Нестинарка

4



ПРОЛОГ
„Небето праща своите посланици там, където има най-голяма духовна
нищета!“
П. Дънов



I ГЛАВА
Ивана Филева излезе от къщата и сбърчи черните си вежди. Небето бе затрупано със сиви облаци, които тегнеха надолу като зимен юрган. Идеше буря! Сложила ръце на хълбоците си, жената се огледа за някоя шаваща гадинка, която би могла да се скрие от нея. Неограденото място бе празно.
Филевица пак погледна нагоре и още повече се намръщи. Щеше да падне градушка! Мъжете не се бяха върнали от полето, а по всичко личеше, че дъждът ще се излее изведнъж. Тя се приведе леко и влезе в затоплената одая.
На печката къкреше боб и миришеше вкусно. Качамакът бе увит в кърпа, през която пускаше пара. Ръкоделието лежеше на масата — плетеше чорапи за зимата. Не ѝ се занимаваше с него. Седна на миндера. Скръсти ръце под гърдите си. Дори начумерено, лицето ѝ бе красиво с някаква строга, властна и далечна хубост. Приличаше на скициран портрет — без чувства, без усмивка, без светлини и сенки. Висока и снажна, тя ходеше бавно, неподвижно права, без да поклаща тялото си. Сякаш бе направено от особен, твърд материал. И душата ѝ също беше твърда. Никога не се смееше, не ласкаеше, не галеше. Говореше с паузи, обмисляйки всяка дума. Хората се побояваха от нея. Боеше се и съпругът ѝ — Димитър. Навремето я взе за жена заради славата ѝ на хубавица. На другия ден след сватбата разбра, че ще изкара живота си под нейното ръководство, което на моменти граничеше с тирания. Тя командваше всичко и всички — къщата, децата, животните, а най-много мъжа си. По натура благ и търпелив, той рядко намираше смелост да ѝ се противопостави. Работеше в съда като писар и се връщаше късно вечер. Службата му на чиновник бе неговото спасение от Ваниния тормоз.
Често се правеше на разсеян, за да отмине бурята. Защото ядосаше ли се,
Ивана ставаше страшна. Можеше да мълчи с месеци, а после го погваше я с точилката, я с някоя друга подръчна вещ. Веднъж даже бе строшила едно глинено гърне в гърба му, ей така, без да продума. Гледаше да не я дразни и често използваше по-малкия им син Дичо като щит срещу гнева ѝ. Филевица го обожаваше. Ако имаше нещо на белия свят, към което да проявява

5
търпимост, това бе втората им рожба — нейната гордост, нейната радост!
Той изцяло ѝ приличаше — красив, затворен, властен. За селско момче бе невероятно умен и затова майката държеше да продължи образованието си.
Дичо завърши мъжката гимназия в града един от първите по успех, но парите все не стигаха, за да се запише в Софийския университет. Мечтаеше да стане адвокат. Поради недоброто финансово състояние на семейството Ивана не успя да види сина си реализиран. И, разбира се, стовари вината върху
Димитър.
Тежко се живееше напоследък у Филеви. Недоимъкът така ги стягаше за гушата, че дори снахата бе изкарвана от време на време на полето, за да помага. Когато се сети за нея, нарисуваните като с молив вежди на жената се счупиха. Изборът на най-голямата и засега единствена невеста бе провал. В началото Ивана я смяташе за почтителна и скромна. Оказа се, че е потайно лицемерна и безбожно мързелива. За човек като Филевица, която обичаше всичко да е така ясно, че да може да го хване в длан, непредвидимостта на
Дилянка бе мъчение. Тя се огъваше според посоката на вятъра, давайки вид, че е съгласна с всичко и с всеки. Но свекървата виждаше, че снахата слуша само себе си. Наподобяваше ѝ на непозната твар, която трябва да се пипа внимателно. Защото току-виж те ухапала. „Бедното ми момче — ожали тя сина си. — Не стига, че акълецът му не е много силен, пък и не случи на булка! А по-работен от него трудно се намира! Цял живот ще я мъкне на гръб, като кърлеж… Все парите са ѝ малко, все в чуждия двор гледа…“ — негодуваше свекървата. Не с богатство се славеха мъжете в семейството, а с безразсъдната си смелост на луди глави. Не се помнеше вече колко поколения носеха прякора Пехливани. И не само заради изключителната си физическа сила, Филевите се бяха сдобили с това прозвище най-вече поради изгарящото си желание да участват във всяка юмручна свада. Гневът им бе пословичен, също като наследствените очи с особения цвят на дива теменуга.
Бяха огромни, тъмни мъже; красиви с жестоките си, правилни лица. Когато се ядосаха, нищо и никой не можеше да ги спре. Даже по-имотните им съселяни, при които се случваше понякога да аргатуват, гледаха първо с тях да изчистят сметките си. Никому не се разправяше с Пехливаните. Затворени и сурови, те не понасяха нито своето, нито чуждото размекване. В дома им никога не се чуваше песен, а смехът бе рядко явление. Отдадени на ежедневната си борба за хляба, Филевите смятаха проявата на чувства за ненужен разкош. Но тук-таме в поколенията им се раждаха инакви отрочета, които притежаваха нещо по-ценно от физическа сила. Като Иваниния мъж.
Сещайки се за Димитър, жената въздъхна късо и се надигна от миндера. Не я свърташе. Излезе в пруста. Миришеше на дъжд. Тихи и ярки мълнии светваха зловещо току над главата ѝ и само след секунди проехтяваше страховита гръмотевица. Дърветата превиваха клони под силата на внезапно

6
извилия се вятър. Заваля стихийно, поройно. На завет под стряхата, Ивана гледаше без страх бурята. Даже ѝ харесваше. Опияняваше я, даваше ѝ усещането за неоспорима власт. С широко отворени, немигащи очи, в които се отразяваха светкавиците, жената сякаш се зареждаше с нечовешка мощ.
Имаше чувството, че е непобедима. От вътрешността на къщата се чу слабоват глас. Филевица се ослуша, чертите ѝ се изкривиха недоволно.
Някой я викаше по име. Тя се забави малко, защото не ѝ се искаше точно сега да слуша опяванията на свекърва си. Старицата бе изживяла дните си или хленчейки за мнимите си болести, или натяквайки нещо на другите. Беше висока и кокалеста, с все още опънато лице, което бе нейната гордост; със страховити, гъсти вежди, които засенчваха втренчените й, студени очи.
Когато не се усмихваше лицемерно, наяве излизаше изумителната ѝ хладина.
Но човек рядко можеше да я види такава — истинска. Обикновено тя говореше нещо с бавен и мазен тон, като не пропускаше да се оплаче колко е болна. След раждането на единствения ѝ син — Димитър, Елица Филева изведнъж обяви на света, че страда от немощ. „От мързел страда тя“ — казваше си неведнъж снахата, без да смее да изрече на глас очевидната истина. Комай само свекърът — дядо Пехливан, се опълчваше на проклетата бабичка. Но и него тя ловко омотаваше в лъжите си, за да излезе накрая права. Ивана често бе свидетел как гневът на стареца се стопява пред витиеватите слова на жена му. И не защото бе от покорните. Той беше огромен мъж, с голяма глава и невероятно едри ръце. Говореше се, че на младини с един удар разсичал катър. Просто му счупвал гръбнака и животното падало като покосено. Легенди се носеха за неговата сила. Беше се борил с вълци, без да получи драскотина. И мечки бе срещал невъоръжен.
Сега трошеше орехи с голи юмруци и се запрягаше в ралото вместо добитъка.
Най-хубавото нещо в страховитата сила на стареца бе кротостта. Той бе човек спокоен и незлобив. Не бе нагрубил никого, не се бе сбил дори.
Може би отрано бе осъзнал, че много бързо би се превърнал в престъпник поради физическите данни, с които бе надарен. Той странеше от всяка разправия и бе по-склонен да го обявят за страхливец, нежели да посегне и да удари. Когато синът му Димитър порасна, дядо Пехливан се гордееше повече с ума му, отколкото със силата на десница. Сякаш компенсирайки невероятната мощ на бащата, съдбата му бе отредила слаботелесно отроче. Наследникът растеше много висок и много кльощав.
Но дядото не се сърдеше, че той не притежава ръце топузи. Всячески го поощряваше да заляга над книгите, не го взимаше на полето и не го товареше с тежка работа. Когато Димитър прописа стихове в училище, баща му ги четеше просълзен в селската кръчма. Всеки, който не бе се срещал очи в очи с дядо Дико, би бил изкушен да се присмее на лиричните отклонения в натурата му. Но веднъж зърнеше ли мечкоподобната му снага, се замисляше

7
дали да го дразни. Само ако знаеха хората каква мека душа носи Пехливана!
Единствената слабост на дядото бяха жените — от най-младите, та чак до отдавна презрелите. Колчем видеше фуста, мигом изоставяше всякаква работа. Ако на приказка се съберяха две булки, дядо Дико бе третият.
Седеше, подръпваше мустак и разказваше смешни истории от времето на делиорманския си аргатлък. Никаква сила на света не можеше да го помръдне от женската компания. Мъжете от рода не си падаха по чуждите невести. Силни като волове, те изразходваха почти цялата си енергия в полската работа. Когато се приберяха у дома, нямаха ни воля, ни желание да оправят домакинските дреболии. Почитаха съпругите си и бяха безкрайно толерантни към мъничките им кусури. Дори дядо Пехливан позволяваше на баба Елица хиляди игри с търпението му, а когато прекалеше, само изръмжаваше предупредително. Може би адетът да се задява с чуждите невести идеше от дългите му отсъствия от дома, когато като млад се запиляваше далеч да дири работа. Единственият наследник с палави очи бе
Дичо — любимият внук на стареца. Много красив и много умен, той отрано стана галеник на жените. Умееше да говори омайно, с измамната кротост на баба си. В обятията му не една и две бяха губили ума и дума. Но от няколко години младият Пехливан бе верен само на изгората си — Цветана. Обаче големият му брат — Ванчо, бе тайната мъка на семейния патриарх. Наследил титаничната сила на Филевите и тяхната красота, момчето растеше здраво в снагата, но слабо в главата. Мисълта му сегиз-тогиз напускаше нормалното русло и отскачаше подобно гумена топка в неизвестна посока. Устата му постоянно бе полуотворена и в крайчеца ѝ често избиваше слюнка. Но дядото спря да се кахъри за него, откакто преди две лета му намериха булка.
Единственото непоправимо нещо в живота на стареца бе загубата на по- малкия му брат преди много години. Страшно буен, кавгаджия и веселяк, той бе лишен изцяло от кротостта на батко си. Намериха го една нощ намушкан с два ножа в гърба. Никога не откриха убиеца. Дико Филев, който се бе заканил да изрови земята и да го накаже, бързо забрави целта си. Брат му остави двама невръстни синове и чичото изцяло пое грижата за тях. Не ги делеше от своето момче и често биваше по-строг към него, нежели към сирачетата. Но незлоблив по природа, Димитър винаги отстъпваше на братовчедите си. Дядо Дико се бе видял в чудо с неговата мекушавост.
Понякога благославяше мързела на Елица, защото той бе довел в къщата им
Ивана, която с желязна ръка се разпореждаше с домакинството. Старецът питаеше към нея огромно страхопочитание и не я задяваше, както правеше със съпругите на двамата си племенници.
По-голямата — буля Ветка, възприемаше закачките му с пиянско безразличие. Ала Магда — рано овдовяла, красива и бездетна, не бе съвсем равнодушна към ласките на снажния старец. Нечистата хорска мълва

8
донасяше, че между тях има нещо не твърде редно. Бяха ги заварвали в късна доба сам-самички по полето, а и всеки, що-годе вещ в любовта, би се усъмнил, ако видеше погледите, които си мятаха. Баба Елица ненавиждаше кръвно буля Магдалина, а тайната ѝ цел бе да я прогони от съседския двор.
Но жената бе тиха и работна, не пречеше никому и семейството на Драган нямаше нищо против, че къщата ѝ дели един двор с тяхната. Ала старата бе научена каквото си науми, то да стане. Собственият ѝ син, па ѝ двамата му братовчеди бяха отгледани от свекърва ѝ — блага, отрудена женица. Когато тя си отиде от теглото на земния свят, децата вече бяха пораснали; даже им бе дошло време да се задомят. Елица побърза да се огледа за снаха, за да я отмени час по-скоро в недолюбваната домакинска работа. Отдавна окото ѝ бе хванала Ивана Добревата — хубавица, от сой, а най-важното — мълчаливка. Пехливаница се насочи към нея, защото жадуваше край себе си да има покорен слушател, който да изпълнява безропотно нарежданията ѝ.
Но още първите дни след венчавката свекървата разбра, че наближава краят на нейното царуване. Младата снаха не само не ѝ се подчиняваше, а дори не сядаше да си кажат две думи. Отгоре на всичко загубеният ѝ син я гледаше в устата и тичаше подире ѝ като обсебен. Бабата всячески се стараеше да забави сдаването на властта и подмолно воюваше с Ивана. Какво ли не прави
— и пресолява манджите ѝ; и въргаля в прахоляка току-що изпраните ризи; дори пусна слух, че снахата била разтурена и мързелива. Нищо не помогна!
Дядо Пехливан, иначе лесно податлив на Елицините внушения, се заинати жестоко. Добра им била булката — уредна, работна и скопосна му се чинеше тя. Нищо че го стрелкаше с неласкави погледи, колчем изтървеше някоя по- шавлива дума. Убедил се в нежеланието на собствената си жена да подхване каквато и да било къщна работа, дядото бе склонен да изтрае темерутлъка на невестата, но домът му да бъде подреден и чист. А че не му даваше да си отпуска юздите, не беше чак толкова лошо. С възрастта хората по-лесно ставаха за резил. Той с умиление си спомняше случката, която окончателно го отказа от волности със снахата. Още на втората седмица от женитбата палавият свекър засука мустак и седна зад нея, уж да я наблюдава как меси хляб. Женските хълбоци се движеха изкусително с ритъма на ръцете.
Наведеното тяло излъчваше мирис на младост и на гореща пот. Увлечен в сладострастни мечти, Пехливана се пресегна и хвана отзад снаха си. Буля
Филевица се извърна на мига и с тестена длан му отвъртя такава плесница, че дядото се дръпна потресен. А отгоре на това го и попита ледено:
— Какво си въобразяваш, че правиш?
— Ама че си глупава, невесто! — окопити се бързо хитрецът. —
Проверявам дали си се изпотила отдолу! От татю си знам, че ако женският дирник не се намокри, когато се прави хлябът, питката няма да се надигне!
Та рекох да пипна, да проверя и да те поуча, снахо!

9
— Да бе научил жена си как се меси. Моята майка е окумуш, всичко ми е показала! С глетав комат няма да ви нахраня!
Тогава още младият Пехливан разтри бузата си сащисано:
— Яка ръка имаш, невесто! А като те гледа човек, хич и не се нада да усети сила!
— А ти по-добре не опитвай втори път, татю! Че тогава мога да те погна и с точилката. Не само че ще си изпатиш, ама и цяло село ще научи какъв ти е адетът.
„Бре, бре, че устатница“ — си мислеше свекърът, като се оттегляше безславно. И неусетно в женолюбивата му душичка, където освен мерак и спомени за пищни задници не се задържаше друго, се прокрадна уважение.
Той свикна да цени мнението на Вана и рядко намираше за какво да ѝ направи бележка. Убедил се в умерената ѝ натура, Пехливана я оставяше сама да взима решения. Недоволстваше само срещу прекомерната ѝ властност. Но иначе как щеше да излезе на глава с петима мъже около себе си. И все необуздани! Честно казано, Филевица не се оплакваше от тяхната избухливост, защото вкъщи те не се биеха. Дерт ѝ беше свекървата, която дори след повече от двайсет и пет години съвместен живот не можеше да приеме, че вече не е начело. „Нечувано — намръщи се Филевица. — Тя никога няма да се примири.“
С явно неудоволствие жената се отправи към одаичката на старците.
Свекървата лежеше, подпряна на три високи възглавници, с развързана забрадка и потрепваше с клепачи.
— Кажи! — не много любезно я подкани Вана.
— Голяма задуха, голям мор! — изхленчи бабата. — Онези мъжуря кой знае как са я закършили по нивите! Що не ги пресрещнеш, булка?
— Мен да не би градушка да не ме лови? — сопна се Ивана. — Те ще се оправят! Нали затова Господ Бог ги е направил мъже!
— Голяма буря беше, снахо! Милост имай! Сигур са вир-вода.
— Ще изсъхнат като си дойдат. Друго има ли?
— Бобецът ти на загоряло мирише, нали? Оттук го подушвам! — ехидно се повдигна на лакти свекървата.
— Който му намира маана, да не яде! — отсече по-младата жена. — Да не ти нося вечерята, щом кусури ѝ връзваш?
— Ба, аз само така… да не би да си забравила да разбъркаш манджата.
Че твойта работа край няма, снахо! Може в залисията да си пропуснала да дръпнеш яденето от огъня.
„Да беше се вдигнала да ми помогнеш“ — изсумтя наум Ивана, но лицето ѝ остана каменно. След толкова години живот в семейството на
Филевите тя бе свикнала често да им отговаря мислено. Не защото се боеше да изкаже това, което ѝ напираше отвътре, но като жена послушна и добре

10
възпитана според нормите на времето тя се възпираше да прекрачва границите на разрешеното. Никой по-добре от Вана Филева не знаеше кое е редно и кое не! Ненапразно и свои, и чужди именуваха точно нея Филевица, защото тя бе доказала, че оглавява успешно семейните дела.
Баба Елица я наблюдаваше с втренчените си, студени очи. Наистина още им бе хубава снахата! И работеше за трима! Но езикът ѝ можеше да отрови човек!
„Нека си лае! — насмешливо си помисли свекървата. — Моят керван не ще спре насред път, я!“
— Нещо ме затиска тук — тупна гърдите си с костелива ръка. — Като че ли сърцето ми в шъпа е хванато!
— Твойто сърце от години все нещо го държи! — не много любезно я контрира снахата.
— Донеси ми прясна водица, че тази вече се стопли. И малко медец, да си подсладя устата. Че то не стига дето джуките ми слепнаха, а и горчилка усещам по тях, като че жлъчка съм глътнала.
„Да бе глътнала наистина! Поне щеше да се задавиш и да спреш да се оплакваш!“ — по обичая си мислено отвърна Ивана, но вкорененият навик ѝ заповяда да изпълни заръките на старата жена. Докато вадеше в глинена паничка мед от гърнето, снахата се вгледа пак в потъмнялото небе.
Поройният дъжд бе спрял, само от време на време тупваха редки капки. „Бог изстисква мократа си риза! Какво ли има там горе?“ — с очи, вперени в облаците, Филевица недоумяваше защо човеку не бе съдено да отиде във висините, да се върне и да разкаже какво е видял. Може би един ден някой ще дръзне да се качи към облаците. „Умен и храбър ще да бъде, завалията!
Дано си дойде читав, че да просвети народа!“ — тя се усмихна леко, както когато нещо не съвсем редно минеше през мисълта ѝ. Като всички мълчаливци Вана Филева имаше богат вътрешен мир. Тя си говореше, спореше със себе си и обсъждаше семейните проблеми, но те си оставаха заключени в черепната ѝ кутия. Никой не подозираше колко много думи витаят в главата на Димитровата невеста. А и тя не смяташе за нужно да ги изказва гласно. „Дългата приказка е чиста беднотия“ — бе нейният девиз.
Когато човек се улисаше в разкази, забравяше да работи.
Вана наточи прясна вода и сложи на табла бардучето заедно с паницата мед. Когато влезе в стаята, бабата спеше. Снахата бе сигурна, че я бе повикала само от проклетия — ей така, да ѝ намери работа. Сигурно я бе видяла да стои в пруста и да гледа бурята. Душата не я бе стърпяла да остави снаха си да отпочине за минута.
„Лоша жена!“ — си помисли Филевица, сподавяйки порива си да захлопне силно вратата и да я събуди. Но разумът ѝ надделя. Старицата сигурно щеше да опява цяла седмица как за малко да ѝ се спука жлъчката от

11
уплах! Вана нямаше търпение да издържа монотонните ѝ кудкудякания!
Дългото време, прекарано под един покрив с ужасното същество, бяха намалили до минимум толерантността ѝ към подобни монолози!
А и друга мисъл занимаваше изцяло съзнанието ѝ! Нейният втори син
— Дичо, не се бе уредил още както подобава! Не стига, че се мъкнеше от няколко години с последната голтачка на селото, а от пустата немотия не можеше да продължи учението си. Най-голямата мечта на амбициозната майка бе да го види студент! Акълът му надвишаваше бащиния с много, а като седнеше да говори, слушателите му загубваха ума и дума. Мед капеше от Дичовата уста! И ги изкарваше такива витиевати, че дори чичо му Драган
— врял и кипял в търговията джамбазин — не можеше да ги измисли по- умни!
Каква ли тежка прокоба бе надвиснала над дома им с този постоянен недоимък? От няколкото декара обработваема земя Филевите едва изкарваха за хляба насъщен, а месечната заплата на Димитър отиваше за попълване на другите неотложни дупки в семейния бюджет. Домочадието им съвсем не бе малко — двама старци; трима синове и една снаха. Ах, как я бяха подлъгали хорските приказки! Пусти да опустеят завистниците — те я подведоха с хвалбите си. С Дилянка в семейството броят на повлеканите се увеличаваше страховито. Димитровата жена бе донякъде съгласна да мъкне на гръб бабата
— къде от почит, къде по задължение или по навик, но категорично отказваше да се превръща в слугиня и на снаха си! А Бог виждаше, че не бе пощадена от тази беда!
Младата невеста не оправяше дори семейния креват, а камо ли да се впрегне в някоя домакинска работа. Как ли не опитва Филевица да я научи
— и с ласка, и с добра дума, и с по-остър тон! Нищо! Диляна се излежаваше по цял ден и спеше! Когато дядо Пехливан я попита веднъж защо не раздигне масата след вечеря, момичето му отговори усмихнато:
— Та нали все майка се занимава с трапезата. Пък и не ща да объркам реда на кухнята!
„Да бе щерка на свекървата, нямаше толкова да си приличат!“ — гневно си каза Вана и погледна по посока на стаичката, където живееха младите.
След като хапнаха на обяд, Диляна съобщи, че ще почине малко, и не излезе повече навън.
„Господи! — горещо се помоли Филевица. — Направи така, че следващата снаха да е барем работна, ако не друго. С тези две готованки скоро ще се свърша. Даже не знам кое по-напред да подхвана!“
На двора се зачуха мъжки гласове. Вана скочи пъргаво, оставяйки ръкоделието в панера. Сигурно мъжете се връщаха от полето. В бързо припадащия полумрак тя различи високите им фигури.
— Намокри ви здравата, а? — с угрижени очи напипваше ризата на

12
мъжа си, защото го знаеше, че открай време боледува от щяло и нещяло.
Само да се заговореше за някоя зараза, и хоп… първо него поваляше. От най- слабия ветрец почваше да кашля, а зиме все му беше студено. Вана бързо се върна в къщата и му донесе дебелия елек — да се заметне.
— Искаш ли абичка, татю? — по навик попита и дядо Пехливан. Все пак свекър ѝ беше. Той поклати огромната си глава — сиреч „не носи нищо“ и продължи да разпряга сръчно воловете. Най-големият от синовете също работеше здравата. Майката и него погледна с угрижени очи. Момък за чудо и приказ. Метнал се бе на дядо си — същински исполин! Пък за беда — хич не го биваше в главата!
Филевица трепна, сякаш сама се удари през лицето. Не биваше да мисли така за родното си дете. Ала справедлива в коравината си, тя бе свикнала да не криви истината дори когато я болеше. Говореше се, че в семейството през поколение се раждали нефелни отрочета — ту припадъци имали, ту заеквали или лигите им течали. Отдаваха това на смесването на силната им кръв със слабата на партньорките им. Вероятно и Ванчо бе взел нещо от джинса на баба си. Но лошото наследство бе туширано от великолепната физика на красивите Пехливани, а младежът носеше и добра душа, та слабоумието му не личеше твърде.
— Къде е Дичо? — попита майката, за да прогони тъмните си мисли.
Вторият ѝ син бе светлината на живота ѝ. Той поне притежаваше мозък, с който тя се гордееше.
— Остана в кръчмата. Там се спря и Тошко — тихо обясни Димитър.
Вана пак обгърна снагата му с привична за съвместните им години привързаност. Хубав мъж си имаше — не ще и дума! Ето — наскоро навърши четирийсетте, но не му личаха. Кожата му бе съвършено гладка, вероятно взета от соя на майка му; косата му беше още без бели косми — черна като въглен, а виолетовите очи понякога се смееха като в младите им години. „Ех,
Димитре, само ако Бог те бе дарил и с малко повече воля“ — неволно се затюхка Филевица. Ставаше ѝ все по-трудно да играе ролята на стопанин в семейството, и то така, че да не личи кой командва. Децата пораснаха, а старците затеглиха назад! Къде първо трябваше да погледне Димитровата невеста? Вдадена в нерадостните си мисли, Вана се зае да слага масата, защото мъжете бяха уморени и гладни. От одаичката на баба Елица се чу слабият ѝ глас, който викаше нечие име, но снахата не му обърна внимание.
Когато оправеше трапезата, щеше да занесе храна на старицата, която рядко сядаше с тях, защото уж силите ѝ не достигаха.
„Като впрегатна кобила е издръжлива — по навик наум разсъждаваше
Филевица. — Нали миналата седмица я видях как притичва зад къщата, за да проследи Магда. Пустата му ревност! И на тези години отърване от нея няма!
А пък свекърът все тича, суче мустак! Ще му намери колая някой ревнивец

13
и после ние ще страдаме! Ох, Боже, женска орисия, нерадостна.“ Ивана сръчно сипа боб и сложи в средата на масата питата, увита в пъстра кърпа.
По традиция всяка вечер дядо Пехливан я разчупваше и раздаваше на семейството късове хляб. За да се знае, че все още той е стопанинът! Димитър не желаеше да отнема тази привилегия на баща си. Благ, кротък и почтителен, той от сърце се радваше, че старецът още има сили и се държи чудесно за възрастта си. Пък и не бързаше да поема отговорността за цялото семейство. Нека друг да се кичи с нея, пък и да я носи! На Митко му стигаха чиновническата заплата, стиховете и спокойствието вкъщи. Но и то от известно време взе да липсва. Жена му току почваше да му опява ту за немотията, ту за съдбата на Дичо. Ей, Богу, прекрасно момче бе вторият му син! Димитър бе убеден, че той ще се оправи сам, без някой непрекъснато да го насочва и покровителства. Ала Вана не мирясваше. Мъжът предчувстваше, че дори днес няма да подмине с мълчание оставането на младежа в кръчмата.
„Човек вече не сколасва да се навечеря на спокойствие в собствения си дом“ — въздъхна той и с натежало сърце седна на масата. Дядо Пехливан придърпа трикракото столче и посегна към погачата. Огледа се:
— Де са онез хаймани — младоженците! Вече две лета минаха, откак се взеха, а все запряни в стаята седят. Да беха излезли, хляба да почетат, па и лицата им да видим! Аз любовта я тача, пущината, ама тяхното взе на лигня да избива! — и се провикна с гръмовния си глас. — Ванчо, сине, вечерята няма да чака вас!
След няколко мига вратичката скръцна и от стаята първа се показа снахата. Тя бе висока и закръглена, с хубавичко лице, чиято кожа бе мургава, но от неизлагане на слънце бе добила жълтеникав, нездрав цвят. Имаше малки, деликатни крайници и не пропускаше да ги показва. Все придърпваше фустата си нагоре, за да се любуват околните на нежните ѝ крачета. Може би поради несъразмерността на ръста с ходилата ѝ Диляна ходеше патраво, на пръсти. Ако не бе постоянното невинно-глупаво изражение на чертите й, те щяха да изглеждат прекалено остри с високите скули и дръпнатите, тесни очи. Това впечатление се подсилваше и от правата тежка коса, която все изскачаше от плитката и стърчеше край бузите на младата жена. Но въпреки дребните кусури във външността ѝ Диляна притежаваше някаква потайна хубост. Тя владееше мъжа си с плът и душа. Понякога нечиста сянка минаваше през погледа ѝ и свекървата се питаше с какви кощунствени мисли пълни момичето главата на наивния Ванчо. Добре поне, че той вдяваше трудно, та едва ли можеше да послужи за оръжие в опитните ѝ ръчички. А че снахата бе завистлива и неискрена, си личеше отдалеч. Все парите не ѝ стигаха, но лицемерната усмивка опъваше постоянно устните ѝ. Тя говореше тихо, несигурно и меко, сякаш искаше да внуши на събеседника си колко е

14
безпомощна. „В три адови води е къпана — си мислеше Филевица, наблюдавайки как невестата присяда със сведена глава. — Не се дава по акъл на най-коварната женска, нищо че изглежда по-глупава от гъска! Не дай
Боже, като остареем, да останем на нея, че гладни и жадни ще си умрем с
Димитър! Тази каквото си науми, го прави, и то тихом-мълком, без много тупурдии. Дава вид, че отстъпва, за да нападне изотзад. Горкото ми момче!
По-добре по-глупава от него да му бях избрала, но да имаше добро сърце. А тази змия незнайно до кой край ще го доведе.“ Но въпреки мрачните си пророкувания Ивана Филева се хранеше с безизразно лице. Глождеше я и друга неприятна мисъл — къде се бе запилял Дичо? Казаха й, че бил спрял с брат си в кръчмата, но тя подозираше, че пак е отишъл при Цветана Лактева.
„Проклета кучка — негодуваше майката. — Замая акъла на най-умното момче в селото, а е по-бедна от нас. Ще го зарине в торта̀, ще пресече бъдещето му…“ — нареждаше Ивана и в огорчението си не посягаше за храна. Димитър я погледна няколко пъти, но понеже нямаше вид на болна, не я попита защо не яде. Сигурно нещо я мъчеше и още по-сигурно, това бе закъснението на Дичо. Дядо Пехливановият син не одобряваше маниакалната обсебеност на съпругата си от съдбините на средния им син.
Но по навик избягваше да се намесва в действията на Филевица. Все пак тя бе отгледала трите момчета и се бе справила блестящо! Не идеше да ѝ вменява вина за каквото ѝ да било.
— Това не може да продължава така — внезапно започна Ивана. —
Трябва да му намерим жена!
Мъжете на масата впиха поглед в нея. За Филевица светостта на хляба бе неоспорима и досега не си бе позволявала да не го зачете.
— Не му е времето — не се стърпя дядо Пехливан и даже се оригна, за да покаже, че в момента не му е до приказки.
— Не ща дъщерята на най-големия селски пияница да ми стане снаха.
Баща ѝ е познат с мързела си чак през девет села в десето. И краставите магарета бягат от него!
— Но момичето е работно. Минавах наскоро край тях. Дворът им бе по- оправен от нашия — обади се Димитър.
— Защитаваш ли я, що ли?
— Отдавна забравихме онези дни, когато насила се чупеше волята на децата!
— Искам само добро за Дичо!
— Твоето добро се различава от неговото.
— Ако се зажени сега, няма да може да се изучи.
Някой силно потропа на вратата и преди отвътре да се обадят, я отвори с все сила. Изправи се огромен, червендалест и разгърден. Беше братовчедът
Драган. С великанския си ръст той най-много наподобяваше чичо си Дико,

15
но далеч не бе така кротък като него. Наследствените му сини очи режеха като наточени лезвиета, а от избухливостта му се плашеха и случайните хора, а и партньорите с които работеше.
Драган се занимаваше с търговия на добитък, а клюката донасяше, че покрай говедата продаваше и крадени вещи. Сключваше тайни сделки, които вършеше по тъмна доба. Около него винаги се навъртаха подозрителни лица, непознати в селото. Сума ти хора бяха пропищели от безчестието му. Жените го кълнеха, а когато го видеха да се задава, му обръщаха демонстративно гръб. Говореше се, че е завлякъл и излъгал толкова много семейства, колкото пясък няма по дъното на морето. Димитър се забавляваше от сърце с одумките, които чуваше. За него братовчедът щеше да си остане като по- голям брат, който заместваше и рано отишлия си от този свят Дойчин. Ивана погледна натрапника под вежди. Не го долюбваше прекалено, но когато нуждата я стиснеше за гушата, притичваше до буля Драгановица я за яйца, я за брашно. Понякога Ветка ѝ донасяше някое парче по-тлъсто месо и
Филевица биваше принудена да седне и да изтърпи присъствието й, гарнирано често с дълго и напоително винопитие. Не че етърва ѝ бе лоша.
Напротив! Бе дребна, задъхана, бъбрива и сладка женичка. Смееше се непрекъснато. Кръшно играеше хоро. Биваше я да разкрасява хорската мълва. Ала бе пияница! И то каква! Утрото ѝ започваше с чашка ракия — от най-силната, за да я загрее. Преди обяд юзчетата ставаха 4–5, а по икиндия вече добавяше към скоросмъртницата и вино. След освежителния следобеден сън Вета продължаваше пиячката си без да се крие. Странно бе, че Драган не вдигаше скандали заради алкохолната ѝ пристрастеност. Не му пречеше опиянението ѝ. Може би не реагираше лошо, защото виното не сковаваше Вета. Напротив — движенията ѝ ставаха по-бързи, краката ѝ летяха, думите се лееха свободно, макар да лъхаше на зимник. Мъжът ѝ винаги бе спретнат, с чисти дрехи, децата ѝ нахранени, а къщата изрядна.
Съселяните недоумяваха как се справя с цялата домакинска работа без да залитне дори. Изглежда, носеше здрава глава! Имаше също и здрави нерви.
Неведнъж ѝ се бе случвало да чува как съседките ѝ чумосват Драган. Не един път бе виждала как вдигат ръка за кръст с думите: „Да те убие Бог, изеднико.“
Вета ги отминаваше с усмивка, ситнейки гордо до мъжа си. Никой на бе я заварвал разплакана или начумерена. Може би тайно лееше сълзи, но излизаше пред хората с ведро лице. И тя като Ивана Филева си имаше любимо дете. Обожаваше дъщеря си Ирина. Към сина — Юрдан, бе почти безразлична. „Мъже — казваше тя при всеки сгоден случай. — Ще се овъргалят в прахоляка, ще станат и ще се изтупат. Кучета! А жените — това е друга работа!“ Заради тази „работа“, която никога не биваше конкретизирана във Ветините излияния, дъщеря ѝ бе една от най-добре облечените моми в селото. А беше и красавица, пустата му Ирина! Белолика,

16
с вежди гайтани, с очи на кошута, с бисерни зъби! Как да не я обичаш, как да не я глезиш? Но Филевица подозираше, че слабостта на Драгановата съпруга към първородното ѝ чедо се корени другаде. Малко хора знаеха истината за раждането на Ирина. Но измежду тях бе и Вана. Дъщерята на
Вета се появи на шестия месец след сватбата. Не че бе нещо необичайно и чак толкова странно! Можеше да се допусне, че младите са избързали със създаването на поколение. Но в случая това предположение не бе меродавно.
Ветка се срещна с бъдещия си съпруг в деня на венчавката. Ивана помнеше как я докараха по първи петли — облечена, окичена, усмихната. Пустата му булка — смееше се най-кръшно от всички, въпреки че не познаваше почти никого. А как игра! А колко тънко ѝ беше кръстчето! Самата Вана — също млада невеста, ѝ се възхищаваше безмълвно. Нея вече я бяха налегнали семейните дертове — безпаричието, свекървата, двете малки деца. Но Вета бе друго нещо — странна, особена и все пак близка. Замисляйки се за първи път от двайсет и кусур години, Филевица установи, че не познава етърва си, от която я делеше само един стобор. През цялото време буля Драгановица ѝ бе показвала това лице, което искаше да бъде видяно. Не се оплака нито веднъж, не пророни сълза. Кой знае какво се таеше в сърцето ѝ. Ивана си признаваше, че трудно би съжителствала с мъж като братовчеда. Хитър, безочлив и груб, той не познаваше милост. Биеше се твърде често и не спираше да удря, докато не видеше кръв. Тази садистична нотка, която бе наследил от покойния си баща, прозираше в жестоките му, нагли очи. Той през вечер сядаше на семейната им трапеза и се разпореждаше като у дома си. Вана сподавяше негодуванието си отчасти поради неписания отколе закон на българското гостоприемство, който повеляваше да не се връща посетител по никой начин; а другата причина за търпението ѝ бе халът на буля Ветка. По това време етърва ѝ вече спеше безпаметно. Няколко пъти
Филевица се бе опитвала да я буди, но тя не бе реагирала нито на допир, нито на звук. Колкото повече се трупаха годинките, толкова по-натежаваше алкохолът във Ветината снага. Стигаха ѝ само две чашки, за да се напие, а понеже това ставаше рано сутринта, през целия ден тя не бе годна за никаква работа. Преди Ирина да замомее и да почне да я отменя, вдовицата Магда оправяше и своята, и чуждата къща. Но понеже бе жена свободна, понякога изчезваше привечер и тогава Драгановият дом заприличваше на кочина.
Вана също помагаше, щом ѝ останеше време, защото знаеше колко лош може да бъде братовчедът, ако не му се угоди, макар че и той, също като другите мъже на семейството, никога не посягаше на жена си. Улисана в мисли, тя пропусна момента, в който Драган каза с нейните думи:
— Не може да продължава така! Трябва да го задомите, и то скоро!
— И за кого? Като че добрите моми свършиха. Гледам, гледам и все не мога да намеря някоя да му прилича — ту разногледи, ту болешливи. А и

17
зестра като хората нямат!
— Бих ви дал наша Ирина, ама първо жена ми ще ме разпори, а после дъщеря ѝ ще ме отрови. Инак лика-прилика са си с вашия синковец, не сторват път никому. Сякаш в една утроба са правени!
Филевица не сведе поглед. Бе навикнала на Драгановите забележки по повод незаконното зачатие на момичето. Не бе нейна грижа чие дете бе
Ирина. Освен това девойката бе работна, сладкодумна и почтителна. Какво като кръвта ѝ бе малко по-буйна. То си бе от младостта. Когато не харесаше нещо, Вана мигом го игнорираше. Затова, вглъбена в себе си, тя пак пропусна
Драгановия разказ. Покрай словесната плява, с която често засипваше слушателите си, братовчедът казваше по нещо ценно. Сега говореше за пари и понеже на Филевица ѝ се пръскаше главата как да свърже двата края, се заслуша внимателно.
— Казват, че горите му не могат да се измерят, а стадата му да се преброят! Къщата му била като палат и от нея никой не си тръгвал с празни ръце. Говорят още, че лесно заемал пари и ако човек е много на нужда, даже опрощавал дълга му. Има само една наследничка — внучка му се пада.
Кръгло сираче е от двегодишна и дядо Крачун я е отгледал. По-мила му била от всичкото злато, което притежава.
— Какво, какво? Де е този човек? — Ивана заряза чиниите и пристъпи напред.
— В Костичевци, невесто. Край рака Велека, дълбоко в планината.
— Ако ще в преизподнята да се намира, трябва да отидете при него. Ще искате унуката му за Дичо.
Димитър изгледа жена си, сякаш не я познаваше.
— Колкото по-рано, толкоз по-добре — продължи тя, без да му обръща внимание.
— Доколкото знам, на племенника друга му е завъртяла главата, и то от доста време — подсмихна се Драган.
— И аз това думам — обади се дядо Пехливан, изтръсквайки мощната си гръд от трохи. — Красавица си е Цветана Лактева, спор няма! Снагата ѝ една набъбнала, сочна… — неостаряващите му очи светнаха похотливо.
— Татю! — укорно го прекъсна Ивана. — Едната гола хубост само за кревата е достатъчна.
— А какво толкова им трябва на младите? Те без това гледат как по- скоро да останат сами и да се наситят един на друг! Ще рече човек, невесто, че си одъртяла съвсем, та мъжка ласка вече не може да те възрадва!
— Единствената ми радост ще бъде добрата женитба на Дичо! — тя подмина без хапливост намека на свекър си и пак се обърна за потвърждение към своя мъж, но той този път дори не вдигна очи от паницата си.
— Ще излезем с Ванчо за малко, мамо — обади се с тихия си глас

18
Дилянка.
Ивана само кимна, без дори да я погледне. Пак щеше да раздига масата сама. Но Драган препречи с едра ръка пътя на снахата:
— Накъде, булка?
— При Ирина се канехме да отидем, чичо.
— И нейният акъл на същото дередже като твоя! Не видиш ли, че татю ти привършва вечерята. Разбързай се, подай му кърпа да се избърше… Ех, калпава работа сте това младите. Хич не ви бива да свършите нещо, само знаете да искате, да сучете от вимето… Ама ти поне си родена с късмет, на добър свекър си попаднала. Ако беше в моя дом…
— Е, хайде, чичо… — намеси се да защити жена си разлигавеният
Ванчо, който изпитваше болезнена привързаност към нея.
— Харно, тази вечер няма да ви се бъркам, щото и без вас майка ви си има дертове. Даже аз ще ѝ подам котела с топлата вода.
Той стана и се заклатушка към оджака, където на дебели железни вериги висяха няколко огромни медни съда, ползвани за съхраняване на питейната вода. Загасналата пещ зееше отворена като бездушно, черно око и от нея повяваше мъртвило. Драган веднага забеляза тъмния силует, който се спотайваше в мрака.
— А, ти ли си, сине? Прибра ли се вече? Влез де, влез.
Дичо се наведе под ниската дървена рамка, понесъл тежкия котел за миене на съдове. Под широката бяла риза волно играеха твърдите мускули и я опъваха на гърдите и раменете. Главата му почти стигаше тавана, изправена гордо и непокорно. Цялото му същество излъчваше власт. Ивана се попита за първи път тази вечер дали ще успее да пречупи упорството му. Дори за жена като нея, минала през школата на Пехливаните, волята на Дичо бе стряскаща. А той със сигурност бе дочул нещо от предишния разговор, защото въпреки че се усмихваше, личеше, че е застанал нащрек.
— Ела, подай ми водата — подкани го майката уж строго, а тайно му се любуваше. Така, както стоеше изправен, се виждаше колко красив бе синът
ѝ. Матовото му лице, обветрено от полския вятър, бе с правилни, мъжествени черти. Високото чело издаваше рояка от канени или неволни мисли, които го браздяха непрекъснато. Въпреки че очите му бяха със същия удивителен цвят като у другите Филеви, при никой от тях те не криеха толкова чар.
Избухливостта, твърде характерна за целия род, у Дичо се съчетаваше с разсъдливост. Той бе известен сред съселяните си не само с това, че може да даде трезв и логичен съвет, а и с красноречието си. Нерядко се случваше в захлас да го слушат и връстниците му, и възрастни хора, видели и патили в живота си. Защото в Медковица нямаше друг, който да приказва по- увлекателно от средния син на Димитър Филев. Бавни, спокойни и равни, словата му не се объркваха и не криволичеха. Освен че боравеше с непознати

19
и трудни думи, Дичо не спираше да обогатява речника си. Четеше непрекъснато. Наследник на физическата сила генетично заложена в рода му, той научаваше от книгите за други геройства, нямащи нищо общо с телесните победи. Така младият мъж култивираше първичните си пориви, които му диктуваха поведение на звяр. Но тази вечер той с радост се отдаде на дивото в натурата си:
— Какво, пак ли заговорничите срещу мен?
Даже в изказа му личаха дълбоките контрасти на неговата личност. Той можеше да говори с изкусното повествование на поет и след миг да псува грубо с бруталността на първичните. Цялата му същност се основаваше на противоречия — остър ум и тъпо упорство; огнен характер и студено съждение; жежка любов и ледена омраза. Сякаш в него живееха постоянно два отделни индивида — така различни, че взаимно се изключваха. Понякога самият той се чудеше как успява да балансира между тъмната и светлата страна. Чувстваше ги като тръпки — едните дълбоки и мрачни, другите галещи и нежни. Нямаше спасение от тях. Връхлитаха го с еднаква сила и младият мъж им се отдаваше изцяло. За него истината бе една. Нямаше гледни точки, мнения и обсъждане. Най-странното бе, че младият Пехливан се славеше като човек разумен, който може да даде мъдър и подходящ съвет.
Съселяните му хем се бояха от него, хем го уважаваха за бистрия ум. Когато пожелаеше, Дичо можеше да бъде и свръх мяра ласкав. Не едно разплакано дете бе намирало утеха в големите му ръце. За разлика от своя дядо, младежът не се боеше да докосва малки и крехки творения. Може би още не бе достигнал годините на предпазливостта.
Тази вечер лицето на Дичо преливаше от светлина. Сянката се бе скрила зад блясъка на очите му.
— Ела, седни — подкани го Ивана, като се насилваше да бъде строга.
— Вие май сте събрали семейния съвет? — през смях се поинтересува
Дичо, но не пристъпи към масата. Може би държеше за пореден път да им демонстрира нуждата си от самостоятелност. На майката изведнъж и се стори безумно решението да го задомят. Нима не си даваше сметка, че Дичо нямаше да принадлежи на никоя жена. И все пак, женитбата му беше наложителна. Не само щеше да го раздели от онази негова никаквица —
Лактевата, а и можеше да послужи за финансов трамплин към така жадуваното юридическо образование. В този момент Филевица не се интересуваше от съдбата на непознатото момиче, което може би щеше да стане нейна снаха. Както винаги, добруването на Дичо бе единствената цел.
— Седни, седни — нетърпеливо го повика пак.
Синът ѝ се отлепи от стената и приседна на ниския миндер с лакти на коленете, цял приведен напред. Човек би рекъл, че чака само сгода, за да скочи и да направи нещо неразумно.

20
Всички мълчаха. Вероятно дебнещата поза на младия мъж ги караше да обмислят по кой начин да му съобщят взетото решение. В този миг Филевица за пореден път проклинаше меката натура на съпругата си. Дори Драган не ѝ се притече на помощ сега.
— Време ти е да се задомиш — без предисловия оповести тя.
— Добре.
Отговорът на Дичо — така бърз и категоричен, ги накара да вперят очи в него.
— Добре ли? — промълви Ивана.
— Съгласен съм — продължи синът й, без да се изправя. — Ще се оженя, и то още утре, щом и вие сте съгласни. Вярвам знаете коя ми лежи на сърцето. Отколе!
Майка му стисна устни, за да не избухне. Езикът ѝ режеше глави, когато се ядосаше. А и Дичовият също.
— Не сме си и помисляли за оная… твоята. И без това е известно на цялото село, че се мъкнеш с нея.
Точно тогава мъжът скочи и за секунда дойде до майка си. Гледаше я от горе на долу, макар че тя бе доста висока на ръст.
— Тя ще бъде! — каза тихо, но твърдо. — И никоя друга?
— Не — Филевица не се дръпна.
Ръката на Драган легна върху рамото на племенника — тежка и топла, спокойна.
— Не ти трябва Цветанка, моето момче. Друга жена ти е нужна. Ела, ще ти разкажа!
Без да се обръща, Дичо поклати глава:
— Казах! Няма да бъде друга!
— Добре, щом искаш — отстъпи чичото, а Ивана ужасено го погледна.
Но нещо в погледа му ѝ подсказа, че речовитият братовчед е измислил начин, по който да вразуми непокорното ѝ дете. Ненапразно бе толкова вещ в търговията — все щеше да убеди младежа, че върви против себе си! Тя се отдръпна назад и направи място на мъжете да седнат един срещу друг.
Димитър мълчеше между тях.
— Ако питаш мен, синко — бавно, тихо някак започна Драган, — още утре доведи Лактевата! Против нямам! Ще направим сватбата в събота и бъди сигурен, че не ще се посрамим. Даже от мен имаш една телица подарък.
Ще се напием, ще поиграем, а ти ще прибереш невестата в одаичката, която пристроихме наскоро. И на другата сутрин какво… — замълча — нищо! Все същото. Е, да, ще ѝ се порадваш месец-два, три може би. После? Животът, сине, тътрузи нозете си все по утъпкани друмове. Завоите са само за заблуда
— нищо ново няма да се покаже след тях. Може би си мислиш, че при теб ще бъде по-друго, по-хубаво някак! Как не би! Милиони преди нас са се

21
залъгвали така. А и след нас пак тъй ще се надат. Но… уви! Нещата се повтарят. А ти, Диче, ще останеш с бедна жена, увесена на врата ти, и с няколко дребни, хленчещи дечица. Онова, дето го мислеше — за ученето, — няма да го бъде! Така ще те затегли надолу немотията, че бързо ще забравиш мечтите си! Готов ли си да махнеш с ръка и лесно да ги загърбиш?
Дичо наведе упоритата си глава.
Даже не се чу, когато отрони:
— Не съм — и като в изстъпление крясна. — Обичам Цветана. Не мога да живея без нея.
— Така ти се струва — поучи го братовчедът на баща му. — Не съществува такова нещо в живота, без което да не можеш. Като минат две, три годинки, ще се убедиш, че не съм те мамил. Не е ли по-добре да се събудиш навреме и да измиеш лице, па да прогониш тая нощна несвестица?
Готов ли си да приемеш една друга Цветана? А тя ще се промени с годините, сине — ще остарее, ще се похаби. Представяш ли си я след десет лета — погрозняла, дундеста, креслива? А и устата отгоре на всичко! Защото тя и сега не си поплюва, нали?… Слушай! — замълча Драган, като че мереше думите си. — Ще ти разкрия и това! Вчера ходих в Костичевци за втори път.
Има там един човек — имотен, добър и праведен казват, че бил. Не го познавам, но тамошните не намират думи да го нахвалят. Рекоха ми, че по- справедлив християнин не можеш да намериш в цялата околия! Не е останал гладен този, който е почукал на портата му. И за това хората говорят, че сам
Бог е намножил стадата и земите му. Разправят още, че има едничка внучка
— сираче от люлката. Обещал ѝ бил 50 декара гора, 100 глави добитък и 3 наниза злато за зестра. Сигурно има още, но другото не го знам. Ако кажеш, ще попитам дали не е годена?
Дичо мълчеше, сякаш не бе чул нито дума от кратката реч на чичо си.
— Не си длъжен да го правиш, сине — обади се неочаквано Димитър.
— Все ще се оправим и без чуждите имоти.
— Как? — остро го подпря жена му. — Ти с какво ще помогнеш?
— Само искам да предпазя детето си, Ванке. Не го карайте да върви против душата си. Грешно е!
— Къде я виждаш грешката? — разгорещи се Филевица.
— Ами ясно е… женитбата без любов е като…
— Любов ли? — задави се от лош смях съпругата му, като не му даде да довърши. — Това, което остана от нашата, ще се отбере и от неговата — прах и пепел.
— Сине — бащата престана да обръща внимание на Иванините думи.
— Щом Цветана ти е на сърцето, вземи си я. Няма да гладуваме, я. Млади, силни сте, а ние ще ви помагаме, докато можем.
— Боже, Димитре! Акъл никакъв не ти е останал! — сряза го Вана така,

22
както рядко си позволяваше освен в мислите си. — Тия съдилища са те размекнали съвсем.
„Не че преди бе много твърд“ — добави наум тя, но вкоренената от векове почит към господаря на дома я възпря. Вместо това отсече:
— Без пари няма оправия!
— Ти пък какво разбираш от пари? Кога си ги имала, за да ги тачиш толкова?
— Понеже знам какво е без тях, искам синът ми да не страда от липсата им.
— Спомни си какво притежавахме самите ние, когато се женихме? — помъчи се да я разнежи съпругът ѝ. — Две паници, две дървени лъжици и любов. Не ти ли стигна тя? Нима не виждаш какви деца отгледахме? От що се оплакваш?
— От немотията — лаконично му отвърна Вана. — Не ща синовете ми да робуват на земята довека. Искам друга съдба за тях, искам свобода, а парата отвързва ръцете на човека!
— Отвързва тя и други работи — така тихо я опроверга мъжът й, че даже седящият до него Драган не го чу, но после гласът на бащата укрепна.
— Синът ни е достатъчно голям, за да реши с коя ще остарее!
Филевица понечи отново да го среже, но братовчедът вдигна длан срещу нея — сиреч „поспри“.
— Вярно е, Мите! Пораснаха момчетата — и Ванчо, и Дичо, и Тошко.
Само с едно не съм съгласен — че са достатъчно зрели сами да си избират невести. Помним от старите, че жена се търси дълго, щото до края с нея ще делим хляб и постеля. Ще я глезим, ще я любим, ще я потупваме от време на време, но ще си я търпим. Докъде щяхме да се докараме, ако всеки се юрнеше да се жени по любов? Тя, любовта, да не е вечна, брат’чед? Сам знаеш, че не е. Ето, вземи себе си и Вана! Нима сега се искате толкова много, колкото преди?
Димитър мълчеше. Силите му бяха стигнали дотук. Дичо разбра, че единственият му защитник се е оттеглил, и в минутата объркване чичо му настъпи отново. Търговска душа носеше Драган, остър нюх имаше. Сложи чаша вино на масата и я чукна с тази на племенника си:
— Наздраве, синко! Вземи! Виното е пиене за мъже. Аз и на моя Юрдан така думам. Не се бой от алкохола и от работата. — Джамбазинът обичаше да употребява купешки думи, за да покаже на съселяните си, че той стои по- нависоко от тях и по акъл, и по имане. — А за булка не се кахъри. Ние с майка ти ще се погрижим! Бедната Вана — гласът му слезе в ниския регистър. — Колчем ме срещне, и все за теб говори! Дерт голям ѝ е изборът на невеста. Иска ѝ се и лична, и работна, и имотна да бъде снахата. Пък и на мен, право да ти кажа, Диче! Ти и Ирина пред очите ми отраснахте, сине —

23
чичото се помъчи да отрони някоя сълза, но види се — не му се удаде. Той въздъхна и се тупна по гърдите. — Кой ли баща мисли зло на децата си? Аз само за добро се намесвам, момче. Не съм виждал дядо Крачуновата унучка, но хората говорят, че била скромна, мила и работна. Само искам да я зърна, и веднага ще ти кажа струва ли или не! Ела с мен в неделя до Костичевци.
Няма да те насилвам да прибързваш. След като видиш момата, си помисли.
Ако я намираш грозна и неухватна — още на другия ден си вземи Цветана!
Но поне ела на сгледа!
— Тате? — Дичо вдигна очи към баща си. Но Димитър бе навел глава.
Младият мъж погледна към майка си. Със стиснати усти каза: — Само за да не ви скърша хатъра скланям да дойда. Но повече не обещавам.
Филевица понечи да се прекръсти, но нечии стъпки в пруста я спряха.
Като че ли вихър духна пантите на вратата, когато я отвориха.
— Влез, Тоше. Ела, де — обади се Драган и за първи път тази вечер усмивка отпусна чертите му.
— Добра среща — обади се дошлият и като стигна масата с две крачки, застана срещу светлината. Беше толкова висок, че буйната му къдрава коса се сплескваше в тавана. Лицето му бе много дълго и много мургаво. Над вечно засмените устни игриво подскачаше малък мустак. Черните очи шареха весело по предметите и хората, сякаш чакаха нещо комично да се случи в следващия миг.
Малцина извън Филевите знаеха кой бе младият мъж. Семейството ревностно пазеше тайната, че момчето не е тяхна кръв. Може би защото отдавна го бяха приели като собствен син.
Никой не си спомняше точния ден, когато намериха бебето на прага, но едва ли това бе толкова важно. Знаеха само, че бе някъде след раждането на
Дичо. Вероятно жената, подхвърлила детето си, бе научила, че в тази къща има сукалче, та по този начин, като осигуряваше мляко за малкото, успокояваше гузната си съвест. Пеленачето бе изкарало цялата нощ кротко спейки пред чуждата врата. В ранната сутрин, когато дядо Пехливан излезе по нужда, едва не го настъпи. В началото си помисли, че кучетата са довлекли купчина мръсни парцали, и се наведе, за да ги изхвърли. Но вътре мръдна нещо и мъжът разтвори по-добре завивката. Тъмните очи погледнаха право в неговите и дядото ги обикна още тогава. Може би защото погледът им не беше бебешки — белезникав и разфокусиран, а като на възрастен човек. Внимателно, за да не нарани малкото, човекът го притисна към гърдите си и влезе при снахата. Тя кърмеше Дичо. Огромният старец пристъпи на пръсти и все още с бебето на ръце каза:
— Нося ти радост, невесто! Господ ни дари с още едно отроче.
Благословен е този дом, който дава подслон на несретници. От днес насетне детето ще расте при нас. Виж, оправи го! Аз не му разбирам…

24
Вана Филева объркано погледна повитото бебе. Със своето собствено на ръце тя се опита да вземе и другото. И тогава подхвърленото ѝ се усмихна.
Знайно е, че пеленачетата се смеят несъзнателно, но младата майка бе сигурна, че чуждото дете се радваше точно на нея, сякаш я познаваше още от утробата. Жената внимателно остави родния си син и разпови другото бебе. Изми го, смени пелените му. Когато започна да го храни, то постави собственически ръчичка върху гърдата ѝ — неизказано трогателен жест на единение с майката.
— Е, добре дошъл у дома, Тодоре — каза Вана и лекичко погали черната му косица. — По всичко личи, че ще си имам още един син.
Когато я запитаха защо бе решила да го кръсти така, Филевица по обичайния си категоричен маниер отсече, че момчето е дошло с името си. В неделята християните празнуваха Конския Великден — Тодоровден.
Оттогава сирачето заживя в дома на дядо Пехливан и никому не мина през ум ни в добро, ни в лошо да го отдели от другите две деца. Димитър издейства официалното му осиновяване и Тошко отдавна носеше фамилното име на Филевите. Но когато човек го видеше до двамата му братя, не можеше да не подозре, че кръвта му е различна. Бе толкова мургаво, че можеше да мине за циганче. При това пееше добре, а всички знаеха, че катунарите се славят с музиката и танците си. Не притежаваше нищо от пословичната сила на Пехливаните, но пък беше свръх мяра гъвкав и подвижен. Бе чужд на дързостта и студенината, които на моменти обхващаха приемниците му.
Винаги ведър и засмян, той често развеселяваше цялата рода. Дори резервираната Ивана с удоволствие слушаше колоритните му истории, които завършваха все с някоя смешка. Той беше единственият от момчетата й, който се включваше с удоволствие в домакинската работа. Това — да раздуха огнището, да нацепи съчки или да донесе тежките ведра с вода, бе нещо обичайно за него. Вана му беше благодарна и Тошко го знаеше. Между тях съществуваше особено и мълчаливо съглашение за взаимопомощ. И въпреки че слабостта на майката си оставаше Дичо, тя тайничко отделяше хубави мръвки за „сирачето“, както все още го наричаше в мислите си.
Попита го:
— Гладен ли си? — все ѝ се струваше, че е слабичък, тъничък. Може би защото го сравняваше с двамата си други синове исполини.
— Не съм, майко! Сутринта си хапнах от вчерашния гювеч. Ей, голяма буря беше! — седна до Дичо. — Какво си се умислил?
— Ще го женим — пошегува се Драган.
— И таз хубава! Та това повод за размисли ли е, брате? Време ти беше да доведеш Цветана у дома.
— Не става дума за нея — отрони Димитър.
— Диче? — Тошко сръга младия мъж.

25
— Така е — отговорът на Дичо беше глух.
— И коя сте му избрали? — Тодор за първи път не се усмихваше —
Знаем ли я?
— Ще я видиш, ако дойдеш с нас в Костичевци.
— Да дойда, защо да не дойда! — веднага се съгласи младият мъж.
В неделя по обед Филевите запрегнаха двуколката и поеха на сгледа.
Пътуваха в мълчание. Снощните крамоли ги бяха изтощили така, че нито един от тримата нямаше желание за разговор. А недружелюбността на Дичо бе хвърлила сянка и върху доброто им настроение. Драган си мислеше за поредната изгодна сделка с краден добитък която му предлагаха едни цигани, но все не успяваше да реши как да ги измами. Тодор се косеше за неизгодното положение, в което бе поставен брат му с натрапената женитба, и се мъчеше да измисли изход. А Дичо се клатеше апатично, с изпразнена от съдържание глава.
Вечерта бе хладна и тиха. Долу, край морето, пролетта прецъфтяваше, а тук едва сега показваше срамливо своя лик. Пътят криволичеше из планината, като ту се разширяваше, ту теснееше между урвите. За мъжете от низината неравният друм криеше коварна неизвестност. Тук, в гората, всичко бе волно и диво, сякаш цивилизацията не се осмеляваше да настъпи в незнайните дебри. И все пак Странджа не бе сурова планина. По-скоро хълмиста, отколкото висока, тя от разстояние бе наподобявала на Филевите загладена жена, криеща лицето си. Но понеже винаги я бяха гледали издалеко, те не подозираха колко усойни могат да бъдат недрата ѝ. Свикнали с физическата изява на своята телесна сила, тримата мъже не се плашеха лесно. Но мистерията на тихата вечер вселяваше в пехливанските им гърди особено чувство. Всеки от тях си припомняше разказите, които се разпространяваха за селата край река Велека.
По тези места живееха онези странни хора, занимаващи се с нестинарство, които в ежедневието си по нищо не се различаваха от обикновените човеци. Легендите разкриваха различни версии за появата им тук. Най-старата гласеше, че изпървом дошли дванайсет красиви младежи, изгонени от своя цар заради вярата си. Те водели със себе си своите жени.
Раждали деца, които се взимали помежду си. Не допускали външни хора в своето поселище. Веднъж върху тях налетели потисници. Затворили вярващите в черквата и я запалили. Смеели се: „Нека вашият Бог ви спаси!
Излезте, ако можете!“
Тогава жените прекрачили в огъня и заиграли. Мълвата носи, че приличали на живи икони — високи, снажни, с одухотворени лица. Не изгорели! Оттогава на този ден всяка година в селото се палел огън и прихванатите танцували в него. А от планината слизал едър елен, който сам лягал под ножа, за да бъде принесен в жертва. След много време на един от

26
празниците хората не оставили животното да умре, както правели обикновено. Заклали го бързо, та дори кръвта му не изтекла. От нея пролет насетне по тези земи не се появил вече рогач, който да склони глава под ножа. Но хората продължили да танцуват в огъня и да почитат своя Светок.
Другата версия за появата на пречудния обичай сочи като причина гръцките поселници по тези земи. И досега хората от нестинарските села носеха генетичните белези на своите предци. Те бяха високи, едри човеци, често червенокоси и светлооки. Под сурдинка се шепнеше, че тези странни същества горели мъртвите си, вместо да ги полагат в земята. Дали е ставало така, за съжаление не се знаеше със сигурност. Единствено се вярваше в преданието, че те боготворели огъня и били силни в пророчествата. Женели се като предците си помежду си, не само спазвайки древната традиция, а и със съзнанието, че другоселците не гледат с добро око на ритуалните им танци. Но с времето поколенията им почнали да се израждат. Нестинарите били принудени да отворят границите на изолираното си общество, за да не добиват жените им сакати и малоумни отрочета. Направили го с неохота. И до ден днешен на браковете извън нестинарските села не се гледаше с добро око. Отдалечеността им от централните пътища спомагаше за неприкосновеността на бита им. Къщите им бяха разположени така дълбоко в планинския лес, че трудно някой би стигнал до тях по приличните на косми пътеки.
Жителите на Костичевци нямаха интерес да улесняват достъпа на чужди хора до земите си. Когато се нуждаеха от нещо, те знаеха как да го намерят. Вдадени в ежедневието и в своите празници, те пазеха идентичността си с първобитен фанатизъм. Откърмени с легенди и сказания, нестинарите приемаха съдбата си като даденост. Всяко село имаше водач — личност, неподвластна на човешка йерархия. Той бе съветник, лечител и светец. В неговия конак се съхраняваха ритуалните икони. Ако беда сполетеше съселяните му, главният нестинар бе опора и посредник между тях и външния свят.
Всички тези подробности, несвойствени за трезвомислещи хора като
Пехливаните, ги смущаваха. Още повече, след като срещнаха няколко другоселци, яхнали катъри и облечени пречудно. Дългите им бели ризи, под които се подаваха бели гащи, накараха Тошко да се обади:
— Къде ни водиш, чичо? Тези человеци град нивга не са виждали!
— Нас какво ни интересува, ако ще диваци да са? — недружелюбно му отговори Драган. — Ние си гоним нашата работа!
— Вижте светлините! — пак заговори Тодор — Май са запалили голям огън!
— Да — изведнъж чичото се плесна по челото. — Нали днес е
Константин и Елена! Отвори ни се сгода да им видим играта в огъня! Ще

27
карам към търкалото. Сигурно мало и голямо се е стекло там. Тъкмо ще се нагледаме на моминска хубост! — И като се поизпъчи, мъжът викна: — Ех, пуста младост! Като през сито се изнизаха годините, не ги усетих даже!
Докато се обърна, и косите ми се нашариха! За стопанина, момчета, е важно каква жена дели постелята му! Слава Богу, не мога да се оплача от моята! На какви ли не чудесии се е нагледала и наслушала, но не отвори уста ни веднъж да ме попита къде отивам и кога ще се върна… За какво ти е хлевоустница като Цветана, Диче? Жена, що много разпитва, е безполезна като спечен мях.
Нито можеш да налееш нещо, нито да отпиеш.
— Аз си я обичам!
— Тая дума колко беди е навличала на млади и стари! Твоето нещастие е, че не си отворил още очи за света! Знаеш само Цветана, а какви жени има…
Да бяха минали няколко години, и с други очи щеше да я погледнеш!
— Вижте им момите! — прекъсна го Тошко. — Като чайки са накацали околовръст — бели, кръшни.
Бяха стигнали първите къщи на селото. Догарящите пламъци на огъня изригваха право нагоре към тъмното небе като протегната ръка, която се опитва да дръпне звездите в отворената си паст, без да има нужната сила.
Човешките силуети около кладата приличаха на малки дървени фигурки — странно безформени и безпомощни. Някой се приближи да разрови въглените. Към небето се понесе светъл стълб от огнена прах, който се смали изведнъж и се превърна в пепел. Хората ограждаха околовръст яркото колело на червеникавата жарава. Възрастен мъж разстла с гребло тъмната пелена на тлеещата пепел. Никой не се хващаше на хоро, макар че музиката не спираше. Другоселците приближиха. Изведнъж ритъмът на свирнята се промени, стана по-накъсан. Множеството се разстъпи и откри големия жарък кръг, подклаждан цял ден с поне шест кола дърва.
— Какво става тук? — шепнешком се осведоми любопитният Тодор.
Но никой от спътниците му не отвори уста. Изведнъж от самото дъно на скупчените човеци се откъсна мъж. Не беше млад и сякаш ходеше насън.
В ръцете си държеше икона, твърде странна наглед. Отстрани имаше две дръжки, за които обсебеният я бе хванал и я носеше пред себе си. Но най- чудното нещо бяха босите му нозе. И така, голокрак, напираше да влезе в огъня.
— Боже — изшепна пак Тодор. — Какво е наумил този? Ще се опече жив! Ще ида да го издърпам!
— Стой! — спря го чичо му. — Слушал съм, че тук, в горните села, някои ги прихваща огънят. Тогава се бухат в жаравата и ходят из нея, без да усещат, че ги пари. Такъв им е обичаят. Не видиш ли, че го чакат да заиграе.
Наистина! Скупчените около огъня костичевци не помръдваха. С къси викове човекът навлезе в червено — жълтия кръг. Запристъпя леко, като че

28
се водеше по нечута за обикновеното ухо свирня. Накланяше иконата пред себе си, вдигаше я високо и току подвикваше кратко: „И-ха“, „у-ха“. Тозчас към него се присъедини възрастна жена, която също бе събута. Носеше пред себе си „опашата“ икона, окичена с парички. Странно изглеждаше сбръчканото ѝ лице, огрявано от блясъка на горещата жар. Тошко бе сигурен, че тя не е тук, сред тях. Нейният танц бе по-скоклив, сякаш нито фигурата, нито възрастта ѝ тежаха.
— Божке! — за пореден път младият мъж зовеше Всевишния.
Прекръсти се бързо: — Тези не са читави! Що чиним тук, чичо?
— Спокойно, момче! Друго село, други нрави! Казват, че надушат ли огън, са като несвестни, докато не нагазят в него. Дърпат ги пламъците!
През това време първият играч пристъпи заднишком към неосветената част на кръга, отдето бе дошъл. Беше блед, но стъпваше уверено. Изглежда, ходилата не го боляха. Същевременно тълпата се разтвори пред другоселците. Към огъня идеше мома. Тя ситнеше с лека стъпка, а лицето ѝ не изглеждаше обсебено от притегателната сила на жарта. Под фустата ѝ се подаваха малки бели нозе. Тодор усети, че настръхва. За миг си представи ужасните мехури, които щяха да се появят по нежните стъпала. Нямаше нужда да протяга шия, за да гледа. Пред него не стоеше никой. Девойката стъпи върху тлеещите въглени. Младият мъж можеше да я наблюдава цялата
— от тънките светли вежди чак до пръстите на крачетата. Имаше изумителна кожа — като вътрешността в чашката на момина сълза — бяло-прозрачна и гладка. Той си помисли, че не бе виждал жена с подобно лице, сякаш недокоснато от реалността. Очите ѝ бяха толкова светли, че у Тодор избуя илюзията как гледа през тях. Иначе непознатата не бе красавица. Но непропорционалността на чертите ѝ се скриваше под трогателната чистота, която излъчваше цялата ѝ натура. Дичо повика брат си по име. Когато откъсна очи от момата, Тодор знаеше, че вече е влюбен.
— Хайде да вървим! Няма да остана цяла вечер тук и да гледам как шепа луди се надпреварват в безумството си.
— Искам да я погледам! Имам чувството, че ще полети.
Дичо, който бе по-скоро подразнен, отколкото впечатлен от странния обичай, въздъхна с досада. Не бе очаквал точно Тошко да пощръклее тази вечер. Нали не него гласяха за сляпа женитба?
Момичето застана в средата на жаркия кръг и вдигна странната икона над главата си. Постоя няколко мига съвсем неподвижно. После затвори очи и се усмихна. Изглеждаше щастлива! Крачетата ѝ ситнеха с някаква сложна, но лека стъпка, която сякаш я отделяше от земната ѝ обвивка. Тъпаните заудряха начесто.
— Нестинарското! — провикна се висок, жилав мъж и след миг крясна:
— Тихо! Баба Керана ще пророкува!

29
Старата жена спря за миг сред жаравата с наведена глава. Когато я изправи, очите ѝ бяха затворени, но тя възобнови танца си:
— Ще дойде мор и сеч — заговори тихо. — Виждам кръв и кръстове!
Земята ще гори! — монотонният ѝ глас сякаш не предвещаваше катаклизми, така песнопойно се лееха думите ѝ. — Виждам един мъж! Другоселец! Ще затрие момичето, в ковчег ще я тури! Ангелинкеее… — протяжният вик на баба Керана се извиси изведнъж и страховито се удари в стената, образувана от множеството.
То се разцепи на две и приближи огненото търкало. Възрастната жена, която все още танцуваше, се изтегли настрани и почти се строполи в обятията на близкостоящите. Тодор не разбра какво става. Няколко чифта ръце поеха припадналата и я изнесоха извън кръга. Около него зашепнаха: „Повали я силата!“
Сред огъня остана само момата, чиято игра ставаше все по-бърза. Този път другоселецът мислеше, че тя наистина ще литне, така неуловими бяха малките ѝ бели стъпала. Дали от жълтеникавите отблясъци на жаравата или от причудливия обичай на тукашните, той се чувстваше обсебен от танца на момичето. Не можеше да се насили и да спре да я гледа.
— Хей! — дръпна го Драган за ръкава. — Един човек ми показа дядо
Крачуновата къща. Давай да вървим, че път ни чака на обратно! Из горите бива страшно нощем.
Тошко пак погледна към танцуващата. Нея вече я нямаше в кръга.
Странно пуста и опасна му се стори сега жарта. Може би момата наистина се бе въздигнала към небето, защото и танцът ѝ идеше от там. С подобни странни мисли младият мъж се качи в двуколката. Пред очите му все още танцуваше другоселката. „Сигурно пощурявам“ — сепна се той и се засмя:
— Ние наистина ли ги видяхме да ходят в огъня? А, Диче?
Брат му кимна разсеяно. Изглежда, нестинарският обичай изобщо не го бе развълнувал.
— Хванах на раздумка един костичевец, който ми изглеждаше наред.
Нали ги гледах другите повече от час. Очите им изблещени, вдадени в огъня!
Та този, читавият, ми обясни, че веселбата едва сега започвала. След играта баш нестинарят барабар с попа щял да поведе цялото село към аязмото и да стори курбан. После цяла нощ ще се яде и пие! Сигурно ви се чинят странни тукашните адети, момчета, но светът не е правен само за нас — много шарения има по него. Нека всеки си живее според колко му е уврял акълът!
Аз ще бъда много доволен, ако склоним дядо Крачун да ни даде унуката си за Дичо. Чувам, че не бил от най-лесните. А ако момата играе в огъня, как ще я удържим по-далеч от него? — Замисли се за миг, но като човек, свикнал повече да действа, отколкото да умува, Драган се засмя широко: — Все ще му намерим колая! Това ще да е къщата на дядото! Личи си, че е правена с

30
много пари!
Домът на уважавания старец бе най-накрая, опасан с висок каменен зид
— широк, просторен, с необятни чардаци. Контурите му се размиваха в тъмнината и той повече отвсякога приличаше на селски палат. Двамата братя се оглеждаха слисано — тяхната къща се вместваше поне три пъти в тази.
Как толкова богат човек щеше да се съгласи да врече единствената си внучка на голтак като Дичо Пехливана? Сигурно щяха да ги изгонят още преди да са казали по каква работа идват. Хората с пари не си поплюваха!
Огромната порта се отвори почти на мига, след като бяха потропали с желязната халка. Пред нея застана една жена, вдигнала високо ламбата.
Мъжете я загледаха слисано. Не бяха никога виждали лице, което да блести извътре. А може би усещането за светлина идеше от лъчезарната, чиста хубост на дядо Крачуновата невеста. Сянката бягаше от чертите ѝ. Така, както стоеше, газеничето откриваше сияйната ѝ усмивка. Цялата бе слънчева
— руса коса, сини очи, прозрачна кожа. Подмолният враг на всяка младост
— времето, бе минало край нея, без да остави следи, та човек се затрудняваше да ѝ определи възрастта. Нали за добротата няма давност?
Изглежда, никак не се боеше от мрака, защото бе протегнала ламбата току пред себе си, за да освети пътя на посетителите. А пламъчето влизаше в очите
ѝ и я заслепяваше, та тъй дори не виждаше кой стои пред нея. Филевите, научени изначално на подозрителност, бяха изумени от безразсъдството ѝ. В тази доба се разхождаха много човеци с нечисти намерения. Можеха да бъдат крадци, престъпници, всякакви! Но хората за леля Кръстана бяха едни и същи — дирещи подслон в нейния дом. Тошко имаше чувството, че тя никога няма да се изгуби от лицето на земята, така както доброто не изчезва.
— Добре сте дошли, драги странници! Залутахте ли се тъдява, или неволя ви води по нашия край? — питаше ги все така весела, засмяна. На другоселците им се струваше, че някога, много отдавна, Бог я бе озарил, когато я е сътворявал.
— Добра вечер, стопанке! — Драган пъргаво скочи от двуколката. —
Ни едното, ни другото ни е дерт. Търсим дядо Крачун.
— Че влезте, де — покани ги тя, като се отмести от рамката на дървената порта.
На Тодор му се стори, че е била като платно на картина, което изведнъж са отрязали. Чудна жена, светла!
— Да не би да сте си легнали вече, стопанке?
— Не сме, добри човече. На ден като днешния никой не спи. Селото празнува Светока. Сигурно сте видели огньовете.
— Видяхме ги, ала малко разбрахме.
Жената се засмя така, сякаш огромният мъж бе казал най-великата смешка на света.

31
— Право говориш — рече тя, с весели искри в очите. — Другоселците не проумяват тъдявашните. Но не е беда. Все хора сме всички. Елате да ви заведа при господаря, той да ви обясни. Аз не ги умея много думите.
Дядо Крачун седеше в полутъмната одая и сякаш дремеше. Неканените гости се почувстваха неудобно. Бе видно, че смущават вечерния му покой.
Но миг-два след като влязоха в стаята, той се надигна и пристъпи към тях.
Беше висок, кокалест човек, с прекрасна бяла брада. Косата му бе с цвета на току-що навалял сняг и се сливаше с яката на ризата. Тодор се дръпна назад.
Бе разбрал защо в одаята не е запалена свещ. От самия старец струеше мека, млечна светлина. Що за бели хора живееха в този дом — запита се той, без да успее да се засмее.
— Добре дошли в моята къща — приветства ги дядо Крачун и им посочи сложените околовръст миндери. — Седнете, отдъхнете! Като си починете, разкажете за нуждата си.
Все още прави, другоселците не снемаха очи от него. Странен им се чинеше и той, също като обичаите на селото му. Когато човек го погледнеше, неволно си припомняше приказките, които е слушал за дядо Господ.
— Булка, донеси ламбите! Нека да се погледнем на светло. Че мракът е даден от нечестивия, за да покрие греховете ни.
Жената, която ги бе посрещнала без страх, влезе, понесла по едно газениче във всяка ръка. Постави ги на трикраката ниска софра и погледна огромните мъже, които все още не бяха пристъпили вътре. На врата ѝ висеше голям дървен кръст. На гостите им се стори, че именно той я закриля от тъмнината и бедите.
— Хайде седнете, буля, че комай отдалеч идвате. Ей сегинка баницата ще се опече, вече я метнах във фурната. Да си хапнете, да се отпуснете, милички.
— Донеси и ракийца, булке! Вечерно време без билюрче е грехота да се сяда на масата.
— Ама ние не сме дошли да ядем и да пием, дядо! — чак сега се обади
Драган. Видно бе, че и на него му трябваше време да се окопити. — Ние сме по работа, набързо.
— Бързането може само резил да ти докара, синко! Цял живот съм се пазил от него. И хвала Богу, не съм се посрамил. Хайде, булка, донеси на гостите да се почерпят.
Тодор не знаеше защо се чувства скован — от дългия път или от присъствието на стареца. Трудно командваше краката си да помръдват, а отвореше ли уста, се изненадваше на вцепенения си език. За сладкодумец и присмехулник като него липсата на реч бе шокираща. Погледна към Дичо. И него бе напуснала апатията, защото с почуда се оглеждаше околовръст.
Вратата скръцна. Тихите стъпки бяха съпроводени с дъх на младост и

32
диво поле. Влязлото момиче остави с нисък поклон таблата и почти избяга от стаята. Но Тодор я позна по пухкавата руса коса и по босите стъпала:
— Ама това беше нестинарката — провикна се той. — И ся ходеше.
— Това е моята унука, Ангелина — обади се дядо Крачун и в благия му глас се прокрадна строгост. — Че може да танцува в огъня, е дар Божий! Кои сме ние, че да отказваме онова, което Всевишният ни изпраща?
Дълбоко смутен от простичката логика на стареца, Тошко млъкна за миг. За да осъзнае в следващия, че заради това момиче се бяха надигнали чак от Медковица. Девойката, в която се бе влюбил, щеше да стане жена на брат му. За първи път му досвидя да даде на Дичо своето. Безграничната обич, която изпитваше към него, го караше винаги да стои на заден план. Дичо бе по-красив, по-умен, по-оправен; бе роден за водач. Нали и майка им негласно буташе средния си син напред? Тодор не страдаше от тайната ѝ слабост, но сега изпита първата бунтовна искра — защо винаги Дичо да получава най- доброто?
— За внучката ти сме дошли да говорим, дядо — превари мислите му
Драган. — Идем на сгледа. Имаме за нея чудесно момче. Нека си я вземем с нас в Медковица.
Кроткото бяло сияние, което обгръщаше спокойната фигура на стопанина, се засили. Той се наведе напред:
— За теб ли иде реч, сине? — гледаше право към Дичо.
Младият мъж кимна. Няколко мига възрастният човек не откъсна очи от него:
— Сякаш друга съдба ми се искаше за момичето — промълви тихо, — ала Бог нарежда дните ни по свои правила. Ще ми се да имам време да помисля, добри хора! — вдигна ръка да възпре протеста на Драган. — Всяко припиране ще е пагубно за всинца ни. По-дълго съм живял от трима ви. Не ме зорете, другоселци! Аз тача мира и разбирателството. Нека седнем да се нахраним. Утре ще мислим пак. Тъмнината понякога изкривява ликовете человечески.
Тодор трепна. Нима старецът говореше за Дичо? Какво толкова не бе му харесал? Не вярваше да е видял, че брат му страда по старата си изгора.
Кой знае? Човек, който изглежда толкова бял, сигурно може да прозира в тъмата на човешките мисли.
Невестата на дядо Крачун отвори вратата с лакът. Ръцете ѝ бяха заети с подноса, който бе отрупан с храна. Топла погача, баница, мед и сирене сложи тя пред гостите и усмихната гостолюбиво ги покани на софрата. Дървеният кръст, окачен на шията й, се люшна на широките ѝ гърди и от него повя умиротворение.
Другоселците се хранеха мълчаливо. Несвойствен им се струваше сърдечният прием на стопаните. В тяхното семейство се обръщаше повече

33
внимание на ежедневието. А може за дядо Крачун гостоприемството да бе начин на живот. Ненапразно името му бе стигнало чак до тях, в низината.
Всички твърдяха, че е различен. Но Пехливаните дори не подозираха колко особен човек бе техният домакин. Откакто се помнеше, някаква необяснима и невидима сила му показваше картини на събития, които впоследствие се случваха с точност. Както си седеше или по време на работа, пред Крачун изникваха образи. Той познаваше моментите на ясновидство по мътната пелена, която се спускаше пред очите му. Главата го заболяваше от челото до тила и после изведнъж блясваше светлина. Дядото чуваше гласове, които му казваха какво ще се случи с него или с околните. И пак те му забраняваха да предупреждава хората за събитията, които ги очакваха. Той си обясняваше това запретение с великата Божия сила, по която се движеше целият свят. Не бе дадено нему, малкия, да променя нечия начертана от горе съдба. И сега, вечеряйки тихо със своите гости, дядо Крачун видя сватбата на внучката си.
В ухото му гръмовният глас, който ръководеше земните дела, казваше: „Ще я дадеш нему.“ Старецът притвори очи, силна болка изгори гърдите му. „Да бъде волята ти, Боже!“ — прошепна едва и с вид на обречен реши:
— Тази вечер ще преспите у нас, добри хора. А утре ще разберете дали ще склоня да ви дам Ангелина. Искам тази нощ да бъда със себе си и с Бог.
Драган кимна. Развоят на събитията бе благоприятен, щом старецът не ги отряза веднага. Заслужаваше си да изчакат до сутринта.
— Булката сигурно ви е застлала. Лека нощ. И нека Всеблагият да пази постелите ни! — с тези думи ги изпрати стопанинът на дома.
* * *
Дядо Крачун имаше странна съдба, достойна да бъде разказвана като приказка. Бе роден в семейство на беден овчар. Още от малък страдаше от неистови главоболия, които разплакваха майка му. За добрата жена бяха непонятни историите, които синът ѝ разказваше след всеки болезнен пристъп. Хората нямаха пари да платят на лекар да консултира детето им, но затова пък бабувачки и врачки ги навестяваха почти ежедневно. Даваха му да пие билки, клаха черна кокошка и бял овен и смесиха кръвта им над главата на момчето; мажеха го с отвратителни отвари и шепнеха заклинания.
Залудо — нищо не помагаше! Крачун продължаваше да вижда картини и да чува гласове.
Когато навърши петнайсет години, една нощ му се присъни невероятен сън. Озова се сред огромно мнозинство. Хората бяха паднали на колене, с взор, вперен в небето. Изведнъж на една педя от земята се показаха нозе и част от бяла риза. Нагоре фигурата се губеше в огнено сияние — така ослепително, че караше човеците да свеждат глави.

34
— Покайте се — викна глас и падналите на колене наведоха чела.
Крачун гледаше, без да вижда, полусляп от силната светлина.
— Ти си избраният! — продължи гласът. — Ти ще разбираш волята ми, но няма да я издаваш, защото те чака голяма казън. Утре ще отидеш до второто дърво на Дерибеевата могила и ще копаеш, докато не намериш едно гърне. Вземи каквото има в него. Купи си добитък, купи и земя. Работи, помагай, раздавай на нямащите. Когато протягаш ръка да дадеш, не брой колко са взели от нея. Защото само аз мога да умножа имотите и стадата ти, не ти и лакомията човешка. Ще ти пратя жена — Кръстана ще бъде нейното име. Казвам ти го, защото трябва да ѝ донесеш кръст чак от Кръстова гора на
Кръстовден. Когато му дойде времето, ще ти кажа къде да я търсиш. Тя ще лежи болна и само твоят дар ще я спаси. И помни — никога никому не издавай това, което ти показвам! Даже на невестата си, колкото и да ѝ вярваш! И върши само добро. Нека от къщата ти никой да не излезе гладен, жаден или кахърен!
„Боже, нима не изпълних заръките ти? — през сълзи питаше дядо
Крачун, легнал в тъмната стая в още по-тъмното ложе. — Защо ми отнемаш и нея, Боже? Нали ми взе Мария преди години? Смили се над нас, остави ни поне Ангелина!“ Но отговор нямаше. Старецът знаеше, че не сега ще му бъде казано, и любящата му душа се разкъсваше от мъка. Той се разрида глухо, запушвайки уста с длан, за да не го чуе спящата Кръстана. Загубата на дъщеря му преди повече от петнайсет години бе отнела част от съществото му. Бащата знаеше, че тя се е преселила там, където бе истинското ѝ място, но човешкото в него вземаше връх и горестта не минаваше. Макар че той за пореден път не оспори Господнята орисия. Нали Гласът му бе казал преди да заченат детето, че няма да му се радват дълго! Почти двайсет години Крачун и жена му опитваха безполезно да се сдобият с отроче. Дали причината бе в него, или Кръстана се оказа безплодна, никой не се нае да им каже. Даже най- известният лекар в столицата не им даде яснота по този въпрос. Наистина той щателно прегледа и двамата, за да установи, че физически са в прекрасно състояние. Предписа им хапчета за укрепване на организма и ги изпроводи със становището, че бременноста е въпрос само на време. Семейната двойка се върна в Костичевци с искрица надежда. Но когато мина година, а бебе не се появяваше, съпрузите решиха, че така им било писано! Затова те компенсираха липсата на наследник с гледането на чуждите деца. Дворът им винаги бе пълен с дяволити личица — съседчетата се хранеха и играеха у леля Кръстана, а тя им се радваше от сърце. Те никога не ѝ пречеха въпреки шума, който вдигаха. Често се случваше да избърше набрашнени ръце, за да намаже филия или да успокои някой разплакан палавник. В селото говореха, че Крачун бил изгледал в къщата си няколко поколения.
Един следобед, когато стопанинът седеше на чардака и пиеше кафе,

35
видя, че по двора към него се задават двама непознати, облечени в бяло. Той се озърна, за да предупреди жена си, че идат гости, но я забеляза как стои до тях и не ги вижда. Мъжете безшумно се качиха и седнаха от двете му страни.
Мълчаха. Мълчеше и Крачун.
— Видиш ли ги? — посочи с ръка единият към ордата разбесували се дребосъци.
Стопанинът кимна.
— След девет месеца ще ти се роди дъщеря.
Мъжът понечи да отвори уста и да му каже, че лани Кръстана прехвърли трийсет и седемте лазарника, но се сети за невероятните чудеса от Библията и замълча.
— Ще я наречеш Мария. Тя ще се появи по Голяма Богородица и пак на този ден ще си отиде!
Тогава на още младия Крачун Лаутаров му изстинаха крайниците. Той не познаваше напълно смирението, макар да се стремеше към него. Понечи да попита: „Защо ми я давате? За да ме боли по-силно, когато ми я вземете?“
Но устните му не спираха да треперят и не формираха думи. Очите му се разплакаха нямо. Отдавна бе спрял да споменава в молитвите си копнежа за дете. Види се, Бог бе решил, че му е дал достатъчно блага. Мъжете, кои идеха от други светове, се усмихнаха разбиращо.
— Не бой се, човече — каза първият. — Твоята Мария ще напълни живота ти със слънце. А когато мисията ѝ приключи, детето ѝ ще я наследи.
Ще се радваш и на внучка, Крачуне! Не всекиму се дава толкова светлина накуп.
И като рече това, образът му изчезна. Стопанинът понечи да попита нещо другия гостенин, но и неговото място бе празно.
След девет месеца и десет дни в къщата на Лаутарови се роди момиче.
Тя беше красиво, русо, будно дете. Проходи и проговори много рано — на 8 месеца. Имаше разкошна усмивка — лъчезарна, сияйна и добра.
Съседските деца се надпреварваха да дружат с нея, защото тя не се караше с никого и винаги им отстъпваше. Когато навърши седем годинки, даде на един ратай отвара от билки и го излекува от припадъци. Оттогава не спря да суши целебни треви, да бабува на родилките и да шие рани. Имаше златните ръце на майка си — каквото подхванеше, все ѝ идеше отръки.
Можеше да бродира като никой друг, плетеше и предеше по-бързо и по- изкусно от всички моми. А за лечителската ѝ дарба в Костичевци се шушнеше, че сам Бог слязъл, докато спяла в кошчето си, и я докоснал. Тя не отказваше никому помощ — нито на бедни, нито на имотни; ни на добри, ни на лоши. Щом някой чукаше на портата й, значи търсеше помощ. Отвред се стичаха болни пред дядо Крачуновия дом. Понякога оставаха да нощуват и до късно оттам се чуваше глъч. Не беше рядкост на двора да се варят казани

36
с манджи, а леля Кръстана да снове с черпак между хората и да ги гощава с топла храна. И все така усмихната, все така светла.
Когато Мария навърши шестнайсет години, в живота ѝ се появи Йовко
— местният красавец. Момите лудееха по него и по гласа му. Беше песнопоец и свиреше омайно на кавал. Висок, белолик и светлоок, той бе най-желаният ерген по поречието на Велека.
Въпреки че беше заобиколен от красиви девойки, Йовко се насочи към
Мария, защото суетата му го теглеше към най-имотния род. Тя бързо му пристана, очарована от гласа и песните му. Баща ѝ направи голяма годявка, но сватбата я надмина по мащаби и пищност. И не защото щастливият родител искаше да се покаже. Радостта му бе прекомерна, като гледаше сияещото лице на детето си.
В огромния двор се въртяха на шиш от ранни зори три телета и пет коча.
Лъхаше на вкусна чорба от големите почернели казани, а съседките сръчно завиваха сармички всред възбудна гълчава. Но приготовленията не можеха да се сравняват по нищо с това, което последва. Момата излезе на чардака, облечена в собственоръчно ушита рокля. Нито един жител на Костичевци не бе виждал преди, а и не видя след това подобна дреха. Кремавата коприна бе избродирана цялата в малки розички, чиито листенца бяха покрити с перли.
Бе тясна и очертаваше тънкото кръстче на девичия стан, а отзад шлейфът от фина дантела се придърпваше от две шаферки. На приказна фея приличаше
Мария Лаутарова, а не на селска мома. Между скупчените хора се понесе мълвата, че тя била изработила сватбената си премяна само за две денонощия. По-възрастните жени се кръстеха в няма молитва. Животът ги бе научил, че земята не търпи дълго същества, умеещи и владеещи повече от другите. Булката поведе хорото в татковия двор — весела, щастлива. Не пророни сълза — това също не бе добра поличба. Поверието гласеше, че не се ли разплаче момата, когато напуска родния дом, няма да види бял ден в брака си. Но радостните родители не забелязаха нищо. Изцяло завладени от усмивката на дъщеря си, те сновяха с пълни чаши сред гостите и вдигаха наздравици. Леля Кръстана следеше зорко да има храна в изобилие във всяка чиния, а дядо Крачун се заговаряше и с богат, и с беден. Не стига, че бяха поканили цялото село, а отделно им бяха дошли гости от големия град — хора, познати на стопанина и видели добро от делата му. Веселието продължи цял ден, цяла нощ и още един ден, когато изнесоха бялата риза на момата с петната кръв, символизиращи изгубената ѝ девственост. Но поне месец след това бащата черпеше всеки посетител на къщата за здравето на новобрачните. Мария искаше свой дом. Майка й, леко тъжна от желанието на единственото си чедо, плахо заговори, че при тях има място за всички, но младоженката бе непреклонна. Леля Кръстана не посмя да ѝ се противопостави. Купиха им къща в другия край на селото и ги оставиха да я

37
уредят по свой вкус. Когато дъщерята покани родителите си за първи път на гости в собствения си дом, те дълго мълчаха. Всичко в къщата беше бяло — стените, пердетата, постелките на леглото. И много чисто.
Самата Мария ги посрещна с кафе и локум, окичена с всички накити, които притежаваше.
— Щастлива съм — грейна тя срещу тях.
Незнайно защо, на дядо Крачун му се сви сърцето, когато я видя — светла и руса — да се слива с цвета на стените. Посред нощ обичайното му главоболие го събуди и той, изпотен и треперещ, чакаше Гласът да му съобщи нещо.
„Приготви се за най-голямото изпитание в живота си. И никога не забравяй, че чувствата и размислите човешки са нищожни пред общия замисъл за Доброто и Злото.“
„Боже, какво ли ще ми изпратиш?“ — питаше със суха уста старецът, втренчил незрящи очи в безкрайния мрак. Но нищо не се чу повече.
Отговорът дойде няколко месеца по-късно, когато Мария отново покани родителите си на кафе в младоженческия дом. Този път бащата гласно изрази почудата си:
— Защо си боядисала къщата в розово? Па и дрехите са ти такива — пембени? Марче, дъще, болна ли си, що ли?
— Чакам дете. Ще имам дъщеря — съобщи младата жена и лицето ѝ разцъфна в още по-сияйна усмивка.
Леля Кръстана не можеше да си намери място от радост. Предложи да помага отсега в домакинската работа, но бъдещата майка отказа. Чувстваше се силна и не подвиваше крак. Бабуваше, лекуваше, готвеше и плетеше бебешки дрешки с песен на уста. Дори когато коремът ѝ порасна, не се притесняваше да мие сама дъските на пода. Казваше, че не ѝ тежи никоя работа. Само от време на време очите ѝ застиваха неподвижно, вторачени някъде, и лека бръчка се появяваше между нежните ѝ вежди. Дядо Крачун я завари една вечер в тази поза. Седеше в малката градина зад къщата и мислеше нещо. Дори не усети, че е приближил. Гледайки изопнатото й, невесело лице, бащата усети как го избива ледена пот в лятната нощ.
„Боже, дали на онова пророчество му наближава времето?“ — той вдигна взор към тъмното небе. Нито за минута не бе забравил страховитите думи и не се бе усъмнил в тях. Мария се опитваше да бъде същата, но до ушите на родителите ѝ стигаха все по-често слухове за изневерите на Йовко.
Цялото село знаеше, че си има официална любовница, с която прекарва по- голямата част от времето си. Дядо Крачун страдаше мълчаливо, гледайки как се топи пред очите му неговата бременна дъщеря. Беше се превърнала в блуждаеща сянка с изпито лице. Бляскащите ѝ светли очи бяха хлътнали в орбитите и ако не бе големият корем, всеки би си помислил, че е жертва на

38
нелечима болест.
Ангелина се роди през една разкошна топла нощ в края на лятото.
Имаше звездопад — няколко посестрими на луната политнаха надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Дядо Крачун не спеше. Жена му бе застлала на чардака, за да му е прохладно, а самата тя бе отишла да помогне около предстоящото раждане. Когато Гласът заговори, старецът се сепна, защото този път нищо не предвести появата му — нито главоболие, нито световъртеж.
„Ще ти дам друга дъщеря — каза Силата. — Но се приготви! Наближава страшен час.“ Покорният земен жител се разтресе от страх след страшното предсказание. Нима появата на внучката щеше да сложи началото на ужасен катаклизъм?
„Никога радостта не е задълго — помисли си той, оборил глава на стената зад себе си. — Какви ли грехове изкупуваме, че страданието ни е по- трайно от щастието?“
И в същия миг дядото видя младо момиче, което играе в огъня. Нежно, светло и русо, то приличаше на видение стъпващо по въглените. Когато вдигна лице, му се стори че позна в чертите на лицето ѝ своята дъщеря. Стана с изтръпнали нозе и се запъти към дома на Мария. Къщата бе осветена и отвътре се чуваше бебешки плач.
— Честита внучка! — посрещна го с радостна усмивка жена му, за да му съобщи вече познатата вест. Той се наведе над люлката. Детето лежеше с отворени очи, които го гледаха. И дядо Крачун усети огромна, пареща болка от любов. Така силно не бе обичал даже дълго лелеяната си дъщеря. Пое повитото телце, погали с пръсти очертанията на нослето.
— Прекрасна си! Малкото ми слънчице — не му се искаше да я връща обратно в люлката.
— Ангелина. Ще се казва Ангелина — обади се слабият глас на Мария.
Дори не попитаха за мнението на бащата, защото той липсваше. Когато след три дни се появи, не прояви интерес нито към бебето, нито към съпругата си. Дядо Крачун предложи на дъщеря си да го напусне. Тя поклати глава. Безнадеждно, както се стори на бащата.
— Обичам го. И до края ще бъде така.
Така си и беше. Йовко почти не се вясваше при законната си жена, предпочитайки живота с незаконната. Тя му роди син, който бе негово копие.
Един следобед, когато дядо Крачун реши да отиде да види двете си любими момичета, още от портата почувства, че нещо не е наред. Влизайки в къщата, едва не се строполи на прага. Всичко вътре бе черно. Мария също бе облечена в тъмни дрехи. Само пъстрата премяна на детето шаренееше в мрака.
— Марче, рожбо моя! — проплака бащата. — Какво има, пиленце?

39
Лицето на дъщеря му бе като маска — безизразно. Тя посочи русата главица на Ангелина и сложи пръст на устните си. Не искаше да говори пред двегодишното момиченце.
— Отведи Ангелинка. Вземи я с теб!
Потресен до дъното на душата си, старецът безропотно се подчини.
Щом се върна, заръча на жена си да отиде веднага в дома на дъщеря им. Леля
Кръстана не я намери.
Беше излязла да помага някому. Дядото се мяташе в постелята си, потиснат от видяното. Разходи се по двора, излезе на улицата. И тогава от тъмното към него приближи бяла фигура. Застана на няколко крачки разстояние и заговори:
„Не тъгувай прекомерно. Имаш още с какво да помогнеш на хората“ — и преди старецът да отрони нещо, мъжът изчезна, но на негово място се появи върволица от хора с наведени глави. Шествието спря пред портите и зачака. А оттам изнесоха ковчег. Дядо Крачун стоеше замръзнал. Не искаше да гледа. Затвори очи. Но под клепачите картината го преследваше. Когато траурният кортеж мина край него, той зърна лицето на починалата. И изкрещя от ужас. Затича се към къщата на дъщеря си. Едва се добра до входната врата. Тропаше с юмруци и с крака, но никой не му отваряше.
Прескочи оградата. Запали ламбата и… я видя. Мария бе паднала на пода.
По бузата ѝ край бледата уста се стичаше кръв. Ръцете ѝ беха студени, със сини пръсти.
— Татенце — прошепна не с глас, а с хрип.
— Марче, рожбе! Какво е станало? — бащата плачеше. — Къде те боли? Кой ти стори това?
— Отровиха ме, татенце! — изхриптя пак чедото му. — Любовницата на Йовко ме черпи с кафе. Оттогава всичко вътре в мен се къса — разтърси я ужасен спазъм и тя повърна кръв. Русата ѝ коса попи ярката течност и се превърна в пламтяща факла. Бащата изтича към ведрото с вода, за да измие кошмарните следи на престъплението.
— Няма нужда… татенце — Мария шепнеше. Не ѝ оставаха сили. —
Давам ви моето ангелче. Моля ви, пейте ѝ понякога онази песен за Божиите ангели. Така няма да ме забрави… — тя изохка. — Колко ме боли! Душата ме боли! — изскимтя леко и разумът в зениците ѝ изчезна.
Тя напусна земния си път така, както бе живяла в него — тихо и кротко.
Дядо Крачун я прегърна, залюля я на ръце, сякаш бе още бебе, и ѝ запя.
На зазоряване леля Кръстана ги намери прегърнати, спокойни и двамата.
От този черен ден Ангелина стана смисълът на живота за старците. Не след дълго мобилизираха баща й, а след още няколко месеца го убиха на фронта. Така тя остана кръгъл сирак преди да навърши три години. Беше незабележимо и затворено дете. Не притежаваше усмихнатата ведрина на

40
майка си, но бе наследила нейната кротост. Приличаше ѝ и по сръчност — умееше да прави всичко. Не роптаеше нито когато я пращаха с животните на паша, нито в полската работа. Малката често чуваше да се говори за баща й, особено като запееше. Гласът ѝ бе великолепен — плътен, ясен и чист.
Хората, слушали я веднъж, се надпреварваха да я молят за още. Тя не отказваше. Често се случваше на полето съседите по ниви да забравят за работата си, упоени от песните на момичето.
Ангелина растеше, посрещана сутрин от усмивката на баба си и приспивана с приказките на дядо си. Понякога сънуваше своята майка, надвесена над нея. Бялото ѝ лице се смееше, ръцете ѝ я галеха и момичето се събуждаше обляно в сълзи. Мария ѝ липсваше. Въпреки крехката възраст, на която я бе загубила, детето пазеше спомена за ласките ѝ.
— Никой не може да замени майчицата — продума една вечер леля
Кръстана, наблюдавайки как момиченцето си ляга с тъжно лице. — Правя всичко, за да я заместя, но едва ли успявам. А и годинките ми се трупат — наближавам шейсетте, Крачуне! Коленете почнаха да ме болят. По-рано манджата я готвех за час-два. Сега се щурам цял предобед около тенджерите.
Навремето се чудех на майка си защо така бавно ѝ спори. Мама бе мъдра жена. Каза ми: „Стани на моите години, и ще видиш!“
— Добре си, невесто! Още много хляб има в теб — успокои я съпругът
ѝ и тя го погледна с грейнали очи. — Никой не избира съдбата си! Така ни било писано — той се сети как Гласът му бе казал, че ще му даде втора дъщеря. — Дълго чакахме чедо, Бог се смили над ожаднелите ни души — напои ни с Мария. А тя ни роди малкото ангелче, което прави по-хубави годините на старостта ни. Няма от какво да недоволстваме.
— Мъчно ми е за нея, Крачуне!
Съпругът въздъхна издълбоко:
— Тя, Марчето, е добре там. Бог ни я даде, Бог ни я взе, жено. Той,
Всеблагият, без това я бе дарил с повече, отколкото може да носи земна душа. И красива ни беше, и умна, и сръчна преко мяра. Церителката ми! — гласът му трепна. — Не ми се ще Ангелина да има дарбата ѝ.
Леля Кръстана изумено се обърна към него:
— Пепел ти на устата, Крачуне. Съвсем наред си е детето — не виждаш ли.
Но мисълта на дядото бе поела по други пътеки, които жена му не можеше да следва.
Възрастните хора имаха странни за времето си разбирания. Те не слагаха по-горе внучката си от другите деца. Ако ратайските дечурлига хапваха сух хлебец, и на Ангелина се даваше същото. Мъчеха се да ѝ внушат справедливост и състрадателност. Детето растеше работно и кротко. Само едно нещо бе непонятно за старците — влечението ѝ към огъня. Костичевци

41
открай време бе нестинарско село, но в дядо Крачуновия род нямаше хора, които да играят в горещата пепел. Малкото момиче се включи за първи път в числото на танцуващите върху въглените, когато бе десетгодишно. То изведнъж пребледня, изпоти се и се втурна към огъня. Баба му, която държеше допреди миг малката ръчичка, понечи да изтича след него. Но няколко човека я спряха. Съществуваше поверие, че когато някой е „хванат“ от пламъка, само той може да го пусне. Девойчето — слабо и дребничко, приличаше на тънка върба, обхваната от мощен пожар. Около него ветрецът завихряше нагоре жълти струи от неизтлял огън, а то си седеше без да помръдне. Някой притича за миг, за да му даде иконата на свети Константин.
Момичето сякаш се събуди и я вдигна пред себе си. Крачетата му, неподвластни на волята, се раздвижиха и заситниха в причудлив танц. То ту накланяше лика на светеца, ту го сваляше надолу, сякаш засвидетелстваше преклонение и почит към могъществото му. Изведнъж над притихналото мнозинство се разля гласът на Ангелина — бистър като току-що налята вода; прозрачен като снежна висулка; кристален в яснотата си. Тя запя детската песничка, която Мария ѝ тананикаше, когато я люлееше в обятията си вечер:

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: