Нестинарка

168
грациозна бе шията й, потънала в сянката на голямата шапка. Младият мъж не можеше да определи колко е годишна, нито какъв цвят са очите й, но предчувстваше, че е красива. Изведнъж тя свърна в първата пряка и просто изчезна. Стъписаният Дичо даже спря и потърка лице с длан. Стори му се, че не бе възможно да я бе гледал настойчиво преди миг и в следващия просто да я е изгубил. Усещането за липса бе странно и абсурдно. Какво му пукаше дали дамата е реална, или просто бе плод на пренапрегнатото му съзнание.
У дома го чакаха двете му деца. С лека полуусмивка Дичо си каза, че винаги се разсейваше, щом се вслушваше в дядо си. „Старият дявол! — засмя се тихо той. — Никога няма да миряса!“ Развеселен, мъжът ускори крачка.
Намери почти веднага дома на работодателя си, който почваше директно от улицата, с няколко широки каменни стъпала, водещи към остъклената входна врата. Преди да свали ръка от звънеца, му отвори мрачна слаба жена, която сякаш бе чакала появата му. Но нейната неприветливост бе изместена от усмивката на Стоян, който покани помощника си в огромния хол. Дичо отново бе обзет от нямо възхищение, както когато за първи път влезе в кантората. И домът на семейство Карастоянови носеше неуловимия, но ясен белег на изискания вкус. Тук всеки детайл бе пипнат от женска ръка — личеше по цветята и по съчетанието на боите. Приглушените полутонове на бялото плавно преминаваха в нежно екрю, за да завършат в пастелно бежово.
Всичко бе светло, чисто и просторно.
— Много е хубаво у вас!
— Даа… така е — не скри гордостта си домакинът и лицето му придоби онзи занесен израз, който променяше чертите му винаги, когато говореше за
Ина. — Затова съм благодарен на съпругата ми. Тя е създание с невероятно изящество. И освен това ми е най-добрият приятел…
После се върна на мислите си за работата и предложи на госта да седне.
Сипа му питие и заговори за утрешното дело.
През това време Ина Карастоянова разсъждаваше по сходен на мъжа си начин. В главата ѝ нахлуваха фрагменти от съвместния им живот, защото тя бързаше да се прибере и да се погрижи за вечерята. Това дребно задължение, в което не участваше Бог знае колко, бе нейният негласен дар за Стоян.
Понеже познаваше ритъма и напрежението на неговото ежедневие, съпругата му желаеше да му осигури максимално спокойствие в края на деня.
Тя никога не беше обичала мъжа си с онази страстна и безумна доза любов, наричана влюбване. Но чувството ѝ към него бе също толкова интензивно, както бурните емоции. От момента, в който го видя на тихия плаж, когато на петнайсет години, Ина разбра, че само той ще бъде нейният съпруг. Спомни си добротата, с която я гледаха късогледите му очи. Дланта му бе топла и спокойна. Тя внезапно бе пожелала да се облече в сигурността, която той ѝ даваше, и да остане до края на дните си защитена като в ризница. Позволи

169
му да надникне във вълшебната кутия на саможивия ѝ дух, който бе богат и вълнуващ в самотата си. Знаеше, че когато съобщи решението си да се обвърже със Стоян, родителите ѝ си отдъхнаха. Като жена с постоянни светски обязаности майка ѝ нямаше време да се занимава със странностите на дъщеря си, макар че винаги бе внимавала да не би да се подхлъзне в някой невинен флирт, който да я окове в неподходящ брак. Но Ина подходи сериозно към връзката с младия адвокат. Той се превърна за нея в другар и душеприказчик. Когато не се виждаха, тя му пишеше дълги писма, в които прозираше уважението ѝ към него. Ценеше го безмерно и бе горда, че именно нея бе избрал за своя съпруга. Сега, крачейки към общия им дом, жената се сети как усещането за пълно щастие я бе обзело в деня на сватбата им. Още докато свещеникът ги венчаваше, тя едва чакаше момента, в който Стоян щеше да я пренесе на ръце във файтона. И щеше да я откара към новия ѝ живот. Първите дни от съвместното им битие бяха обгърнати с вълшебство.
Ина се учеше. Разумното отношение към света, типично за съпруга й, бе чуждо на нейната емоционална натура. Обожанието, с което той я обграждаше непрекъснато, също бе ново. Но тя свикна и с времето почна да го приема за нормално. Знаеше, че дори след осем години брак Стоян я боготвори.
„Съвместният живот между половете се превръща накрая в приятелство, разрешено от закона — мислеше си с нотка горчивина госпожа
Карастоянова. — Защо обществото гледа със скептицизъм на несексуалните отношения между съпрузите? Нали първична е дружбата, а не сексът!…
Грешка…“ — прекъсна се тя, защото неудовлетвореността от половия акт със съпруга ѝ я бе белязала дълбоко. Той бе свръх мяра внимателен, но желанието му го караше да иска само своето задоволяване, което нямаше нищо общо с нежността. Ина мечтаеше за дълги милувки; ласкави длани; подлудяващи целувки. Превъзбуденият адвокат обаче набързо претупваше увертюрата, като дори не я питаше дали е готова за него. После заспиваше, като обгръщаше тялото ѝ в душна и плътна прегръдка. Ина знаеше, че нетърпението му произтича от прекалената страст, към която го тласкаше плътта ѝ. Той така силно я желаеше, а тя таеше в себе си предателски мисли!
Чувстваше се жалка и долна! Предлагаше ѝ се всичко, а ѝ се свидеше толкова малко! Бракът им бе прекрасен! И толкова скучен! С ум гъвкав и търсещ, жената се задушаваше от повтарящото се, еднакво всекидневие. Бе презадоволена от любов и вещи. Но нямаше деца! Мислейки за тази празнота в семейното битие, Ина Карастоянова въздъхна хрипливо. Около пет-шест години бе живяла с надеждата, че ще забременее. Внушаваше си, че ако подсигури на Стоян необходимото спокойствие, той ще преодолее стреса.
Уви! И след цялата тишина и вниманието, което му даваше, не се получи нищо. Когато поиска консултация с лекар, жената бе склонна да мисли, че

170
причината е в нея. Но специалистът не намери повод за безпокойство в нейната анатомия. Съпругът ѝ обаче се оказа стерилен! След безброй изследвания в една от най-престижните виенски клиники се откри, че безплодието му се дължи на върла заушка, изкарана в пубертета, на която никой не бе отдал значение. Върнаха се от Австрия, сплотени в нещастието си. Мъжът ѝ предложи да осиновят дете. Тя отказа. Още не бе готова да люлее в прегръдките си чуждо, след като можеше да има свое. И все пак не можеше. Не и от Стоян. Потънала във въртопа на мъката си, Ина още повече се затвори в себе си. Ако до настоящия момент бе приемала с бездушно отегчение досадните покани за кафе на някои хайлайфни дами, сега почна да им отказва категорично. Те от своя страна я обявиха за надута и смахната.
Но понеже жената на адвоката бе терра инкогнита за всички, тяхното мнение не се счете за меродавно.
Градът свикна да вижда госпожа Карастоянова на самотни разходки в търговската част или в Морската градина. Бе много нежна. Бе обградена със стени от мълчание. Обличаше се винаги в тъмно, сякаш жалеше близък. Но затворената разцветка на дрехите ѝ не намаляваше тяхната елегантност. Това бе жена, която никога не се появяваше с небрежно намъкната рокля, негримирана и невчесана — всяко косъмче по главата ѝ заемаше отреденото за него място и сякаш не смееше да излезе от стегнатия възел на опънатия кок. Бузите ѝ не познаваха руж и пудра, а по устните ѝ блестеше почти безцветно червило. Носеше семпли, но скъпи бижута в оскъдно количество
— или перлена огърлица; или крушоподобен рубин на тънка верижка; или пръстен с голям диамант. Понеже мразеше кича, а имаше възможност да си позволи всякакъв лукс, тя избираше само най-качественото. Никой не знаеше как живеят съпрузите зад стените на огромната си къща. Те рядко приемаха гости, а когато го правеха, това бяха хора или от столицата, или от други градове. Персоналът им се ръководеше от суха, намусена вдовица, която сякаш се хранеше със змии. Погледът ѝ бе неизразителен и студен, а когато пазаруваше, не отваряше уста за друго, освен за списъка с продуктите.
Лишени от пикантерии относно скритото всекидневие на елитната двойка, градските клюкари охотно разнищваха видимото. Любимата им тема бе
Ининият начин на обличане. Те с настървение дебнеха поредната ѝ поява в обществото, за да се захранят поне за няколко дена с материал за разсъждение. Като съпруга на публична личност госпожа Карастоянова бе принудена да придружава мъжа си по благотворителни вечери, соарета и балове. Обикновено прекарваше цялото време, свряна в някой ъгъл с чаша в ръка, от която дори не отпиваше.
Но изолацията не ѝ пречеше да долавя любопитството и злобата в хорските погледи като мътилка, лепнеща по кожата ѝ. Често изпитваше изнурение от силата на негативната енергия, насочена към нея. Тази вечер я

171
чакаше поредният панаир на безумието. Стоян я бе помолил да отиде с него на музикален спектакъл, дело на няколко скучаещи застаряващи дами. Като човек с чудесен слух и перфектно музикално образование жената на адвоката се ужасяваше от всякакви нескопосани певчески изяви. А нощта, която ѝ предстоеше, щеше да е вакханалия на незадоволени амбиции и липса на талант. Само ако съпругът и бе разрешил да практикува професията си или поне да дава частни уроци по музика, на света щеше да има по-малко самозабравили се госпожи на средна възраст. Ина тъжно поклати глава с чувство на неудовлетвореност от забраната на Стоян, която ѝ бе наложил още в първата година на брака им. Още страдаше от носталгия по пианото, макар че у дома често свиреше. После въздъхна, сещайки се, че дамите, които организират предстоящото парти, са също толкова уморени от безсмисленото си съществуване, колкото и тя. И изплашени от годините на старостта.
„Господи, колко ли патетични изглеждаме в стремежа си да заличим още няколко дена от кожата си. Колко кремове, гримове и суета“ — си казваше Ина, качвайки се по каменните стъпала на дома си. Здравецът в големите саксии бе започнал да зеленее и тя си отбеляза, че трябва да подсети леля Марта — чистачката, да го полива по-често. В просторния вестибюл лампите светеха вече, макар навън още да не бе се стъмнило. С лека носталгия по прохладния бриз тя окачи пардесюто си без да бърза и подмина голямото огледало, което я отразяваше в цял ръст и в което никога не се оглеждаше. Мъжът ѝ се бе прибрал по-рано. Ина се зарадва. Тези вечери бяха празник за нея, защото пълноценно се наслаждаваше на компанията му. Но
Стоян не беше сам. Друг глас, дълбок и равен, прекъсваше сегиз-тогиз думите му. Жената се поколеба дали да влезе, защото нито имаше желание, нито интерес да разбере кой бе гостенинът на съпруга ѝ. Но понеже знаеше, че мъжът ѝ ще чуе нейните стъпки на втория етаж и ще се разтревожи, тя реши да не го принуждава да я вика. Застана до вратата, фиксирайки профила на непознатия. Сети се, че ѝ напомня някого. Беше новият помощник на
Стоян — разсилен, писар или архивар, когото бе засичала няколко пъти в кантората. Никога не му бе обръщала повече внимание, отколкото на папките, които носеше. Но извън служебната атмосфера на юридическото помещение съпругата на адвоката забеляза изведнъж нетипичната му провокативна красота. Имаше излъчване на звяр — диво и вълнуващо. С нотка страх тя приближи тихо. Почти виолетовите му очи я посрещнаха надменно и сурово. Фиксираше я с привидно безразличие, но тя някак усети, че е настръхнал.
— Мила моя Ина — видя я и Стоян, протягайки ръка към нея. Целуна бузата й, смръщи се загрижено. — Замръзнала си. Морето все още носи хлад.
Сякаш не е настъпило времето за дълги разходки.

172
Жената кимна неопределено. Усети тялото си сковано, може би от сигналите за опасност, които излъчваше към него мозъкът. Близостта със странния мъж я караше да бъде нащрек. Сподави първичното си желание да го докосне, сякаш бе рядко красиво животно.
— Познаваш ли Дичо? — попита я Карастоянов с нотка неудобство.
Може би Ина не бе забелязала новия му служител, вярна на навика си да не се вторачва в хората. — Той работи при мен месеци вече. И аз съм учудващо доволен от успехите му. Знаеш ли, че мечтае да запише право. Другата година ще бъда един от първите, които ще го подкрепят да поеме по този друм. — Той стисна отпуснатата ръка на съпругата си: — А това е жената, която осмисля всичко, направено от мен. Моето вдъхновение… — усети тънките пръсти на Ина да трепват в дланта му. — Знам, че не обичаш да говоря така, и се поправям… Дичо, представям ти госпожа Карастоянова, мой приятел и партньор в живота.
Преди да се усети, по силата на навика Ина подаде ръка на непознатия.
И в мига, когато кожата ѝ докосна неговата, в дълбините на тялото ѝ изригна вулкан от трептения. Приличаше на ярък фойерверк, който оглушително разтърси клетките ѝ. Заля я топлина, идеща чак от утробата, и тя усети, че след малко ще падне.
„Боже, какво е това — чувстваше как непознатият се вторачва в зачервеното ѝ лице. — Сигурно ме мисли за проклета неврастеничка?“
— Приятно ми е — едва успя да смотолеви и надве-натри се извини, че трябва да ги остави, за да се приготви за музикалната вечеринка. Нежният ѝ светъл профил заплува в пространството, обгърнат от бледия ореол на косата. Във фините вежди и изящните устни се появи онази спокойна тъга, която ѝ придаваше изражение на меланхолична мадона. От последното стъпало Ина видя студените очи на Дичо, които я следяха хищнически.
Побърза да се скрие в уюта на собствената си спалня. Зашеметена седна в леглото. Дишаше тежко. Сърцето ѝ вибрираше силно в гръдния кош и дантелата на блузката ѝ трептеше. „Какво се случи? — запита се съпругата на адвоката. — Видях един мъж! Чудо голямо!“
Съзнаваше, че в него има нещо първично, което го бележи така, както мускусът дивото животно. И какво я интересуваше това?
Обезпокоена от реакцията на тялото си, жената се опита да размисли трезво. Та тя само се бе ръкувала с него. И бе пламнала.
„Боже, дали не губя разсъдъка си? Или затъпявам безнадеждно?“ — се запита Ина, прегърнала с треперещи длани раменете си. Най-големият ѝ страх бе да не се превърне в някоя от съпругите на адвокатите, с които другаруваше Стоян. Така безцелни, безделни и безсмислени бяха те, че я караха настървено да се култивира повече. Често изпитваше носталгия по волните и наситени с действие студентски години. Ходеше на лекции, учеше

173
френски и флиртуваше. Дълбоко моралната ѝ натура не допускаше изневяра, но словесното палуване не бе престъпление. То тонизираше и провокираше с различността си. Освен това качествата на Стоян изпъкваха още повече след някоя мимолетна връзка. От позицията на годините леките ѝ фриволности ѝ изглеждаха смешни. Младостта е красива заради моментните си безумия, неподвластни на логика и дисциплина! На Ина не ѝ се бе случвало да хареса истински друг мъж освен своя. Понякога ѝ допадаше нечия усмивка, физика или речник, но недостатъчно, за да задълбае. Не бе сигурна дали въобще ѝ бе допаднал Дичо. Защо ѝ се бе случило това?
Тя не се интересуваше в началото дали непознатият мъж я е забелязал.
Неговите чувства не бяха от значение, защото съпругата на адвоката не възнамеряваше да задълбочава новото познанство. Погледът му я плашеше с хищническото желание, в което се долавяше непреклонност. Но постепенно
Ина Карастоянова се улавяше, че потиска порива си да го види отново. И вместо да си забрани подобни мисли, тя се поддаде на влечението си. Не минаваше ден, и жената се появяваше в кантората. Не говореше със секретаря. Често дори не го поздравяваше, но очите и дълго-дълго се спираха на него. Ароматът на парфюма ѝ витаеше до края на деня в помещението и младият Филев усещаше как тялото му потъва в нега, а разумът го напуска безвъзвратно.
Когато Дичо я гледаше, го изпълваше нечовешка, абсурдна тъга. Не знаеше защо съпругата на адвоката му действа по този начин.
Може би защото не говореше много. Изразът на сведената ѝ глава го затрогваше повече от всичко друго на света. Към нито едно човешко същество не бе изпитвал подобно влечение — и горестно, и непреодолимо.
Беше напълно нелогично да е запленен от жената на своя благодетел. Но за първи път в живота си Дичо Филев се чувстваше безсилен да спре.
Единственото, което можеше да направи, бе да избягва всички срещи с нея.
Понякога я виждаше случайно — зад витрината на сладкарницата, в парка или в някое дюкянче. Костваше му огромно усилие да се възпре и да не тръгне към нея. Съзнаваше, че е на прага на издръжливостта. Малко го делеше от безумството. Русата жена беше в делника му, в сънищата и в мислите му. Всички други бяха забравени. Сякаш не ги бе срещал и не контактуваше с тях. Мислеше, че полудява. Не можеше да оприличи чувството си с никое предишно. Не беше желание, нито любов. Той просто искаше да е близо до Ина Карастоянова. Какво щеше да прави ли? Щеше да седне до нея и да я гледа. Впрягаше се в работа и се мъчеше да не остава нито за миг свободен. Но физическата умора не можеше да изтрие Ина от мислите му. Стараейки се да е далеч от съпругата на адвоката, Дичо се улавяше, че подсъзнателно я търси. Знаеше наизуст ежедневния ѝ маршрут: кафе в сладкарницата; разходка из малките дюкянчета; обяд; крайморския парк и

174
черквата. Госпожа Карастоянова посещаваше всеки следобед катедралата.
Младият мъж нямаше представа какво прави там, защото нито веднъж не посмя да я последва, но бе научил с точност до секунда кога ще излезе от храма. Колчем мернеше тъмната ѝ рокля, се оглеждаше за някоя пейка.
Краката му омекваха, чувстваше непозната слабост по цялото тяло. Скрит зад някой избуял чимшир, той чакаше да мине покрай него. Затваряше очи, за да не я гледа, но същевременно да вдъхне аромата на нежния ѝ парфюм.
Чуваше лекото потропване на токчетата ѝ. Когато тя отминеше по алеята, ставаше бързо и като занесен я следеше с поглед. Дългите ѝ тънки крака носеха тялото в сластен ритъм, който караше раменете ѝ да танцуват. Главата
ѝ както винаги бе леко приведена, което правеше стройната ѝ шия да изглежда още по-нежна. Чантичката се люлееше в такт със стъпките ѝ. Дичо
Филев смяташе, че на света не съществува по-перфектно същество от тази жена. Непонятен за логичния му разсъдък оставаше нейният брак с адвокат
Карастоянов. Той беше богат, също и умен, а освен това бе филантропски настроен. Нали и присъствието на Дичо в кантората му бе част от милосърдието на този човек. Но Ина би могла да избере всеки друг — по- красив, по-успял, по-имотен дори. Беше образована, възпитана и чаровна.
Само да мръднеше едно пръстче, и десетки елитни мъже щяха да паднат в краката ѝ. Веднъж даже бе чул подобен разговор в близката кръчма.
Обществото бе изумено от избора ѝ. Та съпругът ѝ бе с доста години по- възрастен, дебел и непривлекателен. Какво от това, че печелеше много и че бе най-добрият адвокат в околията? Дичо изпитваше нужда да притежава тази жена. Бе ненормално желание — като треската на бълнуващия, която го изгаря и от която търси спасение. Пехливана чакаше всеки ден да се събуди и да е оздравял от Ина. Но изцеление не идеше. Той спря дори да се храни.
Улавяше се, че иска да я помоли да му позволи да я докосне. Щеше да прокара ръка по светлата ѝ фина коса, да усети изяществото на чертите ѝ с длан и да се спре на устните. Представяше си ги по всевъзможен начин: полуотворени, усмихнати, сериозни. И всякак го подлудяваха.
Вечер той я проследяваше чак до вратата на дома ѝ. За последно виждаше част от нея и си отиваше със спомена за тялото ѝ. По целия път до
Медковица си мислеше какво прави тя със съпруга си. Бе сигурен, че го люби всяка нощ. Плътското желание го мъчеше като кървяща рана, по чиито отворени ръбове се сипе сол. Бе сигурен че ще полудее. Даже искаше да се откаже от работата си, защото не издържаше на постоянния копнеж. Знаеше, че е безумен. Защото Ина сигурно не подозираше за съществуването му.
Но той се мамеше. Откакто се ръкува с него, жената на адвоката бленуваше нова среща. Така газелата, привлечена от миризмата на хищника, тръгва по стъпките му, без да знае, че той ще я разкъса. Спокойният характер на Стоян я нахъсваше още повече да търси дивото. Седейки до него и

175
слушайки музика, Ина се улавяше, че мечтае с отворени очи. Случваше ѝ се отскоро, защото компанията на мъжа ѝ й харесваше. Тя се чувстваше добре с него, независимо дали си говореха или мълчаха. Техните отношения се бяха изплъзнали от покварата на ежедневието. Развратницата, наречена рутина, не бе вкарала още шилото на скуката помежду им. Контактуваха си без недомлъвки и Ина не се боеше да разсъждава на глас пред съпруга си.
Допускаше го в интимния свят на своите мисли, защото той я изслушваше винаги с разбираща усмивка, независимо от степента на умората си. Защото за Стоян тя бе времето и смисълът. Той знаеше с точност, че мъжете гледат на съпругата му като на фееричен мираж. Нейните финес, изящество и елегантност бяха толкова нетипични, че възбуждаха въображението на силния пол — различното винаги е по-желано от познатото. Отказът ѝ от социални контакти засилваше мистерията. Обвита като в дантела от прозирното си мълчание, тя се стремеше да запази своята утробна самота.
Малцина бяха чували гласа ѝ. Само Стоян знаеше, че може да говори дълго, смислено и увлекателно. Дейният ѝ разум бе пълен с информация и свежи идеи. Адвокатът споделяше натоварените си делници с нея, а тя му отвръщаше с разбиране и съвети. В тихите разговори, безмълвните погледи или просто седенето един до друг имаше очарование, което двамата съпрузи не бяха склонни да споделят с никого. Те си бяха взаимно достатъчни по начин особен и странен. Имаха свое пространство и място под слънцето, където всеки друг би бил излишен. И така цели осем години. Докато не се бе появил Дичо Филев. Най-странно бе, че Ина не си поставяше ограничения нито в мислите, нито в постъпките. Влечението към чуждия мъж не ѝ докарваше никакви угризения. Може би разумът ѝ вече бе изтласкан на втора позиция. От страстта.
Ина не подозираше за съществуването му, въпреки че той я виждаше всеки ден, като следеше нейния маршрут.
Дните, които изживяваше, плуваха в мъглата на копнежа му по нея.
Макар че като се прибереше, го завъртаха други грижи. Положението вкъщи не бе добро. Ирина задълбаваше все повече в света на своето безумство;
Ивана сновеше из къщи, по-мрачна отвсякога, а Ангелина се бе стопила съвсем. Нощем Дичо едва усещаше присъствието й, така безплътно и малко бе станало тялото ѝ. Около ведрите очи бяха избуяли нездрави кръгове, но тя все още намираше сили да се усмихва и да пее. Гласът ѝ се носеше с такава чистота и красота, че дори близначките спираха да плачат. Младата майка ги обграждаше с постоянни грижи. Винаги държеше на ръце някоя от тях, а другата бе някъде наблизо, за да може да я наблюдава. Освен гледането на бебетата тя нито за миг не бе занемарила нито домакинската, нито полската работа. Мъчеше се да помага на свекърва си и за детето на Ирина, което тя бе поела изцяло. Но понеже беше злоядо и капризно, цялата къща не

176
намираше покой от писъците му.
Даже безкрайно търпеливият Димитър, до когото спеше момченцето, пухтеше недоволно към зазоряване. Изглежда, Момчил се беше изнервил до крайност. Една сутрин Тодор видя тъмните сенки под очите на майка си и заяви, че сам ще се грижи за малкия.
— Ще сложа още едно легло в одаята.
— Няма да можеш ни да влезеш, ни да излезеш. Не помниш ли, че я пристроявахме набързо, когато брат ти се ожени.
— Ще се оправя! Искам детето да ме чувства близо до себе си. А и там е майка му.
— Ако въобще е останало нещо от нея — промърмори Ивана. —
Набира ме страх, като си помисля, че трябва да вляза там.
— Ще дойда с теб. Ние с Ирина сме се разбирали винаги.
„Едва ли вече има някой, с когото тя да се разбира“ — помисли си
Филевица, но кимна.
В тясното стайче слънцето озаряваше неприятна гледка. Жената вътре бе гола. Незнайно кога бе успяла да се съблече. Може би дори бе спала така.
Вече не бе в състояние да осъзнава какво прави. Ивана я покри с ризата.
— С Нури се любихме цяла нощ — прошепна лудата и лицето ѝ сияеше като на задоволена жена.
Тодор се отдръпна пребледнял.
— Е — майка му сурово се обърна към него, — още ли смяташ, че е възможен брак с нея?
— Искам детето ѝ да носи нашето име. Понеже съм копеле, ценя семейството. А за любовта… — лицето му се затвори и помръкна.
Филевица изненадано вдигна вежди. Тодор не бе креял от любов по никоя. Или тя не знаеше. Единствената жена, с която другаруваше в последно време, бе Ангелина. Като панаирджийска въртележка пред очите ѝ затанцуваха спомени — как Тошко целува челото на Дичовата жена; как я подкрепя с тежките ведра; как скача да ѝ помогне, без някой да го моли.
„Господи, не и това!“ — изкрещя съзнанието й, но тя не издаде звук.
Поредният удар я зашемети. Най-малкият ѝ син се бе влюбил неизлечимо в снаха си. „От това тресавище няма да можем да излезем! — разсъждаваше
Ивана, обличайки племенницата си. — Поне да му бе замаяло главата някое свястно момиче, че да забрави за Ангелина. А то какво — ще свърже живота си с една безумница и до гроб ще остане верен на момчето й… Не че има лошо, прости ми, Боже… — мигом се укори тя. — Нали затова ни е създал и
Той — ако можем да помогнем. Ама аз пак не разбирам… Как да не разбирам? Тодор иска да живее винаги близо до Дичо и до жена му. Той е толкова почтен, че няма да се издаде. Но мъката му ще е преголяма. Защо мъка? — запита се тя в оглушителната тишина на мислите си. — Нима има

177
по-голяма радост от тази, да си вовеки веков с любимата? Ех, любов… Дума, която всеки мисли, че разбира. Право уж кроим по нея, а животът ни излиза крив!“
Филевица уми красивото лице на Ирина, вчеса тежката ѝ коса и даже я закичи с червено мушкато. Още беше толкова хубава, та жената искаше да ѝ се порадва, докато лудостта не докоснеше чертите ѝ. Понякога се бе улавяла, че обвинява буля Ветка в пристрастеност. Но когато наблюдаваше белоликото, чернооко създание, ѝ се струваше, че е съдила сурово. Човек не можеше да остане равнодушен пред такава красота! В очите ѝ нахлуха сълзи и тя се извърна, за да не я издаде неочакваната влага. Навън Ирининото момченце се разплака. Филевица се затече към него, пътьом прибирайки мокрите дрехи на майка му. Задаваше се още работа за ръцете ѝ. Нито за секунда Ивана не съжаляваше, че нещастницата бе избрала техния дом за свое убежище… А и къде другаде би могла да остане? Видно бе, че е съхранила последните си сили, за да стигне до тях. После нещастието я бе съборило окончателно. Тодор бе разбрал пръв, че бедната жена е търсела сигурен пристан за своето дете.
От одаята на старците се чу протяжен стон. Баба Елица, която бе неподвижна от няколко месеца, фъфлеше, че я боли гърбът. Доскоро
Ангелина я обръщаше редовно, но откакто свекървата я бе сварила, че се задъхва от тежестта на възрастната жена и ѝ бе забранила да я докосва, баба
Пехливаница получи рани от залежаване. Ивана и я жалеше, и не твърде. На младини мързелът и проклетията ѝ нямаха граници. Та още тогава бе натрупала неприязън към нея. Немилостива особено, снахата се сещаше сегиз-тогиз за дребните неприятности, които ѝ бе създавала. И не защото не искаше да ѝ помогне. Въпреки че сърцето на Филевица трудно се размекваше, разумът ѝ бе логичен, последователен и справедлив. На него тя се уповаваше, когато укорните приказки стигаха гърлото ѝ. Тогава жената връщаше назад, защото не идеше точно на нея да обвинява майката на съпруга си в лошотия. Дължеше ѝ почит. Но колчем тръгнеше да ѝ помогне, все нещо по-важно я отклоняваше — ту детски плач, ту загоряла манджа, ту неизмити съдове. Ивана не пропускаше да нахрани бабата. Сменяше омазаните ѝ от изпражнения постелки, переше я и я миеше. Но го правеше не по своя воля, а по задължение. Чудеше се на младата снаха, която обгрижваше старицата с ангелско търпение. Вероятно дългите години на съжителство с Елица бяха втвърдили сърцето на Филевица. А днес, когато се бяха скупчили толкова грижи над главата й, тя дори не обърна внимание на нечленоразделния звук. Старицата можеше да почака.
— Аз ще ида при нея, майко — обади се Ангелина.
— Имаш си две деца, гледай си ги. За болните ще се грижа аз — повели
Ивана. — Където почва животът, смъртта няма какво да си вре гагата. Стой

178
далеч от лайната и мръсотията. Пази ръцете си чисти.
— Те от работа няма да се изцапат, майко. Отивам да видя Ирина.
Свекървата проследи намръщено малката фигурка, която сякаш бе станала още по-прозрачна след раждането. Нямаше как да я спре.
„Мъжът ѝ да ѝ бере гайлето“ — повдигна рамене Филевица и се захвана да мете. На двора дядо Пехливан бе стъкнал огън от оплевени бурени. Весело пращяха ниските пламъци. Ивана се загледа в тях. Силата им я влечеше неудържимо. Нейната желязна натура се опияняваше от необхватната сила на природните феномени. Може би за това не се плашеше от челичените ръце на Филевите.
Дребното телце на Ангелина мина край нея като в несвяст. Даже я побутна леко. Свекървата понечи да я попита къде отива, защото си мислеше, че вече е стигнала до Ирина. Но сините очи на родилката изцъклено гледаха малката клада. Като вцепенени ръцете ѝ висяха безжизнено отстрани.
Пребрадката ѝ бе паднала и невчесаната коса се спускаше по тесния гръб — същинско трепкащо пламъче. Изведнъж Ангелина се изу и пристъпи към прегарящия огън. Дядо Пехливан я следеше окаменял и не разбираше какво иска да направи. „Господи, тя ще стъпи в жарта“ — мина през ума на Ивана.
Метлата ѝ падна, нозете я понесоха навън. В слънчевата утрин женската фигурка приличаше на бяла одежда, която пада от небето — така се люшна внезапно напред. Старецът, който бе наблизо, даже се протегна да я прихване. Но босите стъпала разстъпкаха загасващия огън и Ангелина го прекоси надлъж и шир няколко пъти. Бледото ѝ лице бе неподвижно, а очите затворени. След като мина през жаравата, тя се изтегли опипом и приседна на земята. Бе навела чело към присвитите си колене. Телцето ѝ трепереше.
Някой се засмя. Ивана, която трудно идваше на себе си, погледна към портата. Там, като материализирано видение от кошмарен сън, бе застанала
Цветана Лактева с крива усмивка. Лицето ѝ все още пазеше пищната хубост на селска красавица, но от прекомерната пълнота чертите ѝ постепенно преливаха една в друга.
„Ще заприлича на дебело прасе след някоя и друга година“ — наостри се веднага Филевица. Присъствието на натрапницата мобилизира защитните
ѝ рефлекси. Тя мигом забрави изумителното поведение на Ангелина и тръгна да изгони пришелката.
— Не си желана в този дом!
— Защо? — металиковите очи я пронизаха. — Беше време когато синът ти ми предлагаше аз да му стана стопанка… И много добре щяхте да си живеете с мен! Я виж сега какво чудо е довел! Огнеходка — едрото ѝ тяло се раздруса от смях. — Не схващаш ли, че сте станали за резил! Полакомихте се по имотите и по златото ѝ!
— Искам да си тръгнеш веднага! Никой не те е викал. Нямаш работа

179
тук!
— Знаеш ли, лельо Вано, винаги съм си мислила, че хората преувеличават, като говорят, че ти си и за жена, и за мъж у Филевите. Ама като те гледам как командваш, си викам, че хич не са в грешка. Кажи… защо не ме харесваш?
— Че какво ти е за харесване на теб? — изфуча Филевица. — Я се виж, надула си се като въшка! От много пари, ядене и гордост ще се пръснеш!
— Намекът ти, стрино, е залудо! Не съм се омъжила за богатство. По- добре погледни себе си — ожени сина си по сметка, без да те е грижа дали момата му е по сърце. Нима не знаеше, че люби мен? Но аз не бях добра.
Бедна бях!
— Да се махаш, чу ли? — Ивана пристъпи към натрапницата, решена да употреби сила, ако не успее да я прогони с думи.
Гостенката пак се разсмя. Ангелина, която отваряше очи след унеса си, се сепна от горестния звук. Сякаш в него звънна цялото човешко нещастие.
Нестинарката вдигна поглед, очаквайки да види отчаяние, но снажната женска фигура сякаш предизвикваше с високо вдигнатата си глава.
„Господи, колко много тъга“ — помисли си невестата.
— Имам нещо, което остана у мен, след като се разделихме с Дичо — каза гостенката. — Искам да ви го покажа!
Цветана се скри за миг зад оградата и като се върна, не бе сама. Водеше със себе си едно дете. Двете Филевици се взряха в дребното личице, което по болезнен начин наподобяваше Дичовото. По-младата, още слаба от транса, в който бе изпаднала, се опита да стане. Прималя й, а дядо Пехливан дори не помръдна да ѝ помогне. Устата му бе отворена от изумление. Силната ръка на Ивана здраво я подхвана под мишницата, изправи я. Нямаше да позволи още присмех над снаха си, и то от една никаквица. Момченцето размаха ръчички и се заклатушка към жените, които го гледаха. Тъмносините му очи се усмихваха, сякаш чакаше да получи лакомство. Майка му гледаше победоносно ужаса на дългогодишната си противничка. Несигурните крачета на Дичовия син трополяха по двора, но понеже бе още нестабилно, детето се спъна и залитна. Ангелина го хвана, преди да падне, наведе се над него. Светът около нея се завъртя. Пред погледа ѝ забягаха ярки образи, сменяни с тъмни сенки. Измъчена от неясни видения, които пронизваха очните и ябълки, младата жена се стремеше да фокусира конкретно лице.
Изведнъж шареният калейдоскоп изчезна и се възцари мрак, по-тъмен и всепоглъщащ от земната утроба.
— Не ми пипай детето! — крещеше Цветана.
Филевица отскубна незаконния си внук от ръката на снахата и го бутна към майка му.
— Махай се! — процеди.

180
— Видя ли? — не спираше другата жена, опиянена от победата си. —
Цял бащичко, нали? Ще живеете ли вече както преди? Държа в ръцете си всички козове. Дичо пак ще се върне при мен.
За първи път Ивана Филева си помисли, че ще убие човек. Тя пусна
Ангелина и се насочи с безпаметна ярост към съществото, което се мъчеше да разруши темела на дома ѝ.
— Ще те разкъсам и после ще те изям — съскаше тя.
— Остави я, майко — сякаш отдалеч се обади Ангелина. — Детето ѝ е болно! Душата ѝ е черна! — с наведена глава тя тръгна да влиза в къщата.
Сега леките ѝ нозе като че не летяха, а ходеха като човешки. Бесът на свекървата се изпари. Тя самата бе отгледала болен син. Цветана грабна детето си и разплакана се качи на двуколката. Зад нея в двора на Пехливаните запя жена. Чистият ясен глас трепна с неземна болка, обгърна простора и се стрелна нагоре. Чорбаджи Лазовата снаха жестоко пришпори коня, за да избяга от магията на космическия звук.
В оджака Ангелина редеше думите на песента за Дельо хайдутин и миеше подпухналите си нозе. Стъпалата ѝ бяха в мехури. Свекървата ги гледаше изтръпнала.
— Защо го правиш? Заслужава ли си?
— Огънят ме тегли, майко — шепнеше снахата. — Когато го видя, и спирам да мисля. Сякаш някаква ръка ме вика да вляза, да заиграя. Знаеш ли какво има там? Благословена тишина. Мир. И много картини. Ту се показват, ту изчезват. Тогава мога да измоля прошка.
— Право казваше Лактевата — ти не си с целия си, момиче! Мислиш, че говориш с Бог.
— Не говоря, майко! Моля се!… Не играя в жарта, за да го видя, защото
Той е навсякъде.
— Защо се бухаш там тогава? За да си изгориш краката ли?
— За първи път ми се случва. И то е, защото влязох без икона. Не биваше. Сам човек, без помощ от горе, е никой!
„Луда — ядосваше се Филевица, като гледаше куцукащата си снаха. —
Ще ми се прави на недосегаема. Я виж какви плюски са ѝ излезли! А две деца висят на ръцете ѝ. Колко сме щастливи ние, нормалните!“
После се сепна изведнъж, защото си помисли, че само преди минути можеше да извърши убийство. И това щеше ли да бъде в реда на нещата?
Поклати глава, усмихна се: „В едно е права невестата. Не бива да се месим в
Божиите работи!“

181

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: