РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВА- НЕТО НА ЖИВОТНИТ

Голямото съ­чи­не­ние на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощ- рение познаването на човека и на любовта към човека" из­ле­зе в 1775 - 1778 година. Гьоте взе жи­во учас­тие в това, не са­мо ка­то ръ­ко­во­де­ше издаването, но и ка­то сам да­де своя принос. Обаче осо­бе­но ин­те­рес­но е, че в то­зи при­нос ние мо­жем ве­че да на­ме­рим за­ро­ди­ша на не­го­ви­те по­-къс­ни ра­бо­ти в об­лас­т­та на зоологията.

Физиогномиката се ста­ра­еше да поз­нае във външ­на­та фор­ма на чо­ве­ка не­го­ва­та вътрешност, не­го­вия дух. Формата се раз­г­леж­да­ше не са­мо за­ра­ди са­ма­та нея, но съ­що и ка­то из­раз на душата. Пластичния дух на Гьоте, съз­да­ден за поз­на­ва­не­то на външ­ни­те отношения, не ос­та­на са­мо тук. Посред работите, ко­ито тре­ти­ра­ха външ­на­та фор­ма ка­то сред­с­т­во за поз­на­ва­не на вътрешността, за не­го из­пък­на зна­че­ни­ето на първата, на формата, в ней­на­та самостоятелност. Това ние виж­да­ме от не­го­ви­те ра­бо­ти вър­ху че­ре­пи­те на жи­вот­ни от 1776 година, ко­ито се на­ми­рат вклю­че­ни в том 2, раз­дел 2 на кни­га­та "Физиогномични фрагменти". През та­зи го­ди­на той че­те Аристотели вър­ху физиогномиката, чрез ко­ето би­ва под­бу­ден към го­рес­по­ме­на­ти­те работи, но съ­щев­ре­мен­но се опит­ва да из­с­лед­ва раз­ли­ка­та на чо­ве­ка от животното. Той на­ми­ра та­зи раз­ли­ка чрез обос­лу­ве­но­то от ця­ло­то ус­т­ройс­т­во на чо­ве­ка из­пък­ва­не на главата, във вис­ше­то раз­ви­тие на мо­зъ­ка на човека, към кой­то всич­ки час­ти на тя­ло­то со­чат ка­то към ед­но цен­т­рал­но място. “Как цялата фор- ма стои като основен стълб на свода, в който трябва да се отрази небе- то!” Сега в ус­т­ройс­т­во­то на жи­вот­но­то той на­ми­ра про­ти­во­по­лож­но­то на това. “Главата само окачена на гръбначния стълб! Мозъкът, завършек на гръбначния стълб, няма вече обхват, освен за поставяне в действие на

жизнените сили и е необходим само за управлението на едно настоящо сетивно създание”.

С те­зи ука­за­ния Гьоте се е из­диг­нал от от­дел­ни­те връз­ки на външ­нос­т­та с вът­реш­нос­т­та на човека, до схва­ща­не­то на ед­но ве­ли­ко ця­ло и до виж­да­не на фор­ма­та ка­то такава. Той стиг­на до възгледа, че цялостта на чо­веш­ко­то ус­т­ройс­т­во об­ра­зу­ва ос­но­ва­та за не­го­ви­те по­-вис­ши жиз­не­ни прояви, че в ос­но­ва­та на то­ва ця­ло се крие условието, ко­ето пос­та­вя чо­ве­ка на вър­ха на сътворението. Онова, ко­ето тряб­ва да за­дър­жим тук в на­ше­то съзнание, е, че Гьоте от­но­во тър­си жи­во­тин­с­ка­та фор­ма раз­ви­та в човешката; само че при животинската форма органите служещи пове- че на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то слу- жи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: това, кое- то стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен орга- низъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се на­ми­ра за­ро­ди­шът но онова, ко­ето Гьоте на ре­че по­-къс­но тип и с ко­ето не ис­ка­ше да на­зо­ве "ни- какво отделно животно", "идеята" за животното. Даже не­що повече: още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде от там, че тази или онази част добива надмощие над други части”. *(* Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду жи­вот­но­то и чо­ве­ка се тър­си в това, че ед­на идей­на фор­ма се раз­ви­ва в две раз­лич­ни посоки, че ви­на­ги ед­на сис­те­ма от ор­га­ни до­би­ва над­мо­щие и с то­ва ця­ло­то съз­да­ние по­лу­ча­ва своя характер.

В съ­ща­та го­ди­на (1776) на­ми­ра­ме оба­че също, че Гьоте до­би­ва яс­но­та вър­ху това, от ко­ето тряб­ва да се изходи, ко­га­то ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме фор­ма­та на жи­во­тин­с­кия организъм. Той позна, че кос­ти­те са здра­ви осно­ви на формирането, ед­на ми­съл ко­ято той за­па­зи по-късно, ка­то при сво­ите ра­бо­ти вър­ху ана­то­ми­ята из­хо­ди на­пъл­но от уче­ни­ето за костите. През та­зи го­ди­на той на­пи­са важ­но­то в то­ва от­но­ше­ние из­ре­че­ние * (* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само до- толкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още ед­но дру­го ука­за­ние във фи­зи­ог­но­ми­ка­та на Лаватер: “Някой може вече да е забе- лязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.* /*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изре- чение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял

Но се­га Гьоте до­ба­вя ед­на по­-на­та­тъш­на бележка, за ко­ято тряб­ва осо­бе­но да дър­жим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образува- нето, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голя- ма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”.

Какво дру­го пра­ви тук Гьоте, ос­вен да тър­си и на­й-п­рос­то­то жи­вот­но от­но­во в слож­на­та чо­веш­ка форма, как­то той се из­ра­зя­ва по­-къс­но (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.

В та­зи го­ди­на за­поч­на съ­що и Гьотевото изу­ча­ва­не на под­роб­нос­ти­те на анатомията. На 22 яну­ари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцо- гът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните под­бу­ди за по­-под­роб­но изу­ча­ва­не на ана­то­ми­ята му пред­ло­жи­ха от­но­ше­ни­ята с уни­вер­си­тата в Йена. Първите ука­за­ния вър­ху то­ва ние има­ме от 1781 година. В из­да­де­ния от Кайл днев­ник той от бе­ляз­ва под да­та­та 15 ок­том­в­ри 1781 година, че е оти­шъл в Йена със ста­рия от­шел­ник и там се за­ни­ма­вал с анатомия. Тук се на­ми­ра­ше един учен, кой­то под­по­ма­га из­вън­ред­но мно­го про­уч­ва­ни­ята на Гьоте: Лодер. Същият го въ­веж­да по­-на­та­тък анатомията, как­то той пи­ше на 29 ок­том­в­ри 1781 г.на гос­по­жа фон Щайн* /*”Една тежка служба от лю- бов, която поех, ме довежда по-близо до моята любима тема. Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 но­ем­в­ри на Карл Август* /*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използувани доколкото аз можех да издържа буден”./ В пос­лед­но­то пис­мо той пи­ше се­га също, че има на­ме­ре­ни­ето “Да обясни на младежите на художест- вената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и зара- ди тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с ос- новните стълбове на тялото”. Рисунките в днев­ни­ка на Гьоте показват, че той дейс­т­ви­тел­но е дър­жал те­зи лек­ции и ги е за­вър­шил на 16 януари. Същевременно той тряб­ва да е раз­го­ва­рял твър­де мно­го с Лодер вър­ху стро­ежа на чо­веш­ко­то тяло.

