Нестинарка

101
изглеждаше да е дете на реалния свят. Дори баба Елица признаваше, макар и неохотно, че подобна доброта се среща рядко. Слабичкото лице на момичето бе озарявано непрекъснато от светла полуусмивка. Тя не изчезваше нито от лоша дума, нито от умора. Цялото село познаваше Филевите като корави и затворени хора. Макар да обичаха и да мразеха страстно, между тях нямаше чувствителни души. В трудния им делник рядко оставаше време за разнежване. Едва когато се съберяха вечер край масата, те отпускаха снага за хубава храна и глътка вино. Но сърцата им пак оставаха заключени за всичко, което не засягаше семейството. Понеже не търпяха господар над главите си, Пехливаните рядко зачитаха чуждото мнение. Ако не харесваха нещо, го отхвърляха начаса и никой повече не отваряше дума за него. Но с младата снаха се получи иначе. В началото всички я гледаха под око, защото бе различна и по дух, и по тяло! Бе мека и открита. Често се смееше. Звукът ги караше да се споглеждат подозрително. Те не притежаваха изкуството да се наслаждават на живота, защото се бореха с него. И когато битието им предоставеше нещо приятно, гледаха да го използват докрай, а не да му се радват. Може би затова им се чинеше странна обичта, с която Ангелина обгрижваше всяка животинка. В първите дни от нейното идване в дома им
Пехливаните с изненада наблюдаваха как с неуморна стъпка тя се носи между кухнята и двора, как говори на животните и се радва на цветята. От летящата ѝ походка се възхищаваше най-много Тодор — можеше да я съзерцава дълго, без да мига, захласнат по плавните ѝ движения. Тя с лекота шиеше, готвеше и копаеше. Веднъж, когато ѝ помогна да пренесе тежко ведро, той се докосна неволно до дланта ѝ. Беше изумен от мекотата на девичата кожа — усилният труд не бе оставил печат върху нея и това съприкосновение му напомни допира до ръката на пеленаче. Този нелогичен факт отново разбуни духа му и младият мъж се улови да разсъждава пак върху нейната необикновеност. Понякога я заварваше загледана някъде далеч. Имаше чувството, че е спряла да диша. Бялото ѝ лице се изпълваше с неземно спокойствие и той се изкушаваше да я хване за рамото и да я разтресе, за да я върне пак при себе си. Невидимият свят, в който се пренасяше девойката, бе плашещ не само за него. Ивана, която следеше изкъсо цялото домакинство, бе вдадена изцяло в грижата да научи що за странно същество е бъдещата ѝ снаха. След срещата с дядо Крачун, смутил не на шега душевното ѝ равновесие, жената предугаждаше с боязън, че внучката му също притежава нещо, различно от земните люде. Неизученото свръхестествено я ужасяваше! Като всички нормални хора Филевица се прекланяше пред непознатото и необяснимото, като в страхопочитанието си никога не бе дръзвала да си задава въпроси за появата му. А сега една частичка от него се бе заселила под покрива ѝ! Тя се улавяше, че следи настръхнала всяка дума и всяко действие на Ангелина. Все ѝ се струваше, че

102
ще изрече или направи нещо различно. Но момичето живееше като нормален човек и нищо в поведението му не подсказваше, че е движено от окултни сили. Колкото и да не искаше да признае свекървата, нещо като уважение се промъкваше в предубедената ѝ душа. Откакто бе дошло в дома, девойчето не бе направило нещо нередно, а нежели обидно. За първи път Ивана разбираше какво значи пълноценна помощ. Преди времето не ѝ стигаше за нищо, докато сега си позволяваше да изпие чаша кафе следобеда.
Другоселката се включваше охотно в поддръжката на дома. Не питаше какво да направи, когато видеше несвършена работа, а я подхващаше начаса.
Мечтата на свекървата за малко отмяна, която бе изтляла с мързела на първата снаха, сега бе започнала да се възражда. Всичко би се наредило чудесно, ако не бе нежеланието на Дичо да контактува с бъдещата си съпруга. Той упорито не ѝ обръщаше внимание — излизаше по тъмно и се връщаше късно нощем. Ако се заседеше за малко в къщата, гледаше да е по- далеч от Ангелина.
През всичките години брак, съпроводени с мълчание, Ивана Филева не бе споделяла нищо с никого. Сега си позволи открито да говори за своите опасения с Димитър. Тя изложи сбито съмненията, които я глождеха, без да изисква непременно отговор. Мъжът ѝ я слушаше търпеливо, както винаги.
Подредената ѝ мисъл не се отклоняваше излишно и затова тя приключи изказването си за няколко минути.
— Какво бих могъл да те посъветвам? — въздъхна той, нямайки куража да я обвини, че идеята за брака по сметка бе нейна.
Жената се изправи рязко в постелята:
— Ти както винаги не намираш думи! Нали?
Тъмносините очи на Митко, досущ като на синовете им, бяха благи.
Добри! Филевица нерядко си мислеше, че Бог е бил на нейна страна, когато
ѝ бе дал кротък житейски спътник. Щеше да ѝ бъде много трудно да превързва и неговите рани, както правеше с другите мъже от рода.
— Вано, Вано… — поклати глава съпругът ѝ. — Отколе се опитвах да намекна на всички, че Цветана е по-добрият избор! Поне нея синът ни я обичаше. А тази…
Димитър тъжно замълча. С фината си чувствителност той бе забелязал, че нещо липсва в отношението на Дичо към невестата му. Нямаше го най- важното — тръпката! Това бе натрапен съюз, лишен от страст! Но как да каже на Ивана, че когато няма чувства, всичко е обречено? Опита се да разсъждава от друг ъгъл:
— А може да е по-добре! От любов човек често се поболява, ходи като несвестен посред бял ден и дори за смях става. Не се притеснявай, Дичо ще свикне. А относно другото… няма как да ѝ забраним да играе в огъня. Някъде бях чел, че нестинарите са обсебени! През повечето време живеят като

103
обикновени хора, но дойде ли празникът на Светока, стават луди. Така им се случва и като чуят нестинарското хоро! Прихваща ги и рипват да играят.
Понякога им става лошо, ако не помиришат запалено въгленче — мъжът въздъхна: — Видиш ли, Вано, аз все си мисля, че това не е страшно! Мисля си още, че момичето само̀ не вика тази сила. То просто ѝ се подчинява. А хората са готови да дамгосат начаса различните! Преди време за наш Ванчо чак езиците им се изприщиха да злословят… Ние също сме отгледали момче, което не се приема от всички — той обори глава под тежкото родителско бреме. — Не можем да искаме от нея да бъде като нас. Човек е такъв, какъвто е скроен от горе, и така поминува до края си. Нека не я съдим сурово. Всеки носи по някой кусур, който не е долюбван от околните.
Ивана мълчеше със стиснати устни. Сякаш се боеше, че а̀ ги отвори, ще изтърве нещо излишно. Достатъчно бе открила душата си. Когато съпругът
ѝ спомена най-големия син, хубавото ѝ лице прибеля. За кой дявол Димитър ровеше в най-страшната ѝ рана? За всяка майка неизлечимата болест на детето ѝ бе като всекидневна смърт. Тя умираше от двайсет и пет години всяка заран, принудена да гледа Ванчовия недъг. Нищо че тялото му бе здраво и право!
— Трябва да им забраним да се плодят — обади се пак, като изтласка болката.
Митко я погледна изумено, сякаш бе полудяла:
— Но как? Ще извършим най-големия грях. Всяка жена жадува за отроче. Диляна наскоро ми каза, че това е най-голямото ѝ желание!
— Ха-ха-ха — невесело се изсмя свекървата, — а дали ще е способна да го отчува? Не я виждам да се грижи сама за дете! Та тя не се надига от кревата преди пладне! Така не се отглежда поколение, Димитре! Всяка майка става робиня на децата си. А снаха ни не е съгласна да слугува никому!
— И все пак не можеш да сториш това! Нека си решават сами!
— Няма да понеса още едно дете като Ванчо — твърдо каза Филевица.
— Сърцето ми ще се пръсне! Но едва ли ще стане нужда да се пазят. Та той още не я е докоснал като мъж…
Тя се покри през глава и не позволи на Димитър нито да я помилва, нито да я утеши!
Още сутринта реши да проведе разговор с Дичо, защото вече две седмици откак сватбата бе минала, а младоженците спяха в различни стаи.
Никой не бе кусвал блага ракия. Даже съседките се подхилкваха безсрамно, колчем се подхващаше разговор за честта на Ангелина — нали не бяха видели окървавения чаршаф, оцветен с петната на отнетата девственост, да се ветрее в двора. Този път Ивана не обвини в нищо любимия си син. Когато двамата останаха сами, тя хвана едрата му длан в своята и лекичко я погали:
— Зная, че ти е трудно, миличък!

104
Дичо я погледна смаян. Не бе чувал майка му да изговаря нежни слова.
Понякога си мислеше, че тя просто не ги познава. А бе грешал!
— Но и на снахата сигурно не ѝ е лесно. Самичка е сред непознати. Ако мен сложиш така надалеч, в чужд дом, първото, което ще направя, ще бъде да избягам. А пък ако не успея, думица няма да продумам никому… Често се чудя откъде се взима у Ангелина този мерак да работи, че и да пее? Не се ли питаш и ти понякога така?
— Не — кратко отвърна мъжът и издърпа ръката си от майчината. —
Нейният живот не ме интересува.
Ивана се изкушаваше да му каже няколко сурови думи, както само тя умееше, но реши, че той достатъчно страда и без нейната строгост.
— За беда или за радост, ти и тя имате вече общ друм. Няма как да не те вълнува житието на другаря ти. Сякаш аз да кажа, че са ми безразлични делата на твоя баща.
— Защо сравняваш вашия брак с нашия? Не ти ли е станало ясно, че се съгласих на този цирк само за да ви угодя? Другаде е сърцето ми, знаеш!
Лицето на Ивана, така сходно с това на сина, помрачня изведнъж. Може би наистина нямаше изход от кошмарната нелюбов на Дичо?
— Не съм си представяла, че аз ще съм човекът, който ще те кара насила да се вгледаш в жена си и да я откриеш. Повярвай, Диче, и на мен ми бе трудно да свикна с нея. Но като гледам ден след ден как превива гръб като добиче, как слугува на всинца ни, без да каже лоша дума, ми иде сега да ти опъна един шамар! Момичето те харесва. Нужна ѝ е малко ласка. Подай ѝ пръст, а тя ще хване сама ръката ти. Бъди ѝ мъж!
— Как — очите на сина бяха потъмнели, като желая да прегръщам друга? Как да я докосна, когато ми иде да вия от мъка по Цветана. Сънувам всяка нощ, че галя тялото й, че я любя. Нерядко свършвам в постелята, където лежи жена ми! — изсъска той, загубил чувството за срам. — Може би ако си я бях избрал сам, щях да я погледна с други очи! — завърши с обвинението, което отправяше мислено всеки път, щом вълна от негодувание се надигнеше в него срещу насилствения брак.
Майка му се дръпна. Прекалено тежки бяха думите на момчето ѝ. През ума ѝ мина съмнение дали по този начин той самият не искаше да се оправдае пред себе си. Ако въобще съществува оправдание за жестокостта.
— Едно е сигурно — тежко отрониха устните й, — че Ангелина е твоята жена, а не другата! И че така ще бъде до гроб!
Тя се изправи и излезе от стаята, мъчейки се да не показва бягството си.
Искаше ѝ се да тича и да не се спира, за да не вижда повече непреклонното лице на сина си.
И тогава чу една от песните на снахата. Кристално ясните звуци нахлуха в ушите ѝ с внезапната сила на дълго удържана вода, зашеметиха я

105
и Филевица приседна на грубо издяланата пейка пред къщата. Дядо Дико, който шиеше един скъсан самар, бе замрял с игла в ръце. Романтичната жилка в натурата му се бе събудила и в очите му се гонеха спомени.
Почитател на всяко нещо, свързано с душевните трепети, той всеки път си припомняше младостта. А и любовниците си! Дори баба Елица, вдадена в своите мними болести, зарязваше оплакванията. Сега си бе направила труда и бе излязла на двора, за да чуе по-добре песента за Дельо хайдутин. И сякаш очите ѝ не следяха появата на Магдалина в съседния двор.
Ивана знаеше, че гласът на малката снаха бе дар Божий. Подарък от
Всемира бе и нейната доброта. За човек трезв като Филевица участието на невидими сили в характера на Ангелина бе и шокиращо, и непонятно. Жена прагматична, тя бе свикнала да поставя на място предметите и хората около себе си. Но дядо Крачуновата внучка не подлежеше на човешка воля. Тя просто не грешеше! Колкото повече разнищваше мислено нейното поведение, толкова по-често Ивана се убеждаваше, че снахата бе направена от друго тесто, въпреки опитите на Димитър да ѝ внуши обратното. Не бе възможно чак толкова да не забелязваш грубостта и студенината, които ти демонстрират околните. А може би снахата не ги познаваше, затова и не ги смяташе за обидни. Баба Елица, която можеше да изкара от равновесие дори най-търпеливия, бе приемана от момичето с подобаващо уважение. То безропотно понасяше нейните капризи, готово винаги да услужи и да помогне. Вследствие на Ангелинината отстъпчивост старицата се възползваше максимално от добротата ѝ. Младата снаха ту почистваше одаята на възрастните хора, ту носеше табли с храна или тичаше за някоя билка. Не получи похвала, нито усмивка. Баба Елица най-после бе намерила личната си слугиня. Вана не бе съгласна цялата тежест по гледането на старата жена да пада върху Дичовата съпруга. Дълги години бе страдала от тормоза на свекървата и знаеше, че деспотизмът ѝ няма граници. Опитваше се да щади младоженката, като я изпращаше по работа извън дома. Но бабата досущ като кръвосмучещо насекомо настояваше Ангелина да я обслужва. В една от първите седмици, когато видя момичето да изнася нощното гърне на старицата, което вонеше отдалеч, Ивана не издържа. След безкрайни години мълчание Димитровата съпруга реши да сложи край на Елициния тормоз веднъж завинаги.
— Прати пак момичето при мен — изкомандва отвътре бабата.
Вана се въртеше около огнището, току-що омесила хляба. Цялата посипана с брашно, тя дори не вдигна поглед от нощвите, където завиваше тестото, за да втаса. Но в гърдите ѝ бе започнал да се надига събиралият се отколе гняв. Снахата попита смирено:
— Да взема да отида, майко? После ще довърша чистенето на ориза.
— Ще стоиш тук! Имаш работа — кратко повели свекървата.

106
— Вано… Вано — издигна се уж немощният глас на дъртата
Пехливаница.
Отговор не последва. Съсредоточена в измиването на ръцете си,
Филевица бе оглушала и онемяла. Не след дълго по пода се чу тропането на тояжката, с която бабата си „помагаше“ да ходи. Цялото семейство бе на мнение, че това бе поредният камуфлаж на старицата, но по навик никой не коментираше приумиците ѝ.
— Пръст в ушите ли сте си сложили, ма? — провикна се укорно свекървата.
— Нашите пръсти имат друга работа — изсумтя полугласно Ивана и продължи да се плакне, сякаш не бе забелязала появата на старицата. А тя, възмутена от дъното на душата си, се обърна към Ангелина:
— Не ме ли чу бре, момиче? Ела да оправиш леглото, че ръцете ми са се сковали целите!
— То хорските ръце, които са заврени отзад, така се сковават! — ясно и отчетливо процеди Вана Филева.
Бабата чак се разтрепери от ярост. Студените ѝ ококорени очи пронизаха снахата, която се осмеляваше да я нагрубява. Не бе същата жена
Филевица. От някое време сякаш таралеж ѝ бе влязал под ризата и бодеше кожата й, та все настръхнала ходеше.
— Що рече, мари? — готова за бой, Елица пристъпи към неразумната си противничка.
— Не чу ли, или в ушите си си пъхнала пръсти? — върна ѝ думите снахата. — Те, твоите, без това по цял ден се чудят къде да се дянат!
— Обезумя ли ма, Ивано? — изкрещя свекървата, неспособна да асимилира факта, че след толкова много време невестата бе събрала кураж да ѝ говори по този обиден начин.
Филевица се изправи бавно. Чертите на строгото ѝ лице бяха замръзнали, сякаш ледени:
— Съвсем с ума съм си — мрачно отговори тя. — Виж, ако лежах по цял ден като теб и се чудех с коя клюка да си оплакна устата, сигурно бих полудяла досега.
— Ще те кажа на Димитър. И на свекър ти ще те издам. Не сме знаели, че в пазухата ни надига глава змия усойница.
— Съветвам те да си мълчиш — уж благо, но ехидно я посъветва Ивана,
— защото ако ще си вадим кирливите ризи, твоите брой няма да имат!
— Да мълчиш, че… — Елица вдигна тояжката, готова да удари непокорната глава.
Силната женска ръка хвана здраво пръчката и я дръпна към себе си.
— Да не си посмяла! — процеди снахата и само с едно движение счупи тоягата в коляното си. — Не се посяга на ръката, което те храни. Даже

107
бесните кучета не хапят онзи, който им подхвърля хляб. И те знаят що е благодарност… Върви си! И не закачай повече Ангелина!
Дичовата жена изумена впери поглед в свекърва си. Когато старицата се скри в одаята си, без помен от куцукане и немощ, Вана избърса ръцете си с въздишка. Придърпа ниското столче и седна до снахата.
— Зная, съдиш ме! — пророни тежко гласът ѝ. — Но когато си мълчал дълго време и си търпял неправдата да си разиграва коня, ти иде да отприщиш събралия се гняв. Така е, от старо време се знае, че сме длъжни да почитаме родителите си и да се покланяме доземи пред годините им. Не ми е присъщо да проявявам неуважение. Научена съм да тача белите коси! И да мълча!… Харесваш ми, невесто! Издръжлива си и не приказваш много. Като мен. И все пак не точно такава.
Усетила, че е дала глас на скритите си мисли, Филевица рязко се прекъсна. Замълча. Винаги затвореното ѝ лице се разчупи за миг, когато докосна леко ръката на Ангелина:
— Щади себе си, булке! Всичко друго е маловажно! Пази утробата си, девича и слаба е още…
Стана тромаво от трикракото столче. За първи път снагата ѝ не се изправи с привичното пъргаво движение. Вана Филева остаряваше.
— Майко — тъжно наведе глава снахата, — как разбра, че…
— Когато стигнеш моята възраст, и ти ще разбираш — по обичая си кратко и рязко отговори Филевица и се зае да довърши работата си.
* * *
Пак по това време Дичо се срещна за първи път с Цветана след раздялата им.
Из Медковица се говореше, че Лактевата щерка се е разхубавила прекомерно и че носи дете. Дичо чак не вярваше колко бързо бившата му любовница го бе забравила и бе създала семейство. И то с кого? С най- големия пройдоха в околията! Той често се будеше нощем със смътното усещане, че Цветана е легнала до него. Още сънен, опипваше постелята — да налучка познатите контури под дланта си. Обикновено когато почувстваше присъствието на Ангелина, рязко се сепваше. Дребното ѝ ефирно телце не можеше да му достави онова удоволствие, което бе изпитвал, когато бе прегръщал изгората си. Липсваха му меките извивки на напращялата ѝ снага. И Дичо не заспиваше повече, обладан от горестното усещане за тежка загуба. Когато му се отвори сгода да отиде по работа в чифлика на чорбаджи Лазо, мъжът даже не си помисли, че може да откаже.
Тодор и Ванчо щяха да помагат в жътвата на чорбаджи Лазовите ниви. Силни като мечки, те бяха търсени често за наемни работници, защото не знаеха що

108
е умора.
Дичо Филев се оглеждаше под вежди, чакайки пред широките порти.
Каменният зид и символично, и истински го отделяше от първата му любов.
Дали щеше да му се покаже, или щеше да предпочете убежището на къщата?
Не бе идвал тук преди. Човек като него нямаше работа при богатите хора, а наскоро не бе аргатувал никому. Ванчо вкара колата в двора. Първият човек, който ги посрещна, бе подпийналият син на господаря. Пехливаните се намръщиха. Те цял ден не бяха подвили крак, а хайлазинът бе смукал на сянка! Освен това в усилните жътвени дни никой не подхващаше чашка преди мръкнало, освен ако не бе последен пияница. Криво дърво растеше в самото сърце на чифлика! Но ето че привлечена от шума на каруците, на чардака се показа жена. В първия миг нито един от братята не разбра, че това бе Цветана. Облечена хубаво и окичена богато, тя гледаше към дошлите отвисоко. И не само защото стоеше на втория кат — цялата ѝ наедряла снага излъчваше надменна отдалеченост. Като хипнотизиран Дичо не снемаше очи от нея. Бавно и тежко тя заслиза по стълбите. Към него приближаваха и ставаха по-едри чертите на лицето й, бялата шия, пълните, открити ръце.
„Красива е, пущината“ — помисли си мъжът и чак тогава забеляза корема ѝ.
Не лъжеше хорската мълва — Цветана чакаше дете. Болка, гняв и безсилие се срещнаха в неговата душа и я разнищиха. Изпепелиха я! Почувства се предаден и унизен. Сякаш любимата му току-що се бе изплюла върху му.
Дичо наведе глава разтреперан. За първи път тялото му не се тресеше от
Пехливановата ярост. Пронизваха го спазми на скрит хленч. Плачеше му се.
И съзнаваше, че е загубил и жената, и надеждата. Той не я искаше с
Пенчовото дете. Прекалено дълго бе мечтал тя да носи неговите синове. Ако не можеше да го дари с наследници, създадени от семето му, връщането ѝ към него му се струваше безсмислено. Съзнаваше, че разсъждава като последен егоист. Нали когато обичаш някого, го приемаш изцяло, независимо дали ще дойде сам или не. Потъналите му в горест зеници я погледнаха с укор, сълзи и… любов. Тя се бе спряла на няколко крачки от колата им и посрещна очите му без да мигне. Явно бе чакала да вдигне лице.
Чертите ѝ останаха строги. Не студени, а замислени. Даже металносивият ѝ взор не изрази нищо. Ураганът от чувства, който бушуваше в мъжките гърди, рикошира в нейните, без видимо да ги развълнува. Затворена в своята необщителност, тя издигна още една стена около себе си — по-дебела и по- висока от каменния зид, който обграждаше новия ѝ дом. Дичо се вцепени от изненада. Значи истина било, че е станала чорбаджийка! Тогава Тодор заговори, защото не издържаше на напрежението:
— Добра среща, стопанке! — провикна се той нарочно високо и свали каскета си. — Не може човек да те познае! Такава една лъскава си станала!
Търсим свекър ти.

109
Жената не пристъпи към тях. От мястото си, с ръце в скута, каза тихо, почти меко:
— Излъска ме животът, Тодоре!
Дичо трепна, сякаш думите го подхвърлиха в бездната на безумието.
Без да дочака реплика, Цветана отвори обятия, като че искаше да им покаже целия двор:
— Добре дошли в моя дом.
Младите Пехливани гледаха разтворените ѝ ръце, създадени да приласкават мъжки тела, и чувстваха унижението, на което тя ги подлагаше.
Дичо не разбра, че горестта ѝ е по-силна от разума, и смушка брат си:
— Тръгвам си!
— Стой тук — ръката на Тодор го стисна за коляното и той почувства силата и тежестта ѝ. — Раните ѝ не са се затворили, братко, а кръвта се нуждае от утехата на отмъщението.
Изненадата бе така всепоглъщаща, че измести необуздания гняв:
— Не съм подозирал, че може да хапе така лошо — поклати глава Дичо.
— И ти хапеш, но други хора… Невинни…
В гласа на Тошко прозвуча тъга и той побърза да се обърне настрана.
Изведнъж брат му си представи наведената глава на Ангелина с белия път в средата на пухкавата светла коса. Безпомощна. Добра. Тя не го питаше защо не я приласкава нощем, а страни от тялото ѝ. Често срещаше погледа й, отправен с няма тъга към отдръпващата му се ръка. Но жена му не зададе въпроса, който сигурно я мъчеше — защо не бе посегнал още към нея, за да я направи своя. Той сам не знаеше какво би ѝ отговорил и бе благодарен, че тя мълчеше. Когато си мислеше за нея, го обземаше онова жадувано спокойствие, присъщо на скитника, който току-що е съзрял портите на родния дом. Знаеше, че вътре ще го посрещнат с ласка и с добра дума. Знаеше също, че там ще намери единение с другата душа. Но нещо му пречеше да посегне към бравата и да влезе. Цветана! Споменът за нея караше кръвта му да кипва като гроздов сок, затворен между стегнатите обръчи на дървена бъчва. Разтърсваше го и го влудяваше! А кой мъж би се отказал от тръпката?
Чедата на Адама тачат порядъчността, но ламтят за разюздаността на страстта. Никога няма да ѝ се наситят! Дичо мечтаеше да потъне за сетен път в гостолюбивата плът на любимата си, да почувства формите на тялото ѝ и горещината на недрата ѝ. Потънал в мечти, той не забеляза, че на двора се бе появил чорбаджи Лазо. Бе слушал от дядо си за него. Старецът го тачеше като човек почтен и разумен. Как дъщерята на Лактю пияндето бе намерила място в дома му без зестра и без пукнат грош? Нежели я бе приел, само за да угоди на сина си?
Под тежките клепачи бистрите очи на стопанина огледаха тримата братя. Най-дълго се спряха на средния. Трудно подвижна, ръката му се

110
вдигна и се отпусна върху рамото на снахата. Да я защити ли, или да отбележи, че принадлежи вече на друг?
— Карайте зърното отзад. Там има хора, които ще ви помогнат.
Ванчо послушно цъкна на кончето. Той единствен не бе разбрал нищо.
Понякога Дичо завиждаше на брат си, защото равното му съществуване бе лишено от изпепеляващи емоции. Когато се разминаха с чорбаджията, той не се стърпя и се обърна. Цветана бе навела глава, но свекър ѝ посрещна немигащо погледа му.
* * *
Лежейки вечерта до Ангелина, той си припомняше отново и отново изражението на Цветаниното лице. Може и да бе прав Тодор за болката ѝ. Но след като тъгуваше по него, как се бе разплодила от друг?
Настоящата му спътница го докосна по ръкава на нощната риза, не по кожата.
— Какво има? — изломоти той.
— Може ли да запаля свещта?
— Защо? Караконджули ли ти се привиждат? — сопна се мъжът ѝ.
После разреши: — Хубаво, запали я, щом искаш.
Кибритът изпращя, размириса се. Очертанията на малката стая заплуваха с вълните на слабия светлик. А ведно с тях от мрака се показа и лицето на Ангелина. Боже! — хлъцна Дичо и се повдигна на лакът. Като че сега я зърваше за първи път. Тя стоеше права, държейки бялата свещ в ръка, и гледаше в него. Сигурно не го виждаше, защото пламъкът гореше точно пред очите ѝ. Но чертите ѝ блестяха, окъпани от белезникаво сияние.
Съпругът ѝ бе убеден, че светлината не иде само от свещта. Така бе отсиявал и дядо й, когато го видяха първия път в мрака. И мъжът се запита откъде иде тя — неговата съпруга? Защо именно нему бе дадена? Знаеше, че други биха я разбирали и обичали повече от него. Съзерцавайки я, така чиста и светла,
Дичо Филев бе убеден, че тя не познава греха. Когато я докоснеше неволно, изпитваше чувството, че тялото ѝ е въздушно. Може би ако я обладаеше, тя просто щеше да се изпари. Сигурно дори не подозираше, че съществуват жени сластни и горещи като Цветана, които обогатяват любовта с триумфа на плътта. Младият Пехливан харесваше простичките неща — вкусната храна, напращелите девичи снаги, боя и тръпката, която носеше. Светът му бе елементарен, дори грубоват. Прекалено силен физически, той се отдаваше с наслада на всичко, което носеше празник на тялото. Не искаше да вниква в сложността на духа и Ангелинината въздушност го стряскаше.
— Защо светна? Спи ми се — каза той, притеснен от мислите си.
— Какво ще кажеш, ако отидем за ден-два в Костичевци?

111
— Как ти хрумна? — озъби се съпругът ѝ. — Още не си свикнала с тоя дом, а жадуваш за предишния. Дума да не става! — духна свещта и се обърна гърбом.
На другата сутрин се събуди учудващо отпочинал. Не се чувстваше потиснат и за първи път не мислеше за Цветана. Нейният образ в продължение на няколко месеца го приспиваше и разбуждаше, а днес отвори очи без обичайната блудкава тежест в главата си. До него мястото в леглото бе празно. Той се обърна натам — възглавницата бе изопната, също и чаршафът, сякаш цяла нощ там не бе лежала жена му. Всяка заран Пехливана си задаваше един и същи въпрос — съществуваше ли тя, или само му се присънваше. На двора се чу гласът на майка му. Притеснена от мрачните лица на двамата си сина, когато вечерта се върнаха от чифлика неразговорливи, тя се въртя цяла нощ в леглото. Сънят я събори призори и жената се успа. Когато скочи бързо, осъзнала, че навън вече е ден, първата ѝ мисъл бе, че мъжете не са имали закуска на масата. С разплетена коса и по долна риза тя криво-ляво се заметна с дългото градско палто на мъжа си. В дневната одая бе тихо, не се чуваха недоволни гласове. Масата бе застлана и петимата Пехливани хапваха сладко-сладко. Дядо Дико бе стигнал даже до кафето.
— Добро утро, булке! — засука мустак той и шавливите му очички блеснаха палаво. — Вместо внуче комай ще гледаш свое отроче, а? Дълги и сладки са понякога брачните нощи, нали?
— Татко… — смути се Димитър и се окашля. — Не е редно…
— Любовта, сине, не познава реда. Трябва да знаеш, че това е най- обърканото чувство на земята. Когато те споходи, загубваш и ума, и дума, а за сърцето да не отваряме приказка!
— Майко, добро утро — тихичко се обади влязлата Ангелина. — Колко си хубава!
Пет чифта мъжки очи се насочиха изненадано към правата Филевица.
Красавица им бе тя! Много висока, с дълга коса и с поруменяло лице, Ивана им се стори изведнъж слисващо различна — сякаш не гледаха стопанката, която въртеше домакинството им и край която минаваха, без да я забелязват.
Чак сега взорът им се отвори за женската ѝ хубост!
— Да си я вардиш, сине! — заръча дядо Пехливан. — Че булките на тая възраст често пощръкляват. По цял ден те няма край нея, а мераклии за чуждо се намират. Най-много на света са те, Димитре — мераклиите. И още да ти кажа…
— Ще ми се да започнем деня с по-смислен разговор — отряза го Ивана насред приказка. — Виждам, че невестата ме е отсрамила! Ще отида да се облека!
Смутени не на шега от различността на майка си, на която днес бяха

112
принудени да гледат като на жена, тримата синове се изправиха почти едновременно.
— Искам да говоря с Дичо — гърбом разпореди Ивана, предугадила сякаш намерението им да се изнижат. Ванчо излезе с дядо си да впрегнат колата. Жътвено време беше усилно. Всяко бавене можеше да коства зимната прехрана на семейството.
— Чух, че сте ходили у чорбаджи Лазо — Филевица бе стегнала косата си на плитка и строгото ѝ лице бе пак онова, което помнеха момчетата от малки.
Отговори Тодор, който нарочно бе останал с брат си:
— Добре си чула, майко!
— Разказвайте!
— Хубави пари ни дадоха в чифлика, както всеки път. Дядо винаги е казвал, че чорбаджията може да те ограби, но платата ще ти даде.
Синът се опита да измести разговора, но майка му не бе зачената под върбова сянка, затова го сряза:
— Не ме интересуват адетите на чорбаджи Лазо. За Цветана искам да зная!
— Бременна е, кучката! Кой знае кой я е въргалял след мен по стърнищата! — изсъска Дичо, загубил контрол. Очите му се изцъклиха и потъмняха, вратът му се изду.
— Такаа… — разсъдливият, ясен глас на майка му проби неговия бяс.
— Много добре се уреждат нещата за нас! Най-после Лактевата ще те остави на мира!
— Знаеш, че винаги ще я обичам!
— Тогава вовеки веков ще си останеш глупак! Имаш добра жена.
Господ е бил на твоя страна, когато ти я даде. Не върви тъкмо аз да те уговарям да се прибереш при Ангелина. Свекървите не правят така. Но аз винаги съм почитала повече разума от душевните кахъри, защото, сине… — майката го погледна без нежност, — любовта е временна, а акълът е до гроб.
И ако човек го има, той си остава с него завинаги… Боя се обаче, че твоят е поел по пътя към чорбаджи Лазовия чифлик и че няма да се върне при теб.
— Не мога да приема жената, която вие ми избрахте!
— Целият живот е нечий друг избор, сине — поучи го Филевица. —
Когато се съобразяваме я със съпруг, я с деца или родители, значи мигом спираме да решаваме сами. Ако искаш да имаш човек до себе си в леглото, който да те топли и с ръце, и с думи, не можеш да си позволиш незачитане!
Който загърбва другия, се обрича на вечна самота!
— Но ти винаги си нареждала на всички в този дом! — възмути се Дичо.
— А кой е казал, че аз не съм самотна?
Мъжете изумено погледнаха майка си — така силна, непоколебима и

113
твърда изглеждаше тя, че думите ѝ ги шокираха. Нали дворът, къщата и хората се въртяха все около нея! Как можеше да говори, че е сама?
— Мамо — Тошко се измести до нея, пое коравата ѝ длан в своите и я целуна, — ние винаги сме били до теб, как тогава…?
— За други неща ми беше приказката. Но аз съм без значение, когато иде реч за вас — децата ми! Всяка майка е устроена така — да поставя пред себе си своите рожби.
— Не всяка — се надигна Тодор, — не и онази жена, която е родила мен преди години!
— Какво говориш? — изуми се Дичо. — Защо обиждаш мама?
Ивана леко поклати глава — не с укор, с безсилие. Да имаше как да изличи този спомен!
— Аз съм подхвърлено дете — заговори най-малкият. — Една сутрин, когато си бил на няколко дена, дядо Пехливан ме е намерил пред вратата на къщата. Майка ми, която не познавам — устните му се изкривиха, — е проучила, че тук има пеленаче! Поне не ме е обрекла на гладна смърт, след като се е отрекла от мен!
— Сине — Филевица го гледаше с изкривено лице, сякаш нещо силно я болеше. — Остави това! Никога не сме те делили! За нас ти винаги си бил от нашата кръв.
Дичо седеше като замаян:
— Защо ми казваш това? — смирено запита той. — За да отклониш вниманието ми от Цветана?
— Не, братко. Искам да се увериш, че твоите патила не са най-черни.
Винаги си получавал любов в излишък, там е проблемът. И когато някой ти я откаже, се наостряш срещу му. Но нали обичаме доброволно? Как би могъл да си върнеш онзи, който е отместил очи от теб? Как да търся жената, която ме е родила, като тя самата е пожелала да не я намеря никога повече!
За първи път словото на малкия брат бе остро и накъсано. Никой не подозираше, че в душата му са останали мътилка и горест. Може би само майката…
Дичо погледна нейното затворено лице. Винаги се чудеше защо чертите
ѝ не познават смеха. Сега му стана ясно, че премного болка бе стаила в гърдите си Филевица. Неизречени думи, къртовски труд и работа за добруване на семейството — от това бе направена тя. Откакто се помнеше, не я бе виждал да седи, без ръцете ѝ да не са заети с нещо. Може би просто не ѝ оставаше време за веселие.
— Искам да спреш да мислиш за нея. Искам да си мъж на жена си! Чу ли? — резкият ѝ глас изтръгна сина от омаята на спомените.
— Ще говоря с Цветана сега! — реши той.
Зад гърба му Ивана поклати глава:

114
— Няма да миряса, докато не чуе как го натирват!… Остави го, сине!
— спря тя Тодор с ръка. — Ако съдбата му е мъка, поне сам ще си я е избрал.
Знойното утро предвещаваше палещ ден. Във въздуха се усещаше мирисът на прегоряло жито, сякаш слънцето още на полето превръщаше зърното в хляб. Небето бе толкова бяло, като че жегата бе изцедила от него синия цвят. Маранята висеше тежко във влажния въздух. Дичо крачеше бързо към чифлика. Ризата му залепна за тялото, косата му се намокри от пот. Но той не усещаше топлината, защото в главата му бе ад! Вървеше към любимата си! Това добре! Но за какво щяха да разговарят все пак? Нали между тях щеше да стърчи наедрелият ѝ корем? Някога бе мечтал да гали утробата на Цветана, като опипва внимателно — дано долови първото движение на детето им! Гневът го заслепи, ушите му забучаха. Той спря рязко! Не бе изпитвал досега желание за убийство, независимо че се биеше до кръв. Стремежът за победа не бе го докарвал още до умопомрачението да иска физическо изличаване на противника си. Може би щеше да се чувства по-добре, ако премахнеше Цветана завинаги? Поне нямаше да мисли, че тя диша на хвърлей разстояние! И че се люби с друг!
— Дичо — в халюцинациите на беса му се вмъкна гласът на Ангелина.
Откъде бе дошла тук? В първия миг си помисли, че му се привижда как нейната дребна фигурка иде по пътеката. Нали бе така ефирна, че повече приличаше на видение, нежели на жив човек! Повярва, че е тя, чак когато дланта ѝ го докосна по ръкава, сякаш знаеше нежеланието му за допир по кожата:
— Целият си мокър, сякаш си се къпал с дрехите — рече жена му. —
Видях те да излизаш и се затичах след теб, но крачките ти бяха толкова бързи, че се задъхах да те гоня! Мислех си, че няма да откажеш компания.
Исках… исках да бъдем заедно!
Гледаше нагоре към него, а той знаеше, че както и снощи, не го вижда, защото слънцето светеше в очите ѝ. Но въпреки бляскавата стена от лъчи
Ангелина не свеждаше взор, защото търсеше пътя, по който да стигне до него, да го прегърне и да го задържи.
— Попей ми — внезапно каза Дичо. — Искам да слушам гласа ти!
Мелодията трепна, изви и се извиси отвъд тленна граница на телата, пътувайки до самия Бог. Като че приканваше Всевишния да слезе и да поговори с изпадналите в нужда души. Звуците идваха чак от небето — светли и необятни, като бездънната вис, която обграждаше двамата човеци насред пътеката. И тогава Дичо Филев получи просветление. Нещо меко и нежно слезе до него по копринената нишка на песента и го успокои. Вече не чувстваше мъка, сякаш реалността се беше изместила извън времето. А той съществуваше въпреки нея — безименен зародиш, който чака да поеме към светлината или към мрака. Захласнат в безплътния глас, младият мъж дори

115
не съзнаваше, че до него стои друго човешко същество. Бе сам сред
Вселената. Падаха звезди, ярки огньове трептяха в мрака, а слънцето светеше над всичко и всички! И той разбра, че то единствено няма да изчезне. Както и светликът му!
Песента беше свършила. Като пробуден от тежък сън, Дичо поклати глава. Ангелина все още стоеше до него и го чакаше. Той я прегърна през рамо и я поведе към селото. Трепналият мираж, който го заслепяваше допреди миг, остана зад тях. Бе чудно явление, защото обикновено миражите предхождат крачките на хората! Нали?
Филевица ги погледна под вежди. Не попита нищо. Тихият глас на снахата стигна до слуха ѝ с галеща молба:
— Снощи питах Дичо дали ще ми разреши да отида в Костичевци.
Сънувах наскоро Нистор — един човек… — тя се прекъсна, защото ѝ се стори неуместно да обяснява на свекърва си йерархията на нестинарите. —
Наближават игрите в Малко Търново.
Кожата на Ивана се накокошини. Почувства тежест в краката и седна.
Най-черните ѝ съмнения се оказваха истина. Ангелина никога нямаше да се промени. Правилно ѝ бе обяснил Димитър за обсебеността.
— По-добре не отваряй пак приказка — строго я посъветва тя.
— Защо? — светлите очи примигнаха учудено. После тънкият гласец изтъня още повече: — Мъчно ми е за баба и за дядо.
Свекървата гледаше бялото, прозрачно лице, което не познаваше мрачните сенки на мислите. Момичето не бе споменавало досега, че тъгува за роднините си. И Вана бе останала с убеждението, че снахата бе свикнала на новото място. Нали не бе чула въздишка даже? Без да иска, по-възрастната жена се върна в първите дни от живота си в дома на Пехливаните. Имаше чувството, че ще полудее. Никога не бе работила повече, а Елица все ѝ намираше кусури. Спомни си как веднъж бе изхвърлила цяло гърне с боб, защото старицата бе пъхнала в него умрял плъх. На много чудесии се бе нагледала Филевица през младоженческия си период. То не бяха подмолни интриги, мързел и хлевоустие; то не бе лицемерие и лошотия! Ивана даже бе решила да напусне мъже си заради проклетията на майка му. Но нейните родители живееха в Медковица и когато ѝ станеше непоносимо, тя се измъкваше за час-два и бягаше в бащината къща. Там, в любящите прегръдки на старата Добревица, новобрачната невеста изплакваше мъката си. Майка ѝ я съветваше да бъде търпелива, работна и почтителна! Да отстоява своето.
Дъщерята черпеше сила от ласкавите майчини длани. А Ангелина от кого се учеше да отвръща с усмивка на лошото? Нима нечовешко бе цялото ѝ търпение? Филевица се прокле, че пак мисли по този начин. Ето че очите на момичето се бяха насълзили от тъга. Разбира се, че искаше да види баба си!
— Аз ще говоря с него — каза Ивана, все още размекната от

116
собствените си спомени, а и от току-що видяната мъка на снахата. — Остави на мен!
Вечерта, след като се нахраниха, Филевица подхвърли:
— Не е лошо да направите едно гости в Костичевци!
— Не — веднага отказа Дичо.
Той не обичаше планината и не я разбираше. А и тамошните жители го отблъскваха със своите странности. В неговия семпъл свят нямаше време за мистика. Младият Пехливан не искаше да знае за незримото. Бе губене на време човек да си втълпява разни небивалици. Костичевци бе село на смахнати. Всички претендираха, че говорят с невидими сили. Луди! Колкото по-малко контактуваше жена му с бившите си съселяни, толкова по-бързо щеше да се излекува от манията, наречена нестинарство. Бе опасно да се вижда със старите приятели.
— Няма да стане! — бе повишил глас. — Кой дявол те настрои и теб, майко? Снощи Ангелина ми разправяше същото.
— На момичето му е мъчно за родния дом.
— Пусни я, добро ще сториш — красивите черти на Дичовото лице се изостриха, когато се обади Тодор. — Ако склониш, ще дойда и аз. Нищо лошо няма да се случи. Ще се забавляваме.
Какво пък! Идеята не бе лоша. Щом Тошко изявяваше желание да ги придружи, значи щяха да се посмеят доста. Може би всички се нуждаеха от малко почивка и промяна.
— Добре — съгласи се Дичо. — Но само за ден-два.
— Благодаря — обади се Ангелина от ъгъла на стаята.
Нейният тих глас накара мъжете да я потърсят с поглед. Слабата фигурка едва прозираше в тъмното. Дядо Пехливан поклати глава. Свикнал от младини с пищната, тъмна хубост на добруджанките, той цъкаше угрижено всеки път, колчем се загледаше по-дълго в невестата. Цветана бе къде-къде по-подходяща. Сигурно къщата на чорбаджи Лазо се тресеше от стъпките и от смеха ѝ. А тяхната снаха едвам си отваряше устата, та и сега не се разбра кому благодареше — на мъжа си или на девера. Тодор също я наблюдаваше. Понеже бе седнал близо до нея, той успя да забележи светла сянка в ъгълчетата на очите й, която се задържа под клепачите и не пролази по лицето. Бе сигурен, че Ангелина току-що бе спряла с неимоверни усилия сълзите си. Браво! — възхити ѝ се той. Малкото същество бе разбрало, че в дома на Филевите плачът се приема или с насмешка, или с досада.
Още преди изгрев двуколката на Пехливаните излезе от Медковица.
Дичо почти не обели дума по целия път и не реагира, когато жена му го помоли да отидат направо на сбора в Малко Търново. Донякъде бе благодарен на притъпените си сетива, защото не искаше да ѝ се кара. Само дано не заиграеше. Беше обещала, че ще стои отстрани. Обърна се към нея.

117
Русата ѝ глава бе сведена надолу. Телцето ѝ бе спокойно. Застана нащрек, защото се боеше от погледа ѝ. И ето че тя вдигна очи. Взираше се в жълтеникавата жарава. Музиката заситни. Както си стоеше, дядо
Крачуновата внучка усети, че я „прихваща“ огънят. Едри и по-дребни тръпки я пронизваха цялата. Главата ѝ се изпразни от съдържание и около нея изведнъж настъпи тишина. Съмненията и желанието да угоди на Дичо ѝ се струваха незначителни. Жената пристъпи като хипнотизирана към тлеещата пепел, пътем изритвайки обувките си. Някой ѝ сложи икона в ръцете. „Боже
— помоли се освободеното ѝ съзнание, — дай мир и благоденствие всинца ни!“ Краката ѝ сякаш полетяха над огъня. Чуваше само мелодията. Наведе се към греблото и разстла въглените. Червеникава вихрушка се разсипа край дребничката ѝ фигурка и я обгради като рамка. Тодор я гледаше безпомощно.
Вече знаеше, че тя не усеща огъня, но не успяваше да преодолее страха си, че може да я изгори. Никога не бе наблюдавал подобно слияние между човешко тяло и природна сила. Сякаш парещите въглени служеха за настилка на женските нозе, които подскачаха, прибягваха и играеха върху тях. Лицето на нестинарката бе изгубило нежната си мекота, която напомняше момина сълза. Сега приличаше на лист хартия със скована, ясна, непроницаема белота. Може би там, където се намираше душата й, се чуваха съдбовни гласове. Тодор мярна физиономията на брат си, изкривена от недоволство. Бе на път да се разсърди не шега. Имаха право съселяните му, които го взимаха на подбив, че се е оженил за смахната „огнеходка“.
Трябваше да сложи край на порочния навик, към който невестата му бе пристрастена.
— Къде тръгна? — Тошко го дръпна за пеша.
— Отивам да я изкарам оттам — мрачно съобщи другият.
Здраво прихвана Тодор непокорния си брат:
— Шегуваш се, нали? Погледни колко са се събрали тук, за да гледат нестинарите. Те вярват в тези неща, чувстват ги различно от нас. Не искам да ни стъпчат! Ще ни размажат само ако им се опрем.
— Това там е жена ми — скръцна със зъби Дичо. — Аз съм ѝ господарят, не тълпата.
— Да, но тя е една от тях. Чух да се говори, че била най-добрата пророчица след баба Керана. Най-истинската! Ако не я бяхме откраднали, щяха да я пазят като очите си. Не си мисли, че само ти не обичаш тукашните.
И те не примират по теб. Не забравяй, че им отмъкна най-даровитата нестинарка — спря за миг и заговори полугласно: — Защо ти е толкова трудно да приемеш тези, които не ти приличат? Може да са прави хората, като разказват, че цялото семейство на Ангелина било докоснато от Божията ръка. Като я гледам как се носи над жаравата с усмивка на уста, и аз съм склонен да вярвам, че може да има нещо вярно в това. Не се мъчи да я

118
промениш! Не всяко нещо под слънцето търпи прекрояване! Някои хора са направени по различен калъп.
— Стига си ме поучавал! — дръпна се Дичо. — Искам да спра тази диващина! В средата на двайсети век сме. Светът открива и изработва самолети, а ние още вървим по обичаите на отдавна измрелите траки. Това се нарича варващина, за Бога!
Тодор понечи да му отговори, но осъзна, че ще бъде безсмислено. Брат му нямаше да миряса, докато не пречупеше духа на съпругата си. „Бедното, слабо момиче“ — ожали я той, но когато отново я погледна, се разколеба.
Ангелина не изглеждаше подвластна на земното. Бе вдигнала глава към небето. Ясният ѝ глас трепна над хората, които следяха всяка нейна крачка:
— Видях звезда! — извести тя и лицето ѝ грейна. — Ако имаме вяра, ще бъдем пощадени от чумата. Много хора ще умрат и костите им ще се разпилеят по незнайни земи… Дядо, дядо, спри!… Йоцовото момче ще погине, а баба Тодора ще изгуби всичките си животни. Много сватби ще има и много хляб. Около нас е пълно с кръстове. Счупени кръстове! — през малкото ѝ телце сякаш мина спазъм, който го преви.
Последните думи, които отрониха устните на нестинарката, бяха две имена — Ния и Лия. Тях каза тя полугласно, преди да се свлече в края на огнения кръг. Пое я висок, възрастен мъж, който я понесе към аязмото. Дичо закрачи мрачно след него, за да прибере непокорната си съпруга. Изтръпнал от лошо предчувствие, брат му го последва. Ангелина идваше на себе си.
Непознатият бе наплискал лицето ѝ с вода и тя му се усмихна едва. С тежък поглед той се взря в другоселците, които чакаха край изворчето. Понечи да каже нещо, но се възпря.
— Сполай ти, чичо Нисторе! — отрони нестинарката. Лицето ѝ заруменяваше с нежния цвят на пролетна роза.
„Сякаш току-що е била любена!“ — си каза Тошко и се наведе към чистата вода, която се плискаше в каменното корито. Отпи от хладната струя.
— Сложи паричка или конец от ризата си — посъветва го Ангелина, — а ако нямаш, с длан оправи водата, сякаш сресваш косите на светицата.
Девер ѝ я послуша. Но Дичо, свил надменна уста, се наведе дръзко над чешмата. Не успя да докосне водата и отскочи назад.
— Откъде се взе тази змия? — запита той. — Не я ли виждаш, Тоше?
Убий я!
— Никаква змия няма — удиви се брат му, — какво приказваш?
Другият Пехливан пак се приведе да пие, но отново се отдръпна прибледнял.
— Не ме занасяйте — ядоса се той, — увила се е около чучура и съска насреща ми!
— Светицата не ти дава да доближиш — обясни жена му. — Не си ѝ

119
оставил дар за водата, не си я зачел.
Тогава Дичо се разгневи окончателно. Дръпна седналата си съпруга, изправи я почти насила и я повлече след себе си.
— До гуша ми дойдохте с вашите суеверия — процеди той. — Отиваме си у дома!
— Ами дядо, ами баба? Ще ни чакат за вечеря.
Глух за думите й, мъжът я тръсна на седалката в двуколката, но преди да вземе юздите, брат му го спря:
— Недей! Кой знае кога ще има сгода да ги види пак. Хора стари, немощни са вече, дните им са преброени. Остави я да им се порадва. Мама ни има цели трима, а на тях тя им е едничка.
Името на Вана, казано на място, оказа своето въздействие. За буйния нрав на Дичо нейната трезва разсъдливост бе непостижима. Имаше той майка си за мерило, ала почти никога не действаше според нейните повели.
Но това не му пречеше да я слуша и почита. Вярно бе, че Филевица би се разсърдила на явното пренебрежение, което демонстрираше синът ѝ към гостоприемството на дядо Крачуновия дом.
— Утре на зазоряване потегляме обратно — реши Дичо, а невестата му стисна леко лакътя на Тошковата ръка. Сиреч благодареше му.
Баба Кръстана сръчно шеташе около масата. „На колко ли години е? — се мъчеше да отгатне Тодор, защото ни по лице, ни по пъргавост не приличаше на старица. — Всичко иде от духа — разсъждаваше в себе си, — той я държи така младолика!… Когато човек вижда само светлината, тъмното не може да го уплаши!… Комай само тя от целия род не гледа в бъдещето, но като че ли живее в него. Сякаш знае, че отвъд я чака раят — каквото и да представлява той!“ Жената седна на масата и се усмихна.
Осезаемо, като физическо усещане, от нея се излъчваше топлина. И уют.
Тодор разбираше защо Ангелина толкова тъгува за родния си дом. Кой не би искал, когато отвори портата, да го посрещнат с любов. Тук и чуждият се чувстваше добре дошъл. А своят сякаш хвърляше на пода товара на грижите, за да се потопи в усмивката на стопанката. Колко различна бе тази къща от
Филевия дом, където всичко бе подчинено на извечния ритъм, наречен ежедневие. В кухнята на Вана всеки предмет знаеше мястото си и редът маршируваше по полиците. При баба Кръстана можеха да се видят паници, излезли от долапите и забравени до чешмата, но тази нехайност още повече засилваше чувството за гостоприемство, което лъхаше отвсякъде. Или особеното усещане идеше от самата стопанка, която бе готова да зареже работата си и да зачете всеки гост с усмивка и с почерпка. На Тодор не му се ставаше от масата, така хубаво му бе станало. Спокойствието, което излъчваше атмосферата, се долавяше като топла асоциация за успокояваща прегръдка. А старицата, когато ги бе видяла да влизат, бе скочила и бе взела

120
в обятията си всеки от гостите; бе изнесла столове и ги бе почерпила със сладко. Тошко не си спомняше да бе вкусвал някога по-приказен десерт.
Сигурно жената забъркваше манджите си с щипка вълшебство, затова се отличаваха с божествен вкус. Странно бе как наглед непохватните пръсти шият и везат с почти неуловими движения. Сякаш самите ръце на баба
Кръстана сътворяваха живота — шарен и многолик, многоцветен. Захласнат по нея, Тодор забеляза още, че старците се обичаха напук на годините.
Когато стопанката се обръщаше към мъжа си, мигом по лицето ѝ просияваше онова неуловимо чувство, след което хората тичаха цял живот. Братът на
Дичо не бе срещал двама души, които така идеално да си подхождат. Не срещна и след това. Дядо Крачун бе темелът, а жена му покривът. И домът на душите им бе непоклатим.
— Ела да изпушим по цигара на двора — изтръгна го от унеса Дичо.
Стопанинът кимна:
— Идете!
На Тошко му бе неудобно да напусне пълната маса, но не бе редно да откаже.
— Какво те прихваща? — скара се на брат си, щом слязоха от горния кат. — Какво ще ти струва, ако си малко по-любезен? Не те ли е срам? Хората ще се скършат, за да ни угодят!
Дичо махна с ръка. В мрака тъмносините му очи изглеждаха черни:
— Пусто ми е в душата на мен — каза с горчивина.
„Ах, тази душа — помисли си Тодор, — наяждане няма, изедницата!“
— Духът ни принадлежи за много кратко — току до тях се чу гласът на стареца. Вероятно бе сметнал, че не върви на домакина да оставя сами гостите си, дори когато не са му по сърце.
Дичо се намръщи — в тъмното брат му видя как се изкриви лицето му.
Недолюбваше младият Пехливан новата си рода! Заради семейната алчност два човешки живота щяха да се мъчат в неудовлетворение може би до края.
Комай само старецът се досещаше за истинската причина на скалъпения набързо брак. Но добротата му бе преголяма и речта преблага, та от него не се чу укорна дума. А поводи за упрек имаше. От неудобство Тошо запристъпя ту на единия, ту на другия си крак. Дядо Крачун стоеше под стряхата така тихо, че само светлите одежди го издаваха. Дичо ядосано смачка угарката с пета.
— Гневът е рушителна сила — поучи го старецът. — И страшно бедствие. Събира се на кълбо в людското сърце и расте. Човек не усеща кога се стопява в него. Изчезва привидно, за да го обсеби целия.
— Откъде си научил всичко това, дядо? — попита Тодор.
— От дребните неща, сине! Хорските очи са свикнали да прескачат малкото, щото ги блазни големият залък. Ала когато се препънат, виждат, че

121
дори камъче колкото орех може да пробие главите им. Оглеждайте се за незначителните неща, момчета, те могат много да ви кажат.
— Щом толкова знаеш, кажи ни нещо за любовта — Дичо се приближи предизвикателно до възрастния мъж, сякаш го провокираше да изрече нещо непристойно.
— Точно ти ме питаш за любовта! — без въпрос каза стопанинът. — Не ли я усещаш как напъва в теб като луда вода под тъничък яз? Щото аз мога да видя как се бунтува в гърдите ти.
Тодор изтръпна. Навлизаха в опасна територия. Дядо Крачун се бе досетил или бе чул за братовото му увлечение по Цветана! Схванат от притеснение, младият мъж приближи към стареца, за да се намеси навреме и да потули част от истината.
— Любовта е благословение и дар, сине! — за първи път възрастният човек наричаше така своя зет. — Мъката е нещо друго! Тя ражда ярост.
Обичта прощава, забравя и цери. Който я носи в душата си, докосва небето с една ръка! Защо ми се чини, че ти допираш ада с дланта си, момче?
Дичо простена глухо. Скръцна със зъби. Идеше му да изкрещи; да се разридае. Точно когато задръжките му паднаха, дядо Крачун куцукайки излезе изпод стряхата. Светлата му фигура приближаваше бавно. Годините му напредваха и тежаха на тленната плът. Изравни се със съпруга на внучката си. Спокойните му очи, в които нямаше съмнения, срещнаха гневния поглед на младия мъж — като бистра вода, поднесена към устните на умиращ от жажда. Дичо не избухна. Разширените му зеници дишаха срещу бялата фигура. Усети как ясните като метличина очи го обгръщат с чиста пелена. Сякаш го поемаха от непрогледността на утробата и го носеха към светлината на деня. Гърдите му клокочеха с ярост, но прозирната обвивка го пазеше от шока на съприкосновението с външния свят. И цялото му жадно за въздух тяло се потопи в белия пашкул, за да получи мир.
— Искам да спя — каза той. — Много съм уморен.
Крачките му бяха мудни и тежки, сякаш му бяха закачили по един топуз на всеки глезен. Но от коленете нагоре се чувстваше въздушен като морски бриз. Искаше само да се добере до леглото си и да притихне. Изкачи се на горния кат с последни сили. Бутна вратата на одаята и се насочи към бялата постеля. Отпусна се в нейната чистота. До него лежеше някой и топлината от другото тяло бе така приятна, че мъжът протегна ръка, за да я задържи.
Мекотата на допира бе нежна, желана. Сякаш от векове не бе докосвал жена.
Поне не такава — лека, ефирна, покорна. Със затворени очи Дичо Филев опознаваше съпругата си. Не искаше да я поглежда. Беше му хубаво, като в земните недра, където се ражда животът. Сигурно и там бе влажно и тихо, като в девичето тяло. Ангелина се уви около него, жадна и чакаща извечния миг на слиянието. Той не я любеше, а навлизаше в нея — бавно, сигурно,

122
собственически; мъжкото и женското, орисани да сътворят живот. Никога преди не бе изпитвал нито душевно, нито телесно смирение. Сега позна насладата от близостта с някой, който не се бори да получи, а иска да даде.
Въздушната коса на жена му затуляше като прозрачен облак неговото лице.
„Нека е благословена!“ — помисли си Дичо, защото се чувстваше скрит от всичко тленно. И даже не усети кога е заспал.
Първият спомен от изминалата нощ нахлу в него с лекото докосване на нечии ръце. Прохладните длани милваха горещата му кожа и носеха мир.
Пехливана се събуди, осъзнавайки, че се усмихва. Зазоряваше се и розова сянка падаше разпиляна върху чаршафите. Мъжът разтри очи. Стори му се, че светлината е червена. Чергата бе събрана отгоре му, затова той ясно видя тъмните петна кръв до себе си.
— Порязала ли си се? — надигна се.
Светлото лице на съпругата му сияеше с непознат блясък. Даже очите
ѝ бяха други — по-земни! Дичо Филев се изчерви от неудобство. Привлече я на гърдите си и я държа дълго в обятията си.
Събраха постелката, върху която Ангелина се бе разделила с девствеността си, за да я връчат на свекървата, както повеляваше традицията.
— Елате на блага ракия — промърмори Дичо, когато седнаха да закусят.
Съпругата му скри поруменяло лице в рамото му. Тодор се задави с кафето си и мъчително се закашля.
Дядо Крачун вдигна глава:
— Винаги ми се е струвало, че този обичай е срамен и за мъжа, и за жената. Ако си направил избора си, и без едната кръв ще тачиш стопанката си като най-чиста! Защо липсата ѝ трябва да дамгосва завинаги? Нали живеем най-напред с душите и с тяхната хубост? Представете си, деца — редеше той напевно, — че се случи човек да погрознее без време — да го залее вряла вода; да се разболее от някое уродство. Ще го оставите ли сам насред път? Ще загърбите ли некрасивото лице, защото не ви е драго да го гледате? Или ще трептите още по-силно с неговия дух, за да го подкрепяте?
Нали и сам Господ отрежда така — кожите ни да се сбръчкват и телата ни да се изкривяват от годините, но отвътре да оставаме предишните. Тежко оногова, който е изхабил без време душата си!
Тодор усети, че пак ще се задави. За кого говореше старецът? Намекът му имаше ли име? Баба Кръстана прекъсна монолога на съпруга си:
— Чеденце, излез за малко на двора.
Ангелина я последва. Девер ѝ бе сигурен, че двете ще коментират онези тайни неща, свързани с възпроизводството, които се предаваха от майка на дъщеря векове наред. Усмихна се. Стана му драго и любопитно. Но Бог бе отредил на мъжете роля на полуслепи къртове, та колкото по-малко виждат,

123
толкова повече да си въобразяват, че знаят. В тунелите на тяхното его имаше място само за малка част от неизбродимата мистерия на жената. Той погледна към брат си, който бе дръпнал отчасти булото на девичето тайнство. „Бедният, какво ли го чака — ожали и него Тодор. — Нима с едното съвкупление се разгадават тяло и душа?“
Старците изпроводиха гостите с дарове и усмивки. Държаха се до последно, макар че лицата им бяха издължени от тъга. Тошко се обърна да ги види в края на улицата — две прегърнати фигури, които отдалеч сякаш бяха една. „Каква любов!“ — помисли си мъжът и каза, че напразно ги е съжалявал, защото те не бяха сами, а се притежаваха един друг.

124

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: