Нередактиран превод

Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други. Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието.

В настоящето изложение трябваше да бъде описано развитието в същинската философска работа за разрешаване на мировите загадки. Ето защо трябва да оставим настрана борбата на такива духове като Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; колкото и важно да изглеждаше разглеждането на тази борба, когато би се касаело за това, да проследим теченията, които водят от философията в общата духовна култура, трябваше да се откажем от това намерение.

Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи. Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.

В много идейни построения се търси сигурност, увереност в познанието. Насоката, която е следвана, има повече или по-малко своята изходна точка в представите на Кант. При развитието на мислите определяща роля играе, съзнателно или несъзнателно, естественонаучният начин на мислене. Но че изворът, от който трябва да черпи познанието, за да добие осветление и върху извън душевния свят, трябва да се търси в "себесъзнателната душа", това мнозина предчувстват. И почти всички са завладени от въпроса: Как съзнателната душа може да стигне дотам, да счита за откровение на една истинска действителност това, което тя изживява в себе си? Всекидневният сетивен свят се е превърнал в "илюзия", защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил със своите вътрешни изживявания все повече изолиран вътре в себе си. Той е стигнал до там, да вижда даже и във възприятието на сетивата само вътрешни изживявания, които не издават в себе си никаква сила, чрез която би е искало да им се гарантира съществуване и самостоятелност в действителността. Чувства, колко много зависи от това, да се намери в себе съзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е подбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да може човек да се потопи с Аза в един свят, който да може да носи по задоволителен начин съществуването.

Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията.

Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения. Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг. Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата.

Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовния поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже като половин истина, като половина действителност.

В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация. Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана. Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Само свързването на двата тези фактора, закономерно включващото се във вселената възприятие, е пълната действителност. Когато разглеждаме чистото възприятие за самото него, ние нямаме никаква действителност, а един несвързан хаос; когато разглеждаме закономерността на възприятията на самите тях, ние имаме работа само с отвлечени понятия. Не отвлеченото понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието на самите тях, а връзката и на двете".