Под да­та­та 6 яну­ари днев­ни­кът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След ка­то видяхме, че още в 1776 го­ди­на Гьоте е хра­нел да­-
ле­че прос­ти­ра­щи се мис­ли вър­ху ус­т­ройс­т­во­то на жи­во­тин­с­кия органи- зъм, ние ни­то за миг не мо­жем да се съмняваме, че не­го­ви­те се­гаш­ни под­роб­ни за­ни­ма­ния с ана­то­ми­ята са се из­диг­на­ли да­ле­че ви­со­ко над под­роб­нос­ти­те до по­-вис­ши гледища. Така на 14 но­ем­в­ри 1781 го­дина той пи­ше на Лаватер и Марк, че се от­на­ся с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”. При раз­г­леж­да­не­то на един текст в на­шия дух се об­ра­зу­ват об­ра­зи и идеи, ко­ито се явя­ват ка­то предизвикани, ка­то ро­де­ни от то­зи текст. Като с един та­къв текст се от­на­ся Гьоте с костите, т.е. ко­га­то ги разглеждаше, в не­го въз­ник­ва­ха мис­ли вър­ху це­лия жи­вот и вър­ху ця­ло­то чо­веш­ко естество.

От 1782 го­ди­на има­ме от Гьоте ед­на ода "БОЖЕСТВЕНОТО", ко­ято ни поз­во­ля­ва ня­как­си да познаем, как той е мис­лил то­га­ва вър­ху от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка с ос­та­на­ла­та природа. Първият куп­лет от та­зи ода гласи.

“Да бъде човек благороден,

отзивчив и добър!

Единствено това

го отличава

от всички същества

които знаем”.."

Схващайки чо­ве­ка в пър­ви­те два ре­да на то­зи куп­лет спо­ред не­го­ви­те ду­хов­ни качества, Гьоте казва, че единствено то­ва го от­ли­ча­ва от всич­ки дру­ги съ­щес­т­ва на света. Това "единствено" ни по­каз­ва съв­сем ясно, че Гьоте е схва­щал чо­ве­ка по не­го­во­то фи­зи­чес­ко ус­т­ройс­т­во в пъл­на съг­ла­су­ва­ност с ос­та­на­ла­та природа. У не­го все по­ве­че ожи­вя­ва мисълта, вър­ху ко­ято по­-го­ре обър­нах­ме внимание, че ед­на ос­нов­на форма вла­дее как­то ус­т­ройс­т­во­то на чо­ве­ка та­ка и то­ва на животното, са­мо че при чо­ве­ка тя се из­ди­га до та­ко­ва съвършенство, че е в със­то­яние да бъ­де но­си­тел на ед­на сво­бод­на ду­хов­на същност. По не­го­ви­те сетив­ни ка­чес­т­ва и чо­ве­кът се про­явя­ва та­ка­,как­то е ка­за­но по­-на­та­тък в спо­ме­на­та ода:

“Според вечни, неотменни

велики закони

завършва кръговете

на своето съществуване”.

Обаче при не­го те­зи за­ко­ни се раз­ви­ват към ед­на стра­на­,ко­ято му да­ва въз­мож­ност да мо­же "невъзможното".

“Той различава,

отбира и съди;

да предаде той може

вечност на мига”.

Към то­ва тряб­ва да по­мис­лим още, че, през вре­ме ко­га­то те­зи въз­г­ле­ди се офор­мя­ха все по­-­оп­ре­де­ле­но у Гьоте, той под­дър­жа­ше ед­на жи­ва връз­ка с Хердер, кой­то в 1783 го­ди­на за­поч­на да пи­ше сво­ята кни­га "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съ­чи­не­ние се ро­ди приб­ли­зи­тел­но от раз­го­во­ри на два­ма­та и ня­кои идеи мо­гат нап­ра­во да се при­пи­шат на Гьоте. Мислите, ко­ито са из­ка­за ни тук, са чес­то пъ­ти из­ця­ло Гьотевски, са­мо че ка­за­ни по на­чи­на на Хер- дер, та­ка що­то от тях ние мо­жем да нап­ра­вим ед­но си­гур­но зак­лю­че­ние вър­ху то­га­ваш­ни­те мис­ли на Гьоте.

В пър­ва­та част на кни­га­та * (* Хердер,Идеи към фи­ло­со­фи­ята на ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то­.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 - 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същ­нос­т­та на све­та след­ния възглед. Трябва да се пред­по­ло­жи ед­на глав­на форма, ко­ято пре­ми­на­ва през всич­ки съ­щес­т­ва и се осъ­щес­т­вя­ва по раз­ли­чен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до живот- ното, от това последното до човека ние виждаме как формата на органи- зация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във фор- мата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, ти­пич­на фор­ма на човека, ко­ято ка­то та­ка­ва са­ма­та не съ­щес­т­ву­ва дейс­т­ви­тел­но сетивно, се осъ­щес­т­вя­ва в не­ог­ра­ни­чен брой от­де­ле­ни прос­т­ран­с­т­ве­но ед­ни от дру­ги и раз­лич­ни по сво­ите ка­чес­т­ва съ­щес­т­ва до човека. На по­-нис­ки­те сте­пе­ни на ор­га­ни­за­ци­ята тя се осъ­щес­т­вя­ва пос­то­ян­но в оп­ре­де­ле­на посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се из­ди­га до човека, та­зи ти­пич­на фор­ма съ­би­ра всич­ки фор­ми­ра­щи принципи, ко­ито при по­-нис­ши­те ор­га­низ­ми бе­ше раз­ви­ла ви­на­ги са­мо едностранчиво, ко­ито тя бе­ше раз­п­ре­де­ли­ла в раз­лич­ни­те същества, за да се об­ра­зу­ва ед­на форма. От то­ва се по­лу­ча­ва въз­мож­нос­т­та за ед­но та­ко­ва ви­со­ко съ­вър­шен­с­т­во при човека. При не­го при­ро­да­та е из­пол­зу­ва­ла ед­но съ­щес­т­во това, ко­ето при жи­вот­ни­те бе­ше раз­п­ръс­на­ла вър­ху мно­жес­т­во кла­си и раздели. Тази ми­съл въз­дейс­т­ву­ва не­имо­вер­но пло­дот­вор­но вър­ху след­ва­ща­та нем­с­ка философия. Нека тук спо­ме­нем опи- санието, ко­ето по­-къс­но Окаен да­де за съ­ща­та представа, за ней­но­то из- яснение. Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е. изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът. Съществува само едно

Така нап­ри­мер има животни, при ко­ито са раз­ви­ти осо­бе­но ор­га­ни­те на осе­за­ни­ето ця­ла­та ор­га­ни­за­ция со­чи към дейнос­т­та на осе­за­ни­ето и на­ми­ра в не­го сво­ята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организира- но в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във фор­ми­ра­не­то на чо­ве­ка всич­ки ор­га­ни и сис­те­ми от ор­га­ни са раз­ви­ват така, че еди­ни­ят ор­ган да­ва дос­та­тъч­но прос­т­ран­с­т­во за сво­бод­но раз­ви­тие на другия, все­ки от­де­лен ор­ган се явя­ва в оне­зи граници, ко­ито са необходими, за да поз­во­ли на всич­ки дру­ги да се про­явят по съ­щия начин. Така се раж­да ед­но хар­мо­нич­но вза­имо­дейс­т­вие на от­дел­ни­те ор­га­ни и сис- теми, съз­да­ва се ед­на хармония, ко­ято пра­ви от чо­ве­ка на­й-съ­вър­ше­но­то същество, съ­еди­ня­ва­що в се­бе си съ­вър­шен­с­т­ва­та на всич­ки ос­та­на­ли създания. Тези мис­ли са об­ра­зу­ва­ли съ­що съ­дър­жа­ни­ето на раз­го­во­ри­те на Гьоте с Хердер и Хердер ги из­ра­зя­ва по след­ния начин: че човешкия род, тряб­ва да се счи­та “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образу- ването на човечеството”. А на дру­го място: “и така ние можем да прие- мем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е из- работената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност. */*Хердер,Философия на ис­то­ри­ята на човечеството./

За да от­бе­ле­жим дя­ла­,кой­то Гьоте има в съз­да­ва­не­то на Хердеровото съ­чи­не­ние "Идеи към философията на историята на човечеството", ис­ка­ме да при­ве­дем след­ния ци­тат от ед­но пис­мо на Гьоте до Кнебел от 8 де­кем­в­ри 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме за- едно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в кни­га 3, VІ и в кни­га 4,I, а именно, че обус­ло­ве­но­то в чо­веш­ка­та ор­га­ни­за­ция из­п­ра­ве­но по­ло­же­ние и това, ко­ето е свър­за­но с него, е ос­нов­но­то ус­ло­вие за не­го­ва­та ра­зум­на дейност, ни при­пом­ня нап­ра­во това, ко­ето Гьоте е по­со­чил в 1776 го­ди­на в раз­дел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер вър­ху ро­до­ва­та раз­ли­ка меж­ду чо­ве­ка и жи­вот­ни­те и ко­ето ве­че споменахме. То е са­мо ед­но до­раз­ви­тие на гор­на­та мисъл. Обаче всич­ко то­ва ни да­ва пра­во да приемем, че по от­но­ше­ние на въз­г­ле­ди­те вър­ху по­ло­же­ни­ето на чо­ве­ка в при­ро­да­та /1783 и следв./ в оно­ва вре­ме Гьоте и Хердер са би­ли по съ­щес­т­во единни.

Обаче един та­къв ос­но­вен въз­г­лед во­ди до заключението, че вся­ка част на ед­но жи­вот­но мо­же да бъ­де от но­во на­ме­ре­на в човека, са­мо че раз-­

Такива бя­ха въз­г­ле­ди­те на Гьоте, ко­га­то той се за­поз­на с ед­но мнение, ко­ето аб­со­лют­но про­ти­во­ре­че­ше на те­зи ве­ли­ки мисли. Учените от оно­ва вре­ме се за­ни­ма­ва­ха глав­но с това, да на­ме­рят признаци, ко­ито от­ли­ча­ват един жи­во­тин­с­ки вид от друг такъв. Те считаха, раз­ли­ка­та на жи­вот­ни­те от чо­ве­ка тряб­ва да се със­тои в това, че жи­вот­ни­те имат меж­ду две­те си­мет­рич­ни по­ло­ви­ни на гор­на­та че­люст ед­на меж­дин­на кост, вър­ху ко­ято са на­ре­де­ни гор­ни­те резци, а у чо­ве­ка та­зи меж­дин­на кост тряб­ва да липсва. Когато в 1782 го­ди­на Мерк за­поч­на сил­но да се ин­те­ре­су­ва за ос­те­оло­ги­ята и се обър­на за по­мощ към ня­кои от на­й-­из­вес­т­ни­те уче­ни на оно­ва време, той по­лу­чи от един от тях, зна­ме­ни­тия ана­том Зьомеринг, на 8 ок­том­в­ри 1782 го­ди­на след­но­то обяс­не­ние от­нос­но раз­ли­ка­та меж­ду жи­вот­но­то и човека: “Бих желал да се справите също и с Блуменбах относно междучелюстната кост, която е единствената кост притежавана от всички животни започвайки от маймуната, включително и орангутана, а напротив не се намира у човека; ако приспаднете тази кост, тогава не ще ви липсва нищо, което да не можете да пренесе от човека върху животните. Ето защо изпращам ви една глава от сърна, за да се убедите, че тази ос интермаксиларис /как­то я на­ри­ча Блуменбах/ или ос инцисивум /как­то я на­ри­ча Кампер/ съществува даже у живот- ните, които нямат никакви резци върху горната челюст”. Въпреки че Блуменбах бе­ше на­ме­рил у не­ро­де­ни­те или у мал­ки­те де­ца следи, поч­ти за­ча­тъ­ци на ос интермаксиларис, да­же вед­нъж бе­ше на­ме­рил в един та­къв че­реп ед­на от­дел­на мал­ка кос­т­на яд­ка ка­то ис­тин­с­ка меж­дин­на кост, той не до­пус­ка­ше съ­щес­т­ву­ва­не­то на та­ка­ва кост у човека. По то­зи въп­рос той казва: “Разликата с една истинска ос интермаксиларис е да- лечна колкото небето”. Кампер на­й-з­на­ме­ни­тия ана­том на времето, бе­ше на съ­що­то мнение. Той каз­ва нап­ри­мер за меж­дин­на­та кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”. Марк про­явя­ва­ше осо­бе­но го­ля­мо ува­же­ние към Кампер и се за­ни­ма­ва­ше с не­го­ви­те съчи- нения.

Не са­мо Мерк, но и Блуменбах и Зьомеринг по­дър­жа­ха връз­ка с Гьоте. Кореспонденцията с пър­вия ни показва, че Гьоте е взе­мал на­й-­го­ре­що уча- с­тие в тех­ни­те из­с­лед­ва­ния на кос­т­ни­те сис­те­ми и е об­ме­нял сво­ите мис­ли с тях вър­ху те­зи въпроси. На 27 ок­том­в­ри 1782 го­ди­на той по­ис­ка от Мерк да му пи­ше не­що за ин­когни­то­то на Кампер и да му из­п­ра­ти не­го­ви­те писма. По-нататък тряб­ва да от­бе­ле­жим ед­но по­се­ще­ние на Блуменбах във Ваймар през ап­рил 1783 година. През сеп­тем­в­ри съ­ща­та го­ди­на Гьоте оти­ва в Гьотинген, за да по­се­ти там Блуменбах и всич­ки професори. На 28 сеп­тем­в­ри той пи­ше на гос­по­жа фон Щайн: “Пред- приех да посетя всички професори и можеш да си представиш, колко много тичане изисква това, за да се справя за наколко дни”. След то­ва той оти­ва в Касел, къ­де­то се сре­ща с Форстер и Зьомеринг. От там той пи­ше на гос­по­жа фон Щайн на 2 октомври: “Аз виждам много добри и хубави неща и съм възнаграден за моето тихо усърдие. Най-щастливото е, че сега мога да кажа, аз съм на правия път и от сега нататък не изпу- скам нищо”.

В те­зи си от­но­ше­ния Гьоте се е на­тък­нал на ца­ру­ва­щи­те мне­ния вър­ху меж­дин­на­та кост. При не­го­ви­те въз­г­ле­ди те­зи мне­ния тряб­ва­ше вед­на­га да му се явят ка­то ед­на грешка. Типичната ос­нов­на форма, спо­ред ко­ято тряб­ва да се из­г­ра­де­ни всич­ки организми, би би­ла уни­що­же­на с това. У Гьоте не мо­же­ше да има ни­как­во съмнение, че та­зи част, ко­ято мо­же да се на­ме­ри по­ве­че или по­-мал­ко раз­ви­та у всич­ки животни, тряб­ва да учас­т­ву­ва също и в ус­т­ройс­т­во­то на чо­веш­ка­та форма, са­мо че тук отс­тъп­ва на за­ден пла­н,­за­що­то ор­га­ни­те за при­ема­не­то на хра­на отс­тъп­ват пред тези, ко­ито слу­жат на ду­хов­ни­те функции. Съобразно ця­ло­то свое ду­хов­но нап­рав­ление Гьоте не мо­же­ше да мис­ли другояче, ос­вен че и у чо­ве­ка съ­щес­т­ву­ва ед­на меж­ду­че­люс­т­на кост. Касаеше се са­мо за ем­пи­рич­но­то до­ка­за­тел­с­т­во на същата, са­мо за това, как­ва фор­ма при­ема тя у човека, до­кол­ко се при­об­ща­ва към це­лос­т­та на организма. Той ус­пя да дос­та­ви то­ва до­ка­за­тел­с­т­во през про­лет­та на 1784 го­ди­на в съд­ру­жие с Лодер, с ко­го­то срав­ни чо­веш­ки и жи­во­тин­с­ки че­ре­пи в Йена. Гьоте съ­об­щи то­ва на 27 март как­то на гос­по­жа фон Щаин */* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” та­ка и на Хердер */* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”.

Сега то­ва от­дел­но от­к­ри­тие не тряб­ва да се над­це­ня­ва спря­мо ве­ли­ки­те мисли, на ко­ито то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато него- вите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм. Също и Гьоте ни­ко­га не гле­да­
ше на не­го ка­то от­дел­но откритие, а са­мо във връз­ка с не­го­вия ве­лик въз­г­лед за природата. Така ние мо­жем да разберем, ко­га­то в го­рес­по­ме­на­то­то пис­мо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека , тя не липсва, а съще- ствува и у него но как!” И вед­на­га той при­пом­ня на своя при­ятел по­-да­леч­ни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”.

Твърдението: животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте. Ако в силите, ко­ито об­ра­зу­ват един организъм, има заложбата, спо­ред ко­ято меж­ду две­те ко- с­ти на гор­на­та че­люст у жи­вот­ни­те да бъ­де вмък­на­та ед­на меж­дин­на кост, съ­щи­те те­зи си­ли тряб­ва да се на­ми­рат в дейс­т­вие и у чо­ве­ка на съ­що­то мяс­то­,по съ­щес­т­во дейс­т­ву­ва­щи еднакво, са­мо че външ­но се про­явя­ват различно.

Понеже Гьоте ви­на­ги си пред­с­та­вя­ше ор­га­низ­ма не ка­то ед­но мъртво, не­под­виж­но съчетание, а ви­на­ги про­из­хож­дащ от не­го­ви­те вът­реш­ни фор­ми­ра­щи сили, той тряб­ва­ше да си за­да­де въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не мо­же­ше да ста­ва дума, да­ли меж­дин­на­та кост съществува, а как е ус­т­ро­ена тя, как­ва фор­ма прие- ма. И та­зи фор­ма тряб­ва­ше да бъ­де на­ме­ре­на емпирически.

Сега у Гьоте все по­ве­че ожи­вя­ва­ше мисълта, да раз­ра­бо­ти ед­но по­-го­ля­мо съ­чи­не­ние вър­ху природата. Така през но­ем­в­ри 1784 го­ди­на той пи­ше на Кнебел, ко­га­то му из­п­ра­ща сту­ди­ята вър­ху сво­ето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.

Тук важ­но­то пре­ди всич­ко е това, че Гьоте казва, той се е въз­дър­жал да от­бе­ле­жи още се­га ос­нов­на­та мисъл; следователно той иска да стори то- ва по-късно, в една по-голяма връзка. По-нататък то­ва мяс­то ни показва, че ос­нов­ни­те мисли, ко­ито ни ин­те­ре­су­ват пре­ди всич­ко у Гьоте: вели- ките идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въп- росното откритие. Защото са­ми­ят Гьоте приз­на­ва тук, че те са от­бе­ля­за­ни още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са би- ли написани преди откритието на междинната кост.

Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То тряб­ва­ше да ос­та­не не­раз­би­ра­емо за онези, ко­ито ня­ма­ха те­зи възгледи. На тях им бе от­нет един­с­т­ве­ни­ят при­ро­до­-ис­то­ри­чес­ки признак, чрез кой­то те раз­ли­ча­ва­ха чо­ве­ка от животните. Те има­ха сла­бо пред­чув­с­т­вие за оне­зи мис­ли­,ко­ито вла­де­еха Гьоте и ко­ито ние по­со­чих­ме по-рано, че раз­п­ръс­на­ти те при жи­вот­ни­те еле­мен­ти се съ­еди­ня­ват в хар­мо­ния в единната чо­веш­ка фор­ма и по то­зи на­чин

Тяхното раз­г­леж­да­не на не­ща­та не бе­ше идейно, а ед­но външ­но срав- нение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, ко­ето Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това съз­да­де пос­ле и раз­ли­ка­та меж­ду тях­но­то съж­де­ние и то­ва на Гьоте. Докато Блуменбах, кой­то все пак виж­да­ше не­ща­та съв­сем ясно, стиг­на до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разли- ка при необходимата вътрешна тъждественост.

Гьоте ис­ка­ше се­га да раз­ра­бо­ти яв­но пос­ле­до­ва­тел­но та­зи ми­съл и се е за­ни­ма­вал мно­го с нея през след­ва­щи­те години. На 1 май 1784 го­ди­на гос­по­жа фон Щейн пи­ше на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни...Гьоте раз- мишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До как­ва сте­пен жи­ве­еше в Гьоте мисълта, да из­ло­жи сво­ите въз­г­ле­ди вър­ху при­ро­да­та в един по­-го­лям труд, то­ва ста­ва за нас осо­бе­но ясно, ко­га­то виждаме, че при вся­ко но­во откритие, ко­ето ус­пя­ва да направи, той не мо­же другоя- че, ос­вен да из­тък­не пред сво­ите приятели, въз­мож­нос­т­та на ед­но раз­ши­ре­ние на не­го­ва­та ми­съл вър­ху ця­ла­та природа. В 1786 го­ди­на той пи­ше на гос­по­жа фон Щайн, че ис­ка да раз­п­рос­т­ре сво­ите идеи от­нос­но начина, как при­ро­да­та иг­ра­ей­ки си един вид с ед­на глав­на фор­ма про­из­веж­да раз­но­об­раз­ния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй ка­то в Италия пред не­го­вия дух стои ми­съл­та за ме­та­мор­фо­зи­те при рас­те­ни­ето на всич­ки ней­ни подробности, той пи­ше в Неаполна 17 май 1787 година: “същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.

Първата ста­тия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съ­дър­жа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно про- изведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъсле- чен сборник”. Че ед­но та­ко­ва про­из­ве­де­ние /съчинение/ не из­ле­зе от ръ­ка­та на Гьоте, за то­ва мо­жем са­мо да съжаляваме. След всичко, ко­ето ве­че разглеждахме, то би се пре­вър­на­ло в ед­но творение, ко­ето би ос­та­ви­ло на­зад всичко, ко­ето е би­ло съз­да­де­но в та­зи об­ласт в по­-но­во време.

То би се пре­вър­на­ло в един канон, от кой­то би тряб­ва­ло да из­хож­да все­ки стре­меж в об­лас­т­та на ес­тес­т­ве­на­та на­ука и при кой­то би мог­ло да бъ­де из­пит­ва­но ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние на то­зи стремеж. Най-дълбокият
фи­ло­соф­с­ки дух, кой­то са­мо по­вър­х­нос­т­ни мис­ли­те­ли би­ха мог­ли да от­ре­кат у Гьоте, би се свър­зал тук с ед­но люб­ве­обил­но за­дъл­бо­ча­ва­не в това, ко­ето е да­де­но ка­то се­тив­на опитност; далече от всяка едностран- чива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност.

Тук ние бих­ме има­ли ра­бо­та с де­ло­то на един дух, при кой­то не из­пък­ва на пре­ден план един от­де­лен клон на чо­веш­кия стремеж, из­т­лас­к­вай­ки на за­ден план всич­ки ос­та­на­ли клонове, а при кой­то це­лос­т­та на чо­веш­ко­то би­тие пос­то­ян­но плу­ва на зад­на­та основа, ко­га­то той тре­ти­ра ед­на от­дел­на област. Чрез то­ва вся­ка ед­на от­дел­на дейност по­лу­ча­ва сво­ето под­хо­дя­що мяс­то във връз­ка­та с цялото. Обективното по­то­пя­ва­не в раз­г­леж­да­ни­те пред­ме­ти ста­ва при­чи­на ду­хът да из­г­рее на­пъл­но в тях, та­ка че Гьотевите те­ории ни се явя­ват по та­къв начин, ка­то че те не аб­с­т­ра­хи­рат един дух от предметите, а ка­то че са­ми­те пред­ме­ти се изоб­ра­зя­ват в един дух, кой­то при раз­г­леж­да­не­то заб­ра­вя самия себе си. Тази на­й-стро­га обек­тив­ност би нап­ра­ви­ла от Гьотевото де­ло ед­но на­й-­съ­вър­ше­но де­ло на ес­тес­т­ве­на­та наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглежда- не на света.

Можем да приемем, че те­ори­ята на познанието, ко­ято се­га се явя­ва нав­ся­къ­де ка­то ос­нов­на фи­ло­соф­с­ка наука, ще мо­же да ста­не пло­дот­вор­на ед­ва тогава, ко­га­то ще взе­ме сво­ята из­ход­на точ­ка от Гьотевия под­ход на раз­г­леж­да­не и мислене. Самият Гьоте да­ва причината, по­ра­ди ко­ято то­ва не­го­во за­мис­ле­но тво­ре­ние не бе съз­да­де­но ка­то в ана­ли­те на 1790 го­ди­на каз­ва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”.

Когато из­хо­дим от та­зи глед­на точ­ка­,то­га­ва от­дел­ни­те фрагменти, ко­ито при­те­жа­ва­ме от Гьотевата ес­тес­т­ве­на наука, до­би­ват из­вън­ред­но го­ля­мо значение. Да, ние се на­уча­ва­ме да ги це­ним и раз­би­ра­ме пра­вил­но ед­ва тогава, ко­га­то ги раз­г­леж­да­ме ка­то про­из­ли­за­щи от оно­ва ве­ли­ко цяло.

Като ед­но пред­ва­ри­тел­но упражнение, в 1784 го­ди­на тряб­ва­ше да бъ­де раз­ра­бо­те­на сту­ди­ята вър­ху меж­ду че­люс­т­на­та кост. Тя не мо­же­ше още да бъ­де публикувана, за­що­то на 6 март 1785 го­ди­на Гьоте пи­ше вър­ху то­ва на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за ни-акво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”. Въпреки то­ва тя бе на­пи­са­на мно­го гриж­ли­во и взе­май­ки на по­мощ всич­ки не­об­хо­ди­ми от­дел­ни изследвания. В по­мощ бя­ха по­ви­ка­ни мла­ди хора, ко­ито тряб­ва­ше да нап­ра­вят ос­те­оло­гич­ни ри­сун­ки по ме­то­да на Кампер и под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Гьоте. Ето за­що на
23 ап­рил 1784 го­ди­на той мо­ли Мерк да му да­де све­де­ния вър­ху то­зи ме­тод и по­ис­к­ва от Зьомеринг да му из­п­ра­ти Камперовите рисунки. Зьомеринг и дру­ги поз­на­ти са по­мо­ле­ни да му из­п­ра­тят ске­ле­ти и кос­ти от вся­ка­къв вид. На 25 ап­рил той пи­ше на Мерк, че след­ни­те ске­ле­ти би­ха му дос­та­ви­ли го­ля­мо удоволствие: мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни. На 14 май мо­ли Зьомеринг за че­ре­па на един сло­нов ске­лет и че­ре­па на един хипопотам, на 16 сеп­тем­в­ри за че­ре­пи­те на след­ни­те животни: котки, лъвове, млада мечка, инколнитум, мравояд, камила, едногърда камила, тюлен. Той мо­ли при­яте­ли­те си и за от­дел­ни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на носорог и особено за обяснение върху него: "как всъщност рогът на носорога стои на носовата кост."

В то­ва вре­ме Гьоте е из­ця­ло вглъ­бен в те­зи изследвания. Споменатият сло­нов че­реп е на­ри­су­ван от Вайз от мно­го стра­ни по ме­то­да на Кампер, ка­то Гьоте го срав­ня­ва с един при­те­жа­ван от не­го го­лям че­реп по­ве­че от спой­ки­те не са би­ли сраснати. На то­зи че­реп той пра­ви още ед­на важ­на забе- лежка. Дотогава се е при­ема­ло че при всич­ки жи­вот­ни рез­ци­те са прос­то вмък­на­ти в меж­ду­че­люс­т­на­та кост, до­ка­то ку­чеш­ки­те зъ­би при­над­ле­жат на кос­т­та на гор­на­та челюст; само слонът правел изключение от това. Че то­ва не е така, му по­каз­ва съ­що и он­зи череп, как­то той пи­ше в ед­но пис­мо на Хердер. В ед­но пъ­ту­ва­не до Айзенах и Брауншвайг, ко­ето Гьоте пред­п­ри­ема през то­ва лято, той про­дъл­жа­ва да се за­ни­ма­ва с ос­те­оло­гич­ни проучвания. При то­ва пъ­ту­ва­не той ис­ка да пог­лед­не в Брауншвайг в ус­та­та на един "нероден слон" и во­ди един смел раз­го­вор с ЦИМЕРМАН. Той пи­ше по­-на­та­тък на Мерк вър­ху то­зи фетус: "аз исках да имаме фетусса, който те имат в брауншвайг, в нашия кабинет, за да бъдат дисециран, скиелетиран и препариран. не зная, за какво би служило едно такова чудовище в спирт, ако то не бъде дисецирано и обяснено в неговото устройство." От те­зи про­уч­ва­ния из­ле­зе след то­ва она­зи студия, ко­ято е съ­об­ще­на в пър­вия том на съ­чи­не­ни­ята вър­ху ес­тес­т­ве­ни­те на­уки */* "както на човека така и на животните трябва да се припише една междинна кост на горната челюст. "Естествени науки, стр.277 и следв./ При ней­но­то раз­ра­бот­ва­не Гьоте по­лу­ча­ва го­ля­ма по­мощ от Лодер. С не­го­во съ­дейс­т­вие бе съз­да­де­на един ла­тин­с­ки превод. През но­ем­в­ри 1784 го­ди­на Гьоте из­п­ра­ти сту­ди­ята на Кнебел и още на 19 де­кем­в­ри на Мерк, въпреки, че мал­ко пре­ди то­ва /2 декември/ той вярва, че пре­ди края на го­ди­на­та не ще се по­лу­чи мно­го не­що от това. Студията бе­ше снаб­де­на с не­об­хо­ди­ми­те рисунки. Поради Кампер бе при­ба­вен и спо­ме­на­тия ла­тин­с­ки превод. Мерк тряб­ва­ше да из­п­ра­ти съ­чи­не­ни­ето на Зьомеринг. Този пос­лед­ни­ят го по­лу­чи през яну­ари 1785 година. От там то стиг­на до Кампер. Ако се­га хвър­лим един пог­лед вър­

И Зьомеринг пи­ше на 11 май 1785 го­ди­на на Мерк: "както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер * (* До се­га се приемаше, че Кампер е по­лу­чил сту­ди­ята анонимно.

Тя е стиг­на­ла до не­го по око­лен път: Гьоте я изпратил първо на Зьо- меринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче меж­ду пис­ма­та на Мерк до Кампер, кой­то не са още напечатани, и ко­ито се на­ми­рат в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се на­ми­ра ед­но пис­мо от 17 яну­ари 1785 го­ди­на със след­но­то мяс­то (ци­ти­ра­ме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно пис­мо от 10 март 1785 го­ди­на показва, че съ­об­раз­но с то­ва Мерк ще из­п­ра­ти сту­ди­ята на Кампер, при ко­ето от­ но­во се спо­ме­на­ва из­рич­но име­то на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours.

На 28 ап­рил 1785 го­ди­на Мерк из­каз­ва надеждата, че Кампер е по­лу­ча­ва предмета, при ко­ето от­но­во се спо­ме­на­ва "Гьоте". Следователно ня­ма ни­как­во съм­не­ни­е­,че Кампер е поз­на­вал автора.) На 16 сеп­тем­в­ри 1785 го­ди­на той съ­об­ща­ва на Мерк, че при­ло­же­ни­те кар­ти­ни не са ри­су­ва­ни спо­ред не­го­вия метод. Той ги на­ми­ра да­же дос­той­ни за упрек. Хвали се външ­нос­т­та на ху­ба­вия ръкопис, ла­тин­с­кия пре­вод се укорява, да­же на ав­то­ра се да­ва съвет, да се об­ра­зо­ва в то­ва отношение. Три дни по­-къс­но

ЛОДЕР вед­на­га виж­да от­к­ри­ти­ето на Гьоте в не­го­ва­та ис­тин­с­ка свет- лина. Той го из­тък­ва в сво­ята кни­га по ана­то­мия от 1788 г.* /* Гьотеви ана­ли­за 1790 година/ и от­се­га на­та­тък се от­на­ся с не­го във всич­ки свои кни­ги ка­то с не­що има­що пъл­но зна­че­ние за науката, за ко­ето не мо­же да съ­щес­т­ву­ва и на­й-­мал­ко съмнение.

Хердер пи­ше вър­ху то­ва на Кнебел: "Гьоте ни представя своята студия за костта, която е много проста и хубава; човекът върви по истинския път на природата и щастието върви на среща му"*(* От ли­те­ра­тур­но­то нас­лед­с­т­во на Кнебел, ІІ, 236/ Хердер бе­ше имен­но в със­то­яние да раз­г­леж­да не­ща­та с "духовното око", с ко­ето Гьоте ги разглеждаше. Без то­ва чо­век не мо­же­ше да зах­ва­не нищо.

Това мо­же на­й-­доб­ре да се ви­ди от следното. Вилхелм Йозефи (Частен до­цент при Университета в Гьотинген) пи­ше в сво­ята "Анатомия на бозайниците" в 1787 година: "счита се, че междучелюстната кост е главният признак различаващ маймуните от човека; според моите на- блюдения и човекът има такава междучелюстна кост поне през първите месеци на неговото съществуване, но която обикновено още отрано, а именно в тялото на майката се сраства външно с действителните горно- челюстни кости, така щото често не остава даже никаква забележима следа."

Тук не­съм­не­но Гьотевото от­к­ри­тие е из­ра­зе­но на­пъл­но и изрично, но не ка­то не­що изис­к­ва­но от пос­ле­до­ва­тел­но­то раз­ви­тие на типа, а ка­то из­раз на един не­пос­ред­с­т­ве­но на­тък­ващ се в очи­те факт. Когато чо­век се при­дър­жа са­мо към то­зи пос­лед­ния факт, то­га­ва са­мо от щас­т­ли­вия слу­чай зависи, да­ли ще на­ме­ри та­ки­ва екземпляри, при ко­ито мо­же точ­но да ви­ди нещата. Обаче ко­га­то не­ща­та се схва­щат по идейния на­чин на Гьо- те, то­га­ва те­зи отдел­ни слу­чаи слу­жат са­мо за пот­вър­ж­де­ние на мисъл- та, са­мо за това, да демон­с­т­ри­рат от­к­ри­то това, ко­ето ина­че при­ро­да­та дър­жи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.

Когато чо­век при­те­жа­ва идеята, той е в със­то­яние да на­ме­ри чрез нея оне­зи случаи, при ко­ито тя се из­ра­зя­ва по осо­бен начин. Обаче без та­зи идея, той е пре­дос­та­вен на случая. Действително ние виждаме, че след

МЕРК ос­та­на пос­то­ян­но в колебание. На 13 фев­ру­ари 1785 го­ди­на Гьоте му из­п­ра­ща ед­на из­пък­на­ла гор­на че­люст от чо­век и от Трихекус и му да­ва опор­ни точки, за да мо­же да раз­бе­ре нещата. От пис­мо­то на Гьоте от 8 ап­рил изглежда, че Мерк е бил ня­как си спечелен. Но ско­ро той от­но­во про­ме­ня сво­ето мнение, за­що­то на 11 но­ем­в­ри 1788 го­ди­на пи­ше на Зьомеринг*(*Писма на зна­ме­ни­ти съв­ре­мен­ни­ци до Зьомеринг, стр. 293.): "както чувам, даже вик Д,азюр е приел така - нареченото Гьотево откритие в своя труд."

Зьомеринг пос­те­пен­но отс­тъ­пи от сво­ята съпротива. В своя труд: "За устройството на човешкото тяло" той каз­ва (стр.160): "проницателният опит на Гьоте от сравнителната остеология, че междинната челюстна кост на горната челюст е обща на човека и на останалите животни, които той подкрепи с много сполучливи рисунки, заслужава да бъде официално признат."

По-трудно бе­ше да бъ­де спе­че­лен Блуменбах. В сво­ето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още из­каз­ва­ше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(* също, стр.22) В сво­ята на­пи­са­на в 1830-32 го­ди­на студия: "принципи на зоо- логическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блумен- бах.* (* Естествени науки, стр. 585 и следв.). Сред лич­ни от­но­ше­ния той зас­та­на на стра­на­та на Гьоте* /*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 де­кем­в­ри 1825 го­ди­на той дос­та­ви на Гьоте един ху­бав при­мер за пот­вър­ж­де­ние на не­го­во­то откритие. Един ат­лет от Хеската об­ласт по­тър­сил при ЛАНГЕНБЕК, ко­ле­га на Блуменбах, по­мощ по­ра­ди не­го­ва­та жи­во­тин­с­ки из­пък­ва­ща меж­ду­че­люс­т­на кост* /*Кореспонден- цията на Гьоте вър­ху ес­тес­т­ве­на­та наука, І, стр.51/. Ние още ще го­во­рим за по­-къс­ни­те при­вър­же­ни­ци на Гьотевите идеи. Тук ще спо­ме­нем още че М.Й.Вебер ус­пял да от­де­ли срас­на­ла­та с гор­на­та че­люст меж­дин­на кост чрез раз­ре­де­на сяр­на киселина.

Гьоте про­дъл­жа­ва сво­ите про­уч­ва­ния вър­ху ос­те­оло­ги­ята и след за­вър­ш­ва­не­то на го­рес­по­ме­на­та­та студия. Едновременните от­к­ри­тия в об­лас­т­та на бо­та­ни­ка­та въз­буж­дат още по­ве­че не­го­вия ин­те­рес към природа- та. Той пос­то­ян­но за­ема ин­те­рес­ни обек­ти от сво­ите приятели. На 7 де­кем­в­ри 1785 го­ди­на Зьомеринг да­же се разсърдва: "че Гьоте не му е вър- нал неговите глави." От ед­но пис­мо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 го­ди­на научаваме, че до то­га­ва той все още има че­ре­пи от него.

Неговите ве­ли­ки идеи го прид­ру­жа­ват и в Италия. През вре­ме ко­га­то ми­съл­та за пра­рас­те­ни­ето се офор­мя­ва в не­го­вия дух, той се до­мог­ва и

В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползуване от худо- жниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас. Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение."

Тук при Гьоте се ка­са­еше пре­ди всич­ко за това, да бъ­дат поз­на­ти зако- ните, спо­ред ко­ито при­ро­да­та об­ра­зу­ва ор­га­ни­чес­ки­те и пре­дим­но чо­веш­ки­те ФОРМИ, тен­ден­ци­ята­,ко­ято тя прес­лед­ва при фор­ми­ра­не­то на същите. Както в ре­ди­ца­та от без­б­рой рас­ти­тел­ни фор­ми той тър­си пра- растенията, чрез ко­ето мо­гат да се измис­лят рас­те­ния до безкрайност, ко­ито тряб­ва да бъ­дат логически, т.е., ко­ито са на­пъл­но съ­об­раз­ни с тен­ден­ци­ята на при­ро­да­та и ко­ито би­ха съществували, ако би­ха би­ли на­ли­це под­хо­дя­щи­те условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата. Скоро след не­гово­то зав­ръ­ща­не от Италия ние научаваме, че Гьоте се за­ни­ма­ва "усърдно с анатомия", и в 1789 го­ди­на той пи­ше на Хердер: "имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, ко­ето е би­ло от­к­ри­то тук ка­то не­що ново, би тряб­ва­ло да бъ­де ед­на част от преш­лен­на­та те­ория за черепа* (* Виж Естествени Науки, за­бе­леж­ки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на то­ва от­к­ри­тие се па­да оба­че в 1790 година. Това, ко­ето той е зна­ел до тогава, е било, че всич­ки кости, ко­ито об­ра­зу­ват зад­на­та част на главата, пред­с­тав­ля­ват из­ме­не­ни три преш­ле­на на гръб­нач­ния стълб. Гьоте си пред­с­та­вя­ше не­ща­та по след­ния на- чин: мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.

Докато в гръб­нач­ния мо­зък за­вър­ш­ват нер­ви­те слу­же­щи пре­дим­но на по­-нис­ши­те ор­га­ни­чес­ки фун­к­ции и из­хож­дат от там, в мо­зъ­ка за­вър­ш­ват и за­поч­ват нервите, ко­ито слу­жат на вис­ши­те (духовни) функции, пре­дим­но се­тив­ни­те нерви. В мо­зъ­ка се явя­ва в раз­ви­та фор­ма това, ко­ето в гръб­нач­ния мо­зък е за­ло­же­но са­мо ка­то възможност. Мозъкът е

Изглежда оба­че до на­й-­ви­со­ка сте­пен вероятно, че щом глав­ни­ят мо­зък е един раз­вит до на­й-­ви­со­ка сте­пен гръб­на­чен мозък, то и об­ви­ва­щи­те го кос­ти са раз­ви­ти на по­-ви­со­ка сте­пен преш­ле­ни на гръб­нач­ния стълб. По то­зи на­чин ця­ла­та гла­ва се явя­ва ка­то пред­ва­ри­тел­но офор­ме­на в по­-нис­ко сто­ящи­те ор­га­ни на тялото. И тук са в дейс­т­вие оне­зи сили, ко­ито ве­че ра­бо­тят на по­-нис­ка степен, са­мо че в гла­ва­та те са раз­ви­ли до на­й-­ви­со­ка сте­пен на­ми­ра­щи­те се в тях заложби. Отново за Гьоте се ка­са­еше са­мо да се докаже, как всъщ­ност се пред­с­та­вят не­ща­та спо­ред се­тив­на­та действителност? За кос­т­та на зад­на­та глава, за пред­на­та и зад­на­та кли­но­вид­на кост, Гьоте казва, че той ско­ро е съз­рял те­зи отношения; но че също и костта на небцето, горната челюст и междучелюстната кост са изменени прешлени, това той позна при своето пътуване в северна Ита- лия, когато върху дюните на Лидо намери един разпукан череп на овца. Този че­реп бе­ше та­ка спо­луч­ли­во разпаднат, че в от­дел­ни­те пар­че­та мо­жа­ха да се раз­поз­на­ят от­дел­ни­те прешлени. Гьоте по­ка­за то­ва от­к­ри­тие на 30 ап­рил 1790 го­ди­на на гос­по­жа фон Калб с думите: "кажете на Хер- дер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животин- ската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай".

Това бе­ше ед­но от­к­ри­тие има­що из­вън­ред­но го­ля­мо значение. С то­ва бе­ше до­ка­за­но че всич­ки чле­но­ве на ед­но ор­га­ни­чес­ко ця­ло са тъж­дес­т­ве­ни спо­ред иде­ята и че "вътрешно неоформени" ор­га­ни­чес­ки ма­си се про­явя­ват външ­но по раз­ли­чен начин, че е ед­но и съ­що не­що това, ко­ето на по­-нис­ка сте­пен съ­щес­т­ву­ва и дейс­т­ву­ва ка­то нерв на гръб­нач­ния стълб, а на по­-ви­со­ка сте­пен съ­щес­т­ву­ва и дейс­т­ву­ва ка­то се­ти­вен нерв и се раз­т­ва­ря за външ­ния свят ка­то се­ти­вен орган, кой­то въз­п­ри­ема и об­х­ва­ща външ­ния свят. С то­ва вся­ко жи­во съ­щес­т­во бе по­ка­за­на в не­го­ва­та фор­ми­ра­ща се, из­г­раж­да­ща се от вът­ре сила; едва сега то бе разбра- но като действително живо. Гьотевите ос­нов­ни идеи стиг­на­ха се­га до един за­вър­шек и по от­но­ше­ние на об­ра­зу­ва­не­то на животните. Дошло бе­ше вре­ме­то за раз­ра­бот­ва­не­то на те­зи ос­нов­ни идеи, въп­ре­ки че той от по­-ра­но има­ше пла­на за това, как­то ни до­каз­ва ко­рес­пон­ден­ци­ята на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през ап­рил 1790 го­ди­на пос­лед­ва хер­цо­га в ла­ге­ра от Шлесвиг, той бе­ше там /Браслау/ за­ет пре­дим­но със сво­ите про­уч­ва­ния от­нос­но об­ра­зу­ва­не­то на животните. Там той дейс­т­ви­тел­но за­поч­ва да за­пис­ва сво­ите мис­ли вър­ху то­зи въпрос. На 31 ав­густ 1790

го­ди­на той пи­ше на Фриц Щайн: "в цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."

Идеята за жи­во­тин­с­кия тип се съ­дър­жа в един ши­рок сми­съл в сти­хот­во­ре­ни­ето "Метаморфоза на животните", ко­ето из­ле­зе в 1820 го­ди­на във вто­ра­та от Морфологическите Тетрадки* (*Виж Естествените Нау- ки I, стр.344 и следв., къ­де­то от­дел­ни не­ща са ка­за­ни и в забележките). В на­ча­ло­то на 1795 го­ди­на Гьоте се на­ми­ра­ше в Йена, къ­де­то са се на­ми­ра­ли съ­що и бра­тя­та фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В то­ва об­щес­т­во из­не­се Гьоте сво­ите идеи вър­ху срав­ни­тел­на­та анатомия. Приятелите на­ме­ри­ха не­го­ви­те из­ло­же­ния тол­ко­ва важни, че го на­ка­ра­ха да на­пи­ше сво­ите мисли. Както се виж­да от ед­но пис­мо на Гьоте до Якоби стар- шия, Гьоте се е от­зо­вал на то­ва ис­ка­не още в Йена, ка­то е из­дик­ту­вал схе­ма­та на ед­на срав­ни­тел­на остеология* (* Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби.

Уводните гла­ви са би­ли раз­ви­ти по­-на­та­тък в 1796 година* (* Есте- ствени Науки I, 325 и следв.). В те­зи сту­дии се съ­дър­жат ос­нов­ни­те въз­г­ле­ди на Гьоте вър­ху об­ра­зу­ва­не­то на животните, съ­що как­то в не­го­во­то съ­чи­не­ние "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съ­дър­жат те­зи за об­ра­зу­ва­не­то на растенията. В об­ще­ни­ето с Шилер - от 1794 го­ди­на - нас­тъ­пи ед­на пов­рат­на точ­ка в не­го­ви­те възгледи, ка­то от се­га на­та­тък той на­со­чи своя пог­лед вър­ху своя соб­с­т­вен на­чин на под­хож­да­не и изследване, при ко­ето не­го­ви­ят на­чин да раз­г­леж­да не­ща­та му се яви обективно. Сега след те­зи ис­то­ри­чес­ки раз­г­леж­да­ни­я­,­ис­ка­ме да се обър­нем към същ­нос­т­та и зна­че­ни­ето на Гьотевите въз­г­ле­ди вър­ху об­ра­зу­ва­не­то на организмите.