Нестинарка

182
чифлика го позна. Бе другарят му от детинство — Анко. Той и жена му бяха неразривно свързани с подема на чифлика още от самото начало. Бяха делили и беди, и радости с чорбаджията. По-верен приятел от дребничкия човек Лазо не бе имал. Много отдавна, когато и двамата бяха безумно млади, Анко му бе спасил живота, като го бе закрил с тялото си от нападение на диво прасе.
Глиганът бе премазал крака му и оттогава той куцаше мъчително.
Чорбаджията бе приел семейството при себе си — на Анковата булка бе възложил стопанисването на къщата, а на своя приятел доверяваше съкровените си мисли, плановете си, вълненията. Само за Цветана не му бе разказал. Предпочиташе чувството към нея да трепти в сърцето му несподелено, защото… Даже не знаеше защо! А сега снахата му крещеше нещо. Любопитен, но още не разтревожен напълно, старецът се наведе над парапета. Чуваше откъслечни думи.
— Ти… как… не… не позволявам…
Гласът на Анко бе слаб като дихание. Жената го прекъсна:
— Стига, нещастнико!… Чу ли — пак порой от непонятни слова и звук от плесница. Цветана бе зашлевила силно през лицето дребничкия старец.
Лазо изтръпна. Не само крайниците му се вкочаниха, а и мозъкът. Отвори уста да извика, но глас не бе му останал. Вцепенената му ръка стискаше яко дървения парапет. Не можеше да я помръдне. Волята не му достигна, за да се овладее. Нямаше по-милостива душа на белия свят от тази на неговия приятел. С какво бе ядосал господарката?
Чорбаджи Лазо стисна парапета още по-здраво. Имаше чувството, че пръстите му оставят следи по дървото. Изгаряния, трайни следи. Както шамара на Цветана. Затвори очи. Когато ги отвори, тя беше изчезнала. Навън бе сумрак. Отсега нататък тъмата щеше да властва в душата на стареца.
Дядо Анко избърсваше потеклата по бузата му сълза. Ако можеше, приятелят му би я избърсал със своята длан. Всички години на нерадост и добро се отразиха в кристалната капчица влага; пометоха настоящето.
Повече нямаше днес, нито утре. Лазо окончателно се предаде на спомените.
Огледа се наоколо. Винаги бе знаел, че в края на дните си пак ще бъде последен сиромах. Но този път не крадецът-слънце бе отнесъл всичко. А една закръглена женска ръка. Във въздуха се носеше уханието на Цветана. Тя беше някъде там, във вътрешността на къщата. Чакаше го за вечеря.
Вкамененото му сърце обаче не реагира на липсата ѝ. Тя бе поредният, но и последен предател. Чорбаджи Лазо нямаше намерение да допуска повече изневери. За първи път се примири с мисълта, че лошото винаги е повече от хубавото. Бе превърнал живота си в опит да улови красотата. Затова се бе обградил с картини, музика, спокойствие. Затова искаше Цветана. Но изолацията му бе измамна. Защото врагът бе нахлул и там. Най-любимият враг!

183
Лазо се обърна трудно. И не защото ставите го боляха. Нему достигаше въздух. „Не — заповяда си той. — Няма да умирам. Още не!“ Толкова дълги години бе заповядвал. И не се съмняваше, че смъртта ще го послуша. През вратата нахлу светлина. Някой бе запалил ламбите. Сянката се дръпна. По устните на стареца пробягна крива усмивка. Все още можеше да командва дори съдбата си. Пристъпи в жълтеникавото кръгче, образувано на пода.
„Тук съм! Идвам! Ще оправя делата си… и после ще отдъхна.“ Мисълта за хладния повей на земята му се стори приятна сега. Винаги се бе мръщил, като си представеше хилядите гадинки, които щяха да попъплят по трупа му.
Даже се съмняваше, че при тая гавра с тленната обвивка духът ще може да поеме по собствен път.
„Тогава ще има някой, който да решава вместо мен — изхили се възрастният мъж. — Или поне така се казва!“ Не бе убеден, че мистерията на
Божественото съзидание е съвсем вярна. Религията бе поредното утешение, към което протягаше ръка нечистото съзнание на човешкия род. „Хората все искат някой да поправя грешките им. Тук е коренът на инфантилността — рече си той. — Драмата на всеки почва с липсата на отговорност.“ През дългите години ръководство на имоти и човешки съдби чорбаджи Лазо бе стигнал до заключението, че дори коравостта може да бъде уважавана, стига да е справедлива. Никога не си бе позволявал подигравка с нечие достойнство. Замисли се за миг дали сега нямаше да отстъпи от правилата, които сам бе наложил. „Всеки да носи кръста на грешките си — реши старецът. — Каквото и да вършиш, трябва да знаеш, че разплатата ще те стигне един ден…“. А той се канеше да се разплати. С целия свят! Промъкна се към малката стаичка, която му служеше за писалище и за убежище. Там стояха всички скъпи спомени: булчинската рокля на жена му, къдрица от бебешката коса на Пенчо, първата спечелена жълтица. Без капка колебание чорбаджи Лазо извади навързаните с червена панделка документи. Знаеше точно какво прави. Скъса ги един по един и ги изгори. Без съжаление. Извади чист лист хартия. Започна да пише. Ръката му не трепна нито за миг, не спря.
Той изчака да изсъхне мастилото и педантично го попи. Утре щеше да тръгне за града преди зазоряване. Имаше спешна работа. Затова дори не си даде труд да ляга. Нощта едва започваше и Лазо искаше да вкуси младостта ѝ. Само това му бе останало.
* * *
През това време в къщата на Пехливаните Дичо слушаше потресен разказа на майка си за посещението на Цветана. Ивана говореше равно, без емоции, но думите ѝ бяха по-остри от обикновено:
— И тогава тя доведе детето. Твърдеше, че е твое — спря за миг, като

184
че ли чакаше отговор от него. — Бедното същество! Тръгна към нас, спъна се и жена ти го пое. Па като завика, като зарева онази безсрамница! Не стига че я разнасят навсякъде как се е качила на главата на свекъра си, а е дошла и в моя дом да командва! В моя дом! — от възмущение Филевица повтори и натърти думата. — Да знаеш, че ако посмее да се покаже пак пред портата, ще я разкъсам!
— Мамо! — тихо я предупреди Тодор, защото Ангелина тъкмо излизаше от одаята.
— Тя беше там. Чу и видя всичко — пошепна свекървата. — Да не мислиш, че като не говори, и е по-леко. Обича мъжа си, затуй се спира, завалийката!
Тошко спря да вечеря. Загледа се в образа на съществото, което го бе накарало да усети сладостта и горчивината на несподелената любов.
Прозрачното ѝ лице, което сияеше с бяла светлина, бе неподвижно. Чертите му се бяха затворили, вглъбени навътре, като че в самата душа. „Какво ли си мисли, милата? — запита се той. — Когато обичаш някого, трудно приемаш неговата нелюбов.“ Дичо се хранеше мълчаливо. Сините женски очи обгърнаха приведената му фигура с очакване. Но само Тодор знаеше, че брат му не може да даде все още сърцето си на Ангелина. Може би чувствата му към Цветана изтляваха, но той не бе готов да се обърне към съпругата си.
„Бог да ни пази от Дичовите увлечения! Защото този път ще е по-лошо отпреди. И то за всички ни.“
— Какво ще правиш с Ирина? — попита го майка му.
— Говорих с кмета. Човекът разбра положението. Поп Ставраки ще дойде у дома, когато му кажем. Да ни венчае тук.
— Тя ще се съгласи ли? — загрижи се дядо Пехливан, противник на всяко принуждение.
— Тя не е в състояние да различи собственото си лице в огледалото — намръщи се Ивана. — Даже няма да разбере какво става.
— Дали вършим добро, невесто? — пак попита старецът, обхванат от безпокойство. — Дори и на лудия волята трябва да се тачи.
— Ирина ми казваше тази сутрин, че цяла нощ се е любила с Нури — мрачно отговори Вана. — Още ли мислиш, че е нужно да почитаме желанията ѝ?
— Помилуй, Боже! — прекръсти се Димитър. — Сине — постави длан върху коляното на Тодор, — извикай утре попа. Нека прочете няколко думи от Светото писание — за адет. Да ви издаде документ, само така ще можем да опазим братовчедка ви и от хората, и от самата себе си.
„А най-вече от баща ѝ Драган“ — довърши вместо съпруга си Вана.
Обаче притесненията ѝ не се оправдаха. Съседният двор цял ден остана празен. Не се мяркаше жива душа. Само Магдалина сновеше в двата обора

185
— да нахрани животните. По някое време Филевица издебна вдовицата и я извика с жест.
— Какво става?
Жената вдигна рамене:
— Не смея да вляза у тях — пошепна. — Счува ми се, че някой плаче, ама може и да не е така. Не са викали още.
— Оня пущиняк у дома ли е?
— Не знам, булка. А и не ми е на грижа той. За гадинките ми е жал.
Поне тях да оправя, че нямат уста да си поискат ни вода, ни храна.
Дядо Пехливан, дочул гласа на любимата снаха, се изсули от оджака и се престори, че има работа по двора. Тъмните очи на Магда се залепиха за него, въпреки че устата говореше с Вана.
„Ех, ех — мислеше си Филевица, — греховна пасмина сме си това човеците. Всеки гледа да угоди на снагата си. Едни се обливат в сълзи, други на любов ги избива! — тя спусна пребрадката си над челото, за да не се вижда възмущението ѝ. — Тези двамцата само чакат да се натиснат в някоя плевня… Нали ги гледам как се блещят един на друг!“
Запъти се към стаичката на Ирина, за да я изкъпе. Трябваше да я приготви до идването на поп Ставраки. Лудата се смееше вътре. Ивана се спря пред вратата и мигом мислите ѝ потекоха в друга посока:
„По-хубаво грях да сториш с плътта си, нежели болест да ти порази ума.
Нека се любят хората! Какво ли съм седнала и аз да ги съдя? Нали никому не пречат? Магда е по-сама от кукувица, а дядото след месец-два ще остане вдовец. Рода били! Да не ни е правил Дико Пехливана, я? Чужди сме му ние, чужди!“
Безумният смях бе стихнал. Ирина плачеше, свита на леглото. Ивана усети как неистова жал я сграбчва за гушата. Приседна, взе главата на младата жена в скута си. Помилва я с майчинска ласка. Нежните длани напомняха за спокойствието на всеопрощението. Вероятно в болния мозък на нещастницата нахлуха асоциации от детството, защото тя спря да хлипа.
— Ела да те изкъпя — усмихна ѝ се Филевица, целуна я по бялото чело.
— Ела с мама!
С трогателна безпомощност ѝ подаде ръка Ирина. Последва я като малко дете, което не е дорасло достатъчно, за да се самообслужва. Вана разплете косите й, съблече я, наля вода в дървеното корито. Лудата се къпеше с явно удоволствие. Пляскаше с ръце и се поливаше с кратунката. Стринка ѝ я остави да си играе с водата. Съзнаваше, че развитието ѝ се е върнало назад, и я възприемаше като бебе. Някога в детството нейните синове пак така се бяха плискали в коритото. По едно време усети, че както се усмихваше, бе заплакала. Толкова младост и красота си бяха отишли! Вдигна внимателно племенницата си. Майчинските рефлекси се бяха задействали и тя я пазеше

186
да не падне и да не се нарани. Подсуши я с грапава ленена кърпа, разтри тялото й, докато се зачерви, и започна да я реши.
Дългата ѝ черна коса се разля по-тъмна от старо вино. Ивана с удоволствие зарови пръсти в нея. Влажна и тежка, тя ухаеше на чисто и на жена. „Дали не е по-хубаво, ако се прибере при мъжа си? — запита се неволно тя, усещайки късно, че практически пожелава смъртта на безумната.
— Прости ми, Господи, но нали като виждам как се гърчи от мъка по него, сърцето не ме удържа да я гледам така!“
Вдадена в мислите си, Филевица не разбра кога Ирина се отскубна от ръцете ѝ и как побягна на двора.
— Бързо — изкрещя Вана, — Ангелинке, настигни я, че цял свят ще разбере патилата ѝ!
Младата майка изскочи от стаята, където приспиваше бебетата си, и се затича след лудата. Тя вече отваряше портата. Насреща ѝ идеха двама мъже.
Тодор едва я удържа, изумен от вида ѝ. А дядо поп шепнеше молитви, като се кръстеше ситно.
— Сега ще я приготвим. Ти седни, отче, почакай — Тошко вдигна на ръце бъдещата си булка и я понесе към къщата. Тя го пляскаше по раменете и се смееше.
— Сине, знаеш ли с какво се наемаш? — устните на Вана се свиха. —
Жена се взима до гроб!
— Мислил съм, майко! Решил съм! — младият мъж сам обличаше невестата си. — Ирина не ми пречи. По-добре ли ще е, ако баща ѝ пак тръгне да я иска? И как детето ѝ ще живее у Драганови. Та то е полусираче!
Ангелина бе приготвила венче от градински цветя. Сложи го на главата на лудата. Целуна я.
— При Нури ли ме водите? — грейнаха очите ѝ. — За него ме гласите, нали?
Дичовата невеста стисна ръцете ѝ:
— Искаш ли да излезем на двора? Нека види и дядо поп колко си красива!
А божият служител се славеше като таен ценител на доброто вино, хубавата жена и вкусната храна. Хората го обичаха, защото по строгите коледни пости им ходеше на гости и не отказваше мръвка. Тогава невестите набързо получаваха заповед от мъжете си да заколят я кокошка, я патица и да приготвят вкусна погача с много масло. Ако някоя се осмелеше да напомни, че не се блажи, получаваше кръвнишки поглед. И така домакинът и смиреният свети човек се запираха в някоя тайна одая и отрупваха масата.
Па се почваше една чревоугодна вакханалия… Под път и над път се разнасяха мъдрите думи на поп Ставраки: „Не е грях това, което туряш в устата си, а туй, що вадиш от нея.“ Така бе отговорил той на една набожна

187
бабичка, която го бе сгащила да пирува навръх Разпети петък.
Човек земен, той бе весел, бъбрив и добродушен. Ако и да не решаваше хорските проблеми, поне изпровождаше миряните с топла дума. И прегрешилият си тръгваше от черквата успокоен. Но сега свещеникът бая се стъписа от гледката на голата жена, която преди минути го бе пресрещнала.
— За нея ли искаш да те венчая, сине?
— Да, отче.
— Ама…
— Знаем се от деца — Тодор пресече опита му да се противопостави.
— Остана вдовица и няма да може сама да изгледа детето.
— Нали вчера друго ми думаше, сине. Каза, че се харесвате…
— Мислиш, че не се искаме ли? Обичаш ли ме, Ирино?
— Обичам те, Тоше!
— Стига ли ти това, отче?
— Ваша воля, деца. Щом любов има, человеку нищо друго не му е потребно — и той се приготви да осъществи венчавката.
Ивана се кръстеше машинално, когато отецът споменеше Божието име, но мислите ѝ бягаха към бъдещето. Вярно, че никой не можеше да прозре там, но хората понякога сами избираха съдбата си. „Защо бе, сине?“ — изплака сърцето ѝ.
* * *
Лятото преваляше. Случи се знойно, сухо и плодно. Натоварени с тежката задача да приберат земната родитба, Пехливаните нямаха време да се оглеждат около себе си. На зазоряване всички потегляха на полето.
Взимаха и близначките, защото ръцете на майка им бяха от голяма полза.
Вкъщи оставаха само баба Елица и пияната Ветка.
Тя почти не излизаше навън. Драган не разрешаваше никому да я посещава. Спря да я бие, или поне жената вече не стенеше. Буля Магда, която я бе зърнала случайно, разказваше с уплаха, че не мязала вече на жена.
„Лицето ѝ като на вампир — кръстеше се вдовицата и плюеше трижди. —
Мораво и надуто. Куца като самия дявол!“ Самата Магдалина се разхубави.
Откакто баба Елица се бе разболяла, жената напълня и се успокои. От време на време избликваше смехът ѝ — като пресъхнало изворче, което се е наляло пак. Но Филевите и за нейната странна промяна имаха твърде малко време.
Прибираха се късно, хапваха сухоежбина и си лягаха бързо. Почти не виждаха Дичо. Той тръгваше сутрин след тях, а вечер вече спеше, когато си идваха от полето. Само Ангелина, която го галеше насън, усещаше неговото отдръпване. Когато я откраднаха и я направиха негова жена, тя разбираше, че е изместила друга в живота му. Не му се сърдеше, защото сърцето му бе

188
избрало онази — непознатата, много преди тяхната среща. Но сега студенината му я изпълваше с горест. Една нощ усети, че съпругът ѝ е буден.
Кърмеше втората близначка. Извърна се към него, с детето на гърди. Той гледаше бебето, не нея. Ангелина го докосна по лицето. Той шумно ѝ обърна гръб, казвайки: „Не ми е до това!“ Младата жена се разплака беззвучно.
Дъщеричката ѝ спря да суче и я погледна с широко отворени сини очи.
Сякаш я питаше: „Защо?“ Майката погали с пръст тъмната косица, целуна нежната бебешка бузка. Залюля детенцето, затананика му. И усети, че тъгата намаля.
Самият Дичо трудно разбираше какво му се случва. Стана раздразнителен и разсеян. Липсваха му дъщеричките, които почти не виждаше. Понякога искаше да прегърне и майка им. Но над всичко това витаеше един образ, който като фантом се появяваше в подреденото му ежедневие — Ина Карастоянова! Самото ѝ име бе синоним на забрава и наслада. Младият мъж съзнаваше, че е влюбен. И то така безразсъдно, както никога не е бил. Копнежът му се засилваше от нейната липса. Съпругата на адвоката изведнъж бе преустановила посещенията си в кантората. Дичо започна да се измъква от работа с надеждата да я зърне съвсем за малко по улиците. Уви! Тя не се появяваше в града вече втора седмица. Изкушаваше се да попита работодателя си какво се случва с жена му, но ведрото настроение на Стоян го възпираше. Значи не бе болна. Сигурно погледите й, които оставяха горящи следи по кожата му, не са били нищо друго освен негова фантазия.
А през това време Ина се бореше със себе си, с чувството за дълг и с морала.
Но една нощ, след като се събуди стенейки и осъзна, че насън бе правила любов с Дичо, съпругата на адвоката реши, че трябва да го потърси.
Бе чакала достатъчно дълго появата му. Вероятно след като го срещнеше, щеше да се успокои. Прекалено много години бе останала сама — без деца и без ангажименти. Сигурно скуката я настройваше развратно.
Тя се изкъпа на сутринта, без да обръща внимание на намръщеното лице на икономката, която сякаш я обвиняваше, че разхищава времето си в безделни занимания. Ина ѝ бе свикнала. Госпожа Желязкова държеше на семейство Карастоянови по свой особен, сърдит начин. Правеше покупки с пестеливостта на стар евреин, наблюдаваше готвачката като непреклонна арменска домакиня и командваше градинаря с лаконичността на български офицер. Забележките, които си позволяваше дори към своите работодатели, бяха възприемани като строгото пиукане на бдяща орлица. Госпожа
Карастоянова не ѝ се сърдеше. Отрасла под крилото на енергична и решителна майка, тя имаше опит с властни характери. Днес бе нейният ден и никой не можеше да ѝ го развали. Дълго попива мокрото си тяло с

189
пухкавата хавлия, донесена чак от Цариград. После застана гола пред тоалетката. Огледалото отрази матовата стегната белота на нераждалото тяло. Тя прокара длан по гърдите си, щръкнали настрани и нагоре. Бяха твърди и еластични. Коремът ѝ се очертаваше плосък и мек същевременно.
Стегнатите бедра бяха слаби, но достатъчно закръглени. Вгледа се във фините руси косъмчета, които покриваха ръцете ѝ като прасковен мъх.
Въздъхна доволно. Постоя в миг колебание пред отворените врати на гардероба. Какво да облече? Разбира се — коприна! Гладката материя на тъмносинята рокля плисна върху кожата ѝ и я обви с хладна ласка. Бялата дантелена якичка и малките маншети ѝ придаваха девича скромност. Реши да си сложи малка сламена шапка. Бе напълно готова. Знаеше, че на обед съпругът ѝ е поканен на кафе от двама съдии. Значи онзи мъж щеше да е сам в кантората. Долу под корема нещо я присвиваше. Крачките ѝ бяха забързани. Влезе тихо в прохладното антре. Не се чуваше нито звук. А ако нямаше никой? Паниката я поведе към кабинета на Стоян. През открехнатата врата различи силуета на клекнал мъж. Дичо стоеше на колене пред един шкаф, пълен с документи. Изящните дълги крака на Ина спряха бавно пред него. Филев се вторачи право в обувките — елегантни, с изумително високи токчета. После погледът му, същински любовник, сластно се плъзна по женските нозе. О, Боже, нямаха ли край? Следвайки грациозните им извивки, мъжът лека-полека вдигна очи нагоре. Тъмната коприна на роклята бе с дължина точно докъдето повеляваше добрият тон. Перлените копчета освежаваха вталеното горнище и проблясваха към лебедовата шия, създадена само за целувки. А устните? Ах, тези устни, които го бяха измъчили до смърт. Приличаха на отворен цвят, в чиято чашка прозираше влагата на езичето. Дичо се запита какъв вкус има то и дали е гладко като бялата кожа. Усети, че се изчервява от усилията да заглуши възбудата си.
Усети още, че ще избухне на парчета, ако не я докосне. Сега! Тук!
Стремителното му изправяне бе последвано от почти мигновена прегръдка.
Взе я в обятията си с намерение да я изпепели. Тялото ѝ бе толкова изящно, че в следващия момент мъжът се запита дали не я притиска прекалено силно.
Стори му се, че и тя трепери като него. Целуваше я хаотично и неистово.
Целуваше я навсякъде. Тя се извиваше в ръцете му, за да може да усети по- пълно неговата ласка.
Отвръщаше на страстта му с накъсани гърлени звуци, които засилваха възбудата му. Желаеше да я обладае. Жената се пресегна заднишком и заключи вратата. Мъжът изстена, когато повдигна роклята ѝ. Плътта ѝ бе нежна навсякъде. Пръстите му я разтвориха с любов, погалиха я. Устните ѝ бяха обсебили неговите, а ръцете ѝ се бореха с копчетата на горнището.
Гърдите ѝ бяха невероятно красиви и неописуемо гладки. Той опита едната, после другата. Жената притисна главата му към тялото си. Мъжът

190
разбра, че го иска в себе си точно сега. Проникна в нея с намерението да бъде безкрайно внимателен. Не успя! Химията на телата им предизвикваше неовладяема реакция. Никога преди Дичо не бе губил ориентация за време и място. С никоя друга не се бе чувствал толкова мъж. Тази жена бе като негово подобие, но от друг пол. Пасваше му идеално. Движенията ѝ се сливаха с неговите. В последвалата експлозия от удоволствие той не бе сигурен, че ще оцелее. Оглуша и ослепя. Принадлежеше на женското тяло, което го бе хванало в огнения си страстен капан. Сигурно след това трудно щеше да намери останките от себе си. Тя изкрещя. Той заедно с нея. После притихна изведнъж. Главата ѝ се отпусна на една страна. Следвайки интуицията на чувствата си, Дичо я погали с връхчетата на пръстите си. Боеше се да не я разсърди. Пресъхналите ѝ устни трепнаха в усмивка, която се разля по цялото ѝ лице. Лежеше със затворени очи. Мъжът установи, че изпитва страх от мига, в който Ина щеше да го погледне. Почти прозрачните ѝ клепки тежко се отлепиха. Зениците й, леко помътнели от възбудата, го фокусираха.
И той разбра, че е нямало от какво да се притеснява. Леко се претърколи до нея, повдигна я само с една ръка. Сложи я на гърдите си. Фината ѝ руса коса се разпиля по кожата му. Миришеше толкова хубаво. Той пак я погали и пак с възглавничките на пръстите си. Пехливаните често не контролираха силата на ръката си и затова Дичо се боеше да я отпусне. Сети се за отдавнашната реплика на Драган, който казваше, че на света има жени, много по-различни от Цветана. Чак сега племенникът разбра какво бе имал предвид. Нежната длан на невероятното същество, което лежеше върху него, обхождаше възхитено контурите на мускулите му. После устните я последваха. Никога в живота си Дичо не бе ласкан по този начин — с цяло тяло. Прекрасна в голотата си, жената го изследваше с неподозирана смелост. Цялата страст, която бе клокочила заключена досега, се отприщи след невероятния плътски триумф на секса. Тя искаше още. Мъжът не разбираше как ще бъде готов отново да се слее с нея, след като се бе раздал напълно. Ина го остави да лежи. Издигна се над него — бяла и изящна, постави длани на гърдите му.
Той я обхвана отзад, направлявайки движенията ѝ. Голите ѝ гърди се наведоха над устните му. И Дичо полудя. Не помнеше как я бе любил.
Знаеше само, че в този миг тя се превърна в жената на живота му. И в негова съдба!
Може би минаха минути, а може и часове, през които те лежаха на пода един в друг и се галеха. Телата им сякаш се бяха залепили по особен начин и не можеха да се разделят. Жената се повдигна на лакът. Гледаше го закачливо.
— Прекалено красива си — прошепна мъжът, защото не се доверяваше на гласа си.
— Ти също — и Ина шепнеше. — Сега трябва да си ходя!

191
— Недей! — примолиха се очите му. Не помнеше да бе искал някога нещо повече от това да бъде с нея.
Тя разбра. Отпусна се на голите му гърди с доволна въздишка.
— Не ми се мърда от теб.
— Какво ще стане сега?
Тя пак повдигна русата си глава:
— Нищо! Ще се любим!
— Думата ми е…
Дясната ѝ ръка, на която блестеше венчалната халка, запуши устата му.
И Дичо разбра, че прекрасните мигове ще продължат. Поне засега.
Те се видяха още на следващия ден. Жената бе предложила пустеещо място на морския бряг. Съблякоха се трескаво зад ниска скала. Целуваха се до самозабрава, а телата им се сливаха сякаш безконечно. Нито твърдият, грапав пясък, нито привечерната прохлада им попречиха да се наслаждават един на друг. Потопиха се заедно във вълните. Дичо за първи път къпеше жена. И усещането бе вълшебно. Той знаеше, че до края си ще лелее тази вечер. И присъствието на Ина. Изпитваше постоянна потребност да я докосва; да я загръща със сакото си; да я пази! Тя бе дете, любима, богиня!
В мислите му нахлуха образите на двете му дъщери, които той безмерно обичаше.
— Имам две прекрасни близначки. Още са много малки. Наскоро навършиха три месеца. Липсват ми, защото майка им ги взима всеки ден на полето и вече не ги виждам често.
Ина не го гледаше. Погледът ѝ се рееше в далечината, където небето и водата се целуваха като стари любовници.
— Не искам да те натоварвам с разкази за семейството си — разкаяно прошепна мъжът, — само се опитвах да кажа, че те обичам колкото децата си.
Ина Карастоянова лежеше под него. Тънката ѝ светла коса се разпиляваше край изящното, унесено лице. Ако някой му бе казал, че ще докосва наистина тази жена така, както само си мечтаеше, Дичо би го ударил.
Но тя бе тук — дишаше срещу него и сладкият ѝ дъх го топлеше. Гърдите ѝ се повдигаха едва доловимо; от бузите ѝ се бе оттеглила руменината на страстта. Мъжът се запита дали миговете на всепоглъщаща и всеотдайна любов не са били само плод на гладната му фантазия. Защото нейното присъствие по нищо не издаваше, че преди минути бе браздила неистово гърба му с нокти. Толкова отдалечена и отчуждена му се струваше в този момент! Сякаш вече се бе облякла и обвила с превъзходството на класата си.
Почувства се ненужен и използван. Знаеше, без да пита, че мислите ѝ са далеч оттук и от всичко, което бяха правили заедно. Взрян в нейните прекрасни черти, които не притежаваха нито грубост, нито дързост, той се

192
усети, че би искал да я насили физически, за да влезе отново в полезрението
ѝ. Но не можа да помръдне. Студеният ѝ разсеян поглед мина през него и единственото движение, което Дичо можа да направи, бе да я погали. Беше в състояние само да моли. Ако тя бе склонна да му даде единствено тялото си, щеше да го приеме и да бъде щастлив! Защото беше сигурен, че мисълта
ѝ се бе отправила към другия мъж, законния. И като ехо на разсъжденията му Ина каза:
— Трябва да си тръгвам. Не бива да закъснявам за вечеря.
— Ще се видим пак, нали?
Синьо-зелените ѝ очи се усмихнаха бързо, но не го стоплиха:
— Да, ще се видим — кимна тя и си тръгна изведнъж, без да го целуне или докосне.
Дичо остана загледан в равнината на морето, която показваше само началото си. Краят ѝ се губеше незнаен и невидим, потънал в необятността на небето. „Като нашата връзка. Знаем, че е започнала, но как и кога ще свърши, никой не може да каже.“ Женският силует отдавна бе изчезнал.
Тъмата лазеше по висинето и се промъкваше напред, без да остави следи.
Ина почти подтичваше, за да я превари. Беше закъсняла за семейната вечеря.
Сякаш виждаше съпруга си да крачи притеснено из големия хол.
Представи си как присвива късогледите си очи срещу часовника, а една гънка се появява между веждите му.
Жената се затича, мъчейки се да изпревари пъплещата по небето сянка, която предвещаваше спускането на нощта. Изкачи се по стъпалата задъхана и зачервена. Вратата се отвори пред нея, сякаш икономката я бе дебнала кога ще се прибере. Киселото ѝ лице бе още по-изкривено:
— Господин адвокатът си дойде преди час — каза тя укорно.
Ина мина край нея, забравяйки намерението си да се къпе. Влезе в широкия хол. Съпругът ѝ стоеше пред пианото, като натискаше беззвучно клавишите. Тя го прегърна отзад, свря глава в ямката между широките му плешки. Мъжът се усмихна и я прегърна, вдъхвайки аромата на косите ѝ!
— Плувала си в морето? — попита я той изненадано, защото знаеше, че избягва да прави слънчеви бани.
— Исках да се разхладя — жена му наведе глава, криейки сякаш лицето си. Но преди семето на съмнението да се издигне в него, тя го погледна нежно и пошушна: — Ще ти посвиря тази вечер!
Тялото й, носещо още страстта от секса с чуждия мъж, го обви. Тя усещаше по себе си влагата на греховното слияние, а утробата ѝ още пулсираше в екстаз. Насили се да изглежда смирена. Не бе сигурна какво издават очите й, затова ги сведе към черно-бялата редица на клавишите.
Стоян седна зад нея притихнал както винаги, когато тя изпълняваше нещо за него.

193
„Жените харесват лошите момчета“, си мислеше Ина по-късно, лежейки в прегръдките на законния си съпруг. Той не бе пожелал тялото ѝ днес може би защото се чувстваше озадачен от ненадейното ѝ закъснение.
Свикнал с нейната меланхолия, граничеща с равнодушие, Стоян бе изумен от невротичния ѝ смях. Когато я приласка в голямата брачна спалня, жена му притихна. Вгледа се в чертите ѝ — беше си същата. Сигурно от пренапрежение му се привиждаха глупости!
Ина Карастоянова леко се отмести от него, продължавайки да разсъждава: „Жените са готови да се влюбят в някой, който би извършил за тях нещо лудо и необикновено! Особено ако е гарнирано с геройски привкус!“
Вярно, психиката ѝ бе настроена така, че винаги да търси различното.
Но никога не бе подозирала, че този копнеж ще я доведе дотук. Понеже женският разум е неподвластен на логика, а стройната подредба на мислите му е чужда, той лесно се впечатлява от емоцията. Жените обичат да се чувстват единствени! Те обожават усещането за възхищение, което им се засвидетелства! Но заедно с него ценят и сигурността. Инстинктът да се приютяват до огнището, на сухо и спокойно място, датира още от пещерните времена. Там те са изчаквали нощем защитниците си. Но никой не би се наел оттогава насетне да каже със сигурност какво се върти в разсъдъка на жените, когато готвят, перат или лежат до съпрузите си. Може би точно в тези моменти на относителна самота те си представят някое лошо момче, което прилича на ярка комета — блясва, хипнотизира и изчезва към друга галактика. Най-неприятното в характера на тези индивиди е непредсказуемостта им! Поради големия интерес към тях те искат да ощастливят колкото може повече женски сърца. И заедно с радостта ги разбиват поголовно. Тогава в разбунения свят на жената, всред хаоса от любовното крушение остава да блести една малка светлинка — добрият, ежедневен и постоянен съпруг. Понякога досаден, друг път педантичен, но единствено верен. При него опасността да изчезне е минимална, защото отговорността му е по-силна от желанието за авантюра.
Ина въздъхна късо. Знаеше, че един ден всичко ще свърши. Но, за Бога, защо трябваше да спре сега? Тя бе наясно, че историята ѝ с Дичо е мимолетен фрагмент в житейската ѝ съдба. Съзнаваше, че опиумът на греха я бе замаял.
Разбираше още, че много малко от жените, дръзнали да мечтаят за друг мъж, осъществяват фантазиите си. Моралът, дългът и семейството ги караше да се срамуват от своите мисли и да си ги забраняват.
Но нейните угризения приличаха на котви, които се късаха една по една под тежестта на потеглящ кораб. Къде ли щеше да я отведе бързият му ход?
Имаше усещането, че вече не контролира съдбата си. Защото бе вкусила от свободата да казва „да“ или „не“. Дичо ѝ бе позволил да диктува правилата.

194
Той се бе поставил в нейна услуга. Тя установи, че когато бе с него, не се съобразяваше с нищо. Определяше срещите им, заповядваше и изискваше.
Чувстваше се господарка. Тази власт я възбуждаше. Прекалено дълго се бе подчинявала на съпруга си, като затулваше дълбоко в себе си своите желания. Знаеше, че връзката ѝ с друг не бе най-добрият начин да се излекува от комплексите. Но тя не търсеше само изцеление. Лудостта на страстта я водеше към огъня на изневярата. Ина Карастоянова не помнеше да бе избирала по-рано така внимателно бельото си. Стоян не забелязваше детайлите. За него бе достатъчно да знае, че е облечена по свой вкус. Но любовникът ѝ бе нещо друго! Той се впечатляваше от цвета и формата на кюлотите й, внимателно докосваше сатенената им материя. Твърдеше, че никога не е пипал нещо толкова фино. До този момент жената не бе подозирала, че красотата на долните ѝ дрехи би могла да бъде повод за еротика. Сексът с Дичо я завладяваше с невероятното усещане за пълнота, задоволство и щастие.
Бе някак абсурдно да именува оргазмите си с тази възвишена и ефирна дума, която по-скоро се отъждествяваше с взрив от чувства. За съвкуплението като че ли имаше друго название, нали? Но Ина не можеше да разграничи за момента душата от тялото си. И това я плашеше! Плътското
ѝ себеотдаване приличаше на любов! Като жена, която бе дала съзнателно душата си на Стоян още на крехка възраст, тя ясно можеше да отдели индивидуалността на двамата мъже в живота си и не се чувстваше раздвоена.
Може би всеки от тях запълваше празнотата, която ѝ липсваше в контакта с другия. Ина Карастоянова следваше нагона си като обладано от хормони животно. Когато бе с Дичо, светът се стопяваше и съществуваше само в стоновете ѝ. Тя притискаше мъжкото тяло до себе си с безумния страх да не изгуби божествената чувственост, с която то я даряваше.
Многостранността на желанието, което я завихряше, бе неповторима.
Мъжът бе успял да докосне онова място вътре в плътта й, което я караше да трепти от наслада като струна, по която опъват опитен лък. В прегръдките му тя се събличаше от етикецията и възпитанието, оставайки по своята същност — гола и необуздана. Но след миговете на самозабрава Ина се изправяше, бързайки за дома си. Още докато си слагаше дрехите, спираше да усеща присъствието на Дичо — за момента той бе изпълнил ролята си.
Съзнанието ѝ се устремяваше към Стоян. Тя бързаше да се върне при човека, когото ценеше и уважаваше. Неизмита от потта и страстта, съпругата на адвоката често отпращаше прислугата и сама му сервираше вечерята.
Знаеше, че е влюбена в Дичо. Но обичаше само мъжа си!
Ина се изправи в леглото. Бавно смъкна единия си крак, после стана внимателно. Нуждаеше се от цигара, а не искаше да буди съпруга си. Сънят му бе необходим. Без да се наметне с копринения халат, който лежеше

195
захвърлен на табуретката, тя излезе на верандата. В дъха на нощта се усещаше влагата на морето. Душната хладина накара жената да усети тръпки по голата кожа. Откачи от закачалката едно сако на Стоян. Миришеше на него. Отърка буза о ревера. „Милият! — помисли си разнежена, — колко уморен изглеждаше тази вечер.“ Сети се, че доброто му лице бе изпито и посивяло. А тя се бе приближила да прегърне, носейки в себе си въздушната лекота, която винаги я обземаше след среща с Дичо. И пак не се почувства виновна! Дали не търсеше нещо друго в любовника си освен удоволствието?
Разбира се — ахна изведнъж Ина и дори приседна от изненада. В зрелия ѝ разсъдък на умна жена предположението се оформи като желание. Тя се надяваше да забременее! Дългите години самота я бяха дамгосали с тъмни дрехи, мълчание и безразличие. Съпругата на адвоката бе започнала да избягва случайно срещнатите деца, които се разхождаха с майките си из
Морската градина. Боеше се, че ще грабне някое от тях и ще го прегръща до задушаване. Не се питаше дали Стоян щеше да приеме плода, който би заченала с друг! Той така силно я обичаше, че бе готов да ѝ подари осиновено дете. А ако нейната утроба износеше бременността, тя бе сигурна, че щеше да е по-щастлив и от нея. Егоистичната потребност да даде живот на частица от себе си я караше да забравя достойнството на съпруга си. Не искаше да слуша за унижения, „предателство“ и изгубено доверие. Користната ѝ цел бе ужасяваща и благородна посвоему. Идеята да стане майка се бе превърнала във фикция. Колкото да бе нездрава, защото нараняваше, на нея щеше да ѝ подейства целително. Трезвият разсъдък, с който се гордееше, я бе напуснал напълно. Владееха я желания — горещи и безумни. Искаше да роди собствено дете и мечтаеше за Дичо. Откакто се помнеше, бе робувала на условности — лични или обществени. Когато бе в обятията на любовника си, госпожа Карастоянова се чувстваше безнадеждно свободна! Сякаш се бе върнала в зародишната си фаза. И това голо необременено ядро се стремеше към прекрасния хоризонт на нирваната.

196

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: