра вън от от­дел­на­та личност, ка­то си пред­с­та­вя ця­ло­то чо­ве­чес­т­во ка­то ед­но въп­лъ­ще­ние на бо­жес­т­ве­но­то Същество. Чрез то­ва той до­би­ва за от­дел­на­та чо­веш­ка ду­ша ед­на опо­ра в об­ща­та ду­ша на човечеството, ко­ято на­ми­ра сво­ето раз­г­ръ­ща­не в те­че­ние на ис­то­ри­чес­ко­то развитие.

Още по­-ра­ди­кал­но пос­тъп­ва Щраус в сво­ята из­ляз­ла през 1840-1841 г. книга: "Християнското ве­ро­уче­ние в не­го­во­то ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие и в бор­ба­та с мо­дер­на­та наука". Тук за не­го се ка­сае да пре­вър­не хрис­тия- нски­те дог­ми от тях­на­та ис­то­ри­чес­ка фор­ма в ис­ти­ни на мисълта, ко­ито сто­ят на тях­на­та основа. Той подчер­та­ва се­га не­по­но­си­мос­т­та на мо­дер­но­то съз­на­ние с онова, ко­ето се при­дър­жа към древ­ни­те об­раз­но­-ми­ти­чес­ки изоб­ра­же­ния на истината. "Следователно, не­ка вяр­ва­щи­ят ос­та­ви зна- ещия, как­то и то­зи пос­ледния първия, да вър­вят спо­кой­но по своя път,
ние ос­та­вя­ме на вяр­ва­щи­те тях­на­та вяра, не­ка те ни ос­та­вят на­ша­та фи- лософия; и ако пре­ка­ле­но на­бож­ни­те хо­ра ус­пя­ват да ни из­к­лю­чат от тях­на­та църква, ние ще счита­ме то­ва ка­то ед­на печалба. Достатъчно са нап­ра­ве­ни се­га пог­реш­ни опи­ти за посредничество; са­мо раз­деля­не­то на про­ти­во­по­лож­ни­те мо­же да до­ве­де по-нататък". Възгледите на Щраус про­из­ве­до­ха из­вън­ред­но го­ля­ма въз­бу­да на чувствата. С гор­чи­ви­на бе почувст- вувано, че мо­дер­ни­ят све­тог­лед не се за­до­во­ля­ва ве­че са­мо с това, да за­сег­не об­що ре­ли­ги­оз­ни­те ос­нов­ни представи, а ис­ка­ше чрез ед­но ис­то­ри­чес­ко из­с­лед­ва­не въ­оръ­же­но с всич­ки на­уч­ни пред­с­та­ви да отс­т­ра­ни "непоследователността", за ко­ято ня­ко­га Лихтенберг бе­ше казал, как­во тя се със­тои в това, че "чо­веш­ка­та при­ро­да се е сгъс­ти­ла под иго­то на ед­на книга. Не мо­жем - про­дъл­жа­ва той по­-на­та­тък - да си пред­с­та­вим ни­що по­-­ужас­но и са­мо то­зи при­мер по­каз­ва, как­во без­по­мощ­но съз­да­ние е чо­ве­кът в конкретност, ис­кам да ка­жа зат­во­рен в та­зи двук­ра­ка фи­ола от земя, во­да и сол. Ако би би­ло въз­мож­но ня­ко­га ра­зу­мът да се из­диг­не един дес­по­ти­чен престол, то­га­ва един човек, кой­то се­ри­оз­но би ис­кал да оп­ро­вер­гае сис­те­ма­та на Коперник чрез ав­то­ри­те­та на ед­на книга, би тряб­ва­ло да бъ­де обесен. Ако в ед­на кни­га е написано, че не­що е от Бога, то­ва не е още до­ка­за­телство, че то е от Бога, но че на­ши­ят ра­зум е от Бога, то­ва е сигурно, не­ка взе­мем ду­ма­та Бог как­то щем. Разумът по­каз­ва там, къ­де­то той царува, прос­то с ес­тес­т­ве­ни­те пос­лед­с­т­вия на пре­ми­на­ва­не­то или с поучаването, ако да по­уча­ваш мо­же да се на­ре­че да наказваш". Вследствие на из­да­ва­не­то на сво­ята кни­га "Животът на Исуса" Щраус бе увол­нен от служ­ба­та на ре­пе­ти­тор в ка­то­ли­чес­кия ме­тох в Тюбинг; и ко­га­то след то­ва ста­на про­фе­сор по бо­гос­ло­вие при уни­вер­си­те­та в Цюрих, сел­с­ки­ят на­род дой­де с пръти, за да нап­ра­ви не­въз­мо­жен уни­що­жи­те­ля на ми­та и да зас­та­ви той да бъ­де пенсиониран.

Много по­-да­леч­на цел си пос­та­ви един друг мислител, в срав­не­ние с та­зи на Щраус, раз­ви­вай­ки сво­ята крити­ка на ста­рия све­тог­лед от глед­на точ­ка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, кой­то Фойербах застъпваше, че чо­ве­кът е на­й-­вис­ше­то съ­щес­т­во и вся­ко дру­го по­-вис­ше съ­щес­т­во е са­мо ед­на илюзия, ко­ято той си е съз­дал по свой об­раз и по­до­бие и я е пос­та­вил над се­бе си, ние на­ми­ра­ме съ­що и при Бруно Бауер, оба­че в ед­на гро­тес­к­на форма. Той описва, как чо­веш­ки­ят Аз е стиг­нал до там, да си съз­да­де ед­но ко­пие и изрази, от ко­ито се вижда, че те не са про­из­лез­ли от пот­реб­нос­т­та на ед­но люб­ве­обил­но раз­би­ра­не на ре­ли­ги­оз­но то съзнание, как­то при Щраус, а от ра­дос­т­та към разрешението. Той казва, че "пог­лъ­ща­щи­ят всич­ко Аз е из­пит­вал страх пред са­мия се­бе си; той не е пос­мял да схва­ща се­бе си ка­то всич­ко и ка­то ед­на все­об­ща сила, т.е. ос­та­нал е още ре­ли­ги­озен дух и е за­вър­шил не­го­во­то отчуждаване, ка­то е про­ти­во­пос­та­вил на се­бе си все­об­ща­та си­ла ка­то ед­на чуж­да си­ла и спря­мо та­зи си­ла е ра­бо­-

Това, ко­ето Фойербах бе­ше обя­вил ка­то на­й-­вис­ша същ­ност на човека, за ко­ето Бруно Бауер бе­ше твърдил, че то е на­ме­ре­но ед­ва чрез кри­ти­ка­та на светогледа: "човекът", не­го Макс Щирнер /1806-1856 г. / си пос­та­вя за­да­ча­та да го раз­г­ле­да на­пъл­но без­п­рис­т­рас­т­но и без пред­пос­тав­ки в сво­ята из­ляз­ла през 1845 го­ди­на кни­га "Единственият и не­го­ва­та собственост". Щирнер намира: "Със си­ла­та на отчаянието по­сяга Фойербах към об­що­то съ­дър­жа­ние на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обх- ване, за да го прив­ле­че не­го от­дав­на го­ре­що желаното, ви­на­ги ос­та­ва­ло далече, в ед­но пос­лед­но уси­лие от не­бе­то и да го за­дър­жи при се­бе си. Не е ли то­ва ед­на хват­ка на пос­лед­но­то отчаяние, ед­на хват­ка на жи­вот и смърт, и не е ли то съ­щев­ре­мен­но хрис­ти­ян­с­ки­ят коп­неж и го­ре­що же­ла­ние за от­въд­ния свят? Героят не ис­ка да вле­зе в от­въд­ния свят, а ис­ка да