ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ

Когато на края на раз­г­леж­да­не­то вър­ху Гьотевите мис­ли за ме­та­мор­фо­за­та хвър­ля пог­лед на­зад вър­ху възгледите, ко­ито се чув­с­т­ву­вах под­бу­ден да из­ка­жа­,­аз не мо­га да премълча, ка­къв го­лям брой из­пък­ва­щи пред­с­та­ви­те­ли на раз­лич­ни нап­рав­ле­ния на на­ука­та са на раз­лич­но мне- ние. Тяхното ста­но­ви­ще към Гьоте стои яс­но пред пог­ле­да ми; и съжде- нието, което те ще произнесат върху моят опит да защищавам станови- щето на нашия велик мислител и поет, трябваше предварително да бъде обмислено.

Мненията на Гьотевите стре­ме­жи в об­лас­т­та на ес­тес­т­ве­на­та на­ука сто­ят раз­по­ло­же­ни ед­ни сре­щу дру­ги в два про­тив­ни лагера.

Представителите на мо­дер­ния мо­ни­зъм на­че­ло с про­фе­сор Хекел приз­на­ват в ли­це­то на Гьоте про­ро­ка на дарвинизма, кой­то си пред­с­та­вя ор­га­ни­чес­кия свят съ­вър­ше­но в те­хен сми­съл гос­под­с­т­ву­ван от законите, ко­ито дейс­т­ву­ват и в не­ор­га­ни­чес­ка­та природа. Според тях това, ко­ето е

лип­с­ва­ло на Гьоте, е би­ло те­ори­ята на селекцията, чрез ко­ято пър­во Дарвин основа мо­нис­тич­ния све­тог­лед и из­диг­на ево­лю­ци­он­на­та те­ория до на­уч­но убеждение.

Срещу то­ва ста­но­ви­ще зас­та­на ед­но друго, ко­ето приема, че иде­ята за ти­па у Гьоте не е ни­що дру­го ос­вен ед­но об­що понятие, ед­на идея в сми­съ­ла на пла­то­но­ва­та философия. Те допускат, че Гьоте на­ис­ти­на е нап­ра­вил ня­кои твърдения, ко­ито при­пом­нят за ево­лю­ци­он­на теория, до ко­ето той е стиг­нал чрез за­ло­же­ния в не­го­ва­та при­ро­да пантеизъм; но, казват те, той не е почувствувал нужда да напредне до последната меха- нична основа. Ето за­що при не­го не мо­же да ста­ва ду­ма за ево­лю­ци­он­на те­ория в мо­де­рен смисъл.

Като се опи­тах да обяс­ня Гьотевите въз­г­ле­ди без предпоставката на ня- какво положително становище, а из­хож­дай­ки чис­то от същ­нос­т­та на Гьоте, от ця­лос­т­та на не­го­вия дух, на ме­не ми ста­на ясно, че ни­то едно- то, ни­то дру­го­то от спо­ме­на­ти­те нап­рав­ле­ния не е из­тъл­ку­ва­ло съ­вър­ше­но пра­вил­но не­го­вия въз­г­лед за при­ро­да­та - кол­ко­то и из­вън­ред­но важ­но да е онова, ко­ето те са доп­ри­нес­ли за оцен­ка­та на Гьоте.

Първото от оха­рак­те­ри­зи­ра­ни­те мне­ния е на­пъл­но право, ко­га­то твърди, че бла­го­да­ре­ние на то­ва­,че Гьоте се е стре­мил да обяс­ни ор­га­нич­на­та природа, той во­ди бор­ба сре­щу дуализма, кой­то при­ема неп­ре­одо­ли­ми гра­ни­ци меж­ду ор­га­нич­на­та и не­ор­га­нич­на­та природа. Обаче Гьоте под­дър­жа­ше въз­мож­нос­т­та на то­ва обяс­не­ние не затова, за­що­то си пред­с­та­вя­ше фор­ми­те и яв­ле­ни­ята на ор­га­нич­на­та при­ро­да в ед­на ме­ха­ни­чес­ка връзка, а за­що­то разбираше, че по-висшата връзка, в ко­ято те се нами- рат, съв­сем не е зат­во­ре­на за на­ше­то познание. Той на­ис­ти­на си пред­с­та­вя­ше Вселената по мо­нис­ти­чен на­чин ка­то не­раз­д­во­ено един­с­т­во - от ко­ето не из­к­люч­ва­ше и чо­ве­ка -, оба­че по­ра­ди то­ва той приз­на­ва­ше все пак, че ВЪТРЕ в то­ва един­с­т­во тряб­ва да бъ­дат раз­ли­че­ни степени, ко­ито имат свои соб­с­т­ве­ни закони. Още от сво­ята мла­дост той за­емаше от­ри­ца­тел­но ста­но­ви­ще спря­мо стре- межите, ко­ито си пред­с­та­вят един­с­т­во­то ка­то еднообразие и счи­тат ор­га­ни­чес­кия свят, как­то въ­об­ще това, ко­ето в при­ро­да­та се явя­ва ка­то по­-вис­ша природа, год­с­пос­т­ву­ван от за­ко­ни­те дейс­т­ву­ва­щи в не­ор­га­нич­ния свят. Това от­ри­ца­тел­но ста­но­ви­ще бе­ше съ­що онова, ко­ето по­-къс­но го при­ну­ди да при­еме съ­щес­т­ву­ва­не­то на съ­зер­ца­тел­на­та раз­съ­дъч­на способност, чрез ко­ято ние схва­ща­ме ор­га­нич­на­та природа, про­ти­во­по­лож­но на дис­кур­сив­ния /ми­на­ващ от ед­но съ­дър­жа­ние към друго/ ум, чрез кой­то поз­на­ва­ме не­ор­га­нич­на­та приро- да. Гьоте си пред­с­та­вя све­та ка­то един кръг от кръгове, от ко­ито все­ки един си има свой соб­с­т­вен обяс­ни­те­лен принцип. Модерните мо­нис­ти поз­на­ват са­мо един кръг, то­зи на не­ор­га­нич­ни­те при­род­ни закони.

Второто от при­ве­де­ни­те мне­ния вър­ху Гьоте счита, че при не­го се ка­сае за не­що раз­лич­но от мо­дер­ния монизъм. Но тъй ка­то не­го­ви­те пред­с­та­ви­те­ли счи­тат ка­то един пос­ту­лат на науката, че ор­га­ни­чес­ка­та при­ро­да се обяс­ня­ва съ­що как­то неорганическата, и пред­ва­ри­тел­но от­х­вър­лят с през­ре­ние един въз­г­лед ка­то Гьотевия, те счи­тат въ­об­ще ка­то не­нуж­но да се за­дъл­бо­чат в не­го­ви­те стремежи.

Така вис­ши­те прин­ци­пи на Гьоте не мо­жа­ха да до­би­ят зна­че­ние в пъл- ния сми­съл ни­то тук, ни­то там. И имен­но та­зи е из­пък­ва­ща­та чер­та на не­го­ви­те стремежи, те са това, ко­ето за он­зи­,кой­то е осъз­нал ця­ла­та тях­на дълбочина, не из­губ­ва сво­ето зна­че­ние и тогава, ко­га­то разбира, че ня­кой от подробностите в Гьотеви­те из­с­лед­ва­ния се нуж­да­ят от корек- ция.

От тук за онзи, кой­то ис­ка да из­ло­жи въз­г­ле­ди­те на Гьоте, се раж­да из- искването, да на­со­чи своя пог­лед вър­ху централния Гьотев въз­г­лед за при­ро­да­та­, ­ос­та­вяй­ки нас­т­ра­на кри­тич­но­то пре­це­ня­ва­не на подробно- стите, на от­дел­ни­те неща, ко­ито Гьоте е от­к­рил в та­зи или она­зи об­ласт на ес­тес­т­ве­на­та наука.

Стараейки се да от­го­во­ря на то­ва изискване, близ­ка е въз­мож­нос­т­та да бъ­да кри­во раз­б­ран имен­но от онези, при ко­ито на­й-м­но­го бих съ­жа­ля­вал за това, от емпириците. С то­ва раз­би­рам онези, ко­ито прос­ле­дя­ват по всич­ки стра­ни фак­ти­чес­ки до­ка­зу­еми­те връз­ки на организмите, ем­пи­рич­но пред­ла­га­ния ма­те­ри­ал и счи­тат за още от­к­рит въп­ро­са за пър­вич­ни­те прин­ци­пи на на­ука­та за организмите.

Моите из­ло­же­ния не мо­гат да бъ­дат на­со­че­ни сре­щу тях, за­що­то те не ги засягат.

Напротив: аз градя именно една част от моите надежди върху тях, защо- то те още имат ръцете свободни на всички страни. Те са съ­що онези, ко­ито още ще имат да ко­ри­ги­рат ня­кои твър­де­ния на Гьоте, за­що­то той е гре­шил по­ня­ко­га в об­лас­т­та на фактите; естествено тук и геният също не може да преодолее границата на своята епоха.

Обаче в прин­цип­но от­но­ше­ние той е стиг­нал до ос­нов­ни­те възгледи, ко­ито имат за на­ука­та на ор­га­низ­ми­те съ­що­то значение, как­во­то ос­нов­ни­те за­ко­ни на Галилей имат за не­ор­га­нич­на­та природа.

Аз си пос­та­вих ка­то за­да­ча да до­ка­жа имен­но това.

Нека онзи, ко­ито мо­ите ду­ми не мо­гат да убедят, ви­дят по­не ис­к­ре­на­та воля, ко­ято аз вло­жи­х,­без ог­лед на лицата, а са­мо на­со­че­на към въпроса, да изяс­ня спо­ме­на­та­та проблема, да раз­ре­ша проб­ле­ма­та за изяс­не­ние на Гьотевите на­уч­ни тру­до­ве из­хож­дай­ки от ця­лос­т­та на не­го­ва­та при­ро­да и да из­ра­зя ед­но въз­ви­ся­ва­що за ме­не убеждение.

По съ­щия на­чин е за­поч­на­то щас­т­ли­во и спо­луч­ли­во обяс­не­ни­ето на Гьотевите по­етич­ни произведения; това е една подбуда да бъдат разгле-

Йохан Готлиб Фихте из­п­ра­ти през юни 1794 го­ди­на на Гьоте пър­ви­те ко­ли на сво­ята кни­га "Науко учение". По по­вод на то­ва той пи­са на 24 юни на философа: "що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които нико- га не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, ко­ето по­етът бе­ше тър­сил тук при Фихте, той го бе­ше тър­сил по­-ра­но при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един фило- софски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене. Обаче по­етът не бе­ше на­пъл­но за­до­во­лен от ни­кое фи­ло­соф­с­ко направление, с ко­ето той се запозна.

Това зат­руд­ня­ва съ­щес­т­ве­но на­ша­та задача. Ние ис­ка­ме да се приб­ли­жим до Гьоте от фи­ло­соф­с­ка­та страна. Ако той би на­зо­вал ка­то свое ед­но на­уч­но становище, ние бих­ме се по­зо­ва­ли на него. Но не е то­зи случаят. И та­ка пред­с­тои ни задачата, от всичко, ко­ето при­те­жа­ва­ме от поета, да поз­на­ем фи­ло­соф­с­ка­та ядка, ко­ято се на­ми­ра­ше в него, и да об­ри­су­ва­ме ед­на кар­ти­на за това. Считаме ка­то един пра­ви­лен път за ре­ше­ни­ето на та­зи за­да­ча ед­но идей­но нап­рав­ле­ние до­би­то на ос­но­ва­та на гер­ман­с­ка­та иде­алис­тич­на философия. Тази фи­ло­со­фия се стре­ме­ше да за­до­во­ли по свой на­чин най-висшите чо­веш­ки нуж­ди­,на ко­ито Гьоте и Шилер пос­ве­ти­ха своя живот. Тя про­из­ли­за от съ­що­то те­че­ние на времето. Ето за­що­то та­зи фи­ло­со­фия стои мно­го по­-б­ли­зо до Гьоте от­кол­ко­то оне­зи възгледи, ко­ито днес мно­гок­рат­но гос­под­с­т­ву­ват науки- те. От нея ще мо­же да се със­та­ви ед­но мнение, ка­то пос­лед­с­т­вие на ко­ето ще се по­лу­чи това, ко­ето Гьоте е офор­мил поетически, ко­ето той е из­ло­жил научно. Това ни­ко­га не ще мо­же да се из­в­ле­че от днеш­ни­те на­уч­ни направления. Днес ние сме твър­де мно­го от­да­ле­че­ни от он­зи спо­соб на мислене, кой­то сто­еше в Гьотевата природа.

Правилно е: трябва да отбележим прогреси във всички области на кул- турата. Но ед­ва ли мо­же да се твърди, че то­ва са прог­ре­си на дълбо- чина. Обаче за съ­дър­жа­ни­ето на ед­на епо­ха ме­ро­дав­ни са са­мо прог­ре­си­те на дълбочина. Ние бих­ме мог­ли на­й-­доб­ре да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме

Там бо­гос­ло­ви­ето изис­к­ва от мис­ле­не­то сля­по да се под­чи­ня­ва на това, ко­ето цър­к­ва­та казва, тук на­ука­та изис­к­ва сля­по под­чи­не­ние на това, ко­ето се­тив­но­то наб­лю­де­ние говори. Тук как­то и там про­ник­ва­що­то в дъл­би­ни­те мис­ле­не не ва­жи нищо.

Науката на опи­та заб­ра­вя са­мо едно. Хиляди и хи­ля­ди хо­ра са гле­да­ли един се­ти­вен факт и са ми­на­ли пок­рай него, без да за­бе­ле­жат не­що очебиещо. Тогава дой­де един, кой­то на­со­чи пог­лед към то­зи факт и за­бе­ля­за при не­го един ва­жен закон. От къ­де ид­ва това? Само от това, за­що­то от­к­ри­ва­те­лят раз­би­ра­ше да наб­лю­да­ва раз­лич­но от сво­ите пред- шественици. Той гле­да­ше фак­та с очи раз­лич­ни от те­зи на сво­ите себе- подобни. При гле­да­не­то той има­ше оп­ре­де­ле­на мисъл, как фак­ти­те тряб­ва да бъ­дат съ­пос­та­ве­ни с други, как­во е важ­но за тях, как­во не. И та­ка той под­ре­ди не­ща­та мислейки и ви­дя не­що по­ве­че от другите. Той видя с очите на Духа. Всички на­учи от­к­ри­тия се ос­но­ва­ват на това, че наб­лю­да­те­лят раз­би­ра да наб­лю­да­ва по на­чин ре­гу­ли­ран от пра­вил­но­то мислене.

мисленето тряб­ва да ръ­ко­во­ди ес­тес­т­ве­но наблюдението. Но то не мо­же да вър­ши това, ако из­с­ле­до­ва­те­лят е из­гу­бил вя­ра­та в мис­ле­не­то­,ко­га­то той не знае, как­во тряб­ва да за­па­зи от не­го­во­то значение. Науката на опи­та блуж­дае без­по­мощ­но в све­та на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в ми- сленето, да проникне в центъра.

Днес се го­во­ри за гра­ни­ци на познанието. Но тези, ко­ито мис­лят така, ня­мат ни­как­во яс­но мнение, какво ис­кат да пос­тиг­нат и се съм­ня­ват в това, да­ли мо­гат да го постигнат. Ако днес би до­шъл ня­кой и би ни по­ка­зал с пръст раз­ре­ше­ни­ето на ми­ро­ва­та загадка, ние не бих­ме има­ли ни­що от това, за­що не бих­ме знаели, как­во тряб­ва да за­дър­жим от разрешението.

А с во­ля­та и с дейс­т­ви­ето е съ­що­то нещо. Хората не зна­ят да си пос­та­вят ни­как­ви оп­ре­де­ле­ни за­да­чи в живота, с ко­ито да мо­гат да се справят. Те си меч­та­ят в неопределени, не­яс­ни иде­али и се оп­лак­ват след това, ко­га­то не пос­ти­гат онова, за ко­ето не са има­ли ед­на и на­й-­мал­ко яс­на представа, а ед­на ед­ва смът­на представа. Нека за­пи­та­ме един от пе­си­мис­ти­те на на­ше­то време, как­во всъщ­ност ис­ка той и как­во се очак­ват да по стигне? Той не знае това. Всички те са проб­ле­ма­тич­ни натури, ко­ито не са спо­соб­ни да се спра­вят с ни­как­во по­ло­же­ние и ко­ито ни­кое по­ло­же­ние не задоволява. Нека не бъ­да кри­во разбран. Аз не ис­кам да пея хва­леб­с­т­вия на плос­кия оптимизъм, който, до­во­лен с три­ви­ал­ни­те нас­ла­ди на живота, не же­лае ни­що по­-въз­ви­ше­но и по­ра­ди то­ва ни­ко­га не чув­с­т­ву­ва да му лип­с­ва нещо. Аз не ис­кам да об­съж­дам индивидите, ко­ито чув­с­т­ву­ват бо­лез­не­но дъл­бо­кия тра­ги­зъм със­то­ящ се в това, че ние за­ви­сим от условия, кой­то дейс­т­ву­ват па­ра­ли­зи­ра­що вър­ху всич­ка­та на­ша ра­бо­та и ко­ито нап­раз­но се ста­ра­ем да изменим. Но не­ка са­мо не забравяме, че страданието е обвивката на щастието.

Нека по­мис­лим са­мо за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по­-доб­ре мис­лещ чо­век би тряб­ва­ло да от­х­вър­ли ед­но щастие, ко­ето би му пред­ло­жи­ла ня­как­ва външ­на сила, за­що­то той не мо­же да чув­с­т­ву­ва ка­то щас­тие това, ко­ето му се да­ва ка­то не­зас­лу­жен подарък. Ако ня­ка­къв тво­рец би се за­ло­вил да съз­да­де чо­ве­ка с мисълта, за­ед­но със своя об­раз по­до­бие да му да­де ка­то нас­лед­с­т­во и щастието, той би нап­ра­вил по­-доб­ре да не го създаде.

Достойнството на чо­ве­ка е по­ви­ше­но с това, че ви­на­ги би­ва жес­то­ко уни­що­же­но това, ко­ето той създава; защото той винаги отново трябва да работи и да твори; а в работата се крие нашето щастие, в това което сами произвеждаме.

С по­да­ре­но­то щас­тие е съ­що­то как­то с раз­к­ри­та­та истина. За чо­ве­ка е дос­той­но са­мо това, че той сам тър­си истината, че в то­ва не го ръ­ко­во­ди ни­то опитът, ни­то откровението. Когато то­ва бъ­де доб­ре разбрано, то­га­ва ще се сло­жи край на ре­ли­ги­ите на откровението. Тогава чо­ве­кът не ще ис­ка вече, Бог да му се изя­ви или да раз­лее вър­ху не­го благослове- ние. Чрез соб­с­т­ве­но мис­ле­не той ще се до­бе­ре до поз­на­ни­ето и чрез соб­с­т­ве­на си­ла ще съз­да­де сво­ето щастие.

Дали ня­как­ва по­-вис­ша си­ла нап­рав­ля­ва на­ши­те съд­би­ни към доб­ро­то или злото, то­ва не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим. Най-възвишената идея за Бога ос­та­ва все пак тази, ко­ято допуска, че след съз­да­ва­не­то на чо­ве­ка Бог се е от­тег­лил от све­та и е изос­та­вил то­зи пос­лед­ния на са­мия се­бе си.

Който признава, че мис­ле­не­то има ед­на спо­соб­ност за въз­п­ри­ема­не пре­ви­ша­ва­ща схва­ща­не­то на сетивата, той ще му приз­нае по не­об­хо­ди­мост и обекти, ко­ито се на­ми­рат над чис­та­та се­тив­на действителност. А обек­ти­те на мис­ле­не­то са идеите. Когато мис­ле­не­то ов­ла­дя­ва идеята, то се сли­ва с пър­вич­на­та ос­но­ва на ми­ро­во­то съществуване; това, което действува вън, влиза в духа на човека; той става до по-висока степен едно с обективната действителност. Съзирането на идеята в действител- ността е истинското причастие на човека.

Мисленето има по от­но­ше­ние на иде­ите съ­що­то значение, как­во­то око­то има за светлината, ухо­то по от­но­ше­ние на звука. То е орган на схващането.

Този въз­г­лед е в със­то­яние да съ­еди­ни две неща, ко­ито днес се счи­тат ка­то на­пъл­но несъединими: емипирическия метод и идеализма като на- учен възглед на света.

Счита се, че приз­на­ва­не­то на пър­вия во­ди след се­бе си от­х­вър­ля­не­то на последния. Това съв­сем не е правилно. Когато се­ти­ва­та се счи­тат за един­с­т­ве­ни­те ор­га­ни за схва­ща­не на ед­на обик­но­ве­на действителност, то­га­ва тряб­ва да се стиг­не до то­зи възглед. Защото се­ти­ва­та дос­та­вят са­мо та­ки­ва връз­ки на нещата, ко­ито поз­во­ля­ват да се стиг­не до ме­ха­ни­чес­ки закони. И с то­ва ме­ха­ни­чес­ки­ят въз­г­лед за све­та би бил да­ден ка­то един­с­т­ве­на­та ис­тин­с­ка фор­ма на един та­къв възглед. При то­ва се пра­ви грешката, че се из­пус­кат из­п­ред­вид дру­ги­те обек­тив­ни със­тав­ни час­ти на действителността, ко­ито не мо­гат да бъ­дат све­де­ни до ме­ха­ни­чес­ки закони. Обективно да­де­но­то съв­сем не се пок­ри­ва със сетивното даденото, как­то вяр­ва ме­ха­ни­чес­ко­то схва­ща­не на света. Последното е са­мо по­ло­ви­на­та от даденото.

Другата по­ло­ви­на на съ­що­то са идеите, ко­ито съ­що та­ка са пред­мет на опитността, раз­би­ра се на ед­на по­-вис­ша опитност, чий­то ор­ган е мисле- нето. Идеите съ­що са пос­ти­жи­ми за един ин­дук­ти­вен метод.

Постъпвайки с те­зи въз­г­ле­ди към Гьоте, ние вярваме, че мо­жем да про­ник­нем в не­го­ва­та същност. Ние се при­дър­жа­ме към идеализма, оба­че при раз­ви­ти­ето на съ­щия не пос­та­вя­ме ка­то ос­но­ва ди­алек­ти­чес­кия ме­тод на Хегел, а един пречистен, по­-висш емпиризъм.

Такъв един иде­али­зъм стои съ­що и на ос­но­ва­та на фи­ло­со­фи­ята на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман тър­си в при­ро­да­та идей­но­-съ­об­раз­но­то единство, как­то то се по­лу­ча­ва по­ло­жи­тел­но за ед­но пълно съдържателно мислене. Той от­х­вър­ля чис­то ме­ха­ни­чес­ко­то схва­ща­не на при­ро­да­та и при­дър­жа­щия се към външ­но­то хипер-дарвинизъм. В на­ука­та той е ос­но­ва­тел на един кон­к­ре­тен монизъм. В ис­то­ри­ята и ес­те­ти­ка­та той тър­си конре- т­на­та идея. Всичко то­ва по ем­пи­рич­но­-­ин­дук­ти­вен метод.

Философията на Хартман се раз­ли­ча­ва от мо­ята са­мо по въп­ро­са за пе­си­миз­ма и чрез ме­та­фи­зи­чес­ко изос­т­ря­не на сис­те­ма­та към "несъзна- телното". Що се от­на­ся за та­зи пос­лед­на точка, не­ка се про­че­те из­ло­же­но­то по-нататък. По от­но­ше­ние на пе­си­миз­ма оба­че ще от­бе­ле­жим следното: това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е. за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството. Това, ко­ето Хартман изнася, за ме­не то е са­мо до­ка­за­тел­с­т­во за това, че нап­раз­но чо­век се стре­ми към ща- стие.

Ние тряб­ва имен­но да се от­ка­жем от един та­къв стре­меж напълно, и да тър­сим на­ше­то оп­ре­де­ле­ние чис­то в това, да из­пъл­ним без­ко­рис­т­но оне­зи иде­ал­ни задачи, ко­ито на­ши­ят ра­зум ни предписва. А как­во дру­го зна­чи това, ос­вен че ние тряб­ва да тър­сим на­ше­то щас­тие са­мо в тво- рчеството, в не­умор­на­та дейност: само действуващият, а именно без- користното действуващият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за чо­ве­ка да ис­ка да бъ­де въз­наг­ра­ден за не­го­ва­та дейност; не съществува никаква
истинска награда. Тук Хартман би тряб­ва­ло да гра­ди по-нататък. Той би тряб­ва­ло да покаже, как­во мо­же да бъ­де при та­ки­ва пред­пос­тав­ки един­с­т­ве­на­та дви­га­тел­на пру­жи­на на на­ши­те действия. Когато перспектива- та, из­г­ле­дът на ед­на прес­лед­ва­на цел отпадне, та­зи дви­га­тел­на пру­жи­на мо­же да бъ­де са­мо без­ко­рис­т­на­та от­дайност на обекта, на кой­то чо­век пос­ве­ща­ва сво­ята дейност, това може да бъде само любовта. Само едно действие от любов може да бъде едно действие. Идеята тряб­ва да бъ­де на­ша­та ръ­ко­вод­на звез­да в науката, а Любовта в действието. А с то­ва ние от­но­во стиг­нах­ме до Гьоте. "за действуващия човек е важно това, той да върши правилното, а дали правилното става, това не трябва да го интересува." "Целият наш фокус се състои в това, да се откажем от нашето съществуване, за да съществуваме* /*Сентенции в проза, цитир. на дру­ги места, стр.464 и 441./"

Аз не съм стиг­нал до моя въз­г­лед за све­та са­мо чрез изу­ча­ва­не­то на Гьоте или на хегелианизма. Аз из­хо­дих от ме­ха­нич­но­-на­ту­ра­лис­тич­но­то схва­ща­не на света, но разбрах, че при ед­но ин­тен­зив­но мис­ле­не не мо­жем да ос­та­нем при него.

Подхождайки по стро­го ес­тес­т­ве­но­на­учен метод, аз от­к­рих в обек­тив­ния иде­али­зъм един­с­т­ве­но за­до­во­ля­ва­щия въз­г­лед за света. Начинът, по кой­то ед­но раз­би­ра­що се­бе си и без про­ти­во­ре­чие мис­ле­не сти­га до то­зи въз­г­лед за света, по­каз­ва мо­ята Теория на познанието* (*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 из­да­ние Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно из-­ да­ние на Щайнерови съ­чи­не­ния т.1). След то­ва аз открих, че по сво­ите чер­ти то­зи обек­ти­вен иде­али­зъм про­пи­ва Гьотевия въз­г­лед за света. Ето как сле­до­ва­тел­но из­г­раж­да­не­то на мо­ите въз­г­ле­ди вър­ви ес­тес­т­ве­но ус­по­ред­но с изу­ча­ва­не­то на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм ус­пял по­не отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеж- дението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
7. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕ- НИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ

Издаването на Гьотевите съ­чи­не­ния вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те науки, за ко­ето тряб­ва­ше да се гри­жи аз, ме на­ве­де на мисълта: да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа. Моето убеж­де­ние е, че вся­ко от­дел­но твър­де­ние на Гьоте по­лу­ча­ва един съ­вър­ше­но нов и имен­но правилен смисъл, ко­га­то към не го прис­тъ­пим с пъл­но раз­би­ра­

Касае се за това: какво означават те във възгледа на Гьоте за света. На ду­хов­на­та висота, на ко­ято стои поетът, и на­уч­на­та пот­реб­ност е зави- шена. Обаче без на­уч­на­та пот­реб­ност ня­ма ни­как­ва наука. Какви въпро- си поставяше Гьоте на природата? Това е важното. Дали и как той е от­го­во­рил на те­зи въпроси, то­ва е от зна­че­ние на вто­ро място. Ако днес има­ме по­ве­че сред­с­т­ва и по­-бо­гат опит: така, тогава ние ще успеем да намерим по-богати решения на поставените от него проблеми. Но че ние не мо­жем да нап­ра­вим не­що по­ве­че от това: с нашите по-големи средства да вървим по пътищата, които той е начертал, това трябва да покажат моите изложения. Следователно това, ко­ето тряб­ва да на­учим от него, е пре­ди всичко: как трябва да задаваме въпроси на природата.

Изпуска се из­п­ред­вид глав­ни­ят факт, ко­га­то на Гьоте не се при­пис­ва ни­що друго, ос­вен че той е нап­ра­вил ня­кои наблюдения, ко­ито по­-къс­но­то из­с­лед­ва­не от­но­во е от­к­ри­ло и днес със­тав­ля­ват ед­на важ­на със­тав­на част на на­шия светоглед. При не­го важ­но­то съв­сем не е пре­да­де­ни­ят резултат, а начинът, по кой­то той сти­га до то­зи резултат. Той са­ми­ят каз­ва сполучливо: "с мненията, които човек се осмилява да изкаже, е както с заровете, които се движат напред по дъската; те могат да бъдат начукани, но са поставили в ход една игра, която е спечелена."

Той е стиг­нал до един на­пъл­но при­ро­до­съ­об­ра­зен метод. Той се опи­та да вне­се то­зи ме­тод в на­ука­та със спо­ма­га­тел­ни средства, ко­ито има­ше на разположение. Допустимо е, че до­би­ти­те по то­зи на­чин от­дел­ни резултати, са или пре­об­ра­зе­ни от нап­ред­ва­ща­та наука; обаче научният процес, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на наука- та.

Тези гле­ди­ща не мо­жа­ха да ос­та­нат без вли­яние вър­ху под­реж­да­не­то на ма­те­ри­ала кой­то след­ва­ше да бъ­де издаден. С из­вес­т­но при­вид­но пра­во мо­же да се запита, защо, тъй ка­то вед­нъж бях из­ло­жил ве­че от при­ето­то до­се­га раз­п­ре­де­ле­ние на съчиненията, аз не тръг­нах вед­на­га по он­зи път, кой­то из­г­леж­да пре­ди всич­ко да се препоръчва: да издавам общите естественонаучни съчинения. В 1-ви том, органическите, ми­не­ра­ло­ги­чес­ки­те и ме­те­оро­ло­ги­чес­ки­те във 2-ри том и те­зи вър­ху фи­зи­ка­та в 3-ти том. Тогава пър­ви­ят том би съ­дър­жал об­щи­те гледища, след­ва­щи­те то­мо­ве осо­бе­ни­те из­ло­же­ния на ос­нов­ни­те мисли. Колкото и съб­лаз­ни­тел­но да е това: никога не би могло да ми хрумне да следвам този ред. С то­ва - аз да се вър­на вед­нъж към Гьотевия сим­вол - аз не бих
мо­гъл да пос­тиг­на това, ко­ето исках: да направя да проличи планът на играта преди заровете да са хвърлени.

Нищо не е сто­яло по­-да­ле­че от Гьоте, ос­вен това, да из­хо­ди по един съз­на­те­лен на­чин от об­щи понятия. Той ви­на­ги из­хож­да от конкретни факти, срав­ня­ва ги, под­реж­да ги. От то­ва за не­го се раж­да идей­на­та ос­но­ва на те­зи факти. Голяма греш­ка е да се твърди, че не иде­ите са дви­га­тел­ни­ят прин­цип в твор­чес­т­во­то на Гьоте, по­не­же той пра­ви она­зи стран­но из­вес­т­на за­бе­леж­ка вър­ху иде­ите на Фауст.

При раз­г­леж­да­не­то на нещата, след ка­то е из­х­вър­лил всич­ко случайно, несъществено, за не­го ос­та­ва нещо, ко­ето е идея в не­го­вия смисъл. Методът, кой­то Гьоте използува, ос­та­ва и тук да­же този, кой­то е из­г­ра­ден вър­ху чис­та­та опитност, в слу­чая ко­га­то се из­ди­га до идеята. Защото той ни­къ­де не ос­та­вя да се влее в не­го­во­то из­с­лед­ва­не ед­на су­бек­тив­на прибавка. Той са­мо ос­во­бож­да­ва яв­ле­ни­ята от случайното, за да про­ник­не до тях­на­та по­-дъл­бо­ка основа. Неговият су­бект ня­ма ни­как­ва дру­га задача, ос­вен да подре­ди обек­та така, че той да из­да­де сво­ята на­й-­вът­реш­на страна. "истината е богоподобна; тя не се явява непо- средствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важно- то е това, те­зи про­яв­ле­ния да бъ­дат до­ве­де­ни в та­ка­ва връзка, че "истината" да се яви. Във факта, сре­щу кой­то ние зас­та­ва­ме наб­лю­да­вай­ки го, се крие ве­че истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отс­т­ра­ня­ва­не­то на те­зи об­вив­ки се със­тои ис­тин­с­ки­ят на­учен метод. Гьоте вър­ве­ше по то­зи път. И ние тряб­ва да го след­ва­ме по то­зи път, ако ис­ка­ме да про­ник­нем на­пъл­но в него. С дру­ги думи: ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху ор- ганичната природа, защото той с тях започна. Тук на не­го му се раз­к­ри пър­во ед­но бо­га­то съ­дър­жа­ние на идеи, ко­ито след то­ва от­но­во на­ми­ра­ме в не­го­ви­те об­щи и ме­то­ди­чес­ки студии. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем те­зи последните, ние тряб­ва да сме се из­пъл­ни­ли ве­че с то­ва съдържание.

Студиите /статиите/ вър­ху ме­то­да са са­мо тъ­кан от мис­ли за онзи, кой­то не се ста­рае да вър­ви по пътя, по кой­то Гьоте е вървял. Що се от­на­ся след то­ва за из­с­лед­ва­ни­ята вър­ху фи­зи­чес­ки­те явления, те се по­ро­ди­ха у Гьоте ка­то пос­лед­с­т­вие на не­го­вия въз­г­лед за природата.