Нестинарка

197
— по-тъмната, която бе наследила строгата красота на Пехливаните, изчакваше сестра си. Бялата, златна, цялата слънчева, Лия обвиваше с ръчички здравата шия на татко си и увисваше на нея. Усмивката ѝ бе сияйна.
Тогава Дичо повдигаше и другата си дъщеря. Сериозното дете го поглеждаше право в очите с неговия поглед. Понякога чак му призляваше.
Строгите зеници сякаш го обвиняваха за пристрастеността му към Ина. Той знаеше, че я обича с онзи нюанс умопомрачение, който отличава нормалното чувство от патологичната привързаност. Бе допуснал тя да се превърне в най- важното нещо и не искаше живот без нея. Още по-лошо! Струваше му се безумно, че може да съществува физически без нейното присъствие! Ако му заповядаше да напусне дома си, би го сторил. Макар че… Галейки топлите главици на близначките, баща им се питаше дали наистина би имал сили да ги остави.
Ивана го изтръгна от унеса му:
— Ще заключваме занапред Ирина — рече тя.
Дичо я погледна озадачен. Майка му бе остаряла. През изминалата година, нагърбена с грижи за всички, тя видимо бе побеляла. Леденото ѝ лице се бе разчупило от леките бръчки край очите. Филевица все още бе много хубава, но понякога сведените ѝ рамене говореха, че е поела в посоката на изхабяването.
— Какво казва Тошко?
— Още не знае — майка му седна до него, въздъхна кратко и глухо. —
Снощи я издебнах, когато излезе от стаята. Пак бе гола!… Но не е в това бедата. Държеше нож. И се запъти към Драганови.
— Боже — пошушна Дичо разтревожен и без да иска, притисна по- силно децата си. Те заритаха с крачета и той ги остави на пода. А после се приближи с наведена глава, прегърна ги. Понечи да излезе.
— И още имам да ти думам. — Думите ѝ бяха насечени. — Какво си наумил? Да си…
— Не се бъркай в живота ми! — извика той и скочи разгневен. Един път ти позволих да го направиш! Не се надявай на втори!
— Седни! — без да помръдне майка му издаде своята заповед. Думите
ѝ бяха по-тежки от прословутите юмруци на Пехливаните. Седни и ме чуй!
От близо година не си на себе си. Разбрах, без да са ми казвали, че си намерил пак някоя кучка, с която да бесуваш. Но този път няма да ти се размине както с Лактевата. Лично ще дойда да я изкормя! — гласът ѝ бе плашещ в равността си и Дичо потръпна.
— Няма нищо подобно — изломоти той, без да знае дали предпазва себе си или Ина.
— Не ти разрешавам да се гавриш с горката жена. Работи като вол, говори като муха и се грижи за децата си подобно вълчица. Отгоре на всичко

198
ти си този, който разполага с парите ѝ. Да си се сетил някога, че обущата ѝ са скъсани? Да си ѝ предложил да дойде с теб в града и да си напазарува?
Синът ѝ мълчеше. Ивана се изправи, застана срещу него и просъска.
— Ще се откажа от теб, чу ли? Не ща пройдохи в дома си!
Тежките ѝ слова го удариха. Не можеше да е истина! Майка му бе обичала най-много него — не само от другите братя, а от всички. Почувства се като дете, комуто са отнели свещта в най-тъмната нощ. Бе изгубен и сам.
Бе едно нещастно сираче.
— Мамо — промълви с наболял глас и посегна да вземе ръката ѝ и да я целуне. Но Ивана стисна длани една в друга и му обърна гръб.
На другия ден той тръгна с Ангелина в града.
— Ще те заведа да си купиш това-онова! Помисли си от какво имаш нужда!
По бледото ѝ лице, което се бе изпило съвсем, пробягна следа от забравена усмивка. Бе се нагиздила с най-хубавите си дрехи. „Селянка!“ — процеди Дичо, като я гледаше облечена с шарения сукман и жълтата кърпа за глава. Ина бе променила представите му до такава степен, че той бе забравил дори откъде произхожда.
В ранната пролет градската чаршия изглеждаше свежа като самото утро. Пукаше се по шевовете от стока. Ангелина се разхождаше като изгубена между дюкяните. Попипваше нещо; оставяше го; хвърляше се на друго и се спускаше към трето. Дичо я следваше отдалеч. Изведнъж жена му спря и се вцепени. Срещу нея идеше едно видение! Облечено в светлосиня рокля, русокосо и белокожо, то бе обуто в най-прекрасните обувки на света.
По-красиво нещо от тази елегантна жена Ангелина не бе срещала. Синьо- зелените ѝ очи искряха с цвета на огряно от лъчите море. Дългата ѝ шия бе украсена с прозрачна висулка на тънък синджир, която падаше в ямката между ключиците ѝ. Нестинарката се дръпна инстинктивно. Обърна се към съпруга си, да го предупреди за появата на прекрасното същество. Но той вече му кимаше усмихнат. Невероятно красивата жена доближи; сложи ръка в тази на Дичо. Усмихна му се, а очите ѝ говореха, че може да прави с него каквото поиска. Ангелина усети, че ще падне. В главата ѝ проехтя смях; тъмни образи се загониха вихрено, затрополиха — и тя изгуби свяст!
Свести се от водата, с която я заливаха. Мъжът ѝ стоеше настрана, свил устни. Не ѝ помогна да стане. Чужди хора я подкрепиха и тя се изправи. Дичо я дръпна силно за ръката:
— Изложи ме пред всички! — излая той и я остави в един хан, да го изчака до вечерта, за да се приберат заедно.
Ангелина не виждаше никого — нито любезната ханджийка, нито хората и каруците. Бе разбрала, че току-що е срещнала жената, по която чезнеше съпругът ѝ. И сърцето ѝ бавно умираше. Нямаше шанс да си го

199
върне!
Ина се прибра у дома със силно главоболие. Такава зверска мигрена не бе имала повече от година. Откакто се запозна с Дичо. Сърцето ѝ биеше като откачено. Бе видяла съпругата му!
Тя не се интересуваше от семейството на любовника си. Затулваше устата му с длан, щом се опиташе да ѝ разкаже нещо. Искаше го извън обвързаностите му, защото и тя идваше при него такава — сама. В другия живот, който течеше паралелно с тяхната връзка, всеки от тях принадлежеше другиму. Но това не беше важно. Ина Карастоянова знаеше само, че жената на Дичо е нестинарка. Като малка бе наблюдавала танци в огъня. Хората, които играеха, бяха оставили ярък спомен в детското ѝ въображение. Беше ги взела за птици — с дългите им бели ризи, подскачащи по жаравата. Едва по-късно, когато бе поканена с родителите си на нестинарски игри в Българи,
Ина погледна по-реално на съществата, които държаха икони пред себе си.
Бяха истински! И все пак не съвсем! Застиналите им лица носеха печата на съприкосновението с нещо далечно и одухотворено. Така изглеждаха и чертите на Дичовата съпруга — нереални!
За морален човек като госпожа Карастоянова връзката с младия Филев бе странно опиянение. Тя не реагираше в началото с угризение. Гледаше на него като на своя собственост. Никой нямаше право да ѝ го отнеме, докато тя самата не решеше да го изхвърли — като рокля, която ѝ бе омръзнала, или като блюдо, с което се бе заситила. Не анализираше постъпката си. Само понякога, когато неканена мисъл се промъкнеше в пълния ѝ с еуфория свят, тя застиваше от изненада. Искаше ли да притежава Дичо? Или го ползваше само за да влее в нея семето си? Повдигна ѝ се! Изтича към тоалетната и повърна. Наплиска лицето си над порцелановия умивалник и се погледна в огледалото. Чертите ѝ бяха бяло-прозрачни. В последно време бе живяла заради трепета, който я обземаше, бързайки за среща. По лицето ѝ изгряваше отнесена усмивка, зад която бягаха миговете на докосвания, ласки и любов.
Съзнанието ѝ се бе превърнало в кутия за реликви, в които тя пазеше драгоценните си спомени. Вече разбираше значението на фразата
„физическо присъствие“. Седиш си някъде и мислиш за друго.
Придружаваше Стоян навсякъде, защото не се чувстваше сама. Приемаше лицата около себе си, а единственият образ, който виждаше, бе Дичовият.
Госпожа Карастоянова управляваше живота си преди. Сега той ѝ се изплъзваше като капка вода, процедена между широко отворени пръсти.
Изпитваше нелепо желание да сподели чувствата си със Стоян. Отрано отдалечила се от своите родители, тя имаше само него — най-верния ѝ приятел! Ако знаеше за изневярата й, майка ѝ би я осъдила многословно, а баща ѝ би се отказал мълчаливо от нея. Обществото би я линчувало с отцепление! Колко малко ѝ пукаше! Идеше нов ден. И тя пак се обличаше в

200
най-хубавите си дрехи и с треперещи нозе се понасяше по познатите улици към… страстта. Осъзна, че е обсебена от плътта на Дичо — като лакомник от храната или като скъперник от парите! А лицето на жена му белееше пред нея! Тя се затули с възглавницата и се разрида.
Стоян реши, че е болна. Извика на пожар стария им семеен лекар. Д-р
Манджуков не намери нищо обезпокоително, което да застрашава тялото на госпожа Карастоянова. Според него психиката ѝ не бе съвсем наред.
Посъветва притеснения ѝ съпруг да намали работното темпо, за да отделя повече време на Ина.
— Извеждай я на дълги разходки, моето момче — говореше той, клатейки тежката си бяла глава. — На жената ѝ е необходима телесна умора, за да спира глупавите ѝ мисли! Може да ти се струва, че съпругата ти е даровита и умна, но пак си остава Венерина щерка! Суетни и плитки са до една! Нямат широта, нямат дълбочина! Вече гоня осемдесетте — помня когато изродих и теб, момче! Но не съм срещал за всичките си години женско чедо, което да се похвали със здрав разум!… Обърни ѝ внимание, Стоянчо!
Госпожата ти, ако и неразговорлива твърде, поне бе спокойна. Нервата я тресе сега! Дал съм ѝ необходимото, за да спи тази вечер. Но в такива случаи съветвам мъжете да се повъртят малко у дома, да прегърнат, да кажат нещо глупаво и мило — от сорта на тия дреболии, на които никога няма да се наситят големите ни бели птици, наречени жени! — д-р Манджуков се разсмя силно на шегата си. После изпи две чаши отлежал коняк и остави преуспелия адвокат дълбоко замислен.
Като човек, свикнал с постоянни умствени упражнения, той започна методично да развива лентата на брачния си живот през последните месеци.
Спомни си, че промяната на Ина бе настъпила изведнъж. Тя се бе преобразила буквално за една нощ — усмихната, щастлива, неспокойна. На другия ден бе започнала да си купува рокли и костюми в меки пастелни тонове. В началото бе отдавал еуфоричното ѝ състояние на доброто здраве.
Съпругата му бе спряла да се оплаква от постоянното си главоболие. Спеше дълго и вече не се събуждаше сутрин да го изпраща за работа. Кожата ѝ искреше, също като погледа! Като фрагменти от натрошена картина
Карастоянов започна да подрежда един до друг ту бегла усмивка или закачлив смях, ту внезапни следобедни изчезвания и вечерни закъснения.
Ина бе ВЛЮБЕНА! Ина си имаше ЛЮБОВНИК! Стоян сподави вика си.
Прозрението го удари с груба длан, нагло разкъса доверчивата му слепота.
Неговата обожавана жена му изневеряваше! Абсурд! И все пак действителност! Пред насълзените му очи танцуваше финото ѝ дантелено бельо, захвърлено на пода. Адвокатът си спомни, че му обърна внимание едва преди няколко дни, защото се натрапи на взора му с предизвикателността си. Бе избрано грижливо с цел да впечатли. Но кого?

201
Съпругата му не си го сложи за него. Нито веднъж не му демонстрира новата покупка. Някой друг се радваше на тялото й, сваляйки дантелите от него.
Болката бе огромна и приличаше на вулкан, който обезличава житейските му устои, за да ги превърне на прах. Но не помете любовта! О, колко обичаше
Стоян Карастоянов своята невярна жена! Той скри лика ѝ в най-далечното кътче на обруганата си душа. Бе посветил целия си съзнателен живот на нея!
Бе ѝ подарил възхода си, целия себе си!
Приближи леглото, където тя спеше в наркотичната отмала на поетия медикамент. Финото ѝ лице сияеше с мека светлина, която сякаш извираше отвътре — там, където съществото на Ина се сливаше с това на любовника
ѝ. Карастоянов се уплаши от гнева си. Отдавна бе разбрал, че ревността е безсмислена емоция, която оставя белези и у двамата партньори, толкова дълбоки, че не може да ги покрие дори забравата на времето. Но напук на личностните доводи, той изпитваше силна болка. Искаше да грабне жена си, така както си спи, и да я отведе подобно духа на Аладин далеч от любовника
ѝ. И после? Щеше да я раздели с него физически, но кого ползваше това?
Съпругата му щеше да продължи да го желае и да страда по него. Тогава?
Защо трябваше да ранява и себе си, и нея със скандали и подозрения. Най- логичен му се струваше вариантът на изчакването. Щеше да прояви нужното търпение, докато тя изживееше връзката си. Но докога?
Не искаше да знае името на другия мъж! Наименованията бяха без значение. Важното бе, че жена му е изпитала потребност да избяга от него — законния, верния и любящия. Къде се бе провалил? И какво ѝ бе отказал?
Защото очевидно тя му бе намерила заместител!
Стоян си спомни с умиление техните дълги нощни разговори, когато дъхът им се преплиташе като влюбена ръка, хванала другата. Душите им не можеха да се наситят една на друга! Той бе приютил жена си в своето сърце и бе намерил време за нея! В нейното лудо и прекалено екстравагантно семейство, където се обръщаше повече внимание на забавленията с приятели, всеки подминаваше Ина. Госпожа Мартинчева сигурно бе гледала на дъщеря си като на красив аксесоар, а баща ѝ — баща ѝ просто свиреше на мандолина и въртеше дрогериите си. Единствено адвокат Карастоянов я бе превърнал в мотив и цел!
Часовникът удари полунощ и го стресна! Той се загледа в него.
Съпругата му приличаше на стрелките, които отмерваха времето. Ако не бяха те, циферблатът би бил само празно пространство. Мъжът се поколеба дали да легне до нея. Съблече се и дълго я съзерцава. Тя изхлипа леко. Може би ѝ се искаше да му разкаже за онзи, другия, но не събираше смелост. Ако не бе толкова тъжна, тази абсурдна догадка би била твърде комична.
На сутринта Стоян се избръсна, облече се и застана до леглото. Чакаше събуждането на Ина. Тя извади ръка над юргана, протегна се сладко и отвори

202
очи. Клепките ѝ примигнаха бързо. „Гузна е“ — каза си мъжът ѝ. Прииска му се да вика и да разпитва. Не направи нищо подобно. Наведе се и целуна топлата ѝ гладка буза:
— Ще се върна на обед, за да видя как си — каза ѝ тихо. — Почивай сега!
Бързо излезе, да не би лицето му да се изкриви и да го издаде. Слизайки по стълбите, си помисли, че му се желае само да разбере дали любовникът на Ина има семейство. Никой не бива да причинява страдание безнаказано!
„Горката му жена — прошепнаха устните му. — Дали е разбрала?“
Същата сутрин, когато Дичо тръгна за града, Ангелина излезе от къщата.
Тодор я гледаше как прекосява пустия двор. Тъмната забрадка правеше лицето ѝ да изглежда бяло и неподвижно, с онзи студен цвят, който има чистият мрамор. Никога преди не я бе виждал така тъжна. Вървеше леко приведена, сякаш мъкнеше тежък вързоп. Дребничката ѝ фигурка, толкова пъргава преди, сега едва се тътрузеше. Той я пресрещна. Жената почувства сянката му. Спря се. Дълго не вдигна глава. Когато го погледна, лицето му се скова изведнъж. Очите ѝ бяха изпразнени от чувства. Мъжът усети как се напряга, нещо силно и едновременно лошо го обзе, запълзя по тялото му и се спря в гърлото. Държеше юмруците си свити, за да не я прегърне:
— Какво е станало? Снощи се върнахте късно.
Ангелина каза:
— Ще го напусна.
— Къде отиваш?
— Връщам се при дядо.
— А децата?
— Ще ги взема с мен.
— Той знае ли?
— Не. Но дори да знаеше, нямаше да ме спре. Аз не го интересувам.
Мъжът се разколеба. Искаше му се да ѝ каже толкова неща. Чувстваше как сърцето му се разкъсва между любовта и приятелството. Нямаше право да говори. Тя бе жената на Дичо; жената, чийто лик бе за него олицетворението на любовта. Знаеше отдавна, че я обича лудо и безнадеждно. Тя винаги щеше да остане съпругата на брат му, дори далеч от този дом.
— Щом си решила така!
Трябваше да я пусне. По-голямо зло щеше да причини, ако я разколебаеше. Тя можеше да живее далеч оттук. Можеше даже да бъде с него! Ноктите му се впиха в дланите! Глупости! Ангелина обожаваше Дичо, но той не я обичаше. Дали въобще изпитваше нещо към нея?
— Зная защо плачеш — каза тихо.

203
Огромните ѝ очи бяха бистри като сълзите, които ги препълваха. За хиляден път може би Тодор видя как тя успя да ги задържи, за да не се търкулнат по бузите й, да ги преглътне и скрие, за да се превърнат накрая в лека и постоянна влага под клепачите.
„Трябва много сила за това“ — констатира мъжът. Изпитваше глупава и безполезна нужда да я утеши. Трябваше да си припомня непрекъснато, че тя не му принадлежи.
— Кога тръгваш?
— Утре… Вдругиден… Скоро.
— Нямам право да те спирам! А би ми се искало. След теб ще остане спомен.
Ангелина продължаваше да го гледа. Въобще не бе отмествала поглед.
И сякаш зениците ѝ се разтопиха, превърнаха се в нетленна материя, която влезе в него, прочете любовта от сърцето му, взе я, стопли я, погали я и му я върна. Тодор усети, че го побиват тръпки — дълги и парливи, които разтрисаха цялото му тяло.
— Сбогом — каза тихо и влезе вътре.
Жената остана навън, на улицата. Забрадката отново затуляше половината ѝ лице, но сега то не бе неподвижно, а чисто и нежно — като белия цвят в чашката на момина сълза. Такова, каквото бе преди, в първите
ѝ дни в този дом.
Филевица я наблюдаваше през прозореца. Въздъхна и поклати глава.
Ако останеше настрана, щеше да изпусне мира в семейството. Тя реши, че е дошло времето да се намеси и да тури ред в обърканите глави на роднините си.
Първо влезе в одаята на големия си син. Беше пладне, но в малкото помещение бе тъмно. Като се смръщи, жената вдигна завесата от прозореца.
Снаха ѝ скочи изплашено от леглото. Спеше.
— Вече е обед — тихо, но натъртено съобщи свекървата. — Стани поне лицето си да умиеш!
— Болна съм, мамо. Не ми е добре.
Ивана Филева я гледаше с особено изражение. Човек би рекъл, че наблюдава причудлива, но гнусна твар, която хем ѝ е интересна, хем я отвращава. Вдигна чергата с два пръста:
— Пак ли си облечена, ма? Добрите хора по ризи си лягат в постелята, а ти като последна повлекана — с все дрехите. Тоя пусти мързел ще те умори,
Диляно! Стани и си плисни очите с вода, че хептен са гурелясали. Ще ходя при стрина ти Пелагия днес. Ти ще сготвиш вечерята.
— Къде е Ангелина?
— На работа, къде другаде. Поне тя гърби за трима. Хайде, ставай!
Жената се помая малко, но Филевица продължаваше да стои до одъра с

204
ръце на хълбоците, нетърпяща възражение. Никога преди не бе постъпвала така.
Снахата бавно извади крак навън. Свекървата я наблюдаваше. За грозна, не беше — лицето ѝ бе заруменяло от дълбокия сън и с ко̀сите полегати очи изглеждаше младо, здраво и дяволито. Тежка черна коса лъскаво падаше по раменете и тялото ѝ бе закръглено където трябва.
Филевица си спомни, че когато я видя на хорото за пръв път, я хареса изведнъж, ей така, без да ѝ намира кусури. Как се бяха променили нещата!
„Кривата върба не се изправя. Сече се“ — промърмори Ивана, излизайки от стаичката. Душата я се стягаше само като гледаше как се тутка Диляна, докато оправя постелята. А то нейното оправяне ли бе? Надве-натри ще метне халището отгоре, а чергата на кълбо под него. „Божке, каква беля!“ — затюхка се свекървата.
Сложи чепка вълна до огнището. Като свърши с обяда снахата да я изпреде. Имаше ризи за кърпене — сложи и тях. Не беше сигурна, че Диляна ще ги подхване, но поне щеше да опита. Право думаше Драган, че не е на добро, дето я е оставила да мързелува. Името на братовчеда я подтикна да допре ухо до вратата на Иринината одаичка. Нищо не се чуваше. Оказа се, че никой не иска да я вижда в това състояние, и само Ивана ходеше при нея.
Оставяше ѝ паничката с храната, извеждаше я до нужника и я къпеше в коритото. Дори Тодор ѝ помагаше с неохота, защото си личеше, че му е мъчно за някогашната красива и разтропана девойка. Тя се оставяше понякога в ръцете на Филевица с невинната доверчивост на дете; друг път я замеряше с каквото ѝ попадне или я щипеше. Жената понечи да влезе, но понеже не долавяше никакъв шум отвътре, реши, че сънят е по-полезен за
Ирина от нейното присъствие.
Преди да поеме към стрина Пелагия, на която вчера се бе родило внуче,
Филевица свърна в съседния двор. Не бе стъпвала у Драганови повече от година. Но от няколко дена бе забелязала, че Вета не излиза от вкъщи.
Ниската портичка, която преди зееше на пантите си и бе постоянно отворена, сега беше омотана с бодлива тел. Драган мълчаливо показваше своето нежелание да бъде обезпокояван от роднините си.
Филевица излезе на пътя и мина през главната порта. Дворът пустееше.
Преди няколко месеца Юрдан се бе запилял в града, където си бе харесал едно момиче, и бе останал там. Магда шеташе само в своята къща, защото и на нея ѝ бяха забранили да влиза при Ветка. По пътеката, обрасла отстрани с бурени, се валяше пробито ведро. Бездомните кучета, които се промъкваха през една дупка в оградата, бяха нацвъкали плочника пред дома и Ивана почти нагази в едно изпражнение. Носеше се зловоние на животинска урина.
Отдавна непометените стъпала бяха зацапани и мръсни. По прозорците висяха дълги и плътни паяжини, като дрипи на мизерен скитник. Жената

205
понечи да се върне, но съзря другата си етърва — Магдалина, която ѝ кимаше. Гледката на пращящата от здраве жена, надникнала зад телената ограда, бе толкова нормална, че дивотата на занемарения двор сви още повече сърцето на Филевица. Тя за миг спря, за да отпочинат очите ѝ върху хубостта на невеста Магда. Пълните ѝ ръце простираха пране. Тя пъргаво вадеше от коритото женски дреболийки — долна риза, кърпа за глава, престилка. На Ивана ѝ се стори, че с пръските вода, които летяха навсякъде, към нея политаха и мъжките въжделения по постелята на вдовицата. Как да не я иска дядо Пехливан — сияеща от здраве, закръглена, хубава. „Какво сме се втелясали в стареца? Живее му се, палува му се… Има още сили — нека ги ползва както му е угодно. Нали не пречи никому.“ За нея тези свободни мисли бяха нови и странни. Блюстителка на строгия морал, тя рядко отпускаше юздите на редното. Но сега, потресена от видяното, Вана се мъчеше да въведе ред поне в своя ум. Повика с ръка буля Магда — да я придружи. Но тя ѝ отказа, като поклати глава. Без да се колебае повече,
Филевица прекрачи прага и влезе в къщата. Сигурно бе от мрака, който я посрещна, но жената усети, че настръхва. Отдавна не бе проветрявано.
Миришеше на спарено и нечисто. Тя мина опипом през пустия оджак. Чукна си главата в един котел, който висеше на кука досами вратата, и спря. Съдът проехтя на празно. Кой знае откога в него не бе сипвана вода? Прииска ѝ се пак да се върне, но понеже тишината бе толкова голяма, Ивана си помисли, че няма да попречи на Ветка, дори да спеше. В дневната одая бе пусто. Тя се насочи към стаята на съпрузите, почука леко. Никой не ѝ отговори. Отвори бавно, промушвайки първо лицето си. Етърва ѝ лежеше на леглото. В мрачината, която обгръщаше всичко, очите ѝ се настройваха трудно.
Фигурата бе неподвижна. Филевица реши да провери дали наистина Вета си отдъхва, та пристъпи напред. Изохка силно, притисна с длан уста, за да не закрещи, и замря. Етърва ѝ бе завързана за одъра като животно. Вървите минаваха дори през шията й, а на краката висеше желязна верига. Беше се изходила под себе си и изпражненията бяха омазали дрехите ѝ. Вонята бе нетърпима, но Ивана се насили да направи още една крачка. Очите на лежащата бяха затворени. Въпреки състоянието си тя почувства, че в стаята има някой, и погледна. Понеже единият ѝ клепач беше отекъл, можеше да отвори само другото си око. То блесна като острие, попило скотската нужда от бягство. Нямата зеница викаше, настояваше, искаше свобода. Филевица стоеше до кревата — безмълвна и потресена. Не можеше да събере сили и да избяга. Устата на буля Ветка, в която не бе останал нито един зъб, се раззина с мъртвилото на пусто огнище, но вместо да изкрещи, пошушна: „Вода.“
Вана настръхна. Нещастницата се бореше за живота си! Завъртя се рязко, излезе в оджака, после се спусна в избата. Както предполагаше, не бе заключено. Драган вече бе спокоен, че жена му няма да пие. „Мискинин“ —

206
взриви се гневът на Вана, но тя не отрони звук. Наточи вино и сипа половината бардуче в пресъхналата уста на етърва си, която примлясна изненадано и доволно. Придържайки главата й, Филевица ѝ даде другата част от питието. Сразена в безсилието си, докосна насинената ръка и прошепна „Спи сега! Спи.“ Залитайки, излезе навън. Почти притвори очи, за да не я ослепи слънцето. Подпря се на къщата — виеше ѝ се свят! Бавно, сякаш не вярваше, че ще види светлина, погледна нагоре. Пухкави бели облачета плуваха по ясното небе. И Ивана Филева изпита нужда да коленичи и да благодари на Бог, че ѝ е позволил да съзерцава красотата на земния свят.
Тя не отиде у стрина Пелагия, защото усети, че няма ѝ стигнат силите.
Върна се у дома и легна на одъра. Бе сама с Диляна и със свекърва си.
Ангелина бе заминала на полето заедно с близначките. Изведнъж тишината
ѝ напомни за мъчителния мрак в съседната къща. Скочи и свали забрадката си — гореше цялата. Излезе на двора и започна да облива глава с вода от ведрото. Олекна ѝ. Помисли си, че само ако се изкъпе, щеше да отстрани вонята и мизерията, която бе полепнала по нея. Докато се обливаше с голямата кратуна, Ивана прижумяваше от удоволствие. Съзнанието ѝ бе блокирало и отказваше да приеме друга информация освен чисто физическите усещания. Не знаеше колко време бе прекарала в дървеното корито, но когато излезе, се чувстваше лека и свежа. Облече се с чисти дрехи и тръгна навън, за да се изсуши. Седна на големия камък до портата, почна да реши косата си. В двора влезе колата, която се връщаше от полето.
Воловете пристъпяха тежко, уморени от пътя. Но главите им бяха закичени с пролетни цветя. „Ангелина“ — каза си Филевица и се усмихна. Снаха ѝ сваляше децата от каруцата. Те се затичаха към баба си, която ги прегърна.
Малките им телца ѝ подействаха като филтър, през които се процеди последната капка от видяната преди часове мръсотия. Тя ги целуваше по напечените от слънцето коси и ги притискаше към гърдите си. Снахата наведе глава. Толкова тъжна не я бе виждала никога. После Ивана се сети, че
Ангелина отдавна не бе подхващала нито една от песните си. Не бе имала време да я заглежда, защото денят не ѝ стигаше. Но сега се взря в отслабналото ѝ лице, което бе изпосталяло съвсем — с хлътнали бузи и с измъчен поглед.
* * *
Както винаги, младата жена правеше по няколко неща наведнъж.
Слагаше масата, събуваше децата и наглеждаше яхнията. Но пръстите й, които летяха по предметите бяха така изтънели, че кокалчетата им сякаш пробиваха кожата.
— Добър вечер — Дичо се усмихваше щастливо като влезе. Личеше, че

207
нещо хубаво му се е случило, защото лицето му сияеше. Ивана го погледна изпод вежди и не поздрави. Близначките се затичаха към него с викове. Той взе по една в ръка и ги завъртя около себе си. Захвърли сакото си и започна да се търкаля с тях по одъра. Децата лазеха по мощните му гърди, дращеха го и пищяха от радост. А той им се любуваше. Когато Филевица мина край веселата групичка, я лъхна приятната миризма на женски парфюм. Майката настръхна. Строгите ѝ очи студено обходиха тялото на сина. По крайчеца на яката му имаше следа от розово червило, а косата му бе разрошена.
Подвластна на впечатленията си от този следобед, Филевица рязко подхвърли към Дичо една кърпа:
— Върви се оправи — каза му тихо и ледено тя.
Мъжът я погледна изненадано. После се изправи бързо.
Ангелина го последва. Искаше да му помогне, да услужи. Съпругът ѝ тъкмо сваляше ризата си. Широкият му гръб бе великолепен. Любувайки се на развитата мускулатура, жената не забеляза веднага червените резки по кожата. Тя се престраши да приближи. Нечии нокти бяха оставили страстни следи по раменете и плещите на Дичо. А за нея той все бе уморен! Обърна се и излезе.
Тодор, който бе започнал да храни гладния Момчил, я погледна внимателно. Очите ѝ бяха потънали в млечна влага, която напоследък се появяваше всекидневно. Но не само той наблюдаваше младата невеста.
Майка му също я фокусираше внимателно.
— Искам да си отида в Костичевци — промълвиха побелелите
Ангелинини устни.
Не се обърна към никого, но говореше на всички.
— Няма да стане — отказа ѝ Дичо, чул тихия ѝ глас от одаята.
— Този път аз казвам, че ще стане — обади се майка му.
Мъжът излезе в дневната стая с кърпа на врата.
— Тя ще послуша мен!
Очите на Филевица бавно се обърнаха към сина ѝ:
— Когато те държах на ръце като пеленаче — започна тя отдалеч, — си мислих, че мъките, през които минах, докато ти давах живот, са оправдани.
Виждам, че не съм те научила на най-важното. На почит! Човек, който не умее да скланя глава пред родителите си, е по-опасен от бясно куче. Защото не се знае кога ще скочи да ухапе. Но нали се догаждаш, сине, как свършват болните животни? Или ги прокуждат, или ги пребиват — седнала край огнището, Филевица говореше тихо, смирено някак. Но ледените ѝ очи горяха: — Аз нямам сила да вдигна ръка над теб, моето момче. Но мога да те изгоня от дома, който ти не уважаваш!
— Мамо… — отрони се от устните на Дичо.
— Ангелина тръгва утре — заповяда Ивана и се изправи. — Заедно с

208
децата. И не желая да чуя дума повече.
Невестата мълчаливо ѝ целуна ръка. Когато потегли към Костичевци,
Дичо спеше. Тя не се осмели да го събуди. Дълго го гледа. После целуна пръста си и го допря до устните му. Любовта й, измъчена и разпната от изневярата му, бе още жива. И я болеше! Може би далеч от него душата ѝ щеше да се излекува. Ивана, която ѝ подаде едно по едно спящите момиченца, ѝ заръча:
— Да носиш много здраве на сватовете… И да не забравиш да се върнеш — уж на шега, но без смях каза тя.
Ангелина не вдигна глава, не погледна. Промълви:
— Сполай ти, майко!
Конят тръгна, излезе из портата, а младата жена не се обърна нито веднъж назад.
* * *
Дядо Крачун се изплаши от вида на внучката си. Тя ходеше като в несвяст — приведена, с потънал поглед. Вършеше по навик домакинската работа, но нито запя, нито се усмихна. Старецът също не се чувстваше добре.
Вече месец не бе напускал постелята си. Не се оплакваше от никаква болежка. Но нямаше сили да се изправи. Една вечер той помоли двете жени да сложат масата на чардака. От високото се виждаха тучните пасища на
Странджа, заобиколени от гъста гора. Зеленото успокоение на тревата погали уморените очи на Крачун Лаутаров. Някъде там се намираха кошарите и многобройните му стада. Но кого ползваха богатството и парите му?
— Тръгни си от него, дъще, напусни го, остави го! — старецът погледна внучката си, която слагаше на коленете му чиста кърпа.
— Не мога. Така силно го обичам, че… не мога!
— Никога, ама съвсем никога не съм се помислял, че ще дойде ден, когато ще те накарам да избягаш от мъжа си и от семейството… Но като те гледам, сърце не ми дава да те пусна обратно!
Ангелина поклати глава.
— Вярно казват, че любовта е болест без спасение! — заяви той тъжно, припомняйки си Мария. — И не стои в силата ми да те изцеля от нея.
Дядото изведнъж се преви, като че го разполовиха. Около него витаеше гибел. Той я виждаше, усещаше я, надушваше я. Сълзи бликнаха по бузите му, попиха в дългата брада. На чардака бяха само той и внучката му! И за първи път, откакто се бе посветил на Бог и на делата му, Крачун Лаутаров изпита пъклена омраза. В него заклокочи ярост и обхвана тялото и разсъдъка му. Искаше да отмъсти. Подпря се на стената и се изправи. От много дни не бе ставал и му се зави свят. Но той прогони слабостта на плътта със силата

209
на волята си. Баба Кръстана се спусна към него. Старецът я възпря.
— Дай ми лопата и кажи да оседлаят мулето. Ще пътувам в планината тази нощ.
Житейската му спътница не каза нищо — нито за добро, нито за лошо.
Но сияйното ѝ лице се натъжи, помрачня и се сви. Знаеше жената, че не е на хубаво това, което е решил да направи Крачун. И че не иде от Бог, а от самия него.
— Да ти дам иконата на Пресвета Дева — да те пази! — примоли му се тя.
Старецът поклати глава:
— Когато човек е тръгнал да върши земни дела, Господ няма да му помогне!
— Бой се от думите си, Крачуне — изхлипа Кръстана. — В нашия дом името и силата Божия са на почит! На небесната благодат дължим всичко, което имаме!
Но старецът не я слушаше. Яхна мулето, нарами дисагите и излезе от дома си. Не каза кога ще се върне. Жена му направи след него кръст, който да го пази, но не бе сигурна дали в сърцето си дядо Крачун носеше вярата.
Силно смутена, тя коленичи пред лика на Божията майка в гореща молитва да запази мъжа й, който бе изгубил разсъдъка си. Ясното лице на Девата ѝ се усмихваше тъжно, огряно от трептящата светлина на свещите. И на Кръстана
ѝ се стори, че я гледа с нажалени очи.
В най-тъмните усои на планината, където овчарите се бояха да заведат животните на паша, Крачун Лаутаров бе скрил всичките си пари. Недрата на
Странджа пазеха като ковчежник неговото имане. Бездиханните пущинаци не издаваха местонахождението на богатството му. Последният път, когато дойде тук, бе преди пет години. Зарови още една делва с жълтици. Имаше толкова много! Но Дичо Филев нямаше да види и петак от парите му. Още от началото се бе целил в тях. Дядо Крачун щеше да остави всичките си земни блага на Ангелина. Не му свидеше, че съпругът ѝ ще се възползва от неговото имане. Но не и когато си бе поставил за цел да я унищожи и после да пирува с наследството ѝ. Започна да копае. Ненавистта му даваше сили — удряше буренаците с лопатата, изтръгваше ги и пореше земята. Искаше отмъщение. Господ може би щеше да го забави, но Крачун не. Нямаше да легне в гроба си кротко, ако не въздадеше справедливост. Злото се наказва, изкоренява се! В самозабравата на своя бяс старецът не съзнаваше, че взима правомощията на Онзи, комуто бе вярвал цял живот. По едно време спря.
Жуженето в ушите му се засили и той седна омаломощен. Не усети кога бе заспал.
Като в тъмна дупка, в която отнийде не влизаше светлина, попадна
Крачун Лаутаров. Задушаваше го и той търсеше с ръце къде да копае, за да

210
стигне до светлика на слънцето. Борбата му бе дълга, изтощителна и безуспешна. Когато почти се бе примирил, че ще остане вовеки веков в мрак, пред него блеснаха бели лъчи и повя лек ветрец. Едно добро присъствие отстрани нощта и направи ден! Старецът се сепна и се събуди. До него стояха трите делви, пълни със златици. Той не помнеше да ги бе изкопавал. Озърна се, разплака се и коленичи да измоли прошка, задето се бе усъмнил в Бог!
Когато потегли обратно към Костичевци, разпукваше зора. Розовите ѝ дири играеха между листата на дърветата и бягаха по тревата. Бледите звезди целуваха за последен път нощта, за да се скрият в прозирното було на утрото.
Пееха птици. Дядо Крачун усещаше, че силите го напускат. Още не бе довършил! Погледна нагоре:
„Господи, остави ме тук няколко часа макар. После ме прибери!“
Потропа на Нисторовата порта много рано. Знаеше, че стопанинът спи.
Но точно това искаше — да остане скрит от хорските очи. Главният нестинар го погледна слисано.
— Заведи ме на някое тайно място! — каза старецът.
— Седни дядо покани го високият мъж.
— Може ли тук? Крачун обхождаше с поглед ниските миндерлъци на конака, покрити с пъстри черги, и единствената, която гледаше точно в него.
— За свят човек като теб мястото е без значение!
— Светостта е непостижимо нещо на тази земя, Нисторе. Грешни сме ние и в плътта, и в мислите си. Човешката глава носи повече пъклени изтезания, отколкото целият ад! Не ти ли е хрумвало, че ние сами си причиняваме страданията.
— Не разбирам, дядо! Ненапразно тебе именуват като Божий човек, а не мен!
— Хм — усмихна се старецът. — Цял живот се стремях да живея така, както нарежда Господ! Но напоследък човешкото взе връх. Най-страшното е обаче, че не се разкайвам за деянието си!… Странен съм! Ала не и луд!…
Слушай, Нисторе. Дойдох при теб, защото те познавам като почтен и съвестен мъж. Не лъжеш и не мамиш. Знае се, че обичаш правдата… Навън върху мулето ми има дисаги. Донеси ги, на мен не ми стигат вече силите.
Нестинарят излезе и когато се върна, видя стареца да гали лика на иконата.
— Заприлича ми на Мария! Има нейните очи!
— Какво си сложил тук, дядо? Камъни ли?
— Жълти камъни, синко! Отвори ги!
По-младият мъж се дръпна назад — блясъкът на златото го заслепи за миг.
— Що щеш с това при мен, дядо?
— Давам ти го! Цялото!… Но слушай! Дарявам го на всички бедни

211
души — болни, сираци, безимотни. Както и на дечицата, докоснати от
Божията длан. Ако чуеш нейде някое мъниче да пее като славей или друго да играе, погрижи се за тях. Видиш ли, че някой човек носи макар и зрънце от онзи Господен дар, наречен талант — подкрепи го! От днес, Нисторе, вече не си обикновен нестинар! Ти си мъж, който има дълг на този свят!
— Дядо, с какво заслужих доверието ти?
— С името си, сине! Понякога цял живот не стига да се издигнеш в очите на хората! Друг път само за миг може да се сринеш от пиедестала на почитта. А над всичко стои разумът и добрата душа… Хайде да си вървя.
Дълъг път ме чака. Крачун Лаутаров се надигна и не остави време на домакина си да го попита за Ангелина.
А тя го бе чакала цяла нощ! Баба Кръстана отвори портите. Внучката ѝ прегърна дядо си, разплака се.
— Страхувах се…
— От какво, моето дете? Там ни чака Той! През всичките си земни дни го търсим, искаме да го видим. А отвъд цяла вечност ще бъдем с Него! Защо да се боим тогава?
Старецът се изкъпа, преоблече се и цял ден прекара на чардака. Когато слънцето сведе златокосата си глава към върхарите на най-високите дървета,
Крачун Лаутаров повика жена си:
— Иска ми се да останеш малко с мен, Кръстано!
Тя седна до него, отпусна се на гърдите му. Бялата брада на мъжа ѝ бе топла, мека и жива. Старицата я чувстваше като ласка до бузата си. Беше ѝ хубаво с нейния стопанин. Слънцето попъпли надолу, по кората на боровете.
Жената никога не бе виждала лъчите му да падат чак до пръстта.
В този миг дядо Крачун въздъхна… и изчезна. Душата му отлетя там, където и приживе бе обикаляла — в неизвестното и необяснимото. И над земята настъпи МРАК.

212

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: