Нередактиран превод

М Е Т О Д О Л О Г И Я

В гор­на­та фи­гу­ра всич­ко е свър­за­но ед­но с друго; във всички части живее същият принцип. Умът съз­да­ват от­де­ля­не­то на от­дел­ни­те об­ра­зи /Това раз­де­ля­не е обоз­на­че­но чрез отделящите, пъл­но тег­ле­ни линии./, за­що­то в да­де­но­то ни се явя­ват ка­то отделни, а ра­зу­мът поз­на­ва един­с­т­во­то /Същото е по­ка­за­но чрез точ­ку­ва­ни­те линии./. Когато има­ме след­ни­те две възприятия: 1. падащите слънчеви лъчи и 2. един нагрят камък, умът държи и двете неща отделно едно от друго, защото те ни се явяват като две; той счита едното като причина, другото като следствие; след това се при прибавя разумът, събаря разделящата стена и познава един- ството в двойствеността.

Всички по­ня­ти­я­,ко­ито умът създава: причина и следствие, вещество и свойство, тяло и душа, идея и действителност, бог и светът и т.н. Съще-
ствуват само за това, за да подържат изкуствено в разделено състояние единната действителност; и разумът има задачата, без да затъмнява ми- стически яснотата на ума, без да заличава създаденото с това съдържа- ние, да търси вътрешното единство в множеството. С то­ва той се връ­ща об­рат­но към това, от ко­ето умът се е отдалечил, към един­на­та действи- телност. Ако ис­ка­ме да има­ме ед­на точ­на номенклатура, не­ка на­ре­чем об­ра­зи­те на ума понятия, а тво­ре­ни­ята на ра­зу­ма идеи. И виж­да се, че пъ­тят на на­ука­та е: да се издигне от понятието до идеята. И тук е мястото, къ­де­то мо­же да ни се по­ка­же по на­й-­ясен на чин су­бек­тив­ни­ят и обек­тив­ни­ят еле­мент на на­ше­то познание.

Видно е, че раз­де­ля­не­то има са­мо су­бек­тив­но съществуване, съз­да­де­но е са­мо от на­шия ум. То не мо­же да ми поп­ре­чи да раз­ло­жа ед­но и съ­що обек­тив­но един­с­т­во на не­го­ви­те мис­лов­ни образи, ко­ито са раз­лич­ни от те­зи на мо­ите себеподобни; това не пречи, щото в свързването моят ра- зум да стигне отново до същото обективно единство, от което и двамата сме изходили. Нека изоб­ра­зим сим­во­лич­но еди­ния об­раз ва дейс­т­ви­тел­нос­т­та /На рис.4 фиг.1/. С моя ум аз го раз­де­лям така, как­то по­каз­ва /На рис.4 фиг.2/; един друг го разделя по друг начин както показва /На рис.4 фиг.3/. Ние го сгло­бя­ва ме с ра­зу­ма в ед­но и по­лу­ча­ва­ме съ­щия образ.

С то­ва ни ста­ва обяснимо, как хо­ра­та мо­гат да имат за дейс­т­ви­тел­нос­т­та тол­ко­ва раз­лич­ни възгледи, въп­ре­ки че та­зи дейс­т­ви­тел­ност мо­же да бъ­де са­мо една. Различието се крие в различието на нашите умствени светове. С то­ва за нас се хвър­ля свет­ли­на вър­ху раз­ви­ти­ето на раз­лич­ни­те на­уч­ни гледища. Ние разбираме, от­къ­де ид­ват мно­гоб­рой­ни­те фи­ло­соф­с­ки гле­ди­ща и ня­ма­ме нуж­да да приз­на­ва­ме лав­ри­те са­мо на ед­но от тях. Ние зна­ем съ­що­,как­во ста­но­ви­ще тряб­ва да за­емем по от­но­ше­ние на мно­жес­т­во­то раз­лич­ни чо­веш­ки възгледи. Ние не ще пи­та­ме изклю- чително: кое е вярно, кое е погрешно? Винаги ще изследваме, по ка­къв на­чин ум­с­т­ве­ни­ят свят е един мис­ли­тел из­хож­да от ми­ро­ва­та хармония; ще се стараем да разберем, а не да осъдим и да считаме веднага като погрешно това, което не съвпада с нашето схващане.

Към то­ва раз­ли­чие на на­ши­те на­уч­ни ста­но­ви­ща се при­ба­вя ед­но но­во чрез това, че все­ки от­де­лен чо­век има раз­лич­но по­ле на опитност. Сре- щу все­ки един зас­та­ва ня­как си един от­къс от ця­ла­та действителност. Този от­къс об­ра­бот­ва не­го­ви­ят ум и той е за не­го пос­ред­ни­кът по пъ­тя към идеята. Следователно, да­же ко­га­то всич­ки ние въз­п­ри­ема­ме съ­ща­та идея, то­ва ста­ва ви­на­ги вър­ху раз­лич­ни области. Следователно са­мо
край­ни­ят резултат, до кой­то стигаме, мо­же да бъ­де същият; напротив пътищата могат да бъдат различни. Въобще съв­сем не се ка­сае за това, да­ли от­дел­ни­те съж­де­ния и понятия, от ко­ито се със­тои на­ше­то знание, си съвпадат, а са­мо за това, да­ли нак­рая те ни до­веж­дат до там, да плуваме в плавателната вода на идеята. И в та­зи пла­ва­тел­на во­да тряб­ва нак­рая да се срещ­нат всич­ки хора, ко­га­то ед­но енер­гич­но мис­ле­не ги из­веж­да над тях­но­то осо­бе­но становище. Може да бъ­де въз­мож­но­,що­то ед­на ог­ра­ни­че­на опит­ност или един неп­ро­из­во­ди­те­лен дух да до­ве­де до ед­но едностранчиво мнение, да­же съв­сем едностранчиво; обаче даже и най-малкият сбор от онова, което изпитваме, трябва да ни доведе накрая до идеята; защото до последната ние не се издигаме чрез една по-голяма или по-малка опитност, а единствено чрез нашата способност като чове- шка личност. Една ог­ра­ни­че­на опит­ност мо­же да има ка­то пос­лед­с­т­вие са­мо това, че ние изразяваме иде­ята по ед­нос­т­ран­чив начин, че раз­по­ла­га­ме са­мо вър­ху мал­ко средства, за да из­ра­зим светлината, ко­ято све­ти в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина. Дали на­ши­ят на­учен или въ­об­ще на­ши­ят възглед за све- та е съ­що пълен, то­ва е съв­сем друг въпрос. Когато се­га от­но­во прис­тъп­ва­ме към Гьоте, то­га­ва мно­го от не­го­ви­те изложения, ко­га­то ги съ­пос­та­вим с на­ши­те изложения, ще ни се явят ка­то пос­лед­с­т­вия на те­зи последните. Ние счи­та­ме то­ва от­но­ше­ние за един­с­т­ве­но пра­вил­но меж­ду ав­то­ра и тълкувател. Когато Гьоте каз­ва /Сентенции в проза, цитр. и на др. място, стр.349./ "Когато познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз го наричам истина. И така всеки един може да има своята собствена истина и въпреки това тя е винаги същата", то­ва тряб­ва да се раз­бе­ра с пред­пос­тав­ка­та на това, ко­ето раз­вих­ме тук.
2. Д О Г М А Т И Ч Е Н И И М А Н Е Н Т Е Н М Е Т О Д

Едно на­уч­но съж­де­ние се раж­да чрез това, че ние съ­еди­ня­ва­ме или две по­ня­тия или ед­но по­ня­тие и ед­но въз­п­ри­ятие по­меж­ду им. От пър­вия род е съждението: никакво следствие без причина; от втория: лалето е едно растение. След то­ва ежед­нев­ния жи­вот поз­на­ва още съждения, при ко­ито би­ват съ­еди­не­ни въз­п­ри­ятие с възприятие, например: розата е червена. Когато про­из­на­ся­ме ед­но съждение, то­ва ста­ва по­ра­ди ед­но или дру­го основание. Но вър­ху то­ва ос­но­ва­ние мо­же да има две раз­лич­ни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, за­що ед­но съждение, ко­ето произнасяме, е вярно, се на­ми­рат от­въд онова, ко­ето ние да­де­но във въз­п­ри­яти­ята и по­ня­ти­ята вли­за­щи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съв- пада със субективните основания, от които ние произнасяме това съж-

дение. Според то­ва мне­ние на­ши­те логически ос­но­ва­ния ня­мат ни­що об­що с обективните. Може да бъ­де така, че то­ва мне­ние да про­ка­ра ня- ка­къв път, за да стиг­нем до обек­тив­ни­те ос­но­ва­ния на на­ше­то разбира- не; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За поз­на­ни­ето обус­ла­вя­ща­та мо­ите твър­де­ния същ­ност се на­ми­ра в един не­поз­нат свят; твърдението с неговите фор- мални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една на­ука­,ко­ято по­чи­ва на то­зи възглед, е догматична.

Една та­ка­ва дог­ма­тич­на на­ука е как­то бо­гос­лов­с­т­ву­ва­ща­та философия, ко­ято се опи­ра на вя­ра­та в откровението, та­ка и мо­дер­на­та на­ука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, същест- вува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на от­к­рове­ни­ето пре­да­ва на чо­ве­ка ис­ти­ни вър­ху неща, ко­ито са на­пъл­но не­дос­тъп­ни за не­го­вия кръгозор. Той не поз­на­ва света, за кой­то му се пред­пис­ва да вяр­ва в го­то­ви­те твърдения. Той не мо­же да стиг­не до ос­но­ва­ни­ята на те­зи твърдения. Ето за­що той ни­ко­га не мо­же да до­бие раз- биране, защо те са вярни. Не мо­же да до­бие ни как­во знание, а са­мо ед­на вяра. Спрямо то­ва оба­че и твър­де­ни­ята на на­ука­та на опи­та да чис­ти догми, ко­га­то тя вярва, че тряб­ва да ос­та­нем при чис­тия опит /опит- ност/ и са­мо да наб­лю­да­ва­ме не­го­ви­те промени, да ги опис­ва­ме и да ги съпоставяме, без да се из­диг­нем до недадените още в чис­та­та не­пос­ред­с­т­ве­на опит­ност /опит/ условия. И в то­зи слу­чай съ­що ние до­би­ва­ме ис­ти­на­та не чрез вник­ва­не в нещата, а тя ни е нат­ра­пе­на отвън. Аз виж­дам това, ко­ето ста­ва и е през ме­не и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виж­дам са­мо последствието, не и причината. По-рано в на­ука­та влас­т­ву­ва­ше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се счи­та­ше за дър­зост ня­кой да раз­миш­ля­ва вър­ху основанията на изя­ве­ни­те ис­ти­ни раз­к­ри­ти­те чрез откровение- то; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счи­та за не­що не­дос­тъп­но за опи­та и по­ра­ди то­ва непостижимо.

Нашите из­ло­же­ния показаха, че при­ема­не­то на ед­но основание, за­що ед­но съж­де­ние е вярно, на­ред с това, за­що ние го признаваме за вярно, е ед­на безсмислица. Когато про­ник­нем до точката, къ­де­то същ­нос­т­та на да­де­но не­що из­г­ря­ва за нас ка­то идея ние виж­да­ме в пос­лед­на­та не­що за­вър­ше­но в се­бе си­,не­що под кре­пя­що се и са­мо но­се­що се, ко­ето не изис­к­ва ве­че ни­как­во обяс­не­ние отвън, та­ка че мо­жем да ос­та­нем при него. В иде­ята ние виж­да­ме - ко­га­то има­ме спо­соб­ност за то­ва - че тя има в са­ма­та се­бе си всичко, ко­ето я съставя, че с нея ние има­ме всичко, за ко­ето мо­же да се пита. Цялата ос­но­ва на би­ти­ето е пре­ми­на­ла в
идеята, из­ля­ла се е в нея без остатък, та­ка що­то ние ня­ма­ме нуж­да да я тър­сим ни­къ­де дру­га­де ос­вен в са­ма­та нея. В иде­ята ние ня­ма­ме един образ за това, ко­ето тър­сим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато час­ти­те на на­шия иде­ен свят се сли­ват в съжденията, то­га­ва тях­но­то соб­с­т­ве­но съ­дър­жа­ние е това, ко­ето про­из­веж­да то­ва слива- не, а не ня­как­ви причини, ко­ито се на­ми­рат вън. В на­ше­то мис­ле­не са не­пос­ред­с­т­ве­но при­със­т­ву­ва­щи пред­ме­ти­те /обективните/, а не са­мо чис­то фор­мал­ни­те ос­но­ва­ния за на­ши­те твърдения.

С то­ва от­х­вър­лих­ме мнението, ко­ето при­ема ед­на из­въ­ни­дей­на аб­со­лют­на действителност, ко­ято но­си всич­ки неща, вклю­чи­тел­но и мисленето. За то­зи въз­г­лед за све­та ос­но­ва­та на съ­щес­т­ву­ва­що­то въ­об­ще не мо­же да бъ­де на­ме­ре­на в това, ко­ето е пос­ти­жи­мо за нас. Тя не е вро­де­на нас­то­ящия пред нас свя­т,а съ­щес­т­ву­ва вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този въз­г­лед мо­же да се на­ре­че РЕАЛИЗЪМ. Той се явя­ва в две форми. Той при­ема или ед­но мно­жес­т­во от дейс­т­ви­тел­ни­те съ­щес­т­ва /същности/, ко­ито сто­ят на ос­но­ва­та на све­та /Лайбниц, Хербарт/, или ед­на единна ре­ал­на същ­ност /Шопенхауер/. Такава ед­на същност не мо­же ни­ко­га да бъ­де поз­на­та ос­вен ка­то тъж­дес­т­ве­на с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъз­на­ва в яс­ния сми­съл въп­ро­са за същ­нос­т­та на явленията, той не мо­же да бъ­де при­вър­же­ник на то­зи реализъм. Какъв сми­съл има всъщ­ност да се пи­та за същността на света? Това ня­ма ни­ка­къв друг смисъл, ос­вен то­зи че ко­га­то аз зас­та­вам пред да­де­но нещо, в ме­не се изя­вя­ва един глас, кой­то ми казва, че в край­на смет­ка да­де­но­то не­що е още не що съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето аз въз­п­ри­емам със сетивата. Това, ко­ето то пред­с­тав­ля­ва още, ра­бо­ти ве­че в мене, стре­ми се да се изя­ви в мене, ко­га­то аз раз­г­леж­дам пред­ме­та на­ми­ращ се вън от мене. Само затова, за­що­то ра­бо­те­щия в ме­не иде­ен свят ме зас­та­вя да обяс­ня за­оби­ка­ля­щия ме свят от не­го /от идейния свят/, аз изис­к­вам ед­на та­ко­ва обяснение. За ед­но същество, в което не въз­ник­ват ни­как­ви идеи, не съ­щес­т­ву­ва стре­ме­жът не­ща­та да бъ­дат обяснени по-нататък; то е задоволено на пълно от сетивното явление. Изискването за обяс­не­ние на све­та про­из­хож­да от пот­реб­нос­т­та на мис­ле­не­то да обедини, да слее пос­ти­жи­мо­то от не­го /от мисленето/ съ­дър­жа­ние с дейс­т­ви­тел­нос­т­та на яв­ле­ни­ето в едно, да про­ник­не с по­ня­тия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който пре­це­ни те­зи из­ре­че­ния в тях­но­то ис­тин­с­ко значение, за не­го е не въз­мож­но той да бъ­де един пос­ле­до­ва­тел на оха­рак­те­ри­зи­ра­ния по­-го­ре реализъм. Да ис­ка­ме да обяс­ним све­та чрез не­що реално, ко­ето не е идея, е ед­но та­ко­ва противоречие, че ние съв­сем не разбираме, как е въ­об­ще въз­мож­но то да спе­че­ли привърженици. Да

Ние не мо­жем да при­емем фор­ми на съ­щес­т­ву­ва­не­то по­-вис­ши от тези, ко­ито под­хож­дат на све­та на идеите. Само затова, за­що­то чес­то пъ­ти чо­век не е в със­то­яние да разбере, че би­ти­ето на иде­ята е не­що да­ле­че по­-вис­ше и по­-пъл­но от би­ти­ето на въз­п­ри­ема­на­та действителност, той тър­си ед­на дру­га действителност. Той счи­та идей­но­то би­тие за не­що химерично, ли­ше­но от про­пи­тос­т­та на дейс­т­ви­тел­но­то и не е за­до­во­лен от него. Той не мо­же имен­но да схва­не иде­ята в ней­на­та положителност, а я има са­мо ка­то не­що аб­с­т­рактно; не предчувствува нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние тряб­ва да изис­к­ва­ме от об­ра­зу­ва­не­то то да се из­диг­не до оно­ва по­-вис­ше станови- ще, къ­де­то тряб­ва да бъ­де схва­нато ед­но битие, ко­ето не мо­же да бъ­де

ви­дя­но ни­то с очите, ни­то пък да бъ­де из­пи­па­но с ръцете, а мо­же да бъ­де схва­на­то са­мо с разума. Такова би­тие ние тряб­ва да счи­та­ме за не­що действително. Следователно ние ос­но­вах­ме всъщ­ност един идеализъм, кой­то съ­щев­ре­мен­но е реализъм. Ходът на на­ши­те мис­ли е: мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие то­зи стре­меж във въпроса: що е същността на действителността? За съ­дър­жа­ни­ето на са­ма­та та­зи същ­ност ние пи­та­ме ед­ва нак­рая на науката, а не пра­вим как­то реализма, кой­то пред­ла­га не­що реално, за да из­ве­де след то­ва от не­го действителността. Ние се раз­ли­ча­ва­ме от ре­ализ­ма чрез пъл­но­то съз­на­ние за това, че има­ме ед­но сред­с­т­во за обяс­не­ние за све­та са­мо в идеята. Реализмът съ­що има само това средство, но не знае то- ва. Той из­веж­да све­та от идеи, но вярва, че го из­веж­да от ед­на дру­га действителност. Лайбницовият свят на мо­на­ди­те не е ни­що дру­го ос­вен един иде­ен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички ре­алис­ти пра­вят съ­ща­та грешка: те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние от­х­върлих­ме то­зи реализъм, за­що­то той се ма­ми по от­но­ше­ние на идей­на­та същ­ност на сво­ята ос­но­ва на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издиг- нем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези иде­алис­ти съ­що не разбират, че ма­кар и да не из­ли­за­ме вън от идеята, все пак в иде­ята ние има­ме обективно, това, ко­ето е ос­нова­но в са­мо­то се­бе си, а не в субекта. Те не размислят, че ма­кар и да не из­ли­за­ме вън от един­нос­т­та на мисленето, с ра­зум­но­то мис­ле­не ние про­ник­ва­ме в пъл­на­та обективност. Реалистите не разбират, че обе- ктивното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.

Трябва да се за­ни­ма­ем още и с ем­пи­ри­ци­те на дос­тъп­ния за се­ти­ва­та свят, ко­ито счи­тат вся­ко обяс­не­ние на дейс­т­ви­тел­нос­т­та чрез иде­ята ка­то не­поз­во­ле­на фи­ло­соф­с­ка де­дук­ция и изис­к­ват в поз­на­ни­ето на све­та да ос­та­нем са­мо при това, ко­ето се­ти­ва­та долавят. Против то­ва ста­но­ви­ще мо­жем да ка­жем прос­то това, че неговото изис­к­ва­не е са­мо методи- чно, то мо­же да бъ­де са­мо формално.

Изискването, че тряб­ва да се при­дър­жа­ме са­мо към даденото, оз­на­ча­ва само: трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е то­ва да- дено, ста­но­ви­ще­то на емпириците не мо­же да ре­ши и на­й-­мал­ко­то не­що вър­ху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото даде- но нещо. За нас е на­пъл­но неразбираемо, как за­ед­но с изис­к­ва­не­то да се при­дър­жа­ме са­мо към опит­нос­т­та се пос­та­вя и то­ва да не из­ли­за­ме вън от се­тив­ния свят, тъй ка­то и са­ма­та идея из­пъл­ня­ва изис­к­ва­не­то за даде-
ност. Позитивистичният прин­цип на опи­та тряб­ва да ос­та­ви на­пъл­но от­к­рит въпроса, какво е дадено, и сле­до­ва­тел­но мно­го доб­ре се съ­еди­ня­ва с един иде­алис­ти­чен ре­зул­тат на изследването. Обаче то­га­ва то­ва изис­к­ва­не съв­па­да съ­що та­ка с нашето. И ние съ­еди­ня­ва­ме в на­шия въз­г­лед всич­ки становища, доколкото те са оправдани. Нашето ста­но­ви­ще е идеализъм, за­що­то виж­да ос­но­ва­та на све­та в идеята; то е реализъм, за- щото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрори- стични построения, а като към нещо дадено. Ние има­ме един ем­пи­ри­чен метод, кой­то про­ник­ва в ре­ал­но­то и нак­рая се за­до­во­ля­ва с иде­алис­тич­ния ре­зул­тат на изследването. Ние не поз­на­ва­ме не­що подобно: от нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние от­х­вър­лих­ме ед­но та­ко­ва заключение, при ко­ето един член на зак­лю­че­ни­ето не е даден. Да се нап­ра­ви заключение, то­ва зна­чи да се пре­ми­не от да­де­ни еле­мен­ти към дру­ги съ­що та­ка да­де­ни елементи. В зак­лю­че­ни­ето ние свър­з­ва­ме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: в нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото. Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика. Метафи- зиката ис­ка да обяс­ни не­що да­де­но чрез не­що не дадено, из­мис­ле­но /Волф, Хербарт/. В из­важ­да­не­то на зак­лю­че­ние ние виж­да­ме са­мо ед­на фор­мал­на дейност, ко­ято не во­ди до ни­що ново, ко­ято про­из­веж­да са­мо пре­хо­ди меж­ду не­що положително-налично.