Нестинарка

125
да издаде, че си я водил в турската махала.
Дали скандалната новина, че Драган е вдигнал ръка на жена си, която търпеше от толкова години, или вестта, че Ирина е посещавала с братовчед си западния край на селото, бе решаваща, но мъжете наскачаха като подивели. Като никога досега Филевица не се изкуши да остане с тях, за да ги усмирява. Спусна се към съседния двор. Ръка-желязо имаше Драган. И биеше лошо. Носеше му се приказка на жесток и безумен побойник. „Боже, дано не е осакатил горката жена“ — се молеше Ивана, притичвайки към къщата на братовчеда.
Овдовялата ѝ етърва закриваше лежащото на одъра тяло.
— Дръпни се, Магде — изкомандва Филевица, готова да зърне най- лошото.
Лицето на буля Ветка бе размазано. От носа ѝ още шуртеше кръв, а от сцепената вежда се процеждаха ярки капки и се стичаха по слепоочието.
— Невесто… — приседна внимателно Вана, за да не травмира пребитата.
Драгановица с мъка отлепи единия клепач. Другият бе отекъл.
Пошушна с разбити устни:
— Кажи й… кажи й… да се скрие… надалеч! — няколко зъба ѝ липсваха, та думите ѝ бяха почти неразбираеми, но Ивана кимна:
— Лежи спокойно. Ще я намерим!
По окървавеното лице се изписа ужас:
— Не — изхлипа майката. — Нека… нека избяга!
Незнайно откъде се появи Ангелина с паничка в едната ръка и чиста кърпа в другата. Двете етърви озадачено се спогледаха. Не бяха се сетили в залисията да облекчат болката на пребитата. Дядо Крачуновата внучка коленичи до одъра. Нежно, но уверено попи кръвта от раните, като сегиз- тогиз погалваше сплъстената коса на лежащата. В стаята нахлу невероятно спокойствие. Може би го донесе малката, превита на две фигура, която обгрижваше пострадалата.
— Тя е добре. Успокой се, стринке — каза мекият гласец почти в ухото на буля Ветка. — Ще отида да набера билки. Трябва да наложим синьото!
Така по-бързо ще мине. И няма да боли.
Ивана я последва, дръпна я за ръкава:
— Откъде знаеш как се чувства Ирина? Видя ли се с нея?
Ангелина поклати глава. После, почти излязла от стаята, пошушна:
— Сега тя е добре. Но после я чака адът!
Свекървата се разтрепери, сякаш мълния бе паднала пред нозете ѝ.
Жена твърде прагматична, тя не вярваше във врачувания и гадателства. Но сега почувства, че казаното ще се случи. Като че гласът, който чу, не принадлежеше на снаха й, а на някакъв нереален оракул.

126
„Не може да бъде — повтаряше си Филевица, опитвайки да се успокои.
— Не, не, внушавам си.“ Но едрите тръпки които пронизваха цялото ѝ тяло, продължиха да я пробождат с хладните си остриета. Зъбите ѝ затракаха.
Жената се наведе над ведрото с вода и отпи направо от него. После се наплиска обилно. Даже свали кърпата си и навлажни коса. Студената течност я ободри.
„Що ли се връзвам на измишльотини? Отде-накъде моята снаха ще знае нещо за съдбата на Ирина? Сигурно напрежението ми е дошло повече.“
Гласът на разума методично я принуждаваше да се вземе в ръце. Филевица се пребради отново, изправи плещи и се насочи към одаята на Драгановица, но някъде дълбоко в съзнанието ѝ остана неспокойната мисъл за пророкуваната беда.
През това време дядо Пехливан се опитваше да усмири племенника си.
— Ще я намерим, сине — увещаваше го той мирно, като същевременно със сила натискаше раменете му надолу, защото мъжът налиташе на Тодор.
— Ти знаеш нещо! Говори, кучи сине… — викаше Драган. В краищата на напуканите му устни избиваше бясна пяна: — Ще ви убия всичките!
— Тъкмо на теб ли ще кажа? — промърмори Тошко, които излезе в пруста с Дичо по знак, даден от баща им.
— Вина имаме и двамата — проговори той. — Но по-добре да носим позора на Ирининото бягството цял живот, отколкото да я издадем на чичо.
Брат му мрачно мълчеше с наведена глава. Когато ставаше дума за член от семейството, той отказваше да мисли трезво.
— Трябва да я потърсим при… него — отрониха побелилите му устни.
— Не ходи там — Ангелина бе изникнала до мъжа си като че от нищото.
— Няма да ги намериш!
Съпругът ѝ я погледна незрящо. Бавно осъзна, че му говори. После се изсмя:
— Само децата могат да ти хванат вяра! Какво изобщо знаеш ти?
Гледай си работата и не ми пречи!
Женските устни трепнаха в полуусмивка. С неземното си търпение
Ангелина нито се обиди, нито се разсърди:
— Иди, щом си си наумил!
Пехливана не я чу — вече крачеше към турската махала.
Домът на Джевдет Нури Осман бе заключен. Голям катинар висеше на външната врата. Братята обиколиха двора, къщата, пристройката. Нищо!
— Тя знаеше — пошепна Тодор.
Схванал, че иде реч за жена му, Дичо изнервено се сопна:
— И на теб ли ти е влязъл бръмбар в главата като на всички в къщата?
Защо мислите, че Ангелина не е човек?
— Как да не е? — тъжно се усмихна Тошко. — Ако не тя, кой друг!

127
Денят се изниза с буйствата на Драган и грижи за Ветка. Дойде неспокойна вечер, без никакви вести. С настъпването на нощта Филевите започнаха да се притесняват дали на момичето не му се бе случило нещо по- лошо от бягството с друговереца. Когато изтощеният Дичо си легна до
Ангелина, бе много късно. Застина по гръб неподвижно. Не знаеше дали тя спи. От тъмното дойде тихият ѝ глас. Говореше така меко, както и ходеше:
— Мога ли да ти кажа нещо?
— Не съм цар, а твой съпруг. Щом имаш да говориш, думай!
Жената се отправи към раклата. Види се, искаше да запали свещта:
— Недей — възпря я той. Беше му добре в мрака.
— Чакам дете!
Каза го тихо, трепетно някак. Всичко у Дичо се обърна. Занемя, ослепя.
Ангелина току-що му бе съобщила че го дарява с най-многото — собствен наследник, плът и кръв от неговата. Скочи, събори газеничето и му счупи стъклото. Опипа шеметно полицата за кибрит и не можа да запали няколко поредни клечки. Изпсува. Когато мигащата светлина извади на показ лицата,
Дичо Филев се вгледа в своята съпруга. Стоеше до стената, като почти се сливаше с нея, сякаш някой иконописец бе положил чертите ѝ там. И
Пехливана без да иска се пренесе в храм. В очите на жена му искреше взорът на Божията майка! Той изпита нелогичното желание да коленичи пред нея, която и да бе тя! Приближи бавно, препъна се и протегна ръка да вземе нейната. Дланта ѝ бе топла, човешка. Допря я до бузата си. Сияйният поглед се взря в неговия с онова чудно изражение, което притежават само бременните. Целуна пръстите ѝ и отново си помисли, че жена му ще да е съвсем нормална. Иначе не би могла да зачене от телесно съприкосновение.
За първи път тази нощ той я почувства част от себе си. Когато тя заспа, гушната в прегръдките му, мъжът се дръпна внимателно от малкото ѝ тяло.
Изучаваше я с нови очи. Колко бе слаба! Костите ѝ сякаш бяха нарисувани по прозрачната кожа. Но в топлата ѝ розова уста, в малкия чип нос, в бялата шия с туптяща вена имаше нещо, което сгряваше кръвта му. Какво дете беше! Една непокварена душа, обгърната от женска плът. И внезапно мъжът изпита вина, че иска да я промени. „Светът има нужда от повече чистота! — си помисли той. — Понякога дори не можем да познаем невинността, така се е скрила под пошлостта!“ И в него нахлу споменът за Цветана като рояк зли оси. Тръсна яростно глава. Обесница! Нека живее разкошния си живот!
Човек, безкрайно толерантен към собствените си грешки, Дичо Филев бе изключително тесногръд по отношение на чуждата вина. Склонен даже да хиперболизира прегрешенията на противника той бе подвластен на чувството за постоянна правота. И сега — в ситуацията на провалената си любов — внукът на дядо Пехливан обвиняваше за всичко бившата си изгора.
Така колелото на омразата се завърташе. Мъжът се изживяваше като жертва.

128
А онеправданите не познават милостта! Дичо не бе научен да прощава. В семейството му не се ценяха мекушавите. Характерът му бе причудливо съчетание от първичното простодушие на дивака и богатия интелект на любознателения човек. Но грубото по-често взимаше превес. Защото и в живота финесът бива изблъскван от наглостта. Имаше обаче ситуации, в които нежната страна на душата му го караше да милва, целува и топли.
Тогава жените се чувстваха като сбъднали най-прекрасния си сън. Защото нямаше по-всеотдаен и любвеобвилен мъж от него, когато решеше да се отдаде изцяло. Самата Ангелина изпитваше потребност да се сгуши на широките му гърди. Тя благоговейно докосваше контурите на мускулите му и силните рамене. Чувстваше се незабележима в сравнение с исполинското му тяло. Огромните размери на Дичо не я плашеха, защото бе усещала неведнъж нежността на дългите пръсти, който едва-едва пробягваха по лицето ѝ. Жадуваше да бъде пазена и защитавана от него. Тази нощ тя дълго лежа будна със затворени очи. Не помръдваше дори. Искаше да се наслади на момента, защото съпругът ѝ я бе притиснал плътно до себе си, сякаш нямаше намерение да я пусне никога. Толкова рядко този странен мъж отваряше сърцето си, за да я приюти там. Ангелина знаеше, че я чувства натрапена. Никой не говореше за предишната жена в живота на Дичо. Но дядо Крачуновата внучка я усещаше — като белег от парлива коприва.
Знаеше, че още обсебва дните му с мислено, ала постоянно присъствие. Но понеже на характера ѝ бе чужд егоизмът, тя не я мразеше. Само понякога се питаше каква ли е била, щом мъжът ѝ толкова дълго боледува по нея. Тази нощ обаче превъзбуденото ѝ съзнание не се устреми към Цветана, а бе обсебено от съдбата на Ирина. Красивата девойка, която искреше от жизненост често ѝ се бе струвала не на място в дома на Драган — прекалено чувствителна и страстна беше за мрачната студенина на Филевите. Няколко поредни вечери Ангелина бе обезпокоявана от смътни картини, щом видеше братовчедката на съпруга си. Тя не бе надарена свише като дядо си да различава ясни образи. На нея ѝ се показваха бегли очертания, понякога без начало и без край, а хиляди гласове нашепваха несвързани думи. Само когато играеше в огъня можеше да изрича пророчества. Но все пак сега усещането за нещо нередно оставаше, стаено в гърдите ѝ. Още първия път, когато зърна
Ирина, жената на Дичо усети тъпа болка. Не бе нормално, защото не познаваше девойката. Освен това тя бе изумителна красавица. А от хубост едва ли боли!
* * *
През това време Ирина ядеше рахат-локум в семейството на Джевдет
Нури Осман и щастливо му се усмихваше. Решението за бягство бе нейно и

129
тя го взе по две причини. Първата бе любовта й, а втората се появи внезапно преди няколко нощи. Както си спеше, жената усети неестествено помръдване около пъпа си. Отворила очи, тя се питаше какво бе яла, за да се бунтуват вътрешностите ѝ. В следващия момент странното потрепване я скова. Не приличаше на стомашна колика. Нейното дете бе ритнало за първи път в утробата ѝ. Ирина скочи по нощна риза и се втурна навън. Щеше да събуди майка си, ако се разплачеше в стаята. Сподавяйки скритите сълзи, които я душаха, тя осъзна, че мястото ѝ не е в този дом. Изведнъж ѝ се стори безсмислено упорството, с което си бе въобразявала, че роднините ѝ ще приемат нейното дете! Почувства се спокойна. Защо ли се бе измъчвала досега, робувайки на скрупули? Нямаше от какво да се срамува — отрочето
ѝ бе заченато с любов и желание! Смела до степен на безразсъдство, Ирина
Филева не се притесняваше от семейството на бъдещия си съпруг. Нали и те бяха хора? След кратката церемония при ходжата, където той ѝ даде мюсюлманско име, жената излезе под ръка с Джевдет Нури Осман, нехаейки, че от този миг за света щеше да бъде Айля. Понеже все още се чувстваше християнка, тя не разбра ритуала, с който мюсюлманският свещеник я провъзгласи за правоверна, като викаше в ухото ѝ новото име. После оглеждаше с интерес джамията, докато имамът редеше монотонни сури от
Корана, вричайки я във вярност на Джевдет. След това съпругът ѝ я отведе в градския дом, за да я запознае с новата рода. Ако и да бяха шокирани от решението на най-малкия син, роднините не проявиха лошо отношение.
Мъжете един по един се здрависаха с нея, а забрадените снахи, гледайки в земята, я поздравиха с „добре дошла“. Обзавеждането на къщата направи силно впечатление на Ирина. Нямаше легла, а само сбрани дюшеци.
Околовръст в най-голямата стая бяха поставени на пода ниски канапета, украсени с брокатени възглавници в ярки цветове. Пред тях, отрупани със сладкиши, се намираха малки масички за удобство на седящите.
Непрекъснато се ядеше нещо и се сърбаше шумно горещо, сладко кафе.
Жените стъпваха тихо, за да не смутят покоя на повелителите си, и сегиз- тогиз изнасяха по някоя вкусотия от кухнята. Нямаше суетене, викове и нерви. Животът вървеше по реда си спокойно — между хапките баклава и дима на наргилетата. Опиянена от своето лично щастие, Ирина не изпускаше от очи Джевдет Нури. Той се преоблече, уми се и взел ритуалното си килимче, се нареди до семейството, за да се помоли на Аллах. За новата жена в къщата остана заниманието да наблюдава теманетата на друговерците.
Облегната удобно на възглавниците, тя все още тръпнеше от възбудата на бягството. Но когато стаята се огласи от монотонни слова, младоженката се запита дали иска нейното дете да удря глава в пода по пет пъти на ден.
Нямаше нищо против вероизповеданието на мъжа си — нали тяхната взаимна толерантност бе ключът на любовта им? Ала смътното желание

130
тяхното отроче да познава и християнството, я загложди. Тя си спомни чувството на святост, което я обземаше, когато влезеше в селската черква.
Ликовете на светците я посрещаха с блага усмивка от тъмните рамки на иконите. Трептенето на кандилата внасяше в смутната ѝ душа благодатно умиротворение. Как да опише на Джевдет светлината, която се възземаше в душата ѝ от съприкосновението с нейния Бог? Скована от терзания, Ирина с радост посрещна идеята му да се усамотят. Бяха им отделили най-хубавата стая в голямата къща. Миришеше на тамян и на мускусен парфюм. Все още със селските си дрехи, жената не посмя да ги съблече, защото сваляйки ги, щеше да се отрече завинаги от познатата си същност.
— Харесаха ли ти нашите? — питаше я съпругът й, обвил с ръка болезнено изправените ѝ рамене.
— Ъхъ — кимна тя, без да успее да се отпусне.
Зелените му очи я погледнаха загрижено. Няколко мига мъжът мълчаливо изучаваше напрегнатото ѝ лице. После я покани с жест да седне.
— Не ми е удобно… долу — прошепна тя.
Лека гримаса изкриви правилните му черти. Излезе тихичко и се върна с два тежки стола.
— Държим ги в преддверието. За гости — обясни развеселен. — Рядко се ползват, но, види се, нам ще дойдат добре… Ирина! — протегна се напред, като силно стисна отпуснатата ѝ длан. — Събуди се!
Тъмните ѝ очи, така различни по цвят от тези на Пехливаните, трепкащо се взряха в него. Драган ги мразеше, защото ежедневно му напомняха за изневярата на Ветка. Но мюсюлманинът Нури Осман бе влюбен в тях. Нещо повече — бе готов на всичко, за да ги ощастливи! Стана бавно, с въздишка.
Започна да разплита дебелата плитка, свали бавно везаното елече. Жена му не помръдваше. Нейната безжизненост изкара в съзнанието му още живия спомен за умрялата Гюлдан. Той внезапно се пренесе в онази нощ, когато тя с мъка пое последен дъх и спря да живее. Тогава Джевдет Нури Осман не можеше да приеме, че топлото тяло на любимата му съпруга изстива бавно.
Както я бе прегърнал и тя бе обвила горещи ръце около шията му, личеше, че се е успокоила завинаги. А той не помръдваше, за да не смути съня ѝ. Но пръстите ѝ се бяха вдървили и го вледеняваха. Бе готов да лежи с нея до сутринта, но знаеше, че позата, в която бе починала, няма да може да се коригира, когато тялото се вкочанеше напълно. Няколко часа деляха Гюлдан от фазата на необратима ригидност. Джевдет нежно свали студените ѝ длани от себе си. Целуна я по отворените очи, в които вече нямаше нито любов, нито страдание. „Сбогом, моя светлина!“ — каза тихо той. Беше сам с мъртвата. Като син на имам бе наясно с тежките обичаи преди погребението.
Започна да чисти къщата. Повечето хора, които щяха да посетят мъртвата, идеха за сеир и от любопитство. Гюлдан лежеше тихо. Мъжът дотолкова бе

131
свикнал с постоянното ѝ хриптене, че липсата му го караше да чувства огромна празнота. Застла излъскания под с одеяло и с чист чаршаф.
Повдигна умрялата и установи, че ще залитне. Не можеше да е станала толкова тежка само за няколко часа. Криво подобие на усмивка пробяга по лицето му. Бе чел доста книги и ако се напрегнеше, можеше да си спомни даже латинския термин за окончателно вдървяване — rigidus mortis!
Зае се да измие мъртвата. Поначало, след като бе установил, че съпругата му не диша, ислямът го задължаваше да повика жените-ритуалки, за да извършат почистването и обличането на трупа. Но Гюлдан го бе накарала да се закълне, че освен него никой друг няма да се докосне до голото ѝ тяло. Той бе прошепнал „да“ над Корана. Знаеше, че ще го обявят за еретик! Бе нечувано съпругът сам да приготви жена си за „рахат дюшек“.
Джевдет Нури Осман разбираше, че на другия ден щеше да изгуби битката с фанатиците. Дори широко скроеният му баща щеше да го анатемоса. Затова внимателно изми умрялата и я облече с чисто бельо. Зави я с нов юрган и покри лицето ѝ с дантелена кърпа. Седна на пода. Обхвана го чувството за необратимост. Фактът, че вече дори не виждаше физическата обвивка на
Гюлдан, го потресе. Свали покривалото и се вгледа в застиналите ѝ черти.
Беше началото на нощта. Мъжът съзна, че ако не извести никого, ще прекара с мъртвата цялото време до зазоряване. Тