Нередактиран превод

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

ОТПЕЧАТАНО

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

1.УВОД…………………………………………………………….............4

2.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ…...............6

3.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ

ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ……............................................22

4.ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ

СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ…...39

5.ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ

ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ…………….…...........67

6.ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ……………………..............70

7.ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ

ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ………………………....................75

8.ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА…………………….....................77

9.ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО………….........................81

10.ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ

НАЧИН НА МИСЛЕНЕ……….............................................................98

2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД…………..................102

3. СИСТЕМА НА НАУКАТА……………………………................107

"По по­ръч­ка на Шрьоер (Професор Карл Юлиус Шрьоер) в 1803 го­ди­на Йозеф Кюршнер ме по­ка­ни да из­дам в из­гот­вя­не­то от не­го "Германска национална литература" съчиненията на Гьоте вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те на­уки с уво­ди и по­ред­ни обяснения. Шрьоер, кой­то сам бе­ше по­ел за то­зи го­лям сбор­ник от твор­би да из­да­де дра­ми­те на Гьоте, тряб­ва­ше да на­пи­ше един уво­ден пред­го­вор за пър­вия том, кой­то аз издавах.

В то­зи пред­го­вор той обясняваше, как стои Гьоте ка­то по­ет и мис­ли­тел сред но­вия ду­хо­вен живот. Той виж­да­ше в светогледа, кой­то дош­ла­та след Гьоте епо­ха на ес­тес­т­ве­на­та на­ука бе­ше донесла, ед­но па­де­ние от ду­хов­на­та висота, на ко­ято бе­ше сто­ял Гьоте. Задачата, с ко­ято бях на­то­ва­рен чрез из­да­ва­не­то на Гьотевите съ­чи­не­ния вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те на­уки­,бе­ше об­шир­но оха­рак­те­ри­зи­ра­но в то­зи предговор. За ме­не та­зи за­дача включ­ва­ше ед­но обяс­не­ние с ес­тес­т­ве­на­та на­ука от ед­на стана, с це­лия Гьотев све­тог­лед от дру­га страна. Тъй ка­то тряб­ва­ше да из­ля­за пред пуб­лич­нос­т­та с ед­но та­ко­ва обяснение, аз тряб­ва­ше да до­ве­да до един за­вър­шек всичко, ко­ето си бях из­во­ювал до­то­га­ва ка­то светоглед....

Начинът на мислене, кой­то вла­де­еше ес­тес­т­ве­на­та на­ука от на­ча­ло­то на ней­но­то го­ля­мо вли­яние вър­ху ци­ви­ли­за­ци­ята на 19-ти век, ми се сто­ри не­под­хо­дя­ща да се стиг­не до ед­но раз­би­ра­не на онова, към ко­ето Гьоте се бе­ше стре­мил за ес­тес­т­ве­на­та на­ука и го бе­ше пос­тиг­нал до ви­со­ка степен.

Аз виж­дах в Гьоте ед­на личност, ко­ято чрез осо­бе­но­то ду­хов­но отно- шение, в ко­ято тя бе­ше пос­та­ви­ла чо­ве­ка към света, бе­ше съ­що в със­то­яние да вклю­чи при­ро­до­поз­на­ни­ето по един пра­ви­лен на­чин в об­ща­та об­ласт на чо­веш­ко­то творчество. Начинът на мис­ле­не на епохата, в ко­ято аз се бях врастнал, ми се сто­ри под­хо­дящ да раз­ви­ва идеи са­мо вър­ху не­жи­ва­та природа. Аз го счи­тах за без­си­лен да прис­тъ­пи с поз­на­ва­тел­ни­те си­ли към ожи­ве­на­та природа. Казах си, че за да се до­би­ят идеи, ко­ито мо­гат да дос­та­вят поз­на­ния за ор­га­ни­чес­кия свят, е не­об­хо­ди­мо да бъ­дат пър­во ожи­ве­ни са­ми­те по­ня­тия на ума под­хо­дя­щи за не­ор­га­нич­на­та природа. Защото те ми из­г­леж­да­ха мър­т­ви и по­ра­ди то­ва под­хо­дя­щи за схва­ща­не­то са­мо на мъртвото.

Как иде­ите бя­ха ожи­ве­ни в ду­ха на Гьоте, как те бя­ха ста­на­ли ИДЕЙНИТЕ ФОРМИ, то­ва се опи­тах аз да из ло­жа за ед­но обяс­не­ние на Гьотевия въз­г­лед за природата.

Това,което Гьоте бе­ше мис­лил и раз­ра­бо­тил по­от­дел­но вър­ху та­зи или она­зи об­ласт на природознанието, ми се сто­ри от по­-мал­ко зна­че­ние в срав­не­ние с това, ко­ето със­тав­ля­ва­ше централното откритие, ко­ето тряб­ва­ше да му при­пи­ше­. ­Аз виж­дах то­ва от­к­ри­тие във факта, как би тряб­ва­ло да се мис­ли вър­ху ор­га­ни­чес­кия свят, за да се до­бе­рем до него."

Рудолф Щайнер в "Пътят на моя живот" вър­ху из­да­ва­не­то на Гьоте- вите съ­чи­не­ния вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те науки.

На 18 ав­густ 1787 го­ди­на Гьоте пи­са от Италия на Кнебел: "След това, кое- то видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътеше- ствие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”.

Факти, ко­ито пред­с­тав­ля­ва­ха ин­те­рес и стойност са­мо тогава, ко­га­то чо­век при­те­жа­ва го­рес­по­ме­на­та­та теория, а имен­но преш­лен­на­та при­ро­да на че­реп­ни­те кости, бя­ха не­поз­на­ти на по­-с­та­ра­та ес­тес­т­ве­на наука. Всички те­зи преч­ки тряб­ва­ше да бъ­дат отс­т­ра­не­ни от пъ­тя чрез от­дел­ни опитности. Ето за­що те­зи опит­нос­ти не бя­ха ни­ко­га за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откри- тие. Не мо­же да се отрече, че съв­ре­мен­ни­ци­те на Гьоте ра­но или къс­но стиг­на­ха до съ­щи­те наб­лю­де­ния и че мо­же би днес всич­ки те бя­ха би­ли поз­на­ти и без Гьоте. Биха би­ли поз­на­ти стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте. * (* С то­ва съв­сем не ис­ка­ме да ка­же­м,­ че в то­ва от­но­ше­ние Гьоте въ­об­ще не е бил разбран. Напро- тив: в настоящето издание многократно ще използуваме случая да обър- нем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продъл- жители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена ка­то те­зи на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон (стар­ши­ят и младият/, Шелвер, К. Г. Карус, Мерциус и др. при­над­ле­жат към та­зи поредица. Обаче всич­ки те са гра­ди­ли сво­ите сис­те­ми вър­ху ос­но­ва­та на из­ло­же­ни­те в Гьотевите съ­чи­не­ния въз­г­ле­ди и имен­но за тях не мо­жем да кажем, че те би­ха стиг­на­ли

Това е, ко­ето до се­га уче­ни­те са из­пус­на­ли от поглед. Те твър­де чес­то са из­тък­ва­ли пре­ка­ле­но от­дел­ни­те факти, от­к­ри­ти от Гьоте и с то­ва са пре­диз­вик­ва­ли полемика. Вярно е, че чес­то пъ­ти се е об­ръ­ща­ло вни­ма­ние то вър­- ху Гьотевото убеж­де­ние на пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на природата, но не се е взе­ма­ло предвид, че с то­ва се да­ва са­мо ед­на съв­сем странична, има­що мал­ко зна­че­ние ха­рак­те­рис­ти­ка­та на Гьотевите въз­г­ле­ди и че по от­но­ше­ние на на­ука­та за организмите, например, глав­но­то е да се пока- же, от как­во ес­тес­т­во е това, ко­ето за­паз­ва та­зи последователност. Ако тук се на­зо­ве типът, то тряб­ва да се каже, в как­во се със­тои същ­нос­т­та на ти­па в сми­съ­ла на Гьоте.

Важното в ме­та­мор­фо­за­та на рас­те­ни­ето не се със­тои нап­ри­мер в от­к­ри­ва­не­то на от­дел­ни­те факти, че лист, чашка, ко­ро­на и т.н. са тъж­дес­т­ве­ни ор- гани, а във ве­ли­чес­т­ве­но­то мис­лов­но пос­т­ро­ение на ед­но жи­во ця­ло на дейс­т­ву­ва­щи ед­ни през дру­ги фор­ми­ра­щи закони, ко­ето про­из­ти­ча от то­ва и ко­ето пос­т­ро­ение оп­ре­де­ля от се­бе от­дел­ни­те сте­пе­ни на разви- тието. Величието на мисълта, ко­ято след то­ва Гьоте се опит­ва да раз­п­рос­т­ре и вър­ху жи­во­тин­с­кия свят, ми­на­ва ня­ко­му през ума са­мо тогава, ко­га­то той се опит­ва да я ожи­ви в своя дух, ко­га­то се за­ло­ви да я раз- мисли. Тогава той забелязва, че пре­ве­де­на­та в иде­ята при­ро­да на рас­те­ни­ето е са­ма­та тази, ко­ято жи­вее в на­шия дух съ­що та­ка­,как­то в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокой- ство.

Опитвайки се да из­ло­жим в след­ва­що­то по един под­ро­бен на­чин всич­ко по­со­че­но тук, на нас ще ни се раз­к­рие съ­щев­ре­мен­но ис­тин­с­ко­то от­но­ше­ние на Гьотевия въз­г­лед на при­ро­да­та към то­зи на на­ша­та епоха, а имен­но към ево­лю­ци­он­на­та те­ория в мо­дер­на форма.

Когато прос­ле­дим ис­то­ри­ята на раж­да­не­то на Гьотевите мис­ли вър­ху об­ра­зу­ва­не­то на ор­га­низ­ми­те­,т­вър­де лес­но се из­па­да в съм­не­ние вър­ху дя­ла­,кой­то тряб­ва да при­пи­шем на мла­дос­т­та на по­ета­,т.­е­.на вре­ме­то пре­ди не­го­во­то ид­ва­не във Ваймар. Самият Гьоте мис­ле­ше мно­го мал­ко

Когато Гьоте дой­де във Висшето Училище в Лайпциг, там ца­ру­ва­ше в ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те стре­ме­жи на­пъл­но он­зи дух, кой­то е ха­рак­те­рен за го­ля­ма част от 18-то сто­ле­тие и кой­то хвър­ли ця­ла­та на­ука и я раз­къ­са на две крайности, за съ­еди­не­ни­ето на ко­ито не се чув­с­т­ву­ва­ше ни­как­ва нужда. От ед­на­та стра­на сто­еше фи­ло­со­фи­ята на Християн Волф (1679 - 1754 г.), ко­ято се дви­же­ше из­ця­ло в един аб­с­т­рак­тен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.

Философията на Християн Волф не мо­же­ше да на­ме­ри пъ­тя от сфе­ра­та на ней­ни­те об­щи по­ня­тия в цар­с­т­во­то на не­пос­ред­с­т­ве­на­та действител- ност, на ин­ди­ви­ду­ал­но­то съществуване. Там и на­й-­по­нят­ни­те по се­бе си не­ща бя­ха тре­ти­ра­ни с пъл­на подробност. Установяваше се, че вещта е не­що­,ко­ето ня­ма ни­как­во про­ти­во­ре­чие в се­бе си, че има край­ни и без­к­рай­ни ве­щес­т­ва и т.н. Обаче ко­га­то с те­зи об­щи по­ня­тия се прис­тъп­ва­ше към са­ми­те неща, за да се раз­бе­ре тях­но­то дейс­т­вие и живот, при­вър­же­ни­ци­те на та­зи фи­ло­со­фия бя­ха на­пъл­но безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче са­ми­те за­оби­ка­ля­щи ни не­ща бя­ха опи­са­ни приб­ли­зи­тел­но по без­п­рин­ци­пен начин, чис­то по тех­ния вън­шен изглед, спо­ред тех­ни­те външ­ни признаци. Тук сто­яха ед­на сре­щу дру­га ед­на на­ука на принципите, на ко­ято лип­с­ваш жи­во­то съдържание, люб­ве­обил­но­то вдъл­бо­ча­ва­не в не­пос­ред­с­т­ве­на­та действи- телност, и ед­на ли­ше­на от прин­ци­пи наука, на ко­ято лип­с­ва­ше идей­но­то съдържание, без ня­как­ва връз­ка по­меж­ду им, вся­ка ед­на без­п­лод­на за другата. Здравата при­ро­да на Гьоте се чув­с­т­ву­ва­ше от­б­лъс­к­ва­на и от две­те ед­нос­т­ран­чи­вос­ти по ед­на­къв на­чин и в бор­ба­та сре­щу тях у не­го се раз­ви­ха представи, ко­ито по­-къс­но го до­ве­до­ха до он­зи пло­дот­во­рен въз­г­лед за природата, до оно­ва схващане, в ко­ето идеи и опит­ност се вза­им­но ожи­вя­ват във всес­т­ранно про­ник­ва­не и се прев­ръ­ща в ед­но цяло.
Ето за­що у Гьоте се раз­ви пър­во понятието, ко­ето спо­ме­на­ти­те крайнос­ти мо­же­ха да схва­нат най-малкото: понятието за живота. Когато наб­лю­да­ва­ме ед­но жи­во съ­щес­т­во по не­го­ви­те външ­ни явления, то ни пред­с­та­вя мно­жес­т­во подробности, ко­ито се явя­ват ка­то не­го­ви чле­но­ве и органи. Описанието на те­зи членове, на тях­на­та фор­ма­, в­за­им­но поло- жение, го­ле­ми­на и т.н. мо­же да ста­не обект на об­шир­на лекция, на ко­ято се пос­ве­ща­ва­ше вто­ро­то от по­со­че­ни­те от нас направления. Обаче по то­зи на­чин мо­же да бъ­де опи­сан съ­що все­ки ме­ха­ни­чес­ки със­тав от не­ор­га­нич­ни тела.

Забравяше се напълно, че при ор­га­низ­ма тряб­ва пре­ди всич­ко да се дър­жи сметка, че тук външ­но­то яв­ле­ние се вла­дее от един вът­ре­шен прин- цип, че във все­ки ор­ган дейс­т­ву­ва цялото. Външното явление, външ­но­то раз­по­ло­же­ние на чле­но­ве­те един до друг мо­же да бъ­де раз­г­ле­да­но и след раз­ру­ша­ва­не­то на живота, за­що­то то про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва още из­вес­т­но време. Обаче това, ко­ето има­ме пред нас от един мър­тъв организъм, в дейс­т­ви­тел­ност не е ве­че ни­ка­къв организъм. Изчезнал е он­зи принцип, кой­то про­ник­ва всич­ки подробности, всич­ки от­дел­ни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше раз- глеждане. Ние виж­да­ме то­ва ве­че в ед­но пис­мо от вре­ме­то пре­ка­ра­но в Щрасбург, да­ти­ра­но от 14 юли 1770 година, къ­де­то той го­во­ри за ед­на пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хуба- вите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съще- ствена главна част: ЖИВОТЪТ. . ."От съ­щия въз­г­лед са се ро­ди­ли и ду­ми­те от "Фауст":

"Който иска да познае и опише живото,

търси първо духа да прогони;

тогаз в ръката си той има частите,

за жалост! Липсва връзката духовна”.

“Как всичко се във цялото втъкава,

А в "Сатир":

“Как в нищото избликва нещото първично

И на светлината силата в нощта прозвуча,

Прониква дълбините на всички същества,

За да покълне прилив на желание,

Разтвориха се елементите

И се разляха главно едни в други,

Всичко проникващи, всепроникнати”.

Той си пред­с­та­вя то­ва съ­щес­т­во така, че то е под­ло­же­но във вре­ме­то на пос­то­ян­ни промени, но във всич­ки сте­пе­ни на про­ме­ни­те се про­явя­ва ви­наги са­мо ЕДНО същество, ко­ето се ут­вър­ж­да­ва ка­то трайното, пос­то­ян­но­то в промените. В "Сатирос" се казва:

“Вървеше движейки се ту нагоре, ту надолу

Единното и вечно цяло нещо,

Променящо се постоянно, все същото оставащо”.

Нека срав­ним с гор­но­то това, ко­ето Гьоте е на­пи­сал в 1807 го­ди­на ка­то увод към сво­ето уче­ние на метаморфозите: "Но когато разгледаме всич- ки форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не то­ва ко­ле­ба­ещо се той про­ти­во­пос­та­вя там иде­ята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” ка­то не­що постоянно. От го­ре­ци­ти­ра­но­то мяс­то от "Сати- рос" яс­но мо­же да се види, че ос­но­ва­та на ми­съл­та за ме­та­мор­фо­зи­те­,мор­фо­ло­ги­чес­ка­та ми­съл се е ро­ди­ла у Гьоте още пре­ди не­го­во­то ид­ва­не във Ваймар.

Обаче това, ко­ето тряб­ва да запомним, е, че той си пред­с­та­вя иде­ята за жи­во­то съ­щес­т­во не при­ло­же­на към един от­де­лен организъм, но че ця­ла­та все­ле­на е ед­но та­ко­ва жи­во същество. Произходът на то­ва схва­ща­не тряб­ва да се тър­си раз­би­ра се в ра­бо­ти­те на ал­хи­ми­ята за­ед­но с гос­по­жи­ца фон Клетенберг и в че­те­не­то на Теофрастус Парапелзус след сво­ето зав­ръ­ща­не от Лайпциг (1768/69г.)

Проявяваше се стре­меж да се до­ло­ви чрез ня­ка­къв опит он­зи прин­цип про­ник­ващ ця­ла­та вселена, да бъ­де той изоб­ра­зен в ня­как­во вещество. 1) Обаче то­зи кло­нящ към мистичното на­чин на раз­г­леж­да­не све­та състав­ля­ва са­мо един пре­хо­ден епи­зод в раз­ви­ти­ето на Гьоте и ско­ро отс­тъп­ва на ед­на по­-з­д­ра­ва и по­-­обек­тив­на фор­ма на мислене. Възгле- дът за ця­ла­та все­ле­на ка­то един ве­лик организъм, как­то го на­ме­рих­ме за­гат­нат по­-го­ре в ци­та­ти­те от "Фауст" и "Сатирос", ос­та­ва оба­че да съ­щес­т­ву­ва до вре­ме­то око­ло 1870 година, как­то ще ви­дим по-късно, къ­де­то Духът къс­но от ста­ти­ята "Природа". Ние го сре­ща­ме още вед­нъж

“В вълните на живота, в буря на делата,

Кипя нагоре аз, надолу

Тъча нататък и насам!

Рождение и гроб,

Море на вечността,

Тъкане непрестанно,

Един пламтящ живот”.

През вре­ме ко­га­то в Гьотевия дух се раз­ви­ва­ха та­ки­ва оп­ре­де­ле­ни въз- гледи, в Щрасбург в ръ­це­те му по­пад­на ед­на книга, ко­ято ис­ка­ше да пред­ста­ви един светоглед, кой­то бе­ше точ­но про­ти­во­по­ло­жен на него- вия. Това бе­ше кни­га­та на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и ис­ти­на­,част III, книга11). Докато до то­га­ва тряб­ва­ше да уко­ря­ва са­мо обстоятелството, че жи­вия ор­га­ни­зъм се ОПИСВАШЕ ка­то ед­но ме­ха­ни­чес­ко съ­че­та­ние на от­дел­ни­те неща, в ли­це­то на Холбах, той се за­поз­на с един философ, кой­то дейс­т­ви­тел­но СЧИТАШЕ жи­вия ор­га­ни­зъм ка­то един механизъм. Това, ко­ето в пър­вия слу­чай про­из­хож­да­ше от ед­на нес­по­соб­ност да бъ­де поз­нат жи­вотът в не­го­вия корен, тук то до­ве­де до ед­на дог­ма уби­ва­ща живота. Върху то­ва Гьоте каз­ва в "Поезия и исти- на": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действи- телно би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се ма- терия. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че дви- жена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В то­ва схва­ща­не Гьоте не мо­жа да на­ме­ри ни­що ос­вен "движена материя" и про­ти­во­по­лож­но на то­ва се об­ра­зу­ва­ха не­го­ви­те по­ня­тия за при­ро­да­та все по-ясно.

Ние ги на­ми­ра­ме свър­за­но пред­с­та­ве­ни в не­го­ва­та ста­тия "Природа", ко­ято е би­ла пи­са­на око­ло 1780 го­ди­на­.Тъй ка­то в та­зи ста­тия са съб­ра­ни всич­ки мис­ли на Гьоте вър­ху природата, ко­ито до­се­га по­со­чих­ме са­мо разпръснато, тя до­би­ва осо­бе­но го­ля­мо значение. Идеята за ед­но същество, ко­ето е об­х­ва­на­то в пос­то­ян­но из­ме­не­ние и при то­ва ви­на­ги ос­та­ва тъждествено, сре­ща­ме тук в та­зи статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.

Видяхме, че още пре­ди не­го­во­то ид­ва­не във Ваймар Гьоте бе­ше със­та­вил оп­ре­де­ле­но по­ня­тие за един организъм. Защото въп­ре­ки че спо­ме­на­та­та ста­тия "ПРИРОДАТА се е ро­ди­ла дъл­го вре­ме след то­ва идване, тя все пак съ­дър­жа в по­-го­ля­ма­та си част пре­диш­ни­те въз­г­ле­ди на Гьоте. Той не бе­ше при­ло­жил още то­ва по­ня­тие към оп­ре­де­лен род при­род­ни обекти, към от­дел­ни същества. За то­ва бе­ше не­об­хо­дим кон­к­рет­ния свят на жи­ви­те същес­т­ва в не­пос­ред­с­т­ве­на действителност. Преминалият през чо­веш­кия дух от­б­ля­сък на при­ро­да­та съв­сем не бе­ше елементът, кой­то мо­же­ше да под­бу­ди Гьоте. Разговорите вър­ху бо­та­ни­ка­та при двор­цо­вия съ­вет­ник Лудвиг в Лайпциг ос­та­на­ха съ­що та­ка без по­-дъл­бо­ко въздействие, как­то и раз­го­во­ри­те на ма­са­та с ме­ди­цин­с­ки­те при­яте­ли в Щрасбург. По от­но­ше­ние на на­уч­ни­те из­с­лед­ва­ния Гьоте ни се явя­ва на­пъл­но как­то ли­ше­ния от све­жес­т­та на пър­вич­но­то наб­лю­де­ние на при­ро­да­та Фауст, кой­то из­ра­зя­ва своя коп­неж към та­зи све­жест с думите:

“ О! Да можех на планински върхове

Да мина в твойта /на Луната/ мила светлина,

Да летя в пещери планински духовете,

В ливади да тъка в сумрака твой!”

Като ед­но из­пъл­не­ние на то­зи коп­неж се явя­ва за нас, ко­га­то при не­го­во­то вли­за­не във Ваймар му се уда­ва "Да замени стайния и градски въздух с полската, горската и градинска атмосфера”*."(* Естествени на­уки I,стр. 64.)

Като не­пос­ред­с­т­ве­на под­бу­да за изу­ча­ва­не­то на рас­те­ни­ята тряб­ва да счи­та­ме за вни­ма­ни­ето на по­ета с по­саж­да­не­то на рас­те­ния в по­да­ре­на­та му от хер­цог Карл Август градина. Приемането на та­зи гра­ди­на от стра­на на Гьоте ста­на на 21 ап­рил 1776 го­ди­на и из­да­де­ни­ят от Кайл "Днев-

От се­га на­та­тък по­етът не на­пус­ка ве­че цар­с­т­во­то на растенията. Още мно­го по­-ра­но той тряб­ва да е прочел съ­чи­не­ни­ята на Лине. За за­поз­на­ва­не­то с те­зи съ­чи­не­ния ние на­уча­ва­ме от пис­ма­та до гос­по­жа фон Щайн в 1782 година.

Стремежите на Лине бя­ха да дос­та­ви ед­на сис­те­ма­тич­на прег­лед­ност в поз­на­ни­ето на растенията. Трябваше да бъ­де на­ме­ре­но оп­ре­де­ле­но ре- дуване, оп­ре­де­ле­на поредица, в ко­ято вся­ко рас­те­ние да стои на оп­ре­де­ле­но място, та­ка що­то във все­ки мо­мент то да мо­же лес­но да се намери, за да има чо­век въ­об­ще ед­но сред­с­т­во за ори­ен­ти­ра­не в без­г­ра­нич­но­то мно­жес­т­во на подробностите. За та­зи цел жи­ви­те съ­щес­т­ва тряб­ва­ше да бъ­дат из­с­лед­ва­ни по сте­пен­та на тях­но­то род­с­т­во и да бъ­дат съ­от­вет­но съб­ра­ни в групи. Тъй ка­то при то­ва се ка­са­еше пре­ди всич­ко за да бъ­де поз­на­то вся­ко ед­но рас­тение по­-ле­сен на­чи­н,а съ­що и не­го­во­то мяс­то в сис­те­ма­та лес­но да се намери, тряб­ва­ше да се дър­жи смет­ка осо­бе­но за оне­зи признаци, ко­ито раз­ли­ча­ват рас­те­ни­ята ед­ни от други. За да се нап­ра­ви не­въз­мож­но смес­ва­не­то на ед­но рас­те­ние с друго, тър­се­ха се пре­дим­но те­зи раз­ли­ча­ва­щи признаци.

При то­ва Лине и не­го­ви­те уче­ни­ци счи­та­ха ка­то ха­рак­тер­ни външ­ни­те признаци, големина, брой и по­ло­же­ние на от­дел­ни­те органи. По то­зи на­чин рас­те­ни­ята бя­ха под­ре­де­ни в поредица, но така, как­то би­ха мог­ли да бъ­дат под­ре­де­ни и из­вес­тен брой не­ор­га­ни­чес­ки тела: по признаци, които са взети от външния изглед, а не от вътрешната природа нао растението. Те се явя­ват външ­но под­ре­де­ни ед­но до друго, без вътреш- на, не­об­хо­ди­ма връзка. При важ­но­то понятие, ко­ето Гьоте има­ше за при­ро­да­та на ед­но жи­во същество, то­зи на­чин на раз­г­леж­да­не не мо­же­ше да го задоволи. Тук ни­къ­де не се из­с­лед­ва­ше същ­нос­т­та на растение- то. Гьоте тряб­ва­ше да си за­да­де въпроса: в какво се състои онова “не-

Той тряб­ва­ше по­-на­та­тък да признае, че то­ва НЕЩО се про­явя­ва ед­нак­во във всич­ки растения. И въп­ре­ки то­ва на­ли­це бе­ше без­к­рай­но­то раз­ли­чие на от­дел­ни­те същества, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де обяснено. Как става, че оно­ва един­но не­що се явя­ва в тол­ко­ва раз­но­об­раз­ни форми? Тези бя­ха не­съм­не­но въпросите, ко­ито Гьоте си за­да­де при че­те­не­то на съ­чи­не­ни­ята на Лине, за­що­то той сам каз­ва за се­бе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, спо- ред най-вътрешната нужда на моето същество, да се стреми към съе- динение” *.(* Естествени Науки, стр.68.)

Приблизително по съ­що­то време, как­то пър­во­то за­поз­на­ва­не с Лине, ста­ва и за­поз­на­ва­не­то с бо­та­ни­чес­ки­те стре­ме­жи на Русо. На 16 юни 1782 го­ди­на Гьоте пи­ше на Карл Август: “В съчиненията на Русо се на- мират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама. Това е наистина един образец, как трябва да се преподава и едно допълнение на неговото съчинение “Емил”. Ето защо използувам случая да препо- ръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стре- межите на Русо в об­лас­т­та на бо­та­ни­ка­та нап­ра­ви­ха дъл­бо­ко впе­чат­ле­ния на Гьоте. Изтъкването на но­мен­к­ла­ту­ра­та про­из­хож­да от същ­нос­т­та на рас­те­ни­ята и от­го­ва­ря­ща на та­зи същност, раз­г­леж­да­не­то на рас­те­ни­ето за­ра­ди са­мо­то него, не­за­ви­си­мо от всич­ки прин­ци­пи на полезност, ко­ито сре­ща­ме у Русо, всич­ко то­ва бе­ше съв­сем в сми­съ­ла на Гьоте. И два­ма­та съ­що има­ха об­що това, че бя­ха стиг­на­ли до изу­ча­ва­не на рас­те­ни­ята не чрез няка­къв спе­ци­ален на­учен стремеж, а чрез об­що­чо­веш­ки­те мотиви. Същият ин­те­рес ги об­вър­з­ва­ше към съ­щия обект.

Следващите под­роб­ни наб­лю­де­ния на рас­ти­тел­ния свят се па­дат в 1784 го­ди­на­.Вил­хелм Фрайхер фон Глайхен, на­ре­чен Русвурм, бе­ше из­дал то­га­ва два тру­да­,ко­ито се за­ни­ма­ва­ха с изу­ча­ва­не на предмета, кой­то жи­во ин­те­ре­су­ва­ше Гьоте: най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"* /* Нюрнберг 1764 г.съотв. 1777-1781 г./. И две­те кни­ги раз­г­леж­да­ха про­це­си­те на оп­лож­да­не­то при растенията. Цветният прашец, ти­чин­ки­те и бли­зал­це­то бя­ха гриж­ли­во из­с­лед­ва­ни и от­к­ри­ти­те при то­ва про­це­си пред­с­та­ве­ни в доб­ре из­пъл­не­на картини. Тези из­с­лед­ва­ния нап­ра­ви се­га Гьоте на свой ред.

На 12 яну­ари 1785 го­ди­на той пи­ше на гос­по­жа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През съ­ща­та про­лет бе про­уче­на и при­ро­да­та на семето, как­то ни по­каз­ва то­ва ед­но пис­мо до Кнебел от 2 ап­рил 1785 г.: "Аз размислих материята на

семето, доколкото достигат моите опитности”. При всич­ки те­зи из­с­лед­ва­ния у Гьоте ста­ва ду­ма за не­що отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За то­ва той съ­об­ща­ва на 8 ап­рил 1785 го­ди­на на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”.

Също и из­ра­зът ком­би­на­ции до­каз­ва тук, че Гьоте се ста­рае да си на­ри­су­ва мис­ле­но ед­на кар­ти­на за про­це­си­те в рас­ти­тел­ния свят.

Изучаването на бо­та­ни­ка­та се приб­ли­жа­ва­ше бър­зо до оп­ре­де­ле­на­та цел. Естествено при то­ва тряб­ва да по мислим, че в 1784 го­ди­на Гьоте бе­ше от­к­рил ве­че меж­ду­че­люс­т­на­та кос­т,­ за ко­ето под­роб­но ще го­во­рим по­-на­та­тъ­к,и че с то­ва той бе­ше зна­чи­тел­но приб­ли­жил да тайната, как пос­тъп­ва при­ро­да­та при об­ра­зу­ва­не­то на ед­но ор­га­ни­чес­ко същество. По-нататък тряб­ва да по­мис­лим също, че пър­ва­та част от кни­га­та на Хердер "Идеи към философията на историята" бе­ше за­вър­ше­на в 1784 го­ди­на и че то­га­ва е има­ло мно­го чес­ти раз­го­во­ри меж­ду Гьоте и Хердер вър­ху пред­ме­ти на природата. Така гос­по­жа фон Щайн съ­об­ща­ва на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер из- тъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни...Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през него- вата представа е извънредно интересно”. От то­ва ние виж­да­ме от как­во ес­тес­т­во е бил Гьотевият ин­те­рес към ве­ли­ки­те въп­ро­си на на­ука­та по оно­ва време. Ето за­що за нас тряб­ва да бъ­де съв­сем обяс­ни­мо оно­ва раз­миш­ле­ние вър­ху при­ро­да­та на рас­те­ни­ето и комбинациите, ко­ито той пра­ви вър­ху то­ва през про­лет­та на 1785 година. Към сре­да­та на ап­рил през та­зи го­ди­на той оти­ва в Белведере, яв­но за да раз­ре­ши сво­ите съм­не­ния и въпроси, и на 15 май съ­об­ща­ва на гос­по­жа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действува и моята тиха радост е неизразима”. Малко пре­ди то­ва той да­же ис­ка да на­пи­ше един ма­лък бо­та­ни­чес­ки тракт за Кнебел, за да го спе­че­ли за та­зи на­ука­*­.­/­*­”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 ап­рил 1785 г./. Ботани- ката та­ка мно­го го привлича, че не­го­во­то пъ­ту­ва­не за Карлсбад, ко­ето пред­п­ри­ема на 20 юни 1785 година, за да пре­ка­ра там лятото, се прев­ръ­ща в ед­но из­с­ле­до­ва­тел­с­ко пътуване. Кнебел го придружава.

Близо до Йена те сре­щат един 17 го­ди­шен младеж, Дитрих, чи­ято оло­ве­на ку­тия показваше, че той то­ку­-що се зав­ръ­ща от ед­на бо­та­ни­чес­ка екскурзия. Върху то­ва ин­те­рес­но пъ­ту­ва­не на­уча­ва­ме по­-го­ле­ми под­роб­нос­ти от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от ня­кои съ­об­ще­ния на Кон от Браслау, кой­то е мо­жал да взе­ме съ­щи­те от един ръ­ко­пис на Дитрих. В Карлсбад чес­то пъ­ти раз­го­во­ри­те вър­-
ху бо­та­ни­ка­та са би­ли ед­но при­ят­но занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се пос­ве­ща­ва с по­-го­ля­ма енер­гия на изу­ча­ва­не­то на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, ко­га­то той са­ми­ят е наб­лю­да­вал и мис­лил много, Лине ста­ва по­-по­ле­зен за не го и на­ми­ра при ос­вет­ле­ние вър­ху мно­го подробности, ко­ито му по­ма­гат да нап­ред­не в сво­ите комбина- ции. На 9 но­ем­в­ри 1785 го­ди­на той съ­об­ща­ва на гос­по­жа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През вре­ме на те­зи про­уч­ва­ния на не­го му ста­ва все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на расти- телните индивиди, тази основна форма ме стана самата тя все по-на- гледна, той поз­на по-нататък, че в тази основна форма притежава спо- собността за неограниченото изменение, чрез което се създава многооб- разието от единството. На 9 юли 1786 го­ди­на той пи­ше на гос­по­жа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега пре­ди всич­ко се ка­са­еше за това, не про­ме­ня­що се, постоянното, она­зи пър­вич­на фор­ма с ко­ято при­ро­да­та един вид играе, да до­бие по­от­дел­но един плас­ти­чен образ.

За цел­та бе­ше не­об­хо­дим един случай, кой­то да поз­во­ли от­де­ля­не­то на оно­ва непроменливо, трай­но в рас­ти­тел­на­та фор­ма от из­ме­ня­що­то се, непостоянното. За наб­лю­де­ния от то­зи род Гьоте бе­ше про­учил до то­га­ва са­мо ед­на мал­ка област.

Той тряб­ва­ше да наб­лю­да­ва ед­но и съ­що рас­те­ние при раз­лич­ни ус­ло­вия и вли­яния за­що­то са­мо по то­зи на­чин из­ме­ня­що­то се из­пък­ва по-добре. Това по­-мал­ко из­пък­ва при рас­те­ни­ята от раз­лич­ни­те ви­до­ве­.Всич­ко то­ва до­не­се щас­т­ли­во­то пъ­ту­ва­не в Италия, ко­ето той нап­ра­ви тръг­вай­ки от Карлсбад на 3 септември. Още при фло­ра­та на Алпите той нап­ра­ви ня­кои наблюдения. Тук той на­ме­ри не са­мо нови, не­виж­да­ни още от не­го растения, а и такива, ко­ито ве­че познаваше, но измемени. “Докато в по-дълбоките, в по-ниските места клоните и стеблото бяха по-мощни и по-тлъсти, очите разположени по-близо едни до други и листата бяха широки, по-високо в планината клоните и стеблото ставаха по-нежни, очите се отдалечаваха едни от други, така щото имаше по-го- лямо разстояние между възлите и листата се образуваха по-копиеоб- разни. Аз забелязах това при една върба и при една генциана и се убе-
дих, че това не бяха различни видове. Също и при езерото Валхен забе- лязах по-дълги и по-тънки метли отколкото в ниските места”. */*Пъту- ване в Италия, 8 сеп­тем­в­ри 1786 г.). Подобни наб­лю­де­ния се повтаряха. При мо­ре­то във Венеция той от­к­ри­ва рас­те­ни­я­,ко­ито му по­каз­ва­ха свойства, ко­ито мо­же­ше да им да­де са­мо сол­та съ­дър­жа­ща се в пе­съч­ли­ви­те почви, по­ве­че оба­че со­ле­ни­ят въздух. Той на­ми­ра там ед­но расте- ние, ко­ето му из­г­леж­да­ше ка­то на­шия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутий- ки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.* /*Пътуване в Италия,8 сеп­тем­в­ри 1786 г./

Тук Гьоте ви­дя всич­ки външ­ни приз­на­ци на растението, всичко, ко­ето при­над­ле­же­ше на външ­ния изглед, непостоянно, променливо. От то­ва той из­ва­ди заключението, че сле­до­ва­тел­но същ­нос­т­та на рас­те­ни­ето не се на­ми­ра в те­зи свойства, а тряб­ва да се тър­си по-дълбоко. От по­доб­ни наблюдения, как­то Гьоте тук, из­хо­ди и Дарвин, ко­га­то той из­ка­за сво­ето съм­не­ние вър­ху пос­то­ян­с­т­во­то на външ­ни­те фор­ми на ро­да и на вида. Обаче резултатите, ко­ито два­ма­та из­в­ля­ко­ха от това, са съ­вър­ше­но раз- лични. Докато Дарвин счи­та­ше същ­нос­т­та на ор­га­низ­ма ве­че за из­чер­па­на в по­со­че­ни­те свойс­т­ва и от из­мен­чи­вос­т­та ва­ди заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да раз­вие то­ва пос­лед­но­то ста­ва цел на Гьоте, до­ка­то стре­ме­жи­те на Дар- вин са на со­че­ни към това, да из­с­лед­ва и опи­ше при­чи­ни­те на по­со­че­на­та изменчивост.

И две­те фор­ми на раз­г­леж­да­не са не­об­хо­ди­ми и се до­пъл­ват ед­на друга. Ще се сгре­ши напълно, ако се счита, че ве­ли­чи­ето на Гьоте в ор­га­нич­на­та на­ука се със­тои в това, че той е бил са­мо един пред­шес­т­ве­ник на Дарвин. Неговият на­чин на раз­г­леж­да­не не­ща­та е мно­го по-широк; той обхваща две страни: 1/ напротив, с това и се създава една сигурна осно- ва: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското би- тие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ вза- имодействието на организма и на неорганичната природа и на органи- змите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.

Дарвин е раз­вил са­мо пос­лед­на­та стра­на на на­ука­та за организмите. Следователно не мо­же да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на по- следните. Тя на­соч­ва пог­ле­да са­мо вър­ху оне­зи факти, ко­ито да­ват

Тази същ­ност на­ми­ра­ме имен­но в иде­ите на Гьоте. Онзи, кой­то е въ­оръ­жен с раз­би­ра­не за та­зи същност, той пър­во ще бъ­де в със­то­яние да разбере, за­що ор­га­низ­ми­те от­го­ва­рят (реагират) на оп­ре­де­ле­ни ус­ло­вия имен­но по един такъв, а съв­сем не по друг начин. Само та­къв чо­век ще бъ­де в със­то­яние да си със­та­ви пра­вил­ни пред­с­та­ви вър­ху из­мен­чи­вос­т­та на външ­ни­те фор­ми на ор­га­низ­ми­те и вър­ху свър­за­ни­те с то­ва за­ко­ни на прис­по­соб­ле­ни­ето и на бор­ба­та за съ­щес­т­ву­ва­не.* /* Ненужно е да се каже, че с то­ва съв­сем не се съм­ня­ва­ме в мо­дер­на­та те­ория за про­из­хо­да или че с то­ва ней­ни­те твър­де­ния тряб­ва да бъ­дат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.

Мисълта за пра­рас­те­ни­ето (пър­вич­но­то растение) се офор­мя все по-определено, все по­-­яс­но в ду­ха на Гьоте. В Ботаническата гра­ди­на в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), къ­де­то той се дви­жи меж­ду ед­на чуж­да не­му растителност, в не­го “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 но­ем­в­ри 1786 го­ди­на той пи­ше на Кнебел: “Моите скром- ни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече на- правих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 фев­ру­ари 1787 го­ди­на * (*Пътуване в Италия,27.09.1786 г./ той пи­ше в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудеса- та, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от
нещо просто”. На 25 март той мо­ли да ка­жат на Хердер, че ве­че е го­тов с прарастението. На 17 ап­рил * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пи­ше в Палермо и за­пис­ва за пра­рас­те­ни­ето думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”. Той има пред­вид ком­п­лек­са от за­ко­ни­те на формирането, кой­то ор­га­ни­зи­ра растението, пра­ви от не­го това, ко­ето то е, и чрез ко­ето при оп­ре­де­лен обект на при­ро­да­та ние сти­га­ме до мисълта: това е едно растение - това е прарастението.

Като та­ко­ва то е не­що идейно, ко­ето мо­же да бъ­де за­дър­жа­но са­мо в ми­съл­та­; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външ­на фор­ма не е не­що ско­ва­но с он­зи ком­п­лекс от фор­ми­ра­щи закони, про­из­хож­дат по не­об­хо­ди­мост от него. Когато сме схва­на­ли те­зи фор­ми­ра­щи закони, то­зи пър­во­об­раз на расте- нието, ние сме за­дър­жа­ли в иде­ята това, ко­ето при­ро­да­та пос­та­вя ня­как­си на ос­но­ва­та на все­ки от­де­лен рас­ти­те­лен ин­ди­вид и от кой­то пос­лед­с­т­вие съ­щия и пра­вим той да се ро­ди от него.

Даже ние мо­жем да из­мис­лим рас­ти­тел­ни фор­ми съ­об­раз­но то­зи закон, ко­ито да след­ват по не­об­хо­ди­мост от същ­нос­т­та на рас­те­ни­ето и би­ха мог­ли да съществуват, ако би­ха нас­тъ­пи­ли не­об­хо­ди­ми­те за то­ва усло- вия. По то­зи на­чин Гьоте се стре­ми да си изоб­ра­зи ду­хом това, ко­ето при­ро­да­та из­вър­ш­ва при об­ра­зу­ва­не­то на ней­ни­те същества. Той пи­ше на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението ста- ва най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо.

Тук из­пък­ва още ед­на дру­га раз­ли­ка на Гьотевото схва­ща­не от Дарвино- вото, а имен­но ко­га­то се взе­ме предвид, как се зас­тъп­ва Дарвиновото схва­ща­не */*Тук ние има­ме по­-мал­ко пред­вид ево­лю­ци­он­на­та те­ория на оне­зи природоизследователи, ко­ито сто­ят на поч­ва­та на се­тив­ния емпиризъм, а нап­ро­тив те­оре­тич­ни­те основи, принципите, ко­ито са би­ли пос­та­ве­ни на ос­но­ви­те на Дарвинизма. Преди всич­ко Йенската Школа на­че­ло с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намира- ло несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно раз- витие. Това пос­лед­но­то приема, че външ­ни­те ус­ло­вия дейс­т­ву­ват ка­то

При Гьоте от­дел­ни­те из­ме­не­ния са про­ява на организма, кой­то при­те­жа­ва при се­бе си спо­соб­нос­т­та да при­еме раз­но­об­раз­ни­те фор­ми и в оп­ре­де­лен слу­чай при­ема она­зи форма, ко­ято е на­й-­съ­от­ветс­т­ву­ва­ща на ус­ло­ви­ята на външ­ния свят, ко­ито го заобикалят. Тези външ­ни ус­ло­вия са са­мо по­вод вът­реш­ни­те фор­ми­ра­щи си­ли да се изя­вят по един оп­ре­де­лен начин. Единствено те­зи пос­лед­ни­те са със­тав­ни­ят принцип, твор­чес­ки­ят прин­цип в растението. Ето за­що на 6 сеп­тем­в­ри 1787 го­ди­на­+­/­+Пъ­ту­ва­не в Италия) Гьоте го на­ри­ча съ­що ev xainay /ед­но и всичко/ на рас­ти­тел­ния свят.

А ко­га­то се­га прис­тъ­пим към то­ва пър­вич­но растение, вър­ху не­го мо­жем да ка­жем следното. Живият ор­га­ни­зъм е ед­но за­вър­ше­но в се­бе си цяло, ко­ето съз­да­ва сво­ите със­то­яния от се­бе си. Както в раз­по­ло­же­ни­ето един до друг на чле­но­ве­те та­ка и в ре­ду­ва­не­то по вре­ме на със­то­яни­ята на ед­но жи­во съ­щес­т­во съ­щес­т­ву­ва ед­но взаимоотношение, ко­ето ни се явя­ва обус­ло­ве­но от дос­тъп­ни­те за се­ти­ва­та свойс­т­ва на членовете, на частите, ни­то от ме­ха­нич­но­-п­ри­чин­на­та обус­ло­ве­ност на по­-къс­но­то от по-ранното, а ко­ето се вла­дее от един по­-висш принцип, сто­ящ над час­ти­те и състоянията. Самата при­ро­да на ця­ло­то обуславя, що­то оп­ре­де­ле­но със­то­яние да се яви първо, дру­го ня­кое последно; а също и редува- нето на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишно- то е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в дру- го, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие.

В рас­те­ни­ето та­зи обус­ло­ве­ност на вся­ка от­дел­на част от ця­ло­то се явя­ва дотолкова, до­кол­ко­то всич­ки ор­га­ни са ус­т­ро­ени от ед­на ос­нов­на форма. На 17 май 1787 го­ди­на Гьоте пи­ше та­зи ми­съл на Хердер с ду- мите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е ви- наги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при жи­вот­но­то он­зи по­-висш принцип, кой­то вла­дее вся­ка от­дел­на част, зас­та­ва пред нас кон­к­рет­но ка­то оно­ва нещо, ко­ето дви­жи органите, упот­ре­бя­ва ги съ­об­раз­но сво­ите нуж­ди и т.н., рас­те­ни­ето е още ли­ше­но от един та­къв действи- телен жиз­нен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде про-

Но съ­що та­ка и един­с­т­во­то на стро­ежа на всич­ки лис­та се по­ка­за ско­ро дос­та­тъч­но нагледно. Наред с дру­ги при­ме­ри Гьоте от­к­ри в то­ва от­но­ше­ние осо­бе­но при прес­ния ко­пър раз­ли­ка­та меж­ду дол­ни­те и гор­ни­те лис­та­,ко­ито оба­че въп­ре­ки то­ва бя­ха един и същ орган. На 25 март */* Пътуване в Италия/ той мо­ли да съ­об­щят на Хердер, че не­го­во­то уче­ние за ко­ти­ле­до­ни­те /семеделите/ е та­ка сублимирано, че труд­но би мог­ло да се оти­де по-далече. Трябваше да се нап­ра­ви още ед­на мал­ка крачка, за да се от­к­ри­е­,че и цвет­ни­те листенца, ти­чин­ки­те и бли­зал­це­то са съ­що ме­та­мор­фо­зи­ра­ни листа. До то­ва мо­жа­ха да до­ве­дат из­с­лед­ва­ни­ята на ан­г­лийс­кия бо­та­ник Хил, кой­то по оно­ва вре­ме бя­ха об­що­из­вес­т­ни и има­ха за обект прев­ръ­ща­не­то на от­дел­ни­те цвет­ни ор­га­ни в други. Когато силите, ко­ито ор­га­ни­зи­рат съ­щес­т­во­то на растението, се явя­ват в дейс­т­ви­тел­но­то съществуване, те при­емат ре­ди­ца прос­т­ран­с­т­ве­ни форми. Сега ста­ва ве­че въп­рос за жи­во­то понятие, ко­ето свър­з­ва на­зад и нап­ред те­зи форми.

Когато раз­г­леж­да­ме уче­ни­ето за ме­та­мор­фо­зи­те на Гьоте, как­то го има­ме от 1790 година, ние на­ми­ра­ме в него, че то­ва по­ня­тие у Гьоте е по­ня­ти­ето за сме­ня­ва­що­то се раз­ши­ре­ние и свиване. В се­ме­то фор­ма­та на рас­те­ни­ето е на­й-м­но­го сви­та /концентрирана/. По-нататък с лис­та­та
след­ва пър­во­то разгръщане, раз­ши­ре­ние на фор­ми­ра­щи­те сили. Това, ко­ето в се­ме­то е кон­цен­т­ри­ра­но в ед­на точка, в лис­та­та то се явя­ва раз­гър­на­то в пространството. В чаш­ка­та си­ли­те от­но­во се сви­ват в ед­на осо­ва точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под ко­ро­на тряб­ва да се раз­би­рат вен­че­лис­че­та­та на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ен­те­ле­хич­ни­ят принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние мо­жем да прос­ле­дим приб­ли­зи­тел­но всич­ки под­роб­нос­ти на ми­съл­та за ме­та­мор­фо­за­та до пос­лед­но­то прев­ръ­ща­не в из­ляз­ла­та в 1790 го­ди­на статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че та­зи ко­ре­ня­ща се дъл­бо­ко в ду­ха на Гьоте ми­съл е би­ла свър­за­на още в Италия с по­ня­ти­ето за об­ра­зу­ва­не­то на растението. Тъй ка­то съ­дър­жа­ни­ето на та­зи ми­съл е обус­ло­ве­но­то от фор­ми­ра­щи­те си­ли по­-го­ля­мо или по­-мал­ко раз­г­ръ­ща­не в пространството.

Следователно то се със­тои в то­ва­,ко­ето у рас­те­ни­ето не­пос­ред­с­т­ве­но се по­каз­ва на очи­те­,то­ва съ­дър­жа ние ще се ро­ди най-лесно, ко­га­то се за­ло­вим да на­ри­су­ва­ме рас­те­ни­ето съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте на­ме­ри един ко­рен ка­рам­фил по­до­бен на букет, кой­то му по­ка­за осо­бе­но яс­но метаморфозата. Върху то­ва той пи­ше сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”. Може би по­доб­ни ри­сун­ки са би­ли още чес­то пъ­ти пра­ве­ни и то­ва е мог­ло да до­ве­де до въп­рос­но­то понятие.

През сеп­тем­в­ри 1787 го­ди­на при сво­ето вто­ро пре­би­ва­ва­не в Рим Гьоте из­на­ся на своя при­ятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване). ПОСТОЯННО СЕ ЗАПИСВА, кол­ко да­ле­че са стигналите. От то­ва мяс­то и от ня­кои дру­ги из­каз­ва­ния на Гьоте се явя­ва ка­то вероятно, че и на­пис­ва­не­то на уче­ни­ето за ме­та­мор­фо­за­та по­не в не­го­ва­та афо­рис­тич­на фор­ма е ста­на­ло в Италия. Той каз­ва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.

Сега не е ни­ка­къв въпрос, че в края на 1789 и на­ча­ло­то на 1790 го­ди­на ра­бо­та­та е би­ла на­пи­са­на във формата, в ко­ято ние я има­ме пред очи­те си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно есте- ство и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже. Една оповестена за следващия Великден книга, която би могла да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да