ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕ- НИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ

Високото зна­че­ние на Гьотевите мор­фо­ло­гич­ни ра­бо­ти тряб­ва да се тър­си в това, че в тях са ус­та­но­ве­ни те­оре­ти­чес­ка­та ос­но­ва и ме­то­дът на из­с­лед­ва­не на ор­га­ни­чес­ки­те натури, ко­ето пред­с­тав­ля­ва едно научно дело от първа степен.

Ако ис­ка­ме да оце­ним то­ва по един пра­ви­лен начин, тряб­ва да има­ме пре­ди всич­ко пред­вид го­ля­ма­та разлика, ко­ято съ­щес­т­ву­ва меж­ду яв­ле­ни­ята на не­ор­га­ни­чес­ка­та и та­зи на ор­га­ни­чес­ка­та природа. Едно яв­ле­ние от пър­вия род е нап­ри­мер сблъс­к­ва­не­то на две елас­тич­ни топки. Ако ед­на­та топ­ка е неподвижна, а дру­га­та я уд­ря с оп­ре­де­ле­на ско­рост на движение. Ако ста­ва се­га въпрос, да разберем ед­но та­ко­ва явление, то­ва мо­же да се пос­тиг­не са­мо бла­го­да­ре­ние на това, ка­то пре­вър­нем не­пос­ред­с­т­ве­но явя­ва­що­то се се­ти­ва­та в понятия. Това ние ще ус­пе­ем до та­ка­ва степен, че да не ос­та­не ни­що от дос­тъп­на­та за се­ти­ва­та дейст-
вителност, ко­ято да не бъ­де про­ник­на­то от понятията. Ние виж­да­ме как ед­на топ­ка идва, уд­ря другата, как пос­лед­на­та се дви­жи по-нататък. Ние СМЕ РАЗБРАЛИ то­ва явление, ко­га­то от масата, по­со­ка­та и ско­рос­т­та на пър­ва­та и от ма­са­та на вто­ра­та мо­жем да да­дем ско­рос­т­та и по­со­ка­та на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходи- мост да се получи посоченото явление. Последното не зна­чи ни­що дру- го, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви ка- то едно необходимо последствие на онова, което трябва да предполо- жим идейно. Ако се слу­чи то­ва последното, ние мо­жем да кажем, че по­ня­тие и яв­ле­ние се покриват. Няма нищо в понятието, което да не бъде и в явлението и нищо в явлението, което да не бъде за нас и в понятието.

А се­га не­ка раз­г­ле­да­ме по­-­от­б­ли­зо оне­зи отношения, ка­то не­об­хо­ди­мо пос­лед­с­т­вие на ко­ито ни се явя­ва яв­ле­ни­ето на не­ор­га­ни­чес­ка­та приро- да. Тук се явя­ва важ­но­то обстоятелство, че въз­п­ри­ема­еми­те по се­ти­вен на­чин про­це­си на не­ор­га­нич­на­та при­ро­да са обус­ло­ве­ни от отношения, ко­ито при­над­ле­жат съ­що на се­тив­ния свят. В на­шия слу­чай се взе­мат под вни­ма­ние маса, ско­рост и посока, сле­до­ва­тел­но аб­со­лют­но от­но­ше­ния на сетивния свят. Като ус­ло­вие на яв­ле­ни­ето не се явя­ва по­-на­та­тък ни­що друго. Обуславят се помежду си са­мо не­пос­ред­с­т­ве­но се­тив­но­-въз­п­ри­ема­еми обстоятелства. Следователно ед­но об­х­ва­ща не с по­ня­тия на та­ки­ва про­це­си не е ни­що друго, ос­вен ед­но из­веж­да­не на не­що се­тив­но­-дейс­т­ви­тел­но от не­що сетивно-действително. Пространствено-временни отношения, маса, тег­ло или се­тив­но­-въз­п­ри­ема­еми сили, ка­то свет­ли­на или топ­ли­на са тези, ко­ито пре­диз­вик­ват явленията, при­над­ле­жа­щи на съ­ща­та поредица. Едно тя­ло се наг­ря­ва и чрез то­ва уве­ли­ча­ва своя обем; и първото и второто принадлежат на сетивния свят, както причината така и следствието. Следователно, за да раз­бе­рем та­ки­ва яв- ления, та­ки­ва процеси, ние съв­сем не се нуж­да­ем да из­ле­зем вън от се­тив­ния свят. Ние са­мо из­веж­да­ме сред то­зи свят ед­но яв­ле­ние от дру- го. Следователно, ко­га­то обяс­ня­ва­ме ед­но та­ко­ва явление, т.е., ис­ка­ме да го про­ник­нем с понятия, ние не тряб­ва да взи­ма­ме в по­ня­ти­ето ни­как­ви дру­ги еле­мен­ти ос­вен такива, ко­ито мо­жем да въз­п­ри­ема­ме съ­що нагледно с на­ши­те сетива. Ние мо­жем да виждаме, да гле­да­ме всичко, ко­ето ис­ка­ме да разберем. И в то­ва се със­тои пок­ри­ва­не­то на въз­п­ри­ятие /явление/ и понятие. В про­це­си­те не ни ос­та­ва ни­що тъмно, за­що­то поз­на­ва­ме отношенията, от ко­ито те следват.

С то­ва ние раз­вих­ме същ­нос­т­та на не­ор­га­нич­на­та при­ро­да и съ­щев­ре­мен­но показахме, до­кол­ко мо­жем да обяс­ним съ­ща­та из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хо­ра­та не са се съм­ня­ва­ли в та­зи обяснимост, от­как­то те въ­об­ще са за­поч­на­ли да мис­лят вър­ху при­ро­да­та

на те­зи неща. Вярно е, че не ви­на­ги те са ми­на­ли по съ­щия ход на мислите, от кой­то след­ва въз­мож­нос­т­та за ед­но пок­ри­ва­не на по­ня­тие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явле- нията по посочения начин от природата на тяхната собствена същ- ност.* (* Някои фи­ло­со­фи твърдят, че мо­жем да свеж­да­ме яв­ле­ни­ята на се­тив­ния свят до тех­ни­те пър­вич­ни еле­мен­ти (сили), но че не мо­жем да обяс­ним те­зи елементи, как­то не мо­жем да обяс­ним и същ­нос­т­та на жи- вота. Срещу то­ва мо­жем да отбележим, че въп­рос­ни­те еле­мен­ти са ПРОСТИ т.е. не мо­гат да бъ­дат със­та­ве­ни по­-на­та­тък от по­-п­рос­ти еле- менти. Обаче да бъ­дат те изведени, обяс­не­ни в тях­на­та прос­то­та е не- възможно, не за­що­то на­ша­та поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредст- веност, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.

Но не та­ка е сто­ял до Гьоте въп­ро­сът с яв­ле­ни­ята на органическия свят. При ор­га­низ­ма въз­п­ри­ема­еми те за се­ти­ва­та отношения, нап­ри­мер форма, големина, цвят, топ­лин­ни от­но­ше­ния на един орган, се явя­ват не обус­ло­ве­ни от от­но­ше­ни­ята от съ­щия род. Например за рас­те­ни­ето не мо­же да се каже, че големината, формата, по­ло­же­ни­ето и т.н. на ко­ре­на обус­ла­вят се­тив­но­-въз­п­ри­ема­еми­те от­но­ше­ния при лис­та или при цвета. Едно тяло, при ко­ето би бил то­зи случаят, не би бил един организъм, а ед­на машина. Напротив тряб­ва да се признае, че всич­ки се­тив­ни от­но­ше­ния при ед­но жи­во съ­щес­т­во не се явя­ват ка­то пос­лед­с­т­вие на дру­ги се­тив­но­-въз­п­ри­ема­еми отношения* /*Тази е имен­но про­ти­во­по­лож­нос­т­та на ор­га­низ­ма спря­мо машината. При пос­лед­на­та всич­ко е вза­имо­дейс­т­вие на частите. В са­ма­та ма­ши­на не съ­щес­т­ву­ва ни­що дейс­т­ви­тел­но из­вън то­ва взаимодействие. Единият принцип, кой­то вла­дее вза­имо­дейс­т­ви­ето на частите, лип­с­ва в са­мия обект и се на­ми­ра вън от не­го в гла­ва­та на кон­с­т­рук­то­ра ка­то план. Само на­й-­го­ля­мо­то къ­сог­лед­с­т­во мо­же да отрече, че раз­ли­ка­та меж­ду ор­га­низ­ма и ма­ши­на­та се със­тои имен­но в това, че он­зи принцип, кой­то про­из­веж­да вза­им­но­то от­но­ше­ние на частите, при ме­ха­низ­ма се на­ми­ра вън от не­го (абстрактно), до­ка­то при ор­га­низ­ма той до­би­ва дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­не в са­ма­та вещ. По то­зи на­чин то­га­ва и се­тив­но­-въз­п­ри­ма­еми­те от­но­ше­ния на ор­га­низ­ма се явя­ват не ка­то прос­ти пос­лед­с­т­вия ед­ни от други, а ка­то на­ми­ра­щи се под влас­т­та на он­зи вът­ре­шен принцип, ка­то пос­лед­с­т­вие на един такъв, кой­то не е ве­че възприемаем, как­то и пла­нът на ма­ши­на­та в гла­ва­та на конструктора, кой­то съ­щес­т­ву­ва са­мо за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съще- ството и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор - на конструктора - а сам върши това, ка­къв­то е слу­ча­ят
при не­ор­га­нич­на­та природа. Тук всич­ки се­тив­ни ка­чес­т­ва се явя­ват нап­ро­тив ка­то пос­лед­с­т­вие на ед­но та­ко­ва качество, ко­ето не е вече сетив- но възприемаемо. Те се явя­ват ка­то пос­лед­с­т­вие на ед­но плу­ва­що над се­тив­ни­те про­це­си единство.

Не фор­ма­та на ко­ре­на обус­ла­вя та­зи на стеб­ло­то и не фор­ма­та на стеб­ло­то обус­ла­вя та­зи на лис­та и т.н., а всич­ки те­зи фор­ми са обус­ло­ве­ни чрез не­що сто­ящо над тях, ко­ето са­мо­то то не е ве­че се­тив­но­-въз­п­ри­ема­ема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обус­ла­вят по­меж­ду си, а са всич­ки обус­ло­ве­ни от не­що друго. То- ва, ко­ето тук въз­п­ри­ема­ме по се­ти­вен начин, ние не мо­жем да го из­ве­дем съ­що от се­тив­но­-въз­п­ри­ема­еми отношения, а тряб­ва да при­емем в по­ня­ти­ето за про­це­си­те елементите, ко­ито не при­над­ле­жат на све­та на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е ве­че достатъчно, а тряб­ва да об­х­ва­нем единството с понятия, ко­га­то ис­ка­ме да обяс­ним явленията. С то­ва оба­че се явя­ва ед­но от­да­ле­ча­ва­не от въз­п­ри­яти­ето и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става труд­но да се съз­ре връз­ка­та на двете. Докато в не­ор­га­нич­на­та при­ро­да по­ня­тие и дейс­т­ви­тел­ност бя­ха едно, тук те из­г­леж­да да се от­де­лят и да при­над­ле­жат всъщ­ност на два раз­лич­ни свята. Възприятието, ко­ето се при­ла­га не­пос­ред­с­т­ве­но на се- тивата, из­г­леж­да не но­си в се­бе си сво­ето основание, сво­ята същност. Обектът не из­г­леж­да обяс­ним от се­бе си, за­що­то не­го­во­то по­ня­тие не е взе­то от са­мия него, а от не­що друго. Защото обек­тът не се явя­ва вла­дян от за­ко­ни­те на се­тив­ния свят, но въп­ре­ки то­ва съ­щес­т­ву­ва за сетивата, явя­ва се за тях, та­ка що­то тук ка­то че чо­век стои пред ед­но не­раз­ре­ши­мо про­ти­во­ре­чие в природата, ка­то че съ­щес­т­ву­ва ед­на про­паст меж­ду не­ор­га­нич­ни­те явления, ко­ито мо­гат да бъ­дат обяс­не­ни от тях самите, и ор­га­нич­ни­те същества, при ко­ито ста­ва ед­на на­ме­са в за­ко­ни­те на при- родата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази про­паст се при­ема­ше все­об­що в на­ука­та до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди не­го се мислеше, че обяс­ни­ма чрез са­ма­та нея е са­мо не ор­га­нич­на­та природа; при органич- ната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оце­ним на­й-­доб­ре ве­ли­чи­ето на Гьотевото дело, на делото, ко­ето той извър- ши, ко­га­то помислим, че ве­ли­ки­ят ре­фор­ма­тор на по­-но­ва­та философия, Кант, не са­мо спо­де­ля­ше та­зи ста­ра грешка, а да­же се опи­та да на­ме­ри ед­но на­уч­но ос­но­ва­ние за това, че чо­веш­ки­ят дух ни­ко­га не ще ус­пее да обяс­ни ор­га­ни­чес­ки­те образувания. Той на­ис­ти­на съ­зи­ра­ше въз­мож­нос­т­та за ед­но раз­би­ра­не - на един ин­те­лек­тус архетипус, на един ин­ту­ити­вен ум -, на ко­ето би би­ло да­де­но да проз­ре връз­ка­та меж­ду по­ня­тие и дейс­т­ви­тел­ност при ор­га­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва както и при неорганиче-

Следователно при ор­га­ни­чес­ки­те об­ра­зо­ва­ния ние тряб­ва да се от­ка­жем от това, да поз­на­ем не­об­хо­ди­ма­та връз­ка на иде­ята на цялото, ко­ято мо­жем са­мо да мислим, с то­ва­,ко­ето се явя­ва за на­ши­те се­ти­ва в прос­т­ран­с­т­во и време. Според Кант ние би тряб­ва­ло да се ог­ра­ни­чим в това, да разберем, че ед­на та­ка­ва връз­ка съществува; обаче логическото изисква- не, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би тряб­ва­ло да приемем, че тук по­ня­тие и дейс­т­ви­тел­ност сто­ят ед­но сре­щу дру­го­то без пос­ред­с­т­во и че са би­ли про­из­ве­де­ни чрез ед­но на­ми­ра­що се вън от тях влия ние по един и съ­щи начин, как­то чо­ве­кът про­из­веж­да един сло­жен пред­мет на ед­на за­мис­ле­на от не­го идея, нап­ри­мер как­то строи ед­на машина. С то­ва Кант от­ре­че въз­мож­нос­т­та да бъ­де обяс­нен све­тът на ор­га­низ­ми­те и да­же бе при­вид­но доказано, че то­ва е невъзможно. Така сто­яха нещата, ко­га­то Гьоте се за­ло­ви да се за­ни­ма­ва с ор­га­нич­ни­те науки. Обаче той прис­тъ­пи към (изследването) изу­ча­ва­не­то на същите, след ка­то се бе­ше под­гот­вил за цел­та по на­й-­под­хо­дя­щия на­чин чрез ня­кол­кок­рат­но про­чи­та­не на фи­ло­со­фа Спиноза.

Гьоте за­поч­на да изу­ча­ва Спиноза за пър­ви път през про­лет­та на 1774 година. За то­ва свое пър­во за­поз­на­ва не с фи­ло­со­фа той каз­ва в "Поезия и истина" */+ІІІ час­т,К­ни­га 14.): "след като потърсих в целия свят едно об- разователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".

През ля­то­то на съ­ща­та го­ди­на Гьоте се срещ­на с Фриц Якоби. Този пос- ледният, кой­то се бе­ше за­ни­ма­вал под­роб­но със Спиноза - за ко­ето сви­де­тел­с­т­ву­ват не­го­ви­те пис­ма вър­ху уче­ни­ето на Спиноза, 1785 година,- бе­ше на­пъл­но под­хо­дящ да въ­ве­де Гьоте по­-дъл­бо­ко в същ­нос­т­та на

Към то­зи пос­ле­ден и на­й-­висш род поз­на­ние се стре­ме­ше Гьоте. При то­ва тряб­ва пре­ди всич­ко да ни бъ­де ясно, как­во ис­ка да ка­же Спиноза с

Същественото в един про­цес на не­ор­га­нич­на­та природа, или дру­го­яче казано: на един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес.

Да пред­по­ло­жим се­га­,че при­чин­ни­ят про­цес се със­тои от еле­мен­ти­те М, П, и С, /маса, по­со­ка и ско­рост на ед­на дви­же­на елас­тич­на топка), а про­из­ве­де­ни­ят про­цес от еле­мен­ти­те М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако ис­кам се­га да раз­бе­ра процеса, аз тряб­ва да пред­с­та­вя об­щия процес, кой­то се със­тои от при­чи­на и следствие, в ед­но об­що понятие. Обаче то­ва по­ня­тие не е такова, че то да се на­ми­ра в са­мия про­цес и да мо­же да оп­ре­де­ли процеса. То са­мо об­х­ва­ща два­та про­це­са в един общ израз. То не про­из­веж­да и не определя. Само обек­ти­те на се­тив­ния свят се определят. Елементите М, П и С са въз­п­ри­ема­еми и за външ­ни­те се­ти­ва елементи.
Тук по­ня­ти­ето се явя­ва са­мо затова, за да слу­жи на ду­ха ка­то сред­с­т­во за об­г­ръ­ща­не на нещата, то изразява нещо, ко­ето не е идейно, ня­ма фор­ма на понятие, а е сетивно. И оно­ва нещо, ко­ето то изразява, то­ва е се­тив­ния обект. Познаването на не­ор­га­нич­на­та при­ро­да по­чи­ва на въз­мож­нос­т­та да схва­ща­ме външ­ния свят чрез се­ти­ва­та и да из­ра­зя­ва­ме не­го­во­то вза­имо­дейс­т­вие чрез понятия. Възможността да поз­на­ва­ме по то­зи на­чин неща, бе­ше един­с­т­ве­на­та дос­тъп­на за чо­ве­ка спо­ред Кант.

Той на­ри­ча­ше то­ва мис­ле­не дис­кур­сив­но /ми­на­ва­що от ед­но съ­дър­жа­ние към друго/; това, което иска ме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако ис­ка­ме да поз­на­ем ор­га­нич­на­та природа, ние не би тряб­ва­ло да схва­ща­ме идейния момент, по­ня­ти­ето ка­то такова, ко­ето изразява, оз­на­ча­ва не­що друго, взе­ма сво­ето съ­дър­жа­ние от него, а би тряб­ва­ло да поз­на­ем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхожда що от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Оно- ва единство, ко­ето в пър­вия слу­чай на­ши­ят дух прос­то абстрахира, тряб­ва да се гра­ди на са­мо­то се­бе си, то тряб­ва да бъ­де об­ра­зу­ва­но спо­ред не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност, а не спо­ред вли­яни­ята на дру­ги обекти. Кант от­ри­ча­ше на чо­ве­ка спо­соб­нос­т­та да мо­же да схва­не ед­на та­ка­ва същност, ко­ято се из­г­раж­да от са­ма­та се­бе си, изя­вя­ва се от сво­ята соб­с­т­ве­на сила. Но как­во е не­об­хо­ди­мост за ед­но та­ко­ва схващане? Една раз­съ­дъч­на способност, ко­ято да мо­же да пре­да­де в ед­на ми­съл не са­мо ед­на ве­щес­т­ве­ност взе­та един­с­т­ве­но чрез външ­ни­те сетива, но и ед­на дру­га вещественост, ко­ято мо­же да об­х­ва­не не са­мо дос­тъп­но­то за сети- вата, но и не­що чис­то идей­но за се­бе си­,­от­де­ле­но от се­тив­ния свят. Едно понятие, ко­ето не е взе­то чрез аб­с­т­рак­ция от външ­ния свят, от се­тив­ния свят, а ко­ето има ед­но съ­дър­жа­ние про­из­ти­ча­що от не­го и са­мо от него, мо­же да бъ­де на­ре­че­но интуитивно понятие и поз­на­ни­ето на то­ва по­ня­тие мо­же да бъ­де на­ре­че­но интуитивно понятие. Какво след­ва от това, е ясно: един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е да­де­но на чо­ве­ка да поз­на­ва по то­зи на­чи­н,­то­ва Гьоте по­каз­ва на дело.

В не­ор­га­нич­ния свят ца­ру­ва вза­имо­дейс­т­вие на час­ти­те на ед­на по­ре­ди­ца от явления, вза­им­на обус­ло­ве­ност на чле­но­ве­те на съ­ща­та ед­ни чрез други. В ор­га­нич­ния свят не е така. Тук един член не оп­ре­де­ля друг член на ед­но същество, а ця­ло­то (идеята) обус­ла­вя вся­ка от­дел­на част от се­бе си, спо­ред не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност. Това оп­ре­де­ля­що се­бе си от са­мо­то се­бе си мо­жем да на­ре­чем за­ед­но с Гьоте ентелехия. Следо- вателно ентелехия е силата, която извиква в съществуване себе си от самата себе си. Това, ко­ето се явява, има съ­що се­тив­но съществуване, но то е оп­ре­де­ле­но от он­зи ен­те­ле­хи­ен принцип. От то­ва се явя­ва и при­вид­
но­то противоречие. Организмът оп­ре­де­ля се­бе си от са­мия се­бе си, съз­да­ва сво­ите ка­чес­т­ва съ­об­раз­но един пред­пос­та­вен прин­цип и въп­ре­ки то­ва той е сетивно-действителен.

Следователно той е стиг­нал до сво­ята се­тив­на дейс­т­ви­тел­ност по съ­вър­ше­но друг на­чин в срав­не­ние с дру­ги­те обек­ти на се­тив­ния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път. Но се­га е на­пъл­но обяснимо, че в сво­ята вът­реш­ност ор­га­низ­мът е съ­що та­ка из­ло­жен на вли­яни­ята на се­тив­ния свят, как­то вся­ко дру­го тяло. Падащият от пок­ри­ва ка­мък мо­же да улу­чи съ­що та­ка ед­но жи­во същество, как­то и ед­но не­ор­га­нич­но тяло.

Чрез при­ема­не­то на хра­на и т.н. ор­га­низ­мът се на­ми­ра във връз­ка с външ­ния свят; всички физически условия на външния свят действуват върху него. Естествено то­ва мо­же да ста­не са­мо дотолкова, до­кол­ко­то ор­га­низ­мът е обект на се­тив­ния свят, до­кол­ко­то той е прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­мев обект. Този обект на външ­ния свят, стиг­на­ли­ят до съ­щес­т­ву­ва­не ен­те­ле­хи­ен принцип, е външ­но­то яв­ле­ние на организма. Но тъй ка­то тук той е из­ло­жен не са­мо на сво­ите соб­с­т­ве­ни фор­ми­ра­щи закони, а съ­що и на ус­ло­вията на външ­ния свят, тъй ка­то тук той не е са­мо такъв, ка­къв­то би тряб­ва­ло да бъ­де съ­об­раз­но същ­нос­т­та на оп­ре­де­ля­щия се от са­мо се­бе си ен­те­ле­хи­ен принцип, а такъв, как­то е зависим, пов­ли­ян от не­що друго, той се явя­ва ня­как­си ни­ко­га съ­об­ра­зен на­пъл­но със се­бе си, ни­ко­га под­чи­ня­ващ се са­мо на сво­ята соб­с­т­ве­на същност. Сега се явя­ва чо­веш­ки­ят ра­зум и се об­ра­зу­ва в идеята един организъм, кой­то от­го­ва­ря не на вли­яни­ята на външ­ния свят, а на своя соб­с­т­вен принцип. При то­ва от­па­да вся­ко слу­чай­но вли­яни­е­,ко­ето ня­ма ни­що об­що с ор­га­низ­ма ка­то такъв. Тази идея от­го­ва­ря­ща чис­то на ор­га­нич­но­то в ор­га­низ­ма е иде­ята на пър­вич­ния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От то­ва се виж­да и ви­со­ко­то оп­рав­да­ние на та­зи идея на типа. Тя не е са­мо ед­но понятие на ума, тя е онова, ко­ето във все­ки ор­га­ни­зъм е ис­тин­с­ки органичното, без ко­ето той не би бил организъм. Тя е да­же по­-дейс­т­ви­тел­на от все­ки от­де­лен дейс­т­ви­те­лен организъм, за­що­то се изя­вя­ва във ВСЕКИ организъм. Тя из­ра­зя­ва съ­що същ­нос­т­та на един ор­га­ни­зъм по-пълно, по­-чис­то от­кол­ко­то все­ки отделен, особен организъм. Тя е до­би­та по съ­щес­т­ве­но раз­ли­чен на­чин от­кол­ко­то по­ня­ти­ето на един не­ор­га­ни­чен процес. Това пос­лед­но­то е отвлечено, аб­с­т­ра­хи­ра­но от дейс­т­ви­тел­но сята, не е дейс­т­ву­ва­що в та­зи последната; обаче идеята на органи- зма е действуваща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не об­х­ва­ща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте из­ра­зя­ва то­ва с думите: "понятието е сбор, идеята ре- зултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за
схващането на идеята се изисква разум"*(*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С то­ва ние обяс­них­ме он­зи вид действителност, ко­ято е при­съ­ща на Гьотевия пър­ви­чен ор­га­ни­зъм (пър­вич­но рас­те­ние или пър­вич­но животно). Този Гьотев ме­тод е яв­но един­с­т­ве­но възмож- ният, за да про­ник­нем в същ­нос­т­та на све­та на организмите.

При не­ор­га­нич­но­то същественото, ко­ето тряб­ва да раз­г­леж­да­ме е, че в не­го­во­то раз­но­об­ра­зие яв­ле­ни­ето не е тъж­дес­т­ве­но с обяс­ня­ва­ща­та го закономерност, а са­мо со­чи на пос­лед­на­та ка­то на не­що външно. Въз- приятието - ма­те­ри­ал­ни­ят еле­мен­та на поз­на­ни­ето - ко­ето ни е да­де­но чрез външ­ни­те сетива, и по­ня­ти­ето - фор­мал­но­то -, чрез ко­ето поз­на­ва­ме въз­п­ри­яти­ето ка­то необходимо, сто­ят ед­но до дру­го ка­то обек­тив­но изис­к­ва­щи се елементи, но така, че по­ня­ти­ето не се на­ми­ра в от­дел­ни­те чле­но­ве на ед­на по­ре­ди­ца от явления, а в ед­но от­но­ше­ние на съ­щи­те един към друг. Това отношение, ко­ето об­х­ва­ща раз­но­об­ра­зи­ето в ед­но един­но цяло, е ос­но­ва­но в отделните части на даденото, но ка­то ця­ло­то не сти­га до ед­но реално, кон­к­рет­но явление. До външ­но­то съ­щес­т­ву­ва­не - в обек­та - сти­гат са­мо членовете на то­ва отношение. Единството, по­ня­ти­ето се явя­ва ка­то такова са­мо в на­шия ум. На не­го се па­да за­да­ча­та да об­х­ва­не раз­но­об­ра­зи­ето на явлението, то се от­на­ся към то­ва пос­лед­но­то ка­то сбор. Тук ние има­ме ра­бо­та с ед­на двойност, с раз­но­об­раз­на­та вещ, ко­ято съзерцаваме, и с единството, ко­ето мислим. В ор­га­нич­на­та при­ро­да час­ти­те на раз­но­об­ра­зи­ето на ед­но съ­щес­т­во не сто­ят в ед­но та­ко­ва от­но­ше­ние ед­ни спря­мо други. Единността се явя­ва ка­то дейс­т­ви­тел­ност ед­нов­ре­мен­но с раз­но­об­ра­зи­ето ка­то тъж­дес­т­ве­но с не­го в гле­да­ния обект. Отношението на от­дел­ни­те чле­но­ве на ед­но ця­ло от яв­ле­ния /организма/ е ста­на­ло не­що дейст- вително. То не се явя­ва ка­то не­що кон­к­рет­но са­мо в на­шия ум, а в са­мия обект, в кой­то то про­из­веж­да от се­бе си разнообразието. Понятието ня­ма са­мо ро­ля­та на един сбор, на не­що обгръщащо, обхващащо, ко­ето има своя обект вън от се­бе си; то е станало изцяло едно с него.

Това, ко­ето ние гледаме, не е ве­че раз­лич­но от онова, чрез ко­ето мис­лим гледаното; ние гледаме понятието като самата идея. Ето за­що Гьоте на­ри­ча способността, чрез ко­ято раз­би­ра­ме ор­га­ни­чес­ка­та при рода, съзерцателна разсъдъчна способност.

Обясняващото - фор­мал­но­то на познанието, по­ня­ти­ето - и обяс­не­но­то - материалното, въз­п­ри­яти­ето - са тъждествени. Идеята, чрез ко­ято схва­ща­ме органическото, е сле­до­ва­тел­но съ­щес­т­ве­но раз­лич­на от понятието, чрез ко­ето обяс­ня­ва­ме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие - като един сбор - а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на да­де­но­то /на опитността/, кон­к­рет­но яв- ление. Тук се крие при­чи­на­та­,за­що в не­ор­га­ни­чес­ка­та ес­тес­т­ве­на на­ука

В поз­на­ва­не­то на то­ва от­но­ше­ние меж­ду на­ука­та и не­ор­га­нич­но­то и она­зи на ор­га­нич­но­то се със­тои важ­но­то в Гьотевото изследване. Ето за­що гре­ши се, ко­га­то днес мно­гок­рат­но то­ва из­с­лед­ва­не се обя­вя­ва ка­то един пред­шес­т­ве­ник на он­зи монизъм, кой­то ис­ка да ос­но­ве един еди­нен въз­г­лед за природата, об­х­ва­щащ как­то ор­га­нич­но­то та­ка и неорга- ничното, чрез това, че при­пис­ва на органичното, свеж­да ор­га­нич­но­то до съ­щи­те за­ко­ни - ме­ха­но­-фи­зи­чес­ки­те ка­те­го­рии и при­род­ни за­ко­ни -, ко­ито обус­ла­вят неорганичното. Как Гьоте си пред­с­та­вя един мо­нис­ти­чен възглед, то­ва ние виждаме. Начинът, по кой­то той обяс­ня­ва органи- чното, е съ­щес­т­ве­но раз­ли­чен от този, по кой­то той пос­тъп­ва при неор- ганичното. Той ис­ка да счи­та ме­ха­нич­ния на­чин на обяс­не­ние стро­го от­де­лен от това, ко­ето е от по­-вис­ше ес­тес­т­во­.­*­(­*Сен­тен­ции в проза, а.а. О. стр.413). Той уко­ря­ва Кизер и Линк, че те ис­кат да све­дат ор­га­нич­ни­те яв­ле­ния до не­ор­га­нич­ни фор­ми на действие.* (* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).

Поводът за спо­ме­на­то­то пог­реш­но мне­ние вър­ху Гьоте бе­ше отноше- нието, в ко­ето той бе­ше зас­та­нал спря­мо Кант от­нос­но въз­мож­нос­т­та за ед­но поз­на­ние на ор­га­нич­на­та природа. Обаче ко­га­то Кант твърди, че на­ши­ят ум не мо­же да обяс­ни ор­га­нич­на­та природа, той по­ло­жи­тел­но не счи­та с това, че ор­га­нич­на­та при­ро­да по­чи­ва на ме­ха­ни­чес­ка за­ко­но­мер­ност и че той не мо­же да я схва­не са­мо ка­то ед­но пос­лед­с­т­вие на ме­ха­нич­но­-фи­зи­чес­ки категории. Причината за та­зи нес­по­соб­ност се крие спо­ред Кант имен­но в това, че на­ши­ят ум мо­же да обяс­ня­ва са­мо ме­ха­но­-фи­зи­чес­ко­то и че същ­нос­т­та на ор­га­низ­ма не е от то­ва естество. Ако тя би би­ла от то­ва естество, то­га­ва по си­ла­та на на­ми­ра­щи­те се на не­го­во раз­по­ло­же­ние ка­те­го­рии умът би мо­гъл мно­го доб­ре да я разбере. Гьоте съв­сем не мис­ли за това, противно на Кант да обяс­ни ор­га­нич­ния свят ка­то механизъм, а той твърди, че чо­ве­кът ни­как не е ли­шен от спо­соб­нос­т­та да поз­нае по­-вис­ша­та фор­ма на при­род­но­то действие, ко­ето е ос­но­ва на същ­нос­т­та на органичното.

Преценявайки ка­за­но­то по-рано, ние вед­на­га се на­тък­ва­ме на ед­на съ­щес­т­ве­на раз­ли­ка меж­ду ор­га­нич­на­та и не­ор­га­нич­на­та природа. Понеже при не­ор­га­нич­на­та при­ро­да все­ки про­цес мо­же да про­из­ве­де един друг, то­зи от­но­во един друг и т.н., ре­ди­ца от про­це­си не се явя­ва ни­къ­де за- вършена. Всичко е в пос­то­ян­но вза­имо­дейс­т­вие на дру­ги групи.

Когато един ка­мък пад­не на земята, то­га­ва от слу­чай­на­та фор­ма на обекта, вър­ху кой­то той пада, зависи, как­во дейс­т­вие ще упражни. Не та­ка сто­ят не­ща­та при един организъм. Тук пър­во­то е единството. Из- градената на се­бе си ен­те­ле­хия съ­дър­жа оп­ре­де­лен брой на развитие, от ко­ито ед­на­та тряб­ва да бъ­де първата, дру­га­та последната; при тези фор- ми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин. Идейното един­с­т­во из­на­ся от се­бе си ре­ди­ца се­тив­но въз­п­ри­ема­еми органи, ко­ито се ре­ду­ват във вре­ме­то и се на­реж­дат един друг в прос­т­ран­с­т­во­то и се от­де­ля по съ­вър­ше­но оп­ре­де­лен на­чин от ос­та­на­ла­та природа. То из­на­ся сво­ите със­то­яния вън от се­бе си. Ето за­що те­зи със­то­яния мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо по та­къв начин, че прос­ле­дя­ва­ме про­из­ли­за­що­то от ед­но идей­но един­с­т­во офор­мя­не на ре­ду­ва­щи­те се състояния, т.е. едно органично същество може да бъде разбрано в него- вото ставане, в неговото развитие.

Неорганичното тя­ло е завършено, затворено, вдървено, то мо­же да бъ­де въз­бу­де­но са­мо отвън, а вът­реш­но е неподвижно. Организмът е са­мо­то нес­по­койс­т­вие в се­бе си, пос­то­ян­но се пре­об­ра­зя­ва отвътре, прев­ръ­ща се, об­ра­зу­ва метаморфози.

Към то­ва се от­на­сят след­ни­те изис­к­ва­ния на Гьоте: "разумът е насочен към ставащото, към развиващото се, умът към станалото; разумът не се интерисува от: за какво?, умът не пита: от къде? - разумът се радва на развитието; умът иска да запази всичко, за да може да го използува" и "разумът има власт само над живото; създаденият свят, е което геогно- зията се занимава, е мъртав"*/*Сентенции в проза, а.а.О. стр.573).

Ние сре­ща­ме ор­га­низ­ма в при­ро­да­та в две глав­ни форми: като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се раз­ли­ча­ва от животното чрез лип­са­та на един действителен вът­ре­шен живот. При животното то­зи вът­ре­шен жи­вот се явя­ва ка­то усещане, во­ле­во дви­же­ние и т.н. Растението ня­ма един та­къв ду­ше­вен принцип. То се из­ра­зя­ва на­пъл­но в не­го­ва­та външност, във формата. Като оп­ре­де­ля ня­как си жи­во­та от ед­на точка, прин­ци­път на ен­те­ле­хи­ята ни се явя­ва в рас­те­ни­ето по та­къв начин, че всич­ки от­дел­ни ор­га­ни са об­ра­зу­ва­ни спо­ред съ­щия фор­ми­ращ принцип. Тук ен­те­ле­хи­ята се явя­ва ка­то фор­ми­ра­ща си­ла на от­дел­ни­те органи.

Тези пос­лед­ни­те са всич­ки из­г­ра­де­ни спо­ред един и същ фор­мен тип, те се явя­ват ка­то из­ме­не­ния на един ос­но­вен орган, ка­то пов­то­ре­ние на съ­щия на раз­лич­ни сте­пе­ни на развитието. Това, ко­ето пра­ви от рас­те­ни­ето ед­но растение, определена формираща сила, дейс­т­ву­ва във все­ки ор­ган по съ­щия начин. Така все­ки ор­ган се явя­ва ка­то тъж­дес­т­вен с

Сега въз­ник­ва въпросът: чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растение- то? Как е възможно на формиращите закони, които всички действуват по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче?

При на­ми­ра­щия се на­пъл­но във вът­реш­нос­т­та жи­вот на рас­те­ни­ето раз­ли­ка­та мо­же да по­чи­ва съ­що на външни, т.е. прос­т­ран­с­т­ве­ни моменти. Като та­ки­ва Гьоте виж­да ед­но раз­ши­ре­ние сме­ня­що се с ед­но свиване. Когато ентелехийния, дейс­т­ву­ващ от ед­на точ­ка прин­цип на рас­ти­тел­ния жи­вот се явя­ва в съществуването, той се про­явя­ва ка­то пространст- вен, фор­ми­ра­щи­те си­ли дейс­т­ву­ват в пространството. Те съз­да­ват ор­га­ни с оп­ре­де­ле­на прос­т­ран­с­т­ве­на форма. Но те­зи си­ли или се концентри- рат, стре­мят се ня­как­си към ед­на един­с­т­ве­на точка; и това е стадият на свиването; или те се разширяват, разгръщат се, стремят се един вид да се разделят едни от други, да се отдалечат: това е стадият на разшире- нието.

В це­лия жи­вот на рас­те­ни­ето се сме­нят три раз­ши­ре­ния с три свивания. Всичко, ко­ето е тъж­дес­т­ве­ни­те по съ­щес­т­во фор­ми­ра­щи си­ли на рас­те­ни­ето се явя­ва ка­то различие, иде от то­ва сме­ня­що се раз­ши­ре­ние и свиване. Първо рас­те­ни­ето се на­ми­ра (виж рис 1) в по­тен­ци­ал­на фор­ма ка­то кон­цен­т­ри­ра­но в ед­на точ­ка в се­ме­то /а/.

То из­ли­за от се­ме­то и се развива, разширява се в об­ра­зу­ва­не­то на лис­та­та /в/. Формиращите си­ли се от блъс­к­ват все повече, по­ра­ди ко­ето дол­ни­те лис­та се явя­ват още груби, ком­пак­т­ни (в,в1); колкото отиват по-нагоре толкова те стават по-назъбени, нарязани. Това, ко­ето по-рано

се е при­тис­ка­ло ед­но в друго, се­га се раз­де­ля (лист г и д). Това, ко­ето по­-ра­но се е би­ло раз­по­ло­же­ло в ре­ду­ва­щи се меж­ди­ни /з,з1/, се­га от­но­во се явя­ва в об­ра­зу­ва­не­то на чаш­ка­та /е/ в ед­на точ­ка на стеб­ло­то (ч). Тази пос­лед­на­та със­тав­ля­ва вто­ро­то свиване. В цвет­на­та ко­ро­на от­но­во се явя­ва ед­но разгръщане, ед­но разширение.

Цветните лис­та (ц) са по­-фи­ни в срав­не­ние с лис­та­та на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензив- ност в една точка, следователно от по-голямото разширение на форми- ращите сили. В по­ло­ви­те ор­га­ни /ти­чин­ки­те - т - и бли­зал­це­то - у -) се явя­ва след­ва­що­то свиване, след ко­ето в об­ра­зу­ва­не­то на пло­да (к) ста­ва ед­но но­во разширение. В про­из­ли­за­що­то от пло­да се­ме (а) от­но­во ця­ло­то съ­щес­т­во на рас­те­ни­ето се явя­ва сби­то в ед­на точ­ка­*­.­/­*П­ло­дът се раж­да чрез ед­но из­рас­т­ва­не на плод­ни­ка /на дол­на­та част на плодника/, та­ка на­ре­че­ния въ­зел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно.

В об­ра­зу­ва­не­то на пло­да се явя­ва пос­лед­но­то разширение. Животът на рас­те­ни­ето се ди­фе­рен­ци­ра в един за­вър­ш­ващ орган, съ­щин­с­кия плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв про- дукт. В се­ме­то всич­ки вътрешни, съ­щес­т­ве­ни мо­мен­ти на жи­во­та на рас­те­ни­ето са концентрирани. От не­го се раж­да ед­но но­во растение. То е ста­на­ло поч­ти на­пъл­но идейно, яв­ле­ни­ето у не­го е све­де­но до един минимум.

Цялото рас­те­ние пред­с­тав­ля­ва ед­но разгръщане, ед­но осъ­щес­т­вя­ва­не на това, ко­ето се на­ми­ра в по­тен­ци­ал на фор­ма в пъп­ка­та или в семето. Пъпката в се­ме­то се нуж­да­ят са­мо от под­хо­дя­щи външ­ни условия, за да се пре­вър­нат на­пъл­но в рас­ти­тел­на форма. Разликата меж­ду пъп­ка и се­ме е са­мо тази, че се­ме­то има ка­то поч­ва за сво­ето раз­ви­тие не­пос­ред­с­т­ве­но земята, до­ка­то пъп­ка­та пред­с­тав­ля­ва об­що взе­то ед­но рас­ти­тел­но об­ра­зу­ва­не вър­ху са­мо­то растение. Семето пред­с­тав­ля­ва един рас­ти­те­лен ин­ди­вид от по­-вис­ше естество, или, ако искаме, един ци­къл от рас­ти­тел­ни форми. С вся­ко об­ра­зу­ва­не на пъп­ка рас­те­ни­ето за­поч­ва един
вид един нов ста­дий на не­го­вия живот, то се възобновява, кон­цен­т­ри­ра сво­ите сили, за да ги раз­гър­не отново. Следователно об­ра­зу­ва­не­то на пъп­ки­те е съ­щев­ре­мен­но ед­но пре­къс­ва­не на вегетацията. Животът на рас­те­ни­ето мо­же да се свие до пъпка, ко­га­то лип­с­ват ус­ло­ви­ята за съ­щин­с­ки дейс­т­ви­те­лен живот, за да се раз­вие от­но­во при нас­тъп­ва­не­то на същите. Върху то­ва по­чи­ва пре­къс­ва­не­то на ве­ге­та­ци­ята през зимата. Гьоте каз­ва вър­ху това: "интересно е даже да се отбележи, как действува една живо продължавана и непрекъсвана от студа вегетация: тук няма никакви пъпки и едва при този случай ние се научаваме да разбираме, що е една пъпка”. Следователно това, ко­ето у нас почи­ва скри­то в пъпката, там то стои яв­но открито; следователно в пъпката се крие ис- тинския живот на растението; само липсват условията за неговото развитие.

Учените са се опъл­чи­ли осо­бе­но про­тив Гьотевото по­ня­тие за раз­ши­ре­ни­ето сме­ня­що се със свиването. Обаче всич­ки на­па­де­ния в то­ва от­но­ше­ние из­хож­дат от ед­но кри­во разбиране. Счита се, че те­зи по­ня­тия имат ва­лид­ност са­мо тогава, ко­га­то за тях би се на­ме­ри­ла ед­на фи­зи­чес­ка причина, ко­га­то би мог­ло да се до­ка­же един на­чин на дейс­т­вие на ра­бо­те­щи­те в рас­те­ни­ето закони, от ко­ито след­ва ед­но та­ко­ва раз­ши­ре­ние и свиване. Това по­каз­ва само, че не­ща­та се пос­та­вят на вър­ха вмес­то на основата. Не мо­же да се пред­по­ло­жи нищо, ко­ето да про­из­веж­да раз­ши­ре­ни­ето или свиването; напротив: всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.

Учените не мо­гат да си пред­с­та­вят по­ня­ти­ето в не­го­ва­та собствена, ин­ту­итив­на форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес. Те мо­гат да си пред­с­та­вят раз­ши­ре­ни­ето и сви­ва­не­то са­мо ка­то не­що произведено, а не ка­то не­що произвеждащо. Гьоте не виж­да разшире- нието и свиването така, ка­то че те би­ха след­ва­ли от ес­тес­т­во­то на не­ор­га­нич­ни­те про­це­си ста­ва­щи у растението, а ги раз­г­леж­да ка­то начин, как он­зи вът­ре­шен ен­те­ле­хи­ен прин­цип си да­ва форма. Следователно той не мо­же­ше да ги счи­та ка­то сбор, ка­то съб­ра­ни се­тив­ни про­це­си и да ги из­ве­де от тях, а тряб­ва­ше да ги из­ве­де ка­то ед­но по след­с­т­вие на са­мия вът­ре­шен еди­нен принцип.

Животът на рас­те­ни­ето се по­дър­жа чрез об­мя­на­та на веществата. По от­но­ше­ние на та­зи об­мя­на на ве­щес­т­ва­та се явя­ва ед­на съ­щес­т­ве­на раз­ли­ка меж­ду оне­зи ор­га­ни ко­ито са по­-б­лиз­ко до корена, т.е. до органа, кой­то спо­соб­с­т­ву­ва за при­ема­не­то на хра­на­та от земята, и онези, ко­ито при­емат хра­ни­тел­ни­те ве­щес­т­ва ми­на­ли ве­че през дру­ги органи. Първите се явя­ват ка­то не­пос­ред­с­т­ве­но за­ви­си­ми от за­оби­ка­ля­ща­та ги външ­на не­ор­га­нич­на среда, вто­ри­те нап­ро­тив ка­то за­ви­си­ми от пред­шес­т­ву­ва­щи­те

Изложените тук идеи са вло­же­ни в същ­нос­т­та на пра­рас­те­ни­ето еле- менти, а имен­но са­мо по един под­хо­дящ за са­мо­то не­го начин, а не така, как­то те се про­явя­ват в оп­ре­де­ле­но растение, къ­де­то ве­че не са пър- вични, а на­го­де­ни към външ­ни­те условия.

Естествено при жи­во­та на жи­вот­но­то се явя­ва не­що различно. Тук жи­во­тът не се изгубва, не се из­чер­п­ва във външ­на­та форма, а се от­де­ля от те­лес­на­та част и упот­ре­бя­ва тя­ло­то са­мо ка­то инструмент. Той не се про­явя­ва ве­че са­мо ка­то спо­соб­ност да из­г­ра­ди един ор­га­ни­зъм от вът- ре, а се про­явя­ва в един ор­га­ни­зъм ка­то не­що­,ко­ето е раз­лич­но от ор­га­низ­ма и има власт над него. Животното се явя­ва ка­то един зат­во­рен в се­бе си свят, ка­то един микро­кос­мос до мно­го по­-ви­со­ка сте­пен от­кол­ко­то растението. То има един център, на кой­то слу­жи все­ки орган.

"Така всяка уста е сръчна да хване храната, която на тялото подхож- да; дали е слаба или беззъба или с мощно съзъбена челюст; във всеки случай тя е сръчен орган доставящ храна на другите членове. Също така всеки крак, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в сми- съла на животното и неговите нужди"*

(* От: "Метаморфози на животните".)

При растението във все­ки ор­ган се съ­дър­жа ця­ло­то растение, оба­че жиз­не­ни­ят прин­цип ни­къ­де не съ­щес­т­ву­ва ка­то оп­ре­де­лен център, тъж­дес­т­ве­нос­т­та на ор­га­ни­те ле­жи в об­ра­зу­ва­не­то им спо­ред съ­щи­те закони.

При ЖИВОТНОТО все­ки ор­ган се явя­ва ка­то ид­ващ от он­зи център, цен­тъ­рът об­ра­зу­ва всич­ки ор­га­ни съ­об­раз­но сво­ята същност. Следователно фор­ма­та на жи­вот­но­то е ос­но­ва­та за не­го­во­то външ­но съ­щес­т­ву­ва­не­.­ Оба­че тя е оп­ре­де­ле­на от вътре. Следователно на­чи­нът на жи­вот тряб­ва да се на­соч­ва спо­ред оне­зи вът­реш­ни фор­ми­ра­щи принципи. От дру­га стра­на вът­реш­но­то об­ра­зу­ва­не е не­ог­ра­ни­че­но в се­бе си, свободно; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния;
въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия от вън. Следователно прис­по­со­бя­ва­не­то не мо­же да оти­де тол­ко­ва далече, що­то да нап­ра­ви ор­га­низ­ма да се яви са­мо ка­то про­дукт на външ­ния свят. Неговото об­ра­зу­ва­не е не­що пос­та­ве­но в граници.

"Никой бог не разширява тези граници, природата ги тачи; защото само ограничено беше възможно съвършеното."

Ако вся­ко жи­во­тин­с­ко съ­щес­т­во би би­ло съ­об­раз­но с на­ми­ра­щи­те се в пра­жи­вот­но­то принципи, то­га­ва всич­ки би­ха би­ли еднакви. Обаче жи­во­тин­с­ки­ят ор­га­ни­зъм се раз­ч­ле­ня­ва на мно­жес­т­во ор­га­низ­ме­ни системи, ко­ито всич­ки мо­гат да стиг­нат до оп­ре­де­ле­на сте­пен на образуване. Тази е при­чи­на­та за ед­но раз­но­об­раз­но развитие. Еднакво ос­но­ва­тел­на спо­ред иде­ята за­ед­но с другите, все пак ед­на сис­те­ма мо­же да из­пък­не на пре­ден план, мо­же да упот­ре­би за се­бе си на­ми­ра­щия се в жи­во­тин­с­кия ор­га­ни­зъм за­пас от фор­ми­ра­щи си­ли и да го из­тег­ли от дру­ги­те органи. Така жи­вот­но­то се явя­ва об­ра­зу­ва­но осо­бе­но спо­ред на­со­ка­та на по­со­че­на­та ор­га­низ­ме­на система. Едно дру­го жи­вот­но се явя­ва об­ра­зу­ва­но в дру­га насока. Тук се крие въз­мож­нос­т­та за ди­фе­рен­ци­ра­не на пър­вич­ния ор­га­ни­зъм в не­го­ва­та изя­ва в ро­до­ве и видове.

Действителните (фактическите) при­чи­ни на ди­фе­рен­ци­ра­не­то не са оба­че още да­де­ни с това. Тук в сво­ите пра­ва се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действува в посока- та, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия съще- ства се запазват. Обаче прис­по­соб­ле­ни­ето и бор­ба­та за съ­щес­т­ву­ва­не не би­ха мог­ли да про­из­ве­дат ни­що в организма, ако със­тав­ля­ва­щи­ят ор­га­низ­ма прин­цип не би бил такъв, че да мо­же да при­еме на­й-раз­но­об­раз­ни­те фор­ми при пос­то­ян­но­то за­паз­ва­не на вът­реш­но­то единство. Връз- ката на външ­ни­те фор­ми­ра­щи си­ли с то­зи прин­цип съв­сем не тряб­ва да се схва­ща така, ка­то че пър­ви­те би­ха дейс­т­ву­ва­ли оп­ре­де­ля­що вър­ху вто­рия по начина, как­то дейс­т­ву­ват ед­но не­ор­га­нич­но съ­щес­т­во вър­ху дру­го такова. Вярно е, че външ­ни­те ус­ло­вия да­ват по­во­да ти­път да се офор­ми по оп­ре­де­лен начин, да до­бие оп­ре­де­ле­на форма; обаче тази форма не може да бъде изведена от външните условия, а от вътрешния принцип. При то­ва обяс­не­ние тряб­ва ви­на­ги да се тър­сят първите, оба­че са­ма­та фор­ма не тряб­ва да се раз­г­леж­да ка­то тяхно последствие.

Извеждането на фор­ми­те на един ор­га­ни­зъм от за­оби­ка­ля­щия вън­шен свят чрез чис­та при­чин­ност би би­ло от­х­вър­ле­но от Гьоте съ­що така, ка- к­то той нап­ра­ви с те­оло­гич­ния принцип, спо­ред кой­то фор­ма­та на един ор­ган е све­де­на до ед­на външ­на цел, на ко­ято той тряб­ва да служи.

При оне­зи ор­га­низ­ме­ни сис­те­ми на животното, при ко­ито се ка­сае по­ве­че за външ­нос­т­та на стоежа, нап­ри­мер при костите, там от­но­во из­пък­ва он­зи наб­лю­да­ван у рас­те­ни­ята закон, как­то при об­ра­зу­ва­не­то на че­реп­ни­те кости. Дарбата на Гьоте да поз­на­ва в чис­то външ­ни­те фор­ми вът­реш­на­та закономерност, из­пък­ва тук осо­бе­но силно.

Разликата, ко­ято се ус­та­но­вя­ва тук меж­ду рас­те­ни­ето и жи­вот­но­то с те­зи въз­г­ле­ди на Гьоте, мо­же да из­г­леж­да нез­на­чи­тел­на по от­но­ше­ние на това, че по­-но­ва­та на­ука на­ми­ра ос­но­ва­ния да се съм­ня­ва с пра­во в някак­ва ряз­ка гра­ни­ца меж­ду рас­те­ние и животно. Обаче са­ми­ят Гьоте има­ше пъл­но съз­на­ние за не­въз­мож­нос­т­та да бъ­де ус­та­но­ве­на ед­на та­ка­ва граница*(*Ест.Н., стр.11). Въпреки то­ва той да­ва оп­ре­де­ле­ни де­фи­ни­ции за рас­те­ни­ето и животното. Това е свър­за­но с це­лия не­гов въз­г­лед за природата. Той въ­об­ще не при­ема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движе- ние.

Обаче същността на дадена вещ, ко­ято тряб­ва да бъ­де ус­та­но­ве­на в понятието, не мо­же да се из­ве­де от ко­ле­ба­ещи се фор­ми а от оп­ре­де­ле­ни СРЕДНИ СТЕПЕНИ, в ко­ито тя мо­же да бъ­де наблюдавана*(* Ест. Н., стр. 8). Съвсем ес­тес­т­ве­но е за Гьотевия въз­г­лед той да ус­та­но­вя­ва оп­ре­де­ле­ни де­фи­ни­ции и въп­ре­ки то­ва те­зи де­фи­ни­ции да не ва­жат в опит­нос­т­та за оп­ре­де­ле­ни пре­ход­ни форми. Именно в то­ва той виж­да под­виж­ния жи­вот на природата.

С те­зи идеи Гьоте съз­да­де те­оре­ти­чес­ка­та ос­но­ва на на­ука­та на организ- мите.

Той на­ме­ри същ­нос­т­та на организма. Това лес­но мо­же да се оце­ни не- правилно, ко­га­то ня­кой изисква, що­то типът, он­зи фор­ми­ращ от се­бе си прин­цип /ентелехия/, да бъ­де са­ми­ят той обяс­нен чрез не­що друго. Оба- че то­ва е ед­но не­ос­но­ва­тел­но изискване, за­що­то типът, ус­та­но­вен в ин­ту­итив­на форма, сам обяс­ня­ва се­бе си. За все­ки­,кой­то е схва­нал оно­ва "формиране на себе си според самото себе си" на ен­те­ле­хийния прин- цип, то със­тав­ля­ва ре­ше­ни­ето на за­гад­ка­та на живота.

Едно дру­го ре­ше­ние е невъзможно, за­що­то то­ва е същ­нос­т­та на са­ма­та вещ. Когато дар­ви­низ­мът тряб­ва да пред­по­ло­жи един пър­ви­чен организъм, за Гьоте мо­жем да кажем, че той е от­к­рил същ­нос­т­та на то­зи пър­ви­чен организъм.* (* В мо­дер­но­то при­ро­доз­на­ние под пър­ви­чен ор­га­ни­зъм се раз­би­ра обик­но­ве­но ед­на пър­вич­на клет­ка (пър­вич­на цитода), т.е. ед­но прос­то същество, ко­ето стои на на­й-­нис­ко­то стъ­па­ло на ор­га­ни­чес­ко­то развитие. Тук се има пред­вид ед­но съв­сем определе- но, дейс­т­ви­тел­но се­тив­но същество. Когато го­во­рим за пър­ви­чен ор­га­ни­зъм в Гьотевия смисъл, не се има пред­вид то­ва прос­то дейс­т­ви­тел­но пър­вич­но същество, а она­зи есен­ция /същност/, он­зи формиращ, ен­те­ле­-
хи­ен принцип, кой­то прави, що­то она­зи пър­вич­на клет­ка да бъ­де един организъм. Този прин­цип се изя­вя­ва как­то в на­й-п­рос­тия ор­га­ни­зъм та­ка и в най-съвършения, са­мо че в раз­лич­на форма.

Това е животинското, това, чрез ко­ето ед­но съ­щес­т­во е един организъм. Дарвин го пред­по­ла­га от са­мо­то начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин.

При Дарвин съ­щес­т­ву­ва ед­но не­оп­ре­де­ле­но Х, то­ва не­оп­ре­де­ле­но Х се стре­ме­ше Гьоте да обясни.). Гьоте е този, кой­то скъ­са и пред­п­рие ед­но въ­зоб­но­вя­ва­не на на­ука­та за ор­га­низ­ми­те спо­ред същ­нос­т­та на организма. Докато пре­ди Гьотевата сис­те­ма­ти­ка се нуж­да­еше от съ­що тол­ко­ва раз­лич­ни по­ня­тия (идеи), кол­ко­то външ­ни раз­лич­ни ви­до­ве съществуваха, меж­ду ко­ито не се на­ми­ра­ше ни­как­ва връзка, Гьоте обясни, че по идея всич­ки ор­га­низ­ми са еднакви, а се раз­ли­ча­ват са­мо по тях­но­то външ­но явление; И той обясни защо те са такива. С то­ва бе съз­да­де­на фи­ло­соф­с­ка­та ос­но­ва за ед­на на­уч­на сис­те­ма на организмите. Касаеше се още са­мо за про­веж­да­не­то на същата. Трябваше да бъ­де показано, как всич­ки дейс­т­ви­тел­ни ор­га­низ­ми са са­мо откровения, изя­ви на ед­на идея и как те се изя­вя­ват в един оп­ре­де­лен случай.

Великото дело, ко­ето бе из­вър­ше­но с то­ва в науката, бе­ше съ­що мно­гок­рат­но приз­на­то от по­-дъл­бо­ко мис­ле­щи учени. Младшият д, Алтон пи­ше на 6 юли 1827 го­ди­на на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не са- мо едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте позна- ли в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна ко­рес­пон­ден­ция I,28.). Неес фон Евенбек пи­ше на 24 юни 1820 година* (* Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очове- чаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пи­ше на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на живот- ните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази из- ходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Незави- симо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-мал- ко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминоло

Изграденият вър­ху се­бе си тип съ­дър­жа въз­мож­нос­т­та да при­еме при сво­ята изя­ва без­к­рай­но раз­но­об­раз­ни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространст- вото родове и видове на организмите. Схващайки она­зи об­ща идея, типа, на­ши­ят дух е раз­б­рал ця­ло­то цар­с­т­во на ор­га­низ­ми­те в не­го­во­то единство. Когато той гледа се­га въп­лъ­щава­не­то на ти­па във вся­ка от­дел­на изя­ве­на форма, пос­лед­на­та ста­ва раз­би­ра­ема за него; тя му се явява като една от степените, в които типът се осъществява. И да по­ка­же те­зи раз­лич­ни степени, та­зи тряб­ва­ше да бъ­де същ­нос­т­та на систематиката, ко­ято Гьоте ис­ка­ше да основе. Както в жи­во­тин­с­ко­то та­ка и в рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во ца­ру­ва ед­на за­ви­ша­ва­ща се по­ре­ди­ца на развитие; органи- змите се делят на съвършени и несъвършени.

Как е въз­мож­но това? Идейната форма, ти­път на организмите, има за ха­рак­тер­но имен­но това, че той се със­тои от прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­ме­ви еле- менти. Поради то­ва той на Гьоте се яви ка­то ед­на сетивно-свръхсети- вна форма. Той съ­дър­жа прос­т­ран­с­т­ве­но­-в­ре­ме­ви фор­ми ка­то идей­но виж­да­не /интуитивно/. Когато се изявява, дейс­т­ви­тел­но се­тив­на­та/ не ве­че интуитивната/ фор­ма мо­же да от­го­ва­ря или не на­пъл­но на идей­на­та форма; типът може да стигне до своето съвършено развитие или не. По-нисшите ор­га­низ­ми са имен­но за­то­ва по-нисши, че тях­на­та изя­ве­на фор­ма не от­го­ва­ря на­пъл­но на ор­га­ни­чес­кия тип.

Колкото по­ве­че външ­но­то вли­яние и ор­га­ни­чес­ки­ят тип в оп­ре­де­ле­но съ­щес­т­во се покриват, тол­ко­ва по съ­вър­ше­но е то­ва същество. Тази е обек­тив­на­та при­чи­на на ед­на въз­хо­дя­ща ре­ди­ца на развитието. Показва- не­то на то­ва от­но­ше­ние при вся­ка фор­ма на ор­га­низ­ми­те е за­да­ча на ед­но сис­те­матич­но представяне. Обаче при ус­та­но­вя­ва­не­то на типа, на ор- ганизмите, то­ва ни­как не мо­же да се взе­ме под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения израз на типа. Такава ед­на фор­ма тряб­ва да ни пред­ло­жи Гьотевото пър­вич­но рас­те­ние (прарастение). Гьоте е бил уп­рек­нат в това, че при ус­тано­вя­ва­не на своя тип той не е взел ни­как под вни­ма­ние све­та на криптограмите. Ние още по­-ра­но обър­нах­ме вни­ма­ни­ето вър­ху това, че то­ва е мог­ло да ста­не по на­пъл­но съз­на­те­лен начин, тъй ка­то той се е за­ни­ма­вал и с изу­ча­ва­не­то на те­зи растения.

Обаче той има сво­ето обек­тив­но основание. Криптограмите са имен­но оне­зи растения, при ко­ито пра­рас­те­ни­ето е из­ра­зе­но до на­й-­ви­со­ка сте­
пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едност- ранчива сетивна форма. За тях мо­же да се съ­ди спо­ред ус­та­но­ве­на­та ве­че идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/.

Това, ко­ето мо­же да се ка­же тук е, че Гьоте ни­ко­га не е из­пъл­нил сво­ите ос­нов­ни мисли, че той твър­де малко е нав­ля­зъл в цар­с­т­во­то на особено- то. Ето за­що не­го­ви­те ра­бо­ти ос­та­ват откъслечни. Неговото намерение, да съз­да­де свет­ли­на и тук, ние по­ка­за­но в не­го­ви­те ду­ми от "Пътуване в Италия" /27 сеп­тем­в­ри 1786 г./ с ко­ито той се изразява, че с по­мощ­та на не­го­ви­те идеи ще му бъ­де въз­мож­но "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не мо­жа да из­пъл­ни то­ва свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на от- делните форми. Това той са­ми­ят счи­та­ше ка­то един не­дос­та­тък на не­го­ви­те фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква до- статъчно ясно." Тази е съ­що и причината, по­ра­ди ко­ято Гьотевите въз­г­ле­ди бя­ха тол­ко­ва мал­ко раз­б­ра­ни и кри­во разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.

В Гьотевите по­ня­тия ние по­лу­ча­ва­ме съ­що ед­но идей­но обяс­не­ние за от­к­ри­тия от Дарвин и Хекел факт, че ис­то­ри­ята на раз­ви­ти­ето на ин­ди­ви­да е ед­но пов­то­ре­ние на раз­ви­ти­ето на ро­да (на ези­ка на биологията: онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, ко­ето Хекел пред­ла­га тук, не мо­же да бъ­де взе­то за не­що по­ве­че от един не­обос­но­ван факт. Това е фактът, че все­ки ин­ди­вид пре­ми­на­ва в сък­ра­те­на фор­ма оне­зи ста­дии на развитието, ко­ито съ­щев­ре­мен­но па­ле­он­то­ло­ги­ята ни по­соч­ва ка­то от­дел­ни ор­га­ни­чес­ки форми. Хекел и не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли обяс­ня­ват то­ва чрез за­ко­на на наследствеността. Обаче то­зи за­кон не е са­ми­ят той ни­що дру­го ос­вен един съкратен из- раз за по­со­че­ния факт. Обяснението за то­ва е, че фор­ми­те на ор­га­низ­ми­те как­то и все­ки ин­ди­вид са фор­ми на изя­ва на един и същ първообраз, кой­то в ре­ду­ва­щи се пе­ри­оди от вре­ме раз­ви­ва за­ло­же­ни­те по­тен­ци­ал­но в не­го си­ли на развитие.

Всеки по­-висш ин­ди­вид е имен­но чрез то­ва по-съвършен, че не е въз­п­ре­пятс­т­ву­ван чрез бла­гоп­ри­ят­ни­те ус­ло­вия на за­оби­ка­ля­ща­та го сре­да да се раз­вие на­пъл­но сво­бод­но съ­об­раз­но не­го­ва­та вът­реш­на природа. Ако нап­ро­тив ин­ди­ви­дът тряб­ва да бъ­де при­ну­ден чрез раз­лич­ни въз­дейс­т­вия да ос­та­не на ед­на по­-нис­ка степен, то­га­ва се изя­вя­ват са­мо ня­

Ето за­що в раз­ви­ти­ето на ед­но по­-вис­ше жи­вот­но ние тряб­ва да виж­да­ме от­но­во раз­ви­ти­ето на всич­ки по­-нис­ши /би­оге­не­ти­чен закон/. Както фи­зи­кът не се за­до­во­ля­ва с това, са­мо да из­каз­ва и да опис­ва фактите, а про­уч­ва тех­ни­те за­ко­ни­,т.­е­.по­ня­ти­ята на явленията, та­ка и за он­зи­,кой­то ис­ка да про­ник­не в ес­тес­т­во­то на ор­га­нич­ни­те същества, не мо­же да бъ­де до- статъчно, да из­тък­ва са­мо фак­ти­те за сродство, наследственост, бор­ба за съ­щес­т­ву­ва­не и т.н., а той ис­ка да поз­нае иде­ите ко­ито сто­ят на ос­но­ва­та на те­зи неща. Това, което за физиката са трите кеплерови за- кони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях све­тът е за нас са­мо един ла­би­ринт от факти. Това чес­то е би­ло кри­во разбрано. Твърди се­,че по­ня­ти­ето за ме­та­мор­фо­за­та в сми­съ­ла на Гьоте е са­мо един образ, кой­то всъщ­ност се е из­г­ра­дил в на­шия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е би­ло неясно, че по­ня­ти­ето за прев­ръ­ща­не­то на лис­та­та в ор­га­ни на цве­та има сми­съл са­мо тогава, ко­га­то пос­лед­ни­те­,нап­ри­мер тичинките, са би­ли ня­ко­га дейс­т­ви­тел­ни листа. Обаче то­ва пос­та­вя въз­г­ле­ди­те на Гьоте с гла­ва­та надолу. Който та­ка раз­би­ра нещата, той пос­та­вя пър­во един се­ти­вен ор­ган ка­то не­що на­чал­но и из­веж­да ос­та­на­ло­то от не­го по се­ти­вен начин. Гьоте ни­ко­га не е раз­би­рал не­ща­та така. При не­го онова, ко­ето по вре­ме е първото, то съв­сем не е пър­во­то по идеята, по принципа. Тичинките са срод­ни с ис­тин­с­ки­те лис­та не за­що­то ни­ко­га не са би­ли такива; не, а защото идейно, по тяхната същност са сродни, те се явяват веднъж като истински листа. Сетивното прев­ръ­ща­не е са­мо пос­лед­с­т­вие на идей­но­то сродство, а не обратно.

Днес е оп­ре­де­лен ем­пи­рич­ни­ят факт на тъж­дес­т­ве­нос­т­та на всич­ки стра­нич­ни ор­га­ни на растението, оба­че за­що те се на­ри­чат тъждествени? Според Шлайден те се на­ри­чат та­ки­ва­,за­що­то ВСИЧКИ се раз­ви­ват по ос­та така, че са из­т­лас­ка­ни ка­то стра­нич­ни изпъквания, по та­къв на­чи­н,­що­то стра­нич­но­то об­ра­зу­ва­не на клет­ки­те ос­та­ва са­мо пър­во­на­чал­но­то тяло, а на об­ра­зу­ва­ния пър­во връх не се об­ра­зу­ват ни­как­ви но­ви клетки. Това е ед­но чис­то външ­но срод­с­т­во и тъж­дес­т­ве­нос­т­та се раз­г­леж­да ка­то не­го­во последствие.

Не та­ка сто­ят не­ща­та при Гьоте. При не­го стра­нич­ни­те ор­га­ни са тъж­дес­т­ве­ни на тях­на­та идея, по тях­на­та вът­реш­на същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания. При не­го сетив­но­то срод­с­т­во е ед­но пос­лед­с­т­вие на вътрешното, идейното. Гьотевото схва­ща­не

Ако ем­пи­рич­ни­те факти, ко­ито той използува, са от­дав­на ве­че над­ви­ше­ни чрез по­-точ­ни из­с­лед­ва­ния на подробностите, да­же са от­час­ти опро- вергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти. Както вся­ка но­во­от­к­ри­та пла­не­та тряб­ва да се вър­ти око­ло ней­но­то слън­це по за­ко­ни­те на Кеплер, та­ка все­ки про­цес в ор­га­ни­чес­ка­та при­ро­да тряб­ва да ста­ва спо­ред иде­ите на Гьоте. Процесите на осе­яно­то със звез­ди не­бе са би­ли наб­лю­да­ва­ни дъл­го пред и Кеплер и Коперник. Обаче те­зи пос­лед­ни­те от­к­ри­ха пър­во законите. Органическото цар­с­т­во на при­ро­да­та е би­ло наб­лю­да­ва­но дъл­го пре­ди Гьоте, оба­че Гьоте от­к­ри но­ви­те закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят.

Можем да си изяс­ним същ­нос­т­та на Гьотевата те­ория съ­що и по след­ния начин.

Наред с обик­но­ве­на­та ем­пи­рич­на механика, ко­ято съ­би­ра са­мо фактите, съ­щес­т­ву­ва още ед­на ра­ци­онал­на ме­ха­ни­ка­,ко­ято из­веж­да ка­то не­об­хо­ди­ми ап­ри­орис­тич­ни­те за­ко­ни от вът­реш­на­та при­ро­да на ос­нов­ни­те прин­ци­пи на механиката. Както пър­ва­та се от­на­ся към последната, та­ка се от­на­ся те­ори­ята на Дарвин, Хекел и т.н. към ра­ци­онал­на­та ор­га­ни­чес­ка на­ука на Гьоте. Тази стра­на на не­го­ва­та те­ория не бе­ше още от са мо­то на­ча­ло яс­на на Гьоте. Обаче по­-къс­но той из­каз­ва ве­че съв­сем ре­ши­тел­но това. Когато на 21 яну­ари 1832 го­ди­на пи­ше на Хайнрих Вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с то­ва той ис­ка да каже, че е от­к­рил ос­нов­ни­те прин­ци­пи на на­ука­та на организмите, от ко­ито тряб­ва да бъ­де из­ве­де но всич­ко останало. Обаче по­-ра­но всич­ко то­ва е дейс­т­ву­ва­ло не­съз­на­тел­но в не­го­вия дух и той е тре­ти­рал фак­ти­те спо­ред не­го­*­/­*Гьо­те чув­с­т­ву­ва­ше та­ва не­го­во не­съз­на­тел­но дейс­т­ву­ва­не чес­то пъ­ти ка­то ед­на тъпост. Виж.К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и след­в.­/То ста­на не­що обек­тив­но за не­го ед­ва чрез он­зи раз­го­вор с Шилер, кой­то пре­да­ва­ме по-долу*. /*Естеств. Науки I, стр.108 и следв./ Шилер поз­на вед­на­га идей­но­то ес­тес­т­во на Гьотевото пра­рас­те­ние и твърдеше, че на не­що по­доб­но не мо­же да се при­пи­ше ни­как­ва действи- телност. Това под­бу­ди Гьоте да раз­миш­ля­ва вър­ху отно­ше­ни­ето на това, ко­ето той на­ри­ча­ше тип, с ем­пи­рич­на­та действителност. Тук той се на­

Според не­го при обек­ти­те на опит­нос­т­та иде­ята е един орган, кой­то тряб­ва да об­х­ва­не ка­то не­об­хо­ди­ма връз­ка това, ко­ето ина­че би би­ло въз­п­ри­ема но са­мо в ед­но сля­по ре­ду­ва­не ед­но до дру­го и ед­но след друго. Обаче от това, че иде­ята не мо­же да при­ба­ви ни­що но­во към обекта, следва, че са­ми­ят то­зи последен, по не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност, е не­що идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо.

Общението със съв­ре­мен­ни­те фи­ло­со­фи как­то и че­те­не­то на тех­ни­те съ­чи­не­ния до­ве­де Гьоте до оп­ре­де­ле­на глед­на точ­ка в то­ва отношение. Съчине- нието на Шелинг за Мировата ду­ша и не­го­ви­ят очерк на ед­на Натурфило- софия * (*Гьотеви ана­ли към 1798-1799 г.) как­то и кни­га­та на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му по­дейс­т­ву­ва­ха пло- дотворно. Той во­ди раз­го­во­ри по ня­кои въп­ро­си и с Хегел. Тези под­бу­ди до­ве­до­ха на­й-­пос­ле до там, Гьоте да се за­еме от­но­во с изу­ча­ва­не­то на Кант, с кой­то той ве­че се бе­ше за­ни­ма­вал вед­нъж по под­бу­да­та на Шилер.

В 1817 година* (* Виж Гьотевите анали) той раз­г­ле­да ис­то­ри­чес­ки не­го­во­то вли­яние вър­ху сво­ите идеи вър­ху при­ро­да­та и при­род­ни­те неща. На то­ва размишление, на­со­че­но към цен­т­рал­на­та същ­ност на науката, ние дъл­жим на статиите:

щастливо събитие,
съзерцателна разсъдъчна способност,

размисъл и смирение,

стремеж към образование,

предприятието е извинено,

намерението въведено,

на съдържанието е даден отговор,

историята на моето ботаническо изследване,

раждането на студията върху метаморфозата на растенията.

Всички те­зи ста­тии из­ра­зя­ват ве­че по­-го­ре мисъл, че все­ки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност. Така Гьоте сти­га до един­с­т­ве­но за­до­во­ля­ва­щия въз­г­лед за природата, кой­то ос­но­ва­ва един дейс­т­ви­телно обек­ти­вен метод. Когато ед­на те­ория раз­г­леж­да иде­ята ка­то не­що чуж­до на са­мия обект, ка­то не­що чис­то субективно, тя не мо­же да твърди, че е ис­тин­с­ки обективна, ко­га­то си слу­жи въ­об­ще са­мо с идеята. Обаче Гьоте мо­же да твърди, че към обек­ти­те не тряб­ва да се при­ба­вя нищо, ко­ето не би се на­ми­ра­ло ве­че в са­ми те тях.

Гьоте прос­ле­ди до отделните, фак­ти­чес­ки не­ща оне­зи кло­но­ве на науката, към ко­ито има­ха от­но­ше­ние не­го­ви­те идеи. През 1795 го­ди­на той слу­ша­ше при Лодер лек­ции по де­мо­ло­гия (уче­ние за връзките)* (* Вьотигер, Литературни със­то­яния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 го­ди­на бя­ха нап­ра­ве­ни опи­ти за от­г­леж­да­не на рас­те­ния на тъм­но и под цвет­ни стъкла. По-късно бе изу­ча­ва­на и ме­тамор­фо­за­та на насекомите.

Една дру­га под­бу­да дой­де от стра­на на фи­ло­со­фа Волф* (*Фридрих Аугуст Волф 1759-1825 г./, кой­то обър­на вни­ма­ни­ето на Гьоте вър­ху своя ед­но­имен­ник Волф* /*Каспар Фридрих Волф 1733-1794 г.), кой­то в сво­ята "Теория генерационис" още в 1759 го­ди­на бе­ше из­ка­зал идеи, ко­ито бя­ха по­доб­ни на те­зи на Гьоте вър­ху ме­та­мор­фо­за­та на растенията. Това да­де по­вод на Гьоте да се за­ни­мае по­-под­роб­но с Волф, ко­ето ста­на през 1807 година* (*Виж Гьотевите Анали от 1807 г.Естеств. Науки I, стр.5); впрочем той откри по-късно, че въпреки цялото свое остро- умие Волф не беше още наясно с най-главните неща. Той не поз­на­ва­ше още ти­па ка­то не­що не сетивно, раз­ви­ва­що сво­ето съ­дър­жа­ние от вът­реш­на необходимост. Той раз­г­леж­да­ше рас­те­ни­ето още ка­то ед­на външ- на, ме­ха­нич­на връз­ка на от­дел­ни­те неща.

Общението с мно­жес­т­во естествоизпитатели, не­го­ви приятели, как­то и ра­дос­т­та вър­ху това, че бе­ше на­ме­рил приз­на­ние и под­ра­жа­ние при мно­го срод­ни не­му духове, до­ве­до­ха в 1807 го­ди­на Гьоте до мисълта, да

След то­ва до 1824 го­ди­на из­ля­зо­ха два тома, пър­ви­ят в четири, вто­ри­ят в две тетрадки. Наред със сту­ди­ите вър­ху Гьотевите соб­с­т­ве­ни възгле- ди, ние на­ми­ра­ме тук раз­го­во­ри вър­ху зна­ме­ни­ти­те ли­те­ра­тур­ни явле- ния, из об­лас­т­та на морфологията, а съ­що и сту­дии на дру­ги учени, чи­ито из­ло­же­ния оба­че пос­то­ян­но се от на­сят ка­то не­що до­пъл­ва­що към Гьотевото обяс­не­ние вър­ху природата.

Гьоте бе пре­диз­ви­кан към ед­но по­-­ин­тен­зив­но за­ни­ма­ние по от­но­ше­ние на ес­тес­т­ве­на­та на­ука още два пъти. И в два­та слу­чая то­ва бя­ха зна­ме­ни­ти­те ли­те­ра­тур­ни яв­ле­ния в об­лас­т­та на та­зи наука, ко­ито бя­ха на­й-тяс­но свър­за­ни с не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни стремежи. Първият път под­бу­да­та бе да­де­на от ра­бо­ти­те на бо­та­ни­ката Марциус вър­ху спи­рал­на­та тен- денция, вто­ри­ят път от един спор вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те на­уки във френ­с­ка­та Академия на Науките.

Марциус раз­г­леж­да­ше фор­ма­та на рас­те­ни­ето оп­ре­де­ле­на в ней­но­то раз­ви­тие ка­то със­та­ве­на от ед­на спи­рал­на и ед­на вер­ти­кал­на тенденция. Вертикалната тен­ден­ция про­из­веж­да­ше рас­те­жа в по­со­ка­та на ко­ре­на и на стеблото; спиралната тенденция произвеждаше разширението на лис- татата, цветовете и т.н. Гьоте ви­дя в те­зи мис­ли са­мо ед­но взе­ма­не под вни­ма­ние на раз­ви­ти­ето в прос­т­ран­с­т­ве­но от­но­шение /вертикално, спирално/ на не­го­ви­те идеи, ко­ито той бе­ше на­пи­сал в един труд вър­ху ме­та­мор­фо­за­та още в 1790 година. Относно до­ка­за­тел­с­т­во­то на то­ва твър­де­ние об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на чи­та­те­ли­те вър­ху за­бе­леж­ки­те към Гьотевата статия* /*Естеств.Н.I,стр.217 и следв./ вър­ху спи­рал­на­та тен­ден­ция в природата, т ко­ито се вижда, е Гьоте не из­на­ся ни­що съ­щес­т­ве­но но­во в срав­не­ние с не­го­ви­те пре­диш­ни идеи. Отправяме та­зи за­бе­леж­ка осо­бе­но към онези, ко­ито твърдят, че тук мо­же да се за­бе­ле­жи да­же ед­на отс­тъп­ка на Гьоте от пре­диш­ни яс­ни въз­г­ле­ди и нав­ли­за­не в "най-дълбоките области на мистиката". Вече в нап­ред­на­ла въз­раст /1830-1832/ Гьоте съ­чи­ни две ста­тии вър­ху спо­ра на два­ма­та френ­с­ки ес­тес­т­во­из­пи­та­те­ли Кювие и Жьофроай дьо Сент - Илер. В те­зи ста­тии ние още вед­нъж на­ми­ра­ме в мно­го сък­ра­те­на форма прин­ци­пи­те на Гьотевия въз­г­лед за природата.

Кювие бе­ше ем­пи­рик в сми­съ­ла на по­-с­та­ри­те естественици. Той тър­се­ше за все­ки жи­во­тин­с­ки вид ед­но от­го­ва­ря­що за него, осо­бе­но понятие.
Колкото мно­го от­дел­ни ви­до­ве жи­вот­ни пред­ла­га природата, тол­ко­ва мно­го от­дел­ни ти­по­ве вяр­ва­ше той, че тряб­ва да при­еме в мис­ли­тел­но­то из­г­раж­да­не на сво­ята сис­те­ма на ор­га­ни­чес­ка­та природа. Това, ко­ето той не взе­ма­ше под внимание, бе­ше следното.

При не­го от­дел­ни­те ти­по­ве сто­яха един до друг без ни­как­ва връз­ка по­меж­ду им. Обаче на­ша­та поз­на­ва­тел­на нуж­да не се за­до­во­ля­ва с осо­бе­но­то като такова, как­то то зас­та­ва сре­щу нас не­пос­ред­с­т­ве­но ка­то явле- ние. Но тъй ка­то ние не зас­та­ва­ме сре­щу ед­но съ­щес­т­во на при­ро­да­та ос­вен с на­ме­ре­ни­ето да поз­на­ем то­ва съ­щес­т­во за­що­то то­га­ва не се обя­вя­ва­ме за­до­во­ле­ни с осо­бе­но­то ка­то такова? Тогава тряб­ва да приемем, че при­чи­на­та за то­ва се крие в на­ша­та поз­на­ва­тел­на способност. А всъщ­ност при­чи­на­та се крие нап­ро­тив в са­мия обект. Същността на са­мия осо­бен обект съв­сем не се из­чер­п­ва още в та­зи не­го­ва особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идей­но­-­об­що е ис­тин­с­ка­та същ­ност - есен­ци­ята - на вся­ко ед­но осо­бе­но съществуване. Това пос­лед­но то има в осо­бе­нос­т­та са­мо ед­на стра­на на сво­ето съществуване, до­ка­то вто­ра­та стра­на е об­що­то - типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По то­зи на­чин по­нят­но е, ко­га­то за осо­бе­но­то се го­во­ри ка­то за ед­на фор­ма на общото. Тъй ка­то ис­тин­с­ка­та същност, съ­дър­жа­тел­нос­т­та на особеното, е сле­до­ва­тел­но идейното-общото, то­га­ва не­въз­мож­но е пос­лед­но­то да бъ­де из­ве­де­но от особеното, да бъ­де аб­с­т­ра­хи­ра­но от него. Тъй ка­то то не мо­же да за­еме от ни­къ­де сво­ето съдържание, тряб­ва то­га­ва са­мо да си да­де то­ва съдържание. Следователно ти­пич­но­-­об­що­то е нещо, при ко­ето съ­дър­жа­ние и фор­ма са тъждествени. Ето за­що оба­че то мо­же да бъ­де схва­на­то съ­що са­мо ка­то не­що цяло, не­за­ви­си­мо от отделното. Науката има за­да­ча­та да по­ка­же при вся­ко от­дел­но нещо, как по не­го­ва­та съ­щи­на то се под­чи­ня­ва на идейно-общото.

Чрез то­ва от­дел­ни­те видове на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето пре­ми­на­ват в ста­дия на вза­им­на оп­ре­де­ле­ност и зависимост. Това, ко­ето ина­че мо­же да се виж­да са­мо ка­то не­що сто­ящо ед­но до дру­го и ед­но след дру­го простран- ствено-временно, се виж­да се­га в не­го­ва­та необходима връзка. Обаче Кювие не ис­ка­ше да знае ни­що за то­зи пос­ле­ден възглед. А то­зи въз­г­лед бе­ше имен­но зас­тъ­пе­ни­ят от Жьофроай дьо Сент-Илер. Така ни се пред­с­та­вя в дейс­т­ви­тел­ност она­зи страна, от ко­ято Гьоте про­яви ин­те­рес към въп­рос­ния спор. Нещата бя­ха мно­гок­рат­но изопачени, ка­то през очи­ла­та на мо­дер­ни­те въз­г­ле­ди фак­ти­те бя­ха гле­да­ни в съ­вър­ше­но дру­га светлина, раз­лич­на от тази, в ко­ято те се явяват, ко­га­то прис­тъ­пим към тях без предубеждение. Жьофроай не се по­зо­ва­ва­ше са­мо на сво­ите соб­с­т­ве­ни изследвания, а съ­що на те­зи на ня­кол­ко гер­ман­с­ки съ­миш­ле­ници и меж­ду те­зи на­зо­ва­ва съ­що и Гьоте.
Интересът, кой­то Гьоте про­явя­ва­ше към то­зи въпрос, бе­ше из­вън­ред­но голям. Той мно­го се зарадва, че на­ме­ри в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция. Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ли- кувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя жи- вот и която е предимно също и моя", каз­ва той на 2 ав­густ 1830 го­ди­на на Екерман. Въобще стран­но яв­ле­ние е, че в Германия изследванията на Гьоте на­ме­ри­ха от­з­вук са­мо при философите, а са­мо мал­ко при естест- воизпитателите, до­ка­то нап­ро­тив във Франция те на­ме­ри­ха на­й-­го­лям от­з­вук при естествоизпитателите. Дьо Кандол по­да­ри на Гьотевото уче­ние за ме­та­мор­фо­за­та на­й-­го­ля­мо­то вни­ма­ни­е­,той тре­ти­ра­ше бо­та­ни­ка­та по начин, кой­то не бе­ше да­ле­че от Гьотевите възгледи. Също та­ка Гьотевата "Метаморфоза" бе пре­ве­де­на на френ­с­ки от Жинжинс-Лаза- раз. При те­зи об­с­то­ятел­с­т­ва Гьоте мо­же­ше да се надява, че един пре­вод на френ­с­ки език на не­го­ви­те бо­та­ни­чес­ки съчинения, нап­ра­вен с не­го­во сътрудничество, не би по­пад­нал на ед­на неп­ло­до­род­на почва. Един та­къв пре­вод нап­ра­ви в 1831 го­ди­на Фридрих Якоб Соре, при пос­то­ян­но­то съ­дейс­т­вие на Гьоте. Той съ­дър­жа­ше он­зи пър­ви "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на не- говото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.