С И С Т Е М А НА Н А У К А Т А

Каква фор­ма има за­вър­ше­на­та на­ука в свет­ли­на­та на Гьотевия на­чин на мислене? Преди всич­ко тряб­ва да запомним, че ця­ло­то съдържание на на­ука­та е не­що дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отча- сти като идеен свят от вътре. Следователно ця­ла­та на­ша на­уч­на дейност ще се със­тои в това, да пре­одо­ле­ем фор­ма­та в ко­ято то­ва об­що съ­дър­жа­ние на да­де­но­то зас­та­ва сре­щу нас и я да пре­вър­нем в ед­на за­до­во­ли­тел­на форма. Това е необходимо, за­що­то вът­реш­но­то един­с­т­во на да­де­но­то в пър­ва­та фор­ма на не­го­во­то явяване, къ­де­то ни се явя­ва са­мо външ­на­та повърхност, ос­та­ва скрито. Обаче та­зи ме­то­дич­на дейност, ко­ято ус­та­но­вя­ва ед­на та­ка­ва връзка, се оказ­ва различна, спо­ред об­лас­т­та на явленията, ко­ито обработваме. Първият слу­чай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези еле­мен­ти сто­ят във вза­имо­от­но­ше­ние по­меж­ду си. Това вза­имо­от­но­ше­ние ни ста­ва ясно, ко­га-­

то се за­дъл­бо­чим идей­но във въпроса. Тогава ня­кой от еле­мен­ти­те ни се явя­ва оп­ре­де­лен по­ве­че или по­-мал­ко от дру­ги­те в та­зи или в она­зи форма. Отношенията на съ­щес­т­ву­ва­не­то на еди­ния ни ста­ват обяс­ни­ми чрез те­зи на другия. Ние из­веж­да­ме ед­но­то яв­ле­ние от другото. Ние из­веж­да­ме яв­ле­ни­ето на наг­ре­тия ка­мък ка­то след­с­т­вие на гре­ещи­те слън­че­ви лъчи, ко­ито са причината. Това, ко­ето въз­п­ри­ема­ме на да­де­на вещ, ние сме го обяснили, ко­га­то го из­веж­да­ме от дру­го да­де­но нещо. По то­зи на­чин ние виждаме, как се изя­вя­ва идей­ни­ят за­кон в та­зи област. Той об­г­ръ­ща не­ща­та на се­тив­ния свят, стои над тях. Той оп­ре­де­ля за­ко­но­мер­ния на­чин на дейс­т­вие на да­де­но нещо, ка­то пра­ви то да бъ­де обус­ло­ве­но от не­що друго. Тук ние има­ме за­да­ча­та да съ­пос­та­вим ре­ди­ца­та яв­ле­ния така, че ед­но да про­из­хож­да по не­об­хо­ди­мост от другото, че всич­ки те да об­ра­зу­ват ед­но цяло, на­пъл­но закономерно. Областта, ко­ято мо­же да бъ­де обяс­не­на по то­зи начин, е неорганичната природа. Но в опит­нос­т­та от­дел­ни­те яв­ле­ния съв­сем не ста­ват сре­щу нас така, че на­й-б­лиз­ко­то по прос­т­ран­с­т­во и по вре­ме да бъ­де съ­що на­й-б­лиз­ко­то по не­го­ва­та вът­реш­на същност. От на­й-б­лиз­ко­то по прос­т­ран­с­т­во и по вре­ме ние тряб­ва да пре­ми­нем към по­нят­но най-близкото. Ние тряб­ва да пре­ми­нем към ед­но явление, ко­ето по не­го­ва­та същ­ност е не­пос­ред­с­т­ве­но свър­за­но с първото. Такова яв­ле­ние тряб­ва да тър­сим ние. Трябва да се стре­мим да съ­еди­ним ед­на са­мо­до­пъл­ва­ща се, са­мо­но­ся­ща се, вза­им­но подк­ре­пя­ща се ре­ди­ца от факти. От то­ва ние по­лу­ча­ва­ме ед­на гру­па от дейс­т­ву­ва­щи ед­ни вър­ху дру­ги се­тив­ни еле­мен­ти на действителност- та; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова ед­но яв­ле­ние ние на­ри­ча­ме за­ед­но с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния приро- ден закон. Съпоставянето и съединението, за ко­ето го­во­рим тук, мо­же да ста­не или са­мо в мисли, как­то ко­га­то си пред­с­та­вим три­те об- ус­ла­вя­щи фак­то­ри при хо­ри­зон­тал­но хвър­ля­не на един камък: 1. тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3. съпротивлението на въздуха, и след то­ва из­веж­дам пъ­тя на ле­тя­щия ка­мък от те­зи фактори, или пък: мога да събера действително отделните фактори и тогава да очаквам следващото от тяхното взаимодействие явление.

Такъв е слу­ча­ят при про­веж­да­не на опита. Докато ед­но яв­ле­ние на външ­ния свят ни е неясно, за­що­то поз­на­ва­ме са­мо обус­ло­ве­но­то /явле- нието/, но не условието,явлението, ко­ето опи­тът ни доставя, е ясно, за­що­то ние са­ми­те сме със­та­ви­ли обус­ла­вя­щи фактори. Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опитността, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението,

за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опи- та, за да види това, което може да бъде действително.

За съ­жа­ле­ние из­г­леж­да­,че она­зи ста­тия на Гьоте, ко­ято на­й-­доб­ре би мог­ла да бъ­де в под­к­ре­па на те­зи възгледи, е изгубена. Тя е ед­но про­дъл­же­ние на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от та­зи пос­лед­на статия, ис­ка­ме да се опи­та­ме да въз­с­та­но­вим въз­мож­но­то съ­дър­жа­ние на пър­ва­та спо­ред един­с­т­ве­ния и дос­тъ­пен източник, ко­рес­пон­ден­ци­ята меж­ду Гьоте и Шилер. Статията "Опитът. . ." е про­из­ляз­ла от оне­зи из­с­лед­ва­ния на Гьоте, ко­ито той е направил, за да оп­рав­дае сво­ите оп­ти­чес­ки работи. След то­ва тя е ос­та­на­ла така, до­ка­то в 1798 го­ди­на по­етът е въ­зоб­но­вил с прес­ни си­ли сво­ите про­уч­ва­ния и за­ед­но с Шилер е под­ло­жил на ед­но ос­нов­но и про­пи­то с ця­ла­та на­уч­на се­ри­оз­ност про­уч­ва­не на ос­нов­ни­те прин­ци­пи на ме­то­да на ес­тес­т­ве­на­та наука. На 10 яну­ари 1798 го­ди­на той из­п­ра­ща го­рес­по­ме­на­та ста­тия на Шилер, за да я прецени, и на 13 яну­ари съ­об­ща­ва на своя приятел, че има на­ме­ре­ние да раз­ра­бо­ти по­-на­та­тък из­ка­за­ни­те там въз­г­ле­ди в ед­на но­ва статия. Той из­вър­ш­ва та­зи ра­бо­та и ве­че на 17 яну­ари до Шилер прис­ти­га ед­на статия, ко­ято е съ­дър­жа­ла ед­на ха­рак­те­рис­ти­ка на ме­то­ди­те на ес­тес­т­ве­на­та наука. Именно та­зи ста­тия не се на­ми­ра в съ­чи­не­ни­ето на Гьоте. Тя би би­ла без­с­пор­но онази, ко­ято би ни оси­гу­ри­ла на­й-­доб­ри­те опор­ни точки, за да мо­жем да оце­ним ос­нов­ни­те въз­г­ле­ди на Гьоте вър­ху ме­то­да на ес­тес­т­ве­на­та наука. Обаче ние мо­жем да уз­на­ем мислите, ко­ито са би­ли из­ра­зе­ни в нея, от под­роб­но­то пис­мо на Шилер от 19 яну­ари 1798 година, при ко­ето тряб­ва да се взе­ме под вни- мание, че към по­со­че­но­то в та­зи ста­тия на­ми­ра­ме мно­жес­т­во до­ка­за­тел­с­т­ва и до­пъл­не­ния в Гьотевите "Сентенции в проза”* /*Виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54. том на то­ва Гьотево из­да­ние аз казах: за съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би могла да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно позна- ние. Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /Виж Ваймарското из­да­ние на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите. Тя но­си да­та­та 15 яну­ари 1798 го­ди­на и е би­ла из­п­ра­те­на на Шилер на 17 януари. Тя се оказ­ва ка­то про­дъл­же­ние на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Аз взех хо­да на мис­ли­те на ста­ти­ята от ко­рес­понден­ци­ята меж­ду Гьоте и Шилер и го пре­да­дох в спо­ме­на­тия увод стр.ХХХІХ и след. точ­но по начина, кой­то е из­ло­жен в на­ме­ре­на­та се­га статия. По съ­дър­жа­ние ста­ти­ята не при­ба­вя ни­що към мо­ите изложения; обаче тя потвърди във всички точки моя възглед върху гьотевия метод и начин на познание, който аз бях добил от другите работи на Гьоте. /Виж също: Рудолф Щайнер, ПисмаІ, из­да­де­ни

Гьоте раз­ли­ча­ва три ме­то­да на ес­тес­т­во­на­уч­но­то изследване. Тези ме­то­ди по­чи­ват на три раз­лич­ни схва­ща­ния на явленията. Първият метод е общия емпиризъм, кой­то не се из­ди­га над емпиричното явление, над не­пос­ред­с­т­ве­но да­де­ни­те факти. Той спи­ра при отделните явления. Ако об­щи­ят ем­пи­ри­зъм ис­ка да бъ­де последователен, той тряб­ва да ог­ра­ни­чи ця­ла­та си дейност са­мо в това, да опис­ва точ­но във всич­ки под­роб­ност вся­ко явление, с ко­ето се сблъсква, т.е. да при­еме ем­пи­ри­чес­ко­то със­то­яние на нещата. За не го на­ука би би­ло са­мо сбо­рът от всич­ки от­дел­ни опи­са­ния на не­пос­ред­с­т­ве­но да­де­ни­те факти. В срав­не­ние с об­щия ем­пи­ри­зъм рационализмът със­тав­ля­ва след­ва­ща­та по­-вис­ша сте- пен. Той се за­ла­вя с научното явление. Този въз­г­лед не се ог­ра­ни­ча­ва ве­че са­мо в го­ло­то опи­са­ние на явленията, а се стре­ми да ги обяс­ни чрез от­к­ри­ва­не на причините, чрез пос­та­вя­не на хи­по­те­зи и т.н. Това е степента, при ко­ято умът вади заключения от яв­ле­ни­ята за при­чи­ни­те и връзките. Гьоте обяс­ня­ва ка­то ед­нос­т­ран­чи­вос­ти как­то пър­вия та­ка и вто­рия метод. Общият ем­пи­ри­зъм е гру­ба­та ненаучност, за­що­то той ни­ко­га не из­ли­за вън от го­ло­то схва­ща­не на случайностите; напротив ра- ционализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него. Първият не мо­же да се из­диг­не от изо­би­ли­ята на яв­ле­ни­ята до сво­бод­но­то мислене, вто­ри­ят из­губ­ва та­зи пъл­но­та ка­то си­гур­на поч­ва под но­зе­те си и из­па­да в про­из­во­ла на въ­об­ра­же­ни­ето и на су­бек­тив­но­то хрумване. Гьоте уко­ря­ва с на­й-­ос­т­ри ду­ми ма­ни­ята да се свър­з­ва вед­на­га из­во­ди чрез су­бек­тив­ния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, ци­тира­но на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв. 371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблю- дател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обик- новено прибърза ни на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образ и, понятия, даже често пъти само думи”. Предчувствува се, виж­да се съ­що добре, че има са­мо ед­но по­мощ­но средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства? И с право, по­не­же се нуж­да­ят мно­го от тях. "Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”. В сво­ята не­обуз­да­на фан­тас­ти­ка ра­ци­она­лиз­мът тър­си ка­узал­ност /причинност/ там, къ­де­то са­ми­те фак­ти не ни зас­та­вят да я търсим. В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причи- на и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А имен­но страс­т­та на ра­ци­она­лиз­ма при прос­ти

Една дру­га об­ласт на из­с­лед­ва­не­то е онази, къ­де­то от­дел­но­то не­що в сво­ята фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не не се явя­ва ка­то след­с­т­вие на не­що друго, съ­щес­т­ву­ва­що до него, къ­де­то по­ра­ди то­ва ние не го раз­би­ра­ме ка­то взе­ма­ме на по­мощ не­що друго, еднородно. Тук ни се явя­ва ед­на по­ре­ди­ца от се­тив­но въз­п­ри­ема­еми еле­мен­ти на яв­ле­ни­ята ка­то не­пос­ред­с­т­ве­на фор­ма на един еди­нен принцип, и ние тряб­ва да про­ник­нем до то­зи принцип, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем от­дел­но­то явление. В та­зи об­ласт ние не мо­жем да обяс­ним яв­ле­ни­ето ка­то въз­дейс­т­вие отвън, а тряб­ва да го из­ве­дем отвътре. Това, ко­ето по­-ра­но бе­ше оп­ре­де­лящ фактор, се­га е са­мо под­буж­дащ фактор. Докато при пър­ва­та об­ласт аз съм раз­б­рал всичко, ко­га­то съм ус­пял да го счи­там ка­то пос­лед­с­т­вие на не­що друго,

След то­ва в ети­чес­ки­те и ис­то­ри­чес­ки­те на­уки ние има­ме ра­бо­та с иде­ята в по­-тес­ния сми­съл на думата. Етиката и ис­то­ри­ята са иде­ал­ни науки. Тяхната дейс­т­ви­тел­ност са идеите.

На от­дел­на­та на­ука пред­с­тои да об­ра­бо­ти да­де­но­то до там, че да го до­ве­де до пър­вич­но­то явление, до ти­па и до ръ­ко­вод­ни­те идеи в история- та. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, къде- то може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.

Философът е осигурен, за­що­то при­ема от ръ­ка­та на фи­зи­ка не­що по- следно, ко­ето се­га при не­го е не­що първоначално* /*Очерк на ед­на те­ория на цве­то­ве­те 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взе­ма пър­вич­ни­те яв­ле­ния и ги пос­та­вя в за­до­во­ли­тел­на­та идей­на връзка. Ние виждаме, чрез как­во може, в сми­съ­ла на Гьотевия светоглед, да бъ­де за­ме­не­на метафизиката: чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В то­зи сми­съл Гьоте се из­каз­ва ня­кол­кок­рат­но вър­ху от­но­ше­ни­ето на ем­пи­ри­чес­ка­та на­ука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В сво­ите анали Гьоте го­во­ри ня­кол­кок­рат­но за ед­на схе­ма на ес­тес­т­ве­на­та наука. Ако бих­ме има­ли на­ли­це та­зи схе­ма бих­ме ви­де­ли от нея, как той са­ми­ят си е пред­с­та­вял от­но­ше­-