Нестинарка

144
неизгладени дрехи. Гардеробът му бе изрядно подреден, масата сложена в точни часове, а къщата блестеше от чистота.
Дори в напреднала бременност, снахата не се отказваше от шетането.
Въпреки че бе наедряла неимоверно, тя все още се навеждаше да обира прахоляка от най-отдалечените кътчета. Не бе останала и следа от напрегнатостта през първите ѝ дни в чифлика. Лицето на жената блестеше опънато и румено, едрите устни се усмихваха, даже металиковите ѝ очи проблясваха стоплени.
Чорбаджията вече не се сещаше кога подозрението за нещо нередно се загнезди в него. Може би предчувстваше от самото начало, че бременността на снахата бе по-голяма от официално обявената. Но зает да я изучава, бе пропуснал да следи колко бързо расте коремът ѝ. Една сутрин забеляза, че тя с усилие седна на стола срещу него. Измъчената гримаса, която направи, му припомни за покойната му съпруга малко преди да роди. Тя също трудно се движеше в края на износването.
— Кога го чакаш? — попита я по-рязко, отколкото бе искал.
Може би гласът му я накара да го погледне внимателно. Очите ѝ добиха изражение на паднало в клопка животно. Знаеше, че не може да избяга.
Чорбаджи Лазо бе настоявал единствено честност. Не би могла да го лъже повече.
— Скоро.
— Прекалено скоро, бих казал — стопанинът на чифлика се надигна бавно. Ставите го боляха по-силно отвсякога. — Защо скри от мен?
Младата жена покри лицето си с ръце. Не се разплака, защото срамът бе по-силен от желанието да се разридае.
— Не си глупава. Нима мислеше, че няма да разбера? — той поклати глава със съжаление. — Значи си ме подценявала. А аз си мислех, че вече сме се опознали взаимно!
Цветана мълчеше. Думите бяха излишни. Не се сещаше как би могла да оправдае постъпката си. А и не искаше.
— Ще си тръгна веднага — свали длани от очите си, погледна го кротко, примирено.
Чорбаджи Лазо я наблюдаваше мълчаливо как се надига тромаво, придържайки се за кръста. Вървежът ѝ бе тежък. Когато стигна до вратата, гласът му я спря:
— Кой е бащата?
Бременната се обърна така рязко, че усети как утробата ѝ се свива от болка:
— Нямаш право да ме питаш така!
Свекърът стовари юмрука си по масата:
— Имам. Цели седем месеца съм те гледал в къщата си като писано

145
яйце. Разреших на сина си да ти даде името си и да те направи почтена жена!
А ти искаш да ми намекнеш, че не ми е разрешено да се интересувам чие копеле ще плаче под покрива ми?
Цветана изстена. Жално се разплака. Хвана се за корема:
— Викни баба Димитричка. Почна се…
Цял ден и цяла нощ се мята в неистови болки. Дали защото бе тръгнало да се появява по-рано, или причината бе друга, но детето отказваше да се роди. Фелшерът, който бе извикан на пожар, бе категоричен, че е нужна операция. Но всяко местене на родилката щеше да се окаже пагубно.
Чорбаджи Лазо, който би бил благодарен, ако заченатото в грях същество се затриеше, не бе съвсем равнодушен към съдбата на снахата. В него напираше раздиращото желание да ѝ помогне. Искаше да живее! В тези критични моменти стопанинът на чифлика си даде сметка, че младата жена означава за него много повече, отколкото признаваше дори пред себе си. Свикнал да живее сам с картините си, книгите и музиката, той се бе изолирал подобно реликва в заключен музей. Бе захлопнал врати за живите.
А Цветана бе нахлула стремително в прашасалия му свят, населен със спомени, и го бе събудила. Чорбаджията не желаеше да заспива пак. Тази жена му бе подарила емоции, тръпка и свежест — неща, които съществуваха само в копненията му. Тя бе толкова реална, че всички кошмари се разпръскваха в нейно присъствие. Това не бе точно любов на мъж към жена, защото дълбоко моралният чорбаджия не би си позволил да е плътски привлечен от съпругата на сина си. По-скоро чувствата му бяха като привързаност към сродна душа, като към приятел.
Цветаниното отроче се роди, когато нощта си отиваше. То проплака боязливо, сякаш се чудеше дали да опита пак, или да млъкне. Стопанинът, който не се бе отделил от снахата и бе видял как извадиха момченцето, се приближи да го погледне. Беше голямо бебе, мораво от дългата борба за глътка въздух, но косичката му бе черна, а очите наситено сини. Нямаше общи черти с майка си. Леко разочарован свекърът се доближи до родилката.
Тя лежеше унесена, сякаш отделянето на детето от утробата ѝ бе отнело последните ѝ сили. Отметна леко влажната коса от лицето ѝ.
— Спи — пошепна като заклинание. — Не я безпокойте — разпореди се късо. — Тя има нужда от сън!
Двете жени, които бяха бабували, кимнаха почтително. Думата на чорбаджи Лазо бе по-меродавна от писан закон.
Но снахата въпреки положените грижи не се оправяше. Вдигна температура и започна да бълнува. Свекърът нареди на Пенчо да повика лекар от града. Специалистът постави диагноза „отравяне на кръвта“. Каза, че ще е чудо ако Цветана оживее. Чорбаджи Лазо изслуша невъзмутимо страшните думи.

146
— Ще сторите всичко — каза той с дрезгавия си глас. — Ще ви дам толкова пари, колкото не сте сънували.
Докторът не се отдели от леглото на болната три седмици.
Благодарение на мощните антибиотици тя видимо започна да се оправя.
Спазмите секнаха, чертите ѝ се отпуснаха. Даже поемаше по малко вода.
Първият човек, когото фокусираха замъглените ѝ очи, бе нейният свекър:
— Бързай! — ѝ каза той. — Знаеш ли колко работа те чака!
Немощните ѝ пръсти се опитаха да стиснат ръката му. Усмивката ѝ го стопли. Когато майката пое за първи път сина си, той вече бе навършил месец. Бе изумително красив и поразително приличаше на Дичо. Чорбаджи
Лазо, който ѝ подаде детето, наблюдаваше как сълзите ѝ безмълвно падат върху главицата на детето.
— Одрал е кожата на татко си, нали?
Цветана изумено го погледна.
— Проучих всичко. Той е истински Пехливан! — продължи свекърът
— Не е беда! Ще родиш и дете, което да носи моята кръв.
— Благодаря ти! — пошушна тя.
Пенчо, който се радваше на близостта между баща си и собствената си съпруга, с удоволствие прие да играе ролята на разплодно животно. Младата жена изгаряше от желание да съобщи час по-скоро на свекъра си, че в нея расте негов внук. Но бебе все не се получаваше. Когато минаха няколко месеца в напразни опити, тя се реши да сподели с чорбаджи Лазо, че не може да забременее от сина му.
— Нищо не става! — започна една вечер, зачервена от смущение.
Възрастният мъж сложи пръст между страниците на книгата, която четеше:
— Какво има, невесто?
— Не мога да зачена от Пенчо! — извика тя в изстъпление. — Уморих се от опитване! А и него уморих.
Не на шега заинтригуван, стопанинът бутна настрана четивото си.
— Съвсем здрава ли си?
— Нищо ми няма! Да не би нещо с него…
— Не си го и помисляй! Синът ми има поне две незаконни деца. За едното знам със сигурност, другото е под въпрос. Повредата не е в него. Ще трябва да отидеш на лекар, невесто!
— Ама аз…
— Още утре тръгвате за града! — разпореди той и се върна към книгата си.
Младото семейство си дойде обнадеждено от диагнозата на доктора, който бе казал, че след травмиращото раждане на женския организъм бе нужно време, за да се възстанови. След няколко седмици Цветана разбра, че

147
е бременна. Но радостта ѝ не трая дълго. Пометна преди да влезе във втория месец. После пак! Към притеснението от двата спонтанни аборта се прибави и грижата за детето ѝ. Момчето не се развиваше както трябва. Вече бе на няколко месеца, но главичката му клюмаше като на току-що родено. Не показваше с нищо, че чува гальовния глас на околните, които се опитваха да го занимават. Не се обръщаше по посока на шума, не се усмихваше и не познаваше майка си. А тя не можеше да си намери място от притеснение.
Ами ако синът ѝ бе взел повече от нездравата кръв, която се появяваше в поколенията на Филевите отколкото от силата на дядо Пехливан? Мъчеше се да не мисли, но развитието на сина ѝ ежеминутно я хвърляше в черна грижа.
Една вечер най-неочаквано чорбаджи Лазо заговори за проблема. След като дълго бе дрънкал пред люлката на бебето и се бе опитвал дори да пее, той се отпусна изтощен и рече:
— Какво ще го правим, невесто?
Усойница да бе клъвнала Цветана, тя не би прибеляла така:
— Не те разбирам, чорбаджи!
— Не е редно точно аз да ти обяснявам колко болно е детето ти! Ти сама знаеш!
— И какво му е? — войнствено вдигна глава жената.
— Невесто — меко я укори свекърът, — знам, че няма по-голяма болка от тази да разбереш, че рожбата ти не е като другите. Изпитал съм го и аз!
Знаеш, че досега нося Пенчо на плещите си!
— Виж колко е красив! — като в несвяст зашушна Цветана. — Бебчето ми, ти ще порастнеш здрав и силен, нали?
— Най-голямата родителска грешка е самозаблудата. Заради нея много деца страдат! Някои от тях дори биха се развивали нормално, ако създателите им навреме добиеха кураж да признаят ненормалността на рожбите си. Не обричай сина си отсега. Потърси помощ, докато не е станало късно!
— Чорбаджи, чорбаджи — разрида се снахата и както бе коленичила пред люлката, запълзя към възрастния мъж. — Ще ти стана робиня вовеки, ако ми кажеш какво да направя!
Артритната му ръка бавно се издигна над женската глава и я приласка.
Стоплена от скованата длан, Цветана Лактева не помръдваше. Гласът над нея бе тих и галещ:
— Консултирай се с най-добрите специалисти! Ще ти дам пари да го заведеш даже в чужбина! По всичко личи, че друг наследник на чорбаджи
Лазовите имоти няма да се роди!… За себе си смея да кажа, че съм човек просветен. Чел съм доста и знам, че още не е измислен лек за човешкия мозък. Сигурно защото мислите ни са най-сложни, та затова не могат да ги разберат. Убеден съм, че някой ден ще има цяр и за тази болка, но тогава

148
нито аз, нито ти ще сме сред живите.
— Защо ме караш да ходя по доктори, щом няма надежда?
— Защото съм борец! Ти също. Толкова си приличаме. Понякога ми се струва, че аз съм те създал. Като че са те откъснали от плътта и от душата ми
— той я погали леко и дълго мълча.
На другия ден снаха му и внукът заминаха за София.
* * *
В дома на Филевите се готвеха за скорошното раждане на Ангелина.
Дядо Пехливан бе измайсторил дървената люлка, която щеше да приюти бебето, а Ивана бе избродирала възглавничките и покривчиците за него.
Бременната снаха всеки ден переше по някоя малка дрешка и я сгъваше в своята ракла. Когато Дичо я видеше вечер, не преставаше да се чуди как успява да ходи така леко, като в първия ден, когато се срещнаха. Малката ѝ фигурка би изглеждала гротескно с огромния корем, ако не бе гъвкавата танцуваща походка. Крачетата ѝ носеха промененото тяло, сякаш не усещаха тежестта му. Снахата готвеше, чистеше и копаеше на полето, сякаш в утробата ѝ нямаше плод. А светлото ѝ лице не спираше да се усмихва, одухотворено от новия живот, който съзряваше за света. Личеше си, че всичко около нея я радва. Дори баба Елица, която в последно време се залежа, не я настройваше тъжно. Една заран преди месец дядо Дико я намери скована, с изкривена уста. Трудно движеше лявата половина на тялото си.
Думите ѝ излизаха мудни и невнятни — като животинско мучене. Дори при добро здраве почти никой не влизаше в стаята на проклетата старица, а сега съвсем я забравиха. Само младата невеста я навестяваше по няколко пъти на ден. Тя я хранеше, обтриваше я с мокри кърпи, за да не мирише, и переше изцапаните с изпражнения черги. Понякога ѝ пееше. Бабата не се отказваше от лошотията си дори сега и я стрелваше с леден поглед всеки път, когато чуеше смеха ѝ. Но Ангелина не преставаше всеотдайно да се грижи за нея.
Въпреки че коремът ѝ пречеше, тя редовно вдигаше старата жена, за да смени постелките на леглото ѝ. Веднъж Ивана я забеляза как се напряга и ѝ се скара:
— Ако не жалиш себе си, поне пази утробата си! — поръча ѝ за втори път тя.
— Не бой се, майко! Децата ще се родят живи и здрави.
Филевица, която бе тръгнала да излиза, се спря на прага:
— Децата ли?
Снахата само се усмихна.
Пак в тези дни, неочаквано за всички, се появи Ирина. Тя потропа на вратата преди вечеря, когато семейството се настаняваше около масата.
Изпървом никой не я позна. Помислиха, че е просякиня, защото стоеше с наведена глава и държеше в ръцете си дете. Така правеха циганките, когато се опитваха да измолят подаяние.

149
— На̀, ето ти за Бог да прости — изправи се Ивана с комат хляб и буца сирене. — Нахрани се добре, сестро, и си върви по пътя. И ние нямаме много!
Тя се приближи чевръсто, завързвайки в кърпа даденото, за да може жената да го носи лесно. Тихото ѝ възклицание накара домашните да отправят взор към нея. Бе застинала с длан на устата си. Сигурно за да не изтърве някоя лишна дума.
— Какво има, мамо? — скочи Дичо. — Да не би тя да ти стори нещо?
Върви си, жено, по пътя — каза рязко и понечи да отвори вратата зад гърба на пришелката.
Тъмните очи го пронизаха с цялата болка, която носеха. Мъжът се парализира от изненада. Тодор скочи от масата и прегърна братовчедка си:
— Ела, седни — поведе я към ниските миндери под иконите.
Черната фигура сякаш пълзеше из одаята. Нямаше ни следа от напетата походка на Ветината щерка. Когато изправи гръб и свали забрадката, роднините ѝ ахнаха — цялата ѝ коса бе прорязана от бели нишки. Погледът й, който възпламеняваше навремето мъжките сърца, тлееше с неизплакана мъка.
— Ирино… — можа само да възкликне Тошко.
Дядо Дико се втурна към обичната внучка, приведе мощен гръб над ръката ѝ и я целуна:
— Добре дошла, дъще! Хубаво е, че се върна вкъщи! Бебето млясна с устни и се събуди. Зелените му зеници, наследени от чуждата кръв, обходиха непознатата обстановка и личицето му се сгърчи за рев. Но Ангелина го прегърна начаса, затананика му, гушнала го до сърцето си, и то замълча.
Никой не смееше да зададе въпроса, който мъчеше всички. Само простодушният Ванчо с наивитета на дете вдигна с почуда вежди:
— Къде е мъжът ти мори, Ирино?
Как изпищя жената тогава! Ревът ѝ бе нечовешки, стенеше и хъркаше с налуден бяс:
— Уби го онзи нехранимайко, проклет да е! Мир и място да не намери изчадието! Да не изгният кокалите му в земята, а кучета да ги разнасят по ямите!
Ужасните думи на клетвата поразиха Филевите. Пред огромната горест на младата жена те не знаеха какво да направят и как да я успокоят.
Тогава Ангелина се приближи с момченцето. То отново се бе стреснало от воя на майка си и със сбръчкано носле се канеше да заплаче.
— Вземи го, булке — тихо каза бременната. — Види се, иска да е при теб!
Като по магия изкривените черти на Ирина се отпуснаха. Лицето ѝ отново придоби красота, когато пое детето си. Наведена над него, тя му шушнеше нещо, за да го успокои.

150
Много блед, Дичо седна до нея:
— Кажи сега!
И тя започна да разказва:
— Нури купи нова къща. Преместихме се там, далеч от родата му. Не че хората не ме искаха — бързо додаде жената. — Той реши, че ще се чувствам по-добре отделно от тях. И аз познах любовта! — отнесените ѝ очи сякаш виждаха лика на любимия. — Вие не знаете какъв човек бе Нури! — и внезапно потушен, погледът ѝ опустя. — Мъжа ми го убиха! Няма го вече!
Няколко сълзи понечиха да пробият пелената на клепачите й, но тя ги стисна здраво. Видно бе, че иска да се успокои, за да не трепери гласът ѝ.
— Не помня да ме е насилвал да се наричам мюсюлманка! Казваше, че трябва да бъда свободна. Приемаше ме такава, каквато съм. С кръст на шията. И това не му пречеше. Защото ме обичаше!… Добри хора, нека Бог даде на всеки от вас такава любов като нашата… Роди ни се Момчил.
Нарекох го с българско име и баща му се радваше повече от мен. Живеехме без кавги и лоши думи… Докато една нощ Нури не се върна повече у дома.
Беше излязъл да отиде до техните. Чаках го цяла нощ, но не се тревожех.
Мислех, че е решил да преспи у тях. Когато той не се появи на другата вечер, отидох направо при баща му. Никой не го бе виждал!
Гласът на жената секна. Гърдите ѝ се издигаха тежко, сякаш въздухът в тях свършваше:
— Намерихме го след два дена на брега на морето. Беше промушен с нож в гърба! — празните женски очи обходиха лицата на ужасените роднини и изведнъж изкрещяха: — Драган го е убил, хора! Посегнал е на най-милото ми, защото никога не го е било грижа за мен. Винаги ме е мразел, понеже съм копелето на жена му! Като гледаше мен, виждаше греха ѝ!
Дядо Пехливан затули с длан устните на полудялата от скръб жена. За първи път вечно младите му очи се бяха състарили колкото лицето.
— Тихо, чеденце. Тихо, рожбе — шепнеше той слова, които сигурно никога не бе казвал, — мъката ти е преголяма, затуй от устата ти излизат лошавини!
Като обезумяла се мъчеше да произнесе звук Ирина. Но ръката на стареца пресичаше гласа ѝ. Когато не ѝ останаха сили, жената се отпусна назад и замря. Тогава я прихвана Тодор, прегърна я и ѝ заговори. Околните не чуваха думите му, но знаеха, че ѝ казва нещо нежно, мило и родно. Нещо, което би могло да ѝ донесе облекчение. Оставиха го да я успокоява, защото той единствен от цялото семейство умееше да гали с думи. Постепенно изопнатото тяло на нещастницата се накланяше към топлината на ласкавите ръце, които го прегръщаха. Лицето ѝ се скри в ямката на мъжкия врат, притихна. Братовчед ѝ я пренесе внимателно в тясната си ергенска одаичка.
— Аз ще спя в оджака! — реши така набързо, както правеше всичко. —

151
Трябва да сковем легълце за детето. Няма да се поберат двамата в моето!
Тогава Ивана обърна потъмнял взор към дядо Пехливан:
— Какви бяха тези приказки за Драган, татю? Мислиш ли, че момичето казва истината?
— Ба… Смахнала се е от мъка, невесто! — въпреки убедените думи гласът на стареца прозвуча разколебан.
— Тази работа трябва да се провери! — не се предаваше снахата. —
Всички знаем, че братовчедът не е стока! Колко семейства е измамил и обрал? Цялото село се пази от него, сякаш е зла болест. Ти сам знаеш, татю, че Драгановата лакомия свършек няма! Искам да разбера истината! Защото ако е зачернил сам детето си, аз не ща да го виждам в дома си!
Тежко мълчание витаеше над главите на Пехливаните. Никой не смееше да вземе страна или да изкаже предположение. Чудовищността на деянието бе смутило желязната им природа.
— Искам да отидеш у Драганови — заповяда Ивана. Нерядко ѝ се случваше да внася порядък в обърканите глави на петимата мъже, с които живееше. Затова гласът ѝ редеше думите равно и твърдо. — Искам да го питаш направо има ли пръст в убийството на зет си! Искам да му разкажеш как изглежда дъщеря му сега! Ако усетиш, че се суче, както само той може
— го прокълни с родителска клетва, татю! — очите на жената блестяха по- безпощадно от тези на синовете ѝ. — Няма по-тежък грях от този да затриеш човешка душа! Християнска, мюсюлманска — все тая! Само Бог нарежда дължината на дните ни. Или Драган си мисли, че като е седнал на парите си, се е вдигнал по-високо от Всевишния?
Трудно му бе на дядо Дико! Той стоя няколко минути като оглушал, с отпуснати край тялото ръце, а когато рече да изпълни заръката на снахата, нозете му се затътрузиха сковано по пода. Не искаше старецът да откъсва от сърцето си Драган! А черно съмнение витаеше в мозъка му. Пехливана знаеше, че племенникът му е способен да убие за крива дума, а какво оставаше за погазената чест! Сякаш някакъв сатанински глас му шепнеше, че братовият син е посегнал на човека.
— Няма да отида! — възпротиви се изведнъж. — Как да му кажа, че е престъпник, като не знам, че е? Как да откъсна парче от месото си, Вано? Ти ще признаеш ли някому, че детето ти е убиец?
Тежките въпроси напираха с хленч върху устните на Дико Филев. През всичките си преживени нелеки години старецът се бе срещал с доста изпитания. Но дали защото бе по-млад, та не му тежаха толкова, или понеже си казваше, че има и по-лошо, той бе минавал през тях без особени терзания.
Сега това нелепо и същевременно ужасно предположение изцеди силите му.
Почувствал се немощен, Пехливана се отпусна на миндера до входната врата.

152
— Тогава ще отида аз! — не мирясваше Филевица.
С нажалени очи я погледна свекърът. Тежко се надигна, тежко стъпи:
— Недей! Тези работи се решават между мъже. Между баща и син!
Димитър въздъхна глухо, когато вратата хлопна зад приведения гръб на дядо Пехливан.
— Не направи добре, Вано — укори той жена си за първи път. — Не видя ли колко му е мъчно?
— А на Ирина как ѝ е? — озъби му се Филевица.
„Защо мъжете гледат винаги само себе си? Обърнете се малко към нас, ожалете ни!“ — пулсираха в нея неизречените думи.
Ангелина понечи да се включи в раздигането на масата, за да ѝ помогне, но свекървата я спря остро:
— Коремът ти до устата е стигнал, и пак се слагаш на работа! А други се правят, че хал хабер нямат от домакинство — метна бърз поглед към голямата снаха, която се изтегляше безшумно към одаята си.
Дичо хвана ръката на майка си, която блуждаеше по масата. Стисна я леко. Тя впери в него очи, пълни с напиращи слова. Синът леко поклати глава. Филевица се усмихна. Значи се бе уплашил, щом я приканваше да мълчи.
— Дилянка не е добре, майко! — обади се Ванчо, както винаги със закъснение и не на място.
— Ако и аз съм на нейната, от здрава на болна ще стана! — измърмори под носа си Ивана. — С цялото това лежане…
Дичо, който бе най-близо до майка си, я чу и се извърна, за да скрие смеха си. Но за другите членове от семейството Филевица отново бе възвърнала благоразумното си мълчание. Мирът бе въдворен в дома на
Пехливаните! Уви, за съвсем кратко!
Някой блъсна вратата и в топлата стая влезе трепереща Ветка.
— Къде е тя? — шепнеха посинелите ѝ устни. Очите й, отдавна били красиви, скачаха безумно по лицата на роднините. Строполи се на колене пред етърва си и зашушна:
— Бог да те поживи, Вано, покажи ми я! Позволи ми да видя чедото си, любимото ми…
Филевица с лека погнуса се дръпна от лазещото по пода същество, което по нищо не приличаше на жена. Чертите на Драгановица бяха подпухнали от постоянното пиянство и побоищата, на които мъжът ѝ системно я подлагаше. Повече от година, откакто Ирина забягна с любимия си, майка ѝ служеше за отдушник на мъжовия си гняв. Племенникът на дядо
Пехливан, който не бе докосвал дори с кутре жена си през всичките години брачен живот, сега започна да я бие за закуска, обед и вечеря. Тя му отговаряше с още алкохол. Ракията ѝ служеше не само да забрави

153
отсъствието на дъщеря си, а и като анестетик срещу насилието. Защото бе всеизвестно, че Драган не гледа къде удря, когато бе заслепен от гняв. Пак по това време Ветка започна да куца. Роднините се досещаха, че кракът и сигурно е бил счупен при някой от побоите и е зараснал накриво, ала никой не смееше да пита или да предложи помощ. През тези месеци Драган съвсем освирепя. Не се прибираше по няколко дни, а като си дойдеше, мъкнеше със себе си мрачни, тайни хора, които се озъртаха, преди да влязат в къщата му.
До късна нощ съседите чуваха псувните и пиянските им песни, а после само домашните долавяха тихото скимтене на Вета. Садистичната жилка в натурата му, която не смееше да се покаже под доброто влияние на дядо
Пехливан, избуя в безмилостно отмъщение. Драган Филев се бунтуваше не само срещу жена си, а срещу целия свят. Той крадеше безогледно, налиташе на бой и мародерстваше по-слабите.
Нито един от другите мъже не одобряваше безумствата му. Защото въпреки гневливия им нрав, Филевите не посягаха на жените си. Не се помнеше откога в тяхното семейство битуваше неписаният закон да любят съпругите си като себе си. В Медковица се знаеше, че девойките, избрани от
Пехливан, ставаха пълноправни господарки на дома. Те командваха, те държаха парите и пак те се справяха с буйните си мъже. Понеже бяха силни свръх мяра, Филевите не изпитваха потребност да доказват и в семейството, че могат да се налагат физически. Бяха доволни от подредбата на живота — половинките им нареждаха как, колко и кога да се работи, а те се впрягаха да изпълняват. Имаше толкова други неща, които мъжете трябваше да решават сами, че дреболиите в домашния бит само биха ги затруднили допълнително.
Тримата братя, които гледаха сащисани стринка си, не искаха да повярват, че чичо им е загърбил заръката на прадедите: „Не се удря жена, дете и куче.“ Защото личеше, че Ветка е била бита системно и безмилостно.
Нищо в нея не им напомняше предишната весела, пъргава и чаровна женичка. Беше отекла, състарена и занемарена. Тодор се наведе към нея да я повдигне, защото тя още лазеше по пода. Лъхна го миризма на спарено и на повръщано. Той потисна погнусата си и внимателно ѝ помогна да стане.
Подкрепи я да направи няколко крачки, подаде ѝ вода с кратунката.
Нещастницата я разля почти цялата, защото ръцете ѝ се тресяха.
— Покажете ми я, добри хора — пошушна тя. — Не крийте детето ми от мен!
Вана ѝ направи знак да я последва. Жената се затътри куцукайки след нея, а лицето ѝ разцъфтя:
— Няма да говориш! Ще ги събудиш! — строго я предупреди
Филевица.
Ветка кимна. Бе съгласна на всичко, само да зърне дъщеря си за миг.
Вратата проскръцна глухо и в полумрака на тясната одая нещастната

154
майка погледна към лежащото си момиче. Мълчаливи горестни сълзи напълниха очите й, а устните ѝ още се усмихваха. Драгановата съпруга бе точно толкова красива, колкото преди години, когато не познаваше още пиянството и боя. Вана я наблюдаваше объркана. Чертите на етърва ѝ бяха отново чисти и одухотворени. Как бе могла да се преобрази от вещица в първа хубавица? „От любов — отговори си Филевица. — Няма по-голямо чудо от любовта“ — констатира жената, защото пред очите ѝ оскотялото същество бе придобило разум и душа.
Ветка постоя така безмълвна, после сама затвори вратата. Облегна се на стената. Въздъхна глухо:
— Благодаря ти, Боже, че ми върна чедото. Чувствах аз, че ще го видя пак! — вдървената ѝ ръка трепетливо се прекръсти. — Бог да те поживи, невесто, че си дала подслон на рожбата ми.
От много отдавна на Вана не ѝ се беше случвало да не знае как да се одума. Затова само кимна. Обърна се към мъжете:
— Заведете стринка си у дома. Тъмно е вече. Утре пак ще се видим, булка!
Но преди братята да подхванат безсилната жена, в къщата връхлетя не друг, а Драган. Буря да бе отворила вратницата, нямаше да я тресне така силно:
— Къде е тя? — подивял питаше той.
Невестата му подгъна колене в несвяст. Дичо я прихвана, за да не падне.
— Там ли я криете? — като змей горянин дишаше дядо Диковият племенник над Вана.
А тя затули стаята, изправи се.
— Тихо — каза студеният ѝ равен глас. — Не са ли те учили, братовчеде, когато влизаш в чужд дом да поздравиш първо стопаните? Или си забравил, че тук не си си у вас?
Мъжът приближи още повече:
— Искам да се дръпнеш от тази врата!
Филевица се намръщи едва доловимо:
— Винаги съм се гнусяла от насилниците. И това, че си рода на мъжа ми, не те прави по-драг в очите ми!
— Казах ти да се махаш! — дрезгаво ѝ заповяда Драган.
— Ще ходиш да нареждаш в твоята къща, на твоето семейство. Тук си при мен и аз казвам кой какво да прави!
— Абе ти чу ли ме? — ядоса се девер й, посягайки да я отстрани.
Някой силно изви повдигнатата му ръка. Дядо Пехливан държеше юмрука на племенника си почти във въздуха. Сините му очи бяха потъмнели като на всички Филеви преди бой:
— Върви си — тихо му каза старецът, — снахата е права — тук си в

155
чужд дом!
От изумление Драган отпусна мускули:
— Чичо, защо ме гониш от къщата си?
— Не е добре дошъл този, който идва с кавга! Вана ти рече — никой не може да се разпорежда в съседски двор, без да му е разрешено.
— Искам да ми върнете моето! — пак вдигна глас Драган. — Не позволявам дъщеря ми да нощува у вас!
Ивана понечи да каже нещо, за да прекрати веднъж завинаги щенията на Драган, но зад нея прошумоля женска дреха и гласът на Ирина я превари:
— Нима си мислиш, че все още можеш да ме командваш?
Дядо Пехливан дръпна племенника си назад, защото усети, че е готов да скочи върху дъщеря си:
— А ти все още се опитваш да позориш името и честта ми!
— Ти ли ми говориш за чест? — вдовицата бутна Филевица и се озова пред Драган. Лицето ѝ почти докосна неговото: — Ако нямаш срам, имай страх от Бог!
— От Всевишния трябва да се бои онзи, който продаде честния му кръст за пробит полумесец и джелебия — ухили се мъжът зловещо. —
Обрязаният член по-добър ли бе от християнския?
Ирина не се смути от вулгарния намек. На нея никога не ѝ бе липсвала смелост, нищо че не бе родена от Пехливани.
— И членът, и човекът бяха по-стока от някои, дето само се пишат вярващи! Какво ти струва, че ходиш на черква, като щом излезеш от нея, безчинстваш, крадеш и убиваш!
— Никой не може да ме обвини, че съм измамник и престъпник. Никой няма доказателства…
— Страх те е, нали? — извиси глас Ветината щерка. — Мога да го подуша. Целият вониш, скапал си се от уплаха. Защото ти уби мъжа ми, изеднико!
— Тя се е побъркала — разпери ръце Драган. — Не я слушайте, хора!
Полудяла е.
Роднините му мълчаха. Дори дядо Пехливан, който преди час бе изговорил същите думи, отказвайки да приеме истината, не подкрепи племенника си.
— Махай се — нареди Ирина остро. — Не искам нито да те виждам, нито да чувам гласа ти!
— Нее… — изпищя Ветка. — Недей, дъще, недей, рожбичке! Само да знаеш колко сълзи съм изплакала и как съм се молила на Господа-Бога наш!
Не ни отпращай. По корем ще се влача, но пак ще идвам. Стига ми и отдалеч да гледам красотата ти! Не ни отпъждай!
— Не искам да виждам никой, свързан с Драган. Не желая да дишам

156
въздуха, който той диша! Мразя всичко, което го заобикаля… Колко години живееш с него, майко? Двайсет или повече? Защо още се преструваш, че не знаеш нищо за сатанинските му деяния? Или през това време той те направи глуха, сляпа и безмозъчна? — гласът на Ирина се счупи. — Помня каква красавица беше, мамо! Още сънувам нежните ти ръце и дългите, меки коси, с които играех. Понякога, като затворя очи, виждам усмивката ти — такава, каквато беше едно време, в детството ми. После започнах да усещам само алкохолния ти дъх! Ти също носиш вина, майко! Всеки, който знае за
Драгановите безчинства и мълчи, е престъпник като него. И затова аз не мога да ти простя! Иди си и забрави, че си ме имала!
Ветка изхърка като умираща. Отпусна се в нозете на дъщеря си и ги зацелува безпаметно. Драган я издърпа насила, като разтвори дланите й, вкопчени в краката на Ирина.
— Прокълни я! Прокълни кучката с майчина клетва! Заповядвам ти, чуваш ли?
Обезумялата жена поклати глава. Ивана се дръпна от семейната двойка, сякаш тяхната лудост бе заразна. Другите Филеви също отстъпиха назад, потресени от стряскащата уродливост на човешкото съзнание. В здрав род като техния не бяха познати нито физическите, нито психическите извратености. А на жените и децата се гледаше с грижа и внимание.
Пехливаните не познаваха омразата към собствената кръв. Винаги бяха пазили поколението си.
— Знаеш какво те чака, ако не я прокълнеш! — изхриптя Драган и дръпна главата на съпругата си назад. — Повтаряй след мен!
Устните на жената не се отлепяха. Лицето ѝ прибеля като на смъртник.
— Кълна те да изгниеш приживе — той почти пречупи безпомощното тяло. — Казвай, мамка ти!…
Дядо Пехливан простря ръка да спре безумието на племенника си, но после се отказа. Види се, проумя, че намесата му е безполезна.
— Кълна те… — шушнеше безжизненият глас…
— И да не видиш семе от утробата си, и да се скиташ чужда всекиму, и да не намериш покой. И да изсъхнат гърдите ти, и тялото ти, и децата ти да не пораснат… Казвай — ревеше полуделият мъж — Амин.
Ветка повтаряше машинално. На всички бе ясно, че тя нито чува, нито съзнава това, което я карат да говори.
Ирина се подпря на вратата. Черните ѝ очи, наследени от неизвестния баща, гледаха студено.
— Щом така си решила, майко, приемам клетвата ти! И нека всичко, което каза, ме споходи трижди, щом ти го искаш. Напразно живее човек, откъснат от майчината душа!
Силите на Драгановата жена съвсем свършиха и тя притихна. Тежкото

157
мълчание трая само миг. Дядо Дико Пехливана изведнъж изкрещя:
— Вън от тук, кучи сине. Не човек, а Сатана съм отгледал в обятията си. Махни се от мен, нечиста сило, потъни вдън земя. Не искам да ме докосваш с мръсните си лапи!
— Чичо, и ти ли пощуря? — изви се Драган към стареца.
— Марш от къщата ми, Юда! — изрева Пехливана и пристъпи напред, за да изпълни заканата си.
Мъжът изсумтя нещо невнятно и силно трясна вратата след себе си.
Въздухът се пречисти и стаята стана по-широка. Ивана бързо се спусна към
Дичо:
— Изнесете стринка си в оджака — да я лъхне малко въздух, че съвсем примря!
После чу тихия стон на Ангелина. Болките ѝ бяха започнали, когато
Ветка припадна, след като бе прошепнала клетвените думи над дъщеря си.
Утробата на бъдещата майка изкрещя с мъката на проклятието. Пометена от първата мощна контракция, жената едва успя да се добере до одъра.
Разпъващи менгемета мачкаха корема ѝ и тя не успя да потисне вопъла си.
Филевица се спусна към нея. Дичо вече бе вдигнал раждащата и я отнасяше към брачната им одая. Майка му го последва със свити устни. И сърцето ѝ бе свито. Нямаха край трагедиите в семейството на Пехливаните. Сякаш тежка прокоба бе влязла в къщата им и сновеше напред-назад, покосявайки когото свари. Дори челиченият характер на Ивана едва издържаше напрежението.
Но тя умееше да се концентрира с животинско нагаждане към най- критичните ситуации. Изкуството да оцелява ѝ подсказваше кога да се откаже и кога да продължи. Сега загърби мислено припадналата си етърва и се съсредоточи върху родилката. След часове на света щеше да се появи първото ѝ внуче. Филевица очакваше новия член на семейството с трепет, познат само на майките. През ума ѝ минаваха умилни картини от бебешкия период на Ванчо и на Дичо. Тя се сещаше с опипливо възприятие как бе гушкала малките телца на синовете си. Особено много я бе измъчил Иван. Бе едро бебе и първа рожба. Болките на жената не бяха стихвали цели два дена.
И преди да се предаде, той бе излязъл стремглаво от нея. А когато ѝ го подадоха, забрави мъките си начаса, захласната по нежната му кожа, ръчичките, косицата. Колко хубаво щеше да бъде у дома пак да замирише на бебе! В носа ѝ нахлу ароматът на новородено — особен, чист, невинен.
Филевица се прикани мислено към действие. Рядко ѝ се случваше да се размечтава. Но пък събитието си заслужаваше взрива от чувства! Дичо се суетеше около невестата си. Майка му го хвана за рамото със здрава ръка:
— По-добре е да излезеш!
— Искам да видя как ще се роди детето ми! Ще остана.
— И по-силни от теб са загубвали свяст! Раждането е нещо, което се

158
случва само между жената и Бог.
— Имам право да съм тук! — не скланяше упоритият ѝ син.
Майката се замисли, че мъжете почти винаги бягат от непонятната за натурата им болка на раждането. А колко по-добре щеше да бъде, ако оставаха да видят какво коства на една жена създанието! Тя кимна:
— Щом това е твоето желание, стой! Може да има полза.
„Дано сърцето му се отвори за невестата — шепнеха тихо устните ѝ. —
Че когато не получаваш любов, спираш да даваш!“
Нежното Ангелинино лице бе розово от напъните и от усилията да спре виковете, които я напираха.
— Отпусни се — нареди свекървата. — Днес ти е разрешено всичко!
Крещи, псувай и проклинай! Не се свени — имаш право да отговаряш на болката!
Светлите женски очи ѝ благодариха безмълвно. Но Филевица бе сигурна, че снаха ѝ едва ли ще я послуша. Тя смяташе за грях дори кривата усмивка, а за ругатните сигурно мислеше, че биха я отпратили директно в пъкъла. Вана бе приготвила всичко — гореща вода, чисти пелени, ножица за пъпната връв. Оставаше само да чака. Щеше да е дълга нощ. Дичовата съпруга имаше детско телосложение — тазът ѝ бе като на десетгодишно момиченце и цяло чудо бе, че износи без проблеми бременността.
Писъкът на Ангелина разпра тъмната тишина на къщата. Бе някакво нечовешко стенание, което сякаш не излезе от нейното гърло. Пред вратата на стаята смутеният глас на дядо Дико питаше:
— Какво става, булка? Нещо лошо ли?
Ивана подаде глава и му направи знак да се отдалечи. Чак сега осъзна, че всички се притесняваха от раждането. Старецът неведнъж бе подхвърлял, че по негово време на недоразвити жени като Дичовата не се е разрешавало да зачеват. Филевица го скастряше, но всяка вечер са молеше на Пресветата
Дева да помогне, когато настъпи трудният момент. И не само със съзнанието за добруването на сина си отправяше майката парещи слова към небето, а и заради самото момиче, което бе дошло не по своя воля в техния дом, но го бе озарило със светлина. В този миг, ставайки свидетел на Ангелинините мъки,
Вана се проклинаше, задето бе допускала понякога мисъл за „странността“ на снаха си. Даже бе стигнала в безумството си до разговор с Димитър, в който да забрани на сина им създаването на потомство. Добре че това бе един от редките случаи, в които мъжът ѝ не бе я послушал. Какво като снахата се движеше по земята с почти безплътна лекота и нивга не изпитваше умора?
Нали бе още толкова млада?
Свекървата обтри зачервеното ѝ лице с влажна кърпа. Дичо, съвсем блед, стискаше ръката ѝ. В момент на прояснение тя го дари с усмивка, но почти веднага изкрещя отново. На Филевица ѝ се прииска да бе извикала

159
някоя опитна бабувачка. Трудно щеше да се оправи сама. И точно тогава детето показа тъмнокоса главица между белите майчини бедра. Ивана се спусна към внучето си, за да го поеме. Ведно с радостта у нея нахлу огромно облекчение, че всичко свърши толкова бързо. Преряза пъпната връв и подаде на объркания Дичо дъщеря му. Докато чакаше появата на плацентата, тя усети, че става нещо нередно. Болките на Ангелина не спираха, мощни контракции разпъваха голия ѝ корем. „Сега вече ще се случи нещо много лошо и аз няма да мога да го предотвратя“ — стрелкаше се в ума ѝ. Но какво би могло да бъде? Снаха ѝ сякаш раждаше втори път. Объркана, Филевица се наведе към крещящата жена и второто ѝ внуче почти падна на пода, защото в изумлението си тя едва сколаса да го прихване. Едри сълзи рукнаха от неплакалите ѝ с години очи:
— Виж, сине, още една.
Не по-малко сащисаният Дичо се усмихваше глуповато не разбирайки докрай, че слабичката му жена го бе дарила наведнъж с две чеда.
— Колко са хубави. Първата прилича на нашия род, а другата се е метнала на техния — цялата е златна. Върви похвали се на всички, нямаш вече работа тук! — тя го избутваше през вратата, защото забеляза, че не е на себе си. — И да не забравиш да почерпиш, ей — засмяно го подсети.
После приближи към родилката с двете бебета, още неизмити от кръвта и водите.
— Виж, мила! Погледни дъщеричките си!
Уморените, светли очи трепнаха леко и Ангелина насочи взор към свекърва си. В първия момент помисли, че вижда двойно, но когато главата
ѝ се избистри, тя пошепна:
— Ния и Лия.
Очакваше Вана да не разбере, или още по-зле — да не одобри. Но тя кимна с широка усмивка:
— Ти заслужи да им дадеш имената. Щом така си решила, нека момичетата се наричат по твоему.
Късно през нощта, когато си мислеше, че цялата къща спи, Ивана застана пред семейните икони в няма благодарност. Новородените се бяха унесли, току-що нахранени от майка им, и освен юнашкото похъркване на дядо Пехливан друг звук не се чуваше. Високата фигура на Филевица, облечена с бяла нощна риза, дълго мълвя беззвучни слова. После се отпусна на колене, както не бе правила незнайно откога, защото подозираше, че се задават усилни дни за цялото семейство. И бързаше да превари деянията на нечестивия със света молитва.
Ранната утрин огласи дядо Пехливановия дом с отдавна забравен детски плач. Първо огладнелите близначки се обадиха от Дичовата стая; после от тясната Тошкова одаичка нададе вой невръстният син на Ирина.

160
Филевица, която бе станала по тъмно, се питаше къде най-напред да отиде.
Мило ѝ беше и за снахата, и за племенницата. Тихо отвори вратата на родилката. Седнала в широкия железен креват, Ангелина се опитваше да нахрани и двете деца едновременно. Ивана се усмихна:
— Не може така. Не си свинкя с четиринайсет бозки, невесто. Оправи първо едното, а пък аз ще подържа другото.
Малкото същество се разбунтува до непознатата гръд. Изглежда, усещаше, че не го държи майка му. Вана го залюшка успокоително, повдигна го, като придържаше с ръка нестабилната му главица. Бебето се успокои и я погледна с още неизбистрени очички. Въпреки че нямаше ден живот, то бе добило човешки черти и приличаше досущ на баща си. На Филевица ѝ стана драго, че държи в прегръдки детето на любимия си син, което освен всичко друго му бе одрало кожата.
— Майко, набери билки, докато росата е още жива — помоли я снахата.
— Днес е Еньовден!
В цялата залисия около Ирина и раждането Филевица бе забравила за празника.
— Вярно! Те се появиха след полунощ!
Ангелина ѝ се усмихна в отговор и очите ѝ светнаха от гордост:
— Ще бъдат силни! — тихо каза. — И дано са видовити! Свекърва ѝ седна на леглото, докосна я по слабичкото рамо:
— Защо просиш най-тежката съдба за децата си, невесто? Нима мислиш, че гледането в чуждата орис е леко? Виж дядо си, комуто се носи славата на ясновидец! Неведнъж съм съзирала мъката в очите му.
— Дядо е направен от светлина, майко! — опроверга я за първи път снахата. — Когато бях малка, си мислех, че не е човек.
Кожата на Ивана настръхна. Тя погледна укорно мъничкото, почти прозрачно същество, което спокойно говореше за неведомите Божии дела.
— Не са хубави тези приказки, булке! — поучи я тя строго. — Ние сме обикновени человеци и пагубно е да се лъжем, че надничаме в неземното.
Светлите очи мълчаливо се усмихнаха, скривайки дълбоко онова, до което се бяха докосвали:
— Може и да си права, майко — смирено се съгласи снахата, за да не я обвинят в непокорство, но у Филевица остана съмнението, че невестата мисли другояче.
Цялата къща бе на крак, разбудена от непривичните звуци. Пръв до вратата на родилката се бе наредил дядо Дико — да зърне правнучките си.
Ивана, която познаваше притеснението му от безпомощни души, му ги показа отдалеч. Той се усмихна, държейки ръка пред очите си — не искаше никой да вижда сълзите му. Всички се радваха на здравите, доносени близначки. Често се случваше при многоплодна бременност някое от децата

161
да не издържи, защото обикновено се раждаше по-хилаво. Но двете момиченца на Пехливаните бяха идеално оформени, хранеха се добре и плачеха с пълни гърди. Най-странно бе поведението на Дичо. Безразличен към съпругата си, той обикна дъщерите си още от момента, в който ги пое.
Бе луд по тях! Можеше да ги съзерцава с часове. Нещо повече — къпеше ги, възхищаваше им се в общата люлка и се опитваше да разказва приказки.
Малките същества го умиляваха. Непознати емоции нахлуваха в широките му гърди, като гледаше беззащитните им телца. Той бе участвал в мистерията на тяхното зачатие и по някакъв необясним начин притежаваше частичка от тях. Пехливана чувстваше, че точно така не бе принадлежал на нито една жена. Беше в състояние да им даде всичко, което биха пожелали.
Ивана коментира с шега захласването на сина си по децата:
— Добре че се родиха момичета, та да могат да въртят баща си като пумпал. Вярно думаше татю, че Дичо се е метнал на него. И на двамата им е слаб ангелът.
Димитър се засмя:
— И аз им се възхищавам, Ванке. Толкова са мънички, а личицата им са се избистрили вече. Уж сестри, пък нищо общо нямат помежду си.
„Дано е за добро!“ — помоли се Филевица, защото заедно с радостта от новия живот, нахлул в къщата им, грижата за Ирина не я напускаше. Личеше, че жената не е на себе си. По цял ден стоеше в тясната ергенска одаичка с детето си и не го даваше никому. Малкият плачеше често — дали от глад или от сумрака, в който живееше, никой не знаеше. Тя отказваше да се храни, а не позволяваше и на момченцето си да поеме хапка. Ивана бе сигурна, че гърдите ѝ отдавна са пресъхнали. Втора вечер не сядаше с тях на масата.
Само че днес детето рева непрекъснато. Когато дядо Пехливан разчупи самуна хляб, прегракналото му гласче пак се чу, но слабовато, като мяукане на умиращо котенце. Могъщата ръка на стареца замръзна във въздуха.
— Помилуй, Боже. Може често да сме били без пари, но все за храна сме намирали. В този дом никой не се е оплаквал, че си е лягал гладен. Не мога да туря залък в устата си, като знам, че току до мен едно дете примира за трохичка хлебец. Дали наистина Ирина е с целия си? — тъмносините му очи, които рядко се разтъжаваха, сега бяха посърнали. — Най-непростимият от всички грехове е да посегнеш на рожбата си. Иди при нея, невесто, направи нещо, ти знаеш как…
Ивана сподави въздишката си. Никога не ѝ се бе случвало да теши полудял от скръб човек. Филевите бяха с тежки характери, но безумието не им бе присъщо. Тя не се запита този път защо пак на нея ѝ се падаше ролята на умиротворител, а с наведена глава се запъти към нещастните същества, затворени по своя воля. Отвори вратата без да чука и веднага я лъхна миризма на изпражнения и урина — още по-силна сега заради липсата на

162
свеж въздух. Тя не затисна с ръка носа си, нито отвори прозореца. Седна.
Ирина лежеше гърбом към нея, почти премазала в прегръдката си момченцето. То проплакваше от време на време съвсем изнурено. Сигурно бе мокро и потънало в нечистотии. С цялата сила на железната си воля Ивана остана на място. Един глас крещеше в нея да се махне, защото отвсякъде лъхаше на нездрава обреченост. Без да докосне никого и нищо, тя заговори едва чуто.
— Стана време за вечеря, миличка. Вече сме седнали на масата и дядо ти ме изпрати да ви извикам. Нали го знаеш как се сърди, ако някой не почете хляба. Даже молитвата не е казал. Рече, че иска да изпроси от добрия Бог здраве за правнучетата си… Казах ли ти колко са смешни момиченцата на
Дичо. Нали са близнета, а сякаш не са. Едната е тъмна като татко си, а другата прилича на снахата — златокоска. Ще ти ги покажа. Иначе запретявам на всички да влизат при тях, нали тази нощ чакаме да ги навестят орисници, но ти можеш да ги видиш.
Имаше чувството, че Ирина не бе чула нито дума от нетипично дългата
ѝ реч. Може би спеше, макар че с хлипащо дете в прегръдките трудно би затворила очи. В тялото ѝ нахлу безсилие. И нотка гняв. Ако племенницата
ѝ бе решила да се самоубива, прав ѝ път. Но защо искаше да затрие и детето си? Нима бе забравила любовта, с която го е създала? Без да разсъждава над думите, Филевица попита с обичайната си рязкост:
— Нали не мислиш, че мъжът ти гледа спокойно как убиваш детето му?
Гърбът на неподвижната жена се размърда. Ако имаше сили, тя би подскочила. Сега само се обърна на лакът и поклати глава:
— Искам да се приберем при Нури. И двамата!
— Егоистка си!
— Знам, но няма да оставя чедото си на милостта на чуждите!
— Представи си, че мъжът ти не желае да отидете при него. Откъде си сигурна, че ще одобри решението ти.
— Той ми се явява непрекъснато — с разширени очи обясни нещастницата. — Говори ми, гали ме. Преди малко беше тук, целуваше ни…
Ивана стисна длани, за да не изкрещи. В огромните зеници на Ирина пламтеше любов… и лудост. Беше красива в безумието си — развълнувана, зачервена. И на Филевица и се прииска Драган да се мъчи също като тази побъркана жена. Но нима тя изпитваше горест? Лицето ѝ бе блажено в неведението си. Изглежда, тъгата отдавна си бе отишла, сторвайки непоправимото.
— Дай ми Момчил! — предложи ѝ Филевица. — Ще го измия и ще го нахраня. А вие си поговорете на спокойствие с Нури.
— Ще ме оставиш да му се порадвам? Бог да те поживи, лельо! — усмихна се безумната. — Все моля малкия да спре да плаче, защото не чувам

163
думите на баща му. На, вземи го!
Детето наистина бе мръсно и напикано. Вана очакваше да нададе вой, но то доверчиво се сгуши в обятията ѝ. Вероятно предчувстваше, че ще се погрижат за него. „Бедничкият — жалеше го жената, — вече е кръгло сираче при жива майка!“
— Донеси ми вода от оджака — нареди тя на Тодор, който веднага скочи, щом я видя.
Сложи малкия на одъра и го разпови:
— Хвърлете тези парцали в огъня, от тях нищо не става!
Изми слабичкото телце, като се любуваше на усмивката, с която я даряваше момченцето. Сякаш току-що ѝ бяха донесли Тошко и тя го бе обявила за свой син. Надроби малко млекце и с огромно търпение започна да храни бебето.
— Трябва да е на повече от осем месеца, защото има два зъба — съобщи
Ивана. — Ще трябва да си го гледаме ние, защото Ирина не е добре.
Изглежда, снощната кавга окончателно е сринала разума ѝ. Къде е сега
Драган, да види какво е сътворил? Проклето куче, два човешки живота ще тегнат на съвестта му, ако не е забравил вече какво значи съвест!
Пехливаните се изненадаха и от думите, и от яростта на жената. Не бяха свикнали да я виждат такава. Тя никога не губеше равния си, съвършено овладян тон. Ангелина се обади тихо:
— Ще кърмя и него, майко! Където са две, там ще има място и за трето.
— Някои помнят, че преди години и аз казах същото. Дичо беше на няколко седмици.
— Невесто… — рече да я спре свекърът й, защото не му се искаше и младите снахи да узнаят болезнената тайна.
— Нещата се повтарят — като в безсъзнание редеше тя. Суровото ѝ лице с невероятна нежност се обърна към Тодор: — Сине, никога не узнах името на жената, която те бе родила и оставила на нашия праг. А така ми се искаше да я познавам, за да ѝ кажа колко любов и нежност е изпуснала да получи. Защото всяка майка мечтае за син като теб, Тоше. Не се озлоби, когато децата те подиграваха, че си копеле; не се разбуни срещу мен и баща си. Отдавна съм забравила, че не си плът от плътта ми. Не би могъл да си ми по-драг, дори ако утробата ми те бе довела на света.
Тодор мълчешком целуна ръката ѝ и осенен от внезапен проблясък, скочи изведнъж:
— Майко, искам да осиновя детето!
— Как да стане, сине? Няма да можеш!!!
— Ще се оженя за Ирина!
— Какво ти стана и на теб? — избухна дядо Пехливан. — Та вие сте братовчеди. Запретено е да се смесва роднинска кръв!

164
— Всички знаят, че ние с Ирина сме роднини само на книга. Така и искам да се венчая с нея, само за пред хората. За да може това дете спокойно да ме нарича „тате“… Мама е права!… Не разбирате ли, че не случайно едно сираче идва пак в нашия дом! Господ изпитва сърцата ни за втори път. Ако вие се чудите как да помогнете, аз вече знам. От мен се иска да благодаря по този начин… Дядо, не ми се сърди. Винаги съм се молел да ми бъде показано как да отговоря на сторената ми добрина. Бих бил слепец, ако не разгадавах
Божия знак.
В оглушителното мълчание очите на Ангелина го благославяха.
Гърдите му се стегнаха в безнадеждност. Нея щеше да обича, но предпочиташе тя никога да не разбере за чувствата му. Чистото ѝ съзнание щеше да възприеме грешната му любов като пагубна тегоба.
— Утре ще питам кмета как да стане бракът ми с Ирина — реши Тошко.
— Не е необходимо да му откриваме всичко, нали? Тя, любовта, посича където най не очакваш — в черните му очи се отразиха следи от палави пламъчета, които бързо изчезнаха.
— Трябва да изпека питката за орисниците. Двете питки — поправи се
Филевица и стана. Сложи сина на Ирина до мъжа си:
— Наглеждай го, Димитре! Бях забравила, че тестото втасва още от икиндия, когато съседката доведе момиченцето си, за да го замеси с детска ръчичка… Ех, дано е лека съдба на момичетата! Невесто — нареди на
Ангелина, — сложи трапеза в оджака. Нека да има всичко, та още като влязат трите орисници, да останат доволни как сме ги зачели. Поверието казва, че само ти можеш да ги видиш, ако останеш будна. Да се надяваме, че като са хортували с Бог, са решили да не дават много патила на близначките!
— Кой ли се е довлякъл по никое време? — възнегодува дядо Дико, като чу хлопане по вратата.
— Ако е Драган, не го пущай! Ще излезе кавга, а в нощта преди орисването никой не бива да се кара в този дом.
Пехливана изпухтя хем недоволно, хем загрижено и се отправи да отвори.
В сумрака на предната част от стаята се показа висока, костелива фигура.
— Свате — позна го изведнъж Димитър, — как така сте се наканили?
— Дойдохме да си видим внучката! Дал Бог добро, мили хора — поздрави дядо Крачун и прегърна зарадваната Ангелина. Пошушна в ухото ѝ: — Къде са момичетата?
Жената се гушна в него, поведе го към стаята, а той продължи да ѝ шепне:
— Не искам да смущавам сватовете, като им казвам, че знам за близначките. Господ ще ми прости това притворство. Дълго време съм газил

165
по тоя свят, та да науча, че различните не се гледат с добро око. Човек обича стадото, дъще. Ако излезеш крачка напред или изостанеш, може да те стъпчат.
— Какво си шушнете вие двамата? — неодобрително ги прекъсна Дичо, подозрителен както винаги към госта.
— Питам я тежат ли ѝ последните дни — смигна дядото на внучката си.
— Ама вие още не знаете — сепна се Филевица, — имаме си две прекрасни момиченца, които се родиха оня ден. Елате, свате, свато, не стойте там. Влезте да ги видите.
Баба Кръстана пристъпи напред и най-първо Пехливаните видяха усмивката ѝ — още по-сияйна, още по-светла.
— Трудно ли беше, чедо? Дядо ти ме подбра по пладне. Каза, че е време за орисниците. Направила съм сладки и съм набрала от първите рози, да сложим на питките.
Филевица хлъцна от изненада. Старата жена говореше небивалици!
Нали току-що научиха, че децата вече са родени. После се успокои с мисълта, че може някой Медковец да е отишъл по работа в Костичевци и случайно да е влязъл в къщата на Лаутарови. Зад гърбовете на двамата старци, които се любуваха на правнучките си, Ивана гледаше как Ангелина ги люлее в прегръдките си. Тъмнокосото момиченце отвори очи — наситеносини още отсега. След миг се събуди и сестричето му. Баба Кръстана се наведе над тях.
Малките създания се втренчиха в грейналото ѝ лице. Светлината му ги озари и едното от тях посегна към голямото, дървено разпятие, с което жената не се разделяше. Сега тя го свали за първи път, откакто съпругът ѝ я бе закичил с него, и го предаде в безцелно свиващите се пръстчета.
— Чаках коя от двете ще ми го поиска!
— Време е силата да мине в друг род. Достатъчно дълго бе благославяла нашия дом! — изрече дядо Крачун така тихо, че Филевица едва различаваше думите. — Краят наближава, мила моя — пошепна на жена си.
— Преди време разпятието ти спаси живота! То ти бе целител и пазител,
Кръстано.
Старицата се разсмя без капка тъга.
— Ех, Крачуне, никой няма да остане вечно тук! Знаеш, че не се страхувам. Готова съм да затворя очи още от мига, когато Мария си отиде.
Съпругът ѝ я прегърна през раменете — жест, който рядко си позволяваше да прави публично. Бялата му коса я обгърна като с ореол и усмивката ѝ придоби друг нюанс — на вечност! Ангелина повдигна едната си дъщеря — тази, която държеше големия кръст.
— Това е Ния, дядо. А другата е Лия.
Старците взеха по една от близначките. Бабата се просълзи:
— Прилича на майка ти — каза тихо. — Когато я прегърнах за пръв път,

166
си помислих, че самото слънце ми я е подарило. Цялата светеше! — притисна се в детето и докосна бузката му със своята.
„Нейният дух ще витае над детето“ — каза някой в главата на Крачун и той разбра, че земните дни на жена му са към края си. А и неговите също. Не се чувстваше болен. Нито слаб. Физическото му състояние бе задоволително.
Но изведнъж старецът усети, че стоенето му на земята е безпредметно.
Каквото бе писано, щеше да се случи и без него. Волята за живот излезе от него като изпуснат дъх. Приемаше мисълта за смъртта си като спасение от предстоящите катаклизми. Не искаше да присъства на повече мъка. Битието му бе наситено с въпроси към Господ. Вече не искаше да знае нищо. Очите му се напълниха с благодат. Най-после спасението бе дошло. В стаята на новородените души Крачун Лаутаров преживя човешката горчилка на близката си гибел. И бе готов, както винаги, да следва съдбата си. Седна на столчето до огнището — там, където бе неговото място в този дом. Не му се говореше. Бе слязъл от планината само за да види орисниците. Знаеше, че ще му се покажат. И с последни сили жадуваше да измоли добра орис за правнучките си.
Те дойдоха малко след полунощ. Всички в къщата отдавна спяха.
Тихите им стъпки се изнизаха край него и дядото отвори очи. И трите бяха дошли заедно. Най-старата едва ли имаше повече от четирийсет лазарника.
По строгост и хубост лицето ѝ наподобяваше Иваниното. Средната ѝ приличаше, но бе усмихната. А най-малката, чиято възраст бе около шестнайсетте, се бе закичила с венец от цветя. Носеха бели роби, дълги до земята. Разплетените им тъмни коси висяха по гърбовете като на самодиви.
Спряха пред стаята, където спяха бебетата, и вкупом погледнаха към стареца, свит в своя ъгъл.
— Няма да му хареса това, което ще чуе — намръщи се най-голямата.
— Е, има и хубави неща, които ще им драснем — обади се по-младата.
А момичето, увенчано с полските цветя, се засмя:
— Какви сте черногледи! За всяка от близначките съм приготвила чуден дар. И едната, и другата ще притежават рядко срещани дарби.
— Да не губим време — обади се първата.
Дядо Крачун не ги последва, както си бе наумил. През отворената врата ги виждаше прекрасно. Когато всяка една нарече съдбите на децата, старецът не съжали, че ще напусне скоро света на живите.
Утрото завари Филевите с изненада. Гостите от Костичевци си бяха отишли така ненадейно, както бяха дошли.
— По петляно време ще е било — коментира дядо Пехливан. — А дали въобще са идвали снощи?… Може така да ни се е сторило.
Ивана мрачно поклати глава и се запъти към стаята на Ирина, откъдето долиташе смях.

167

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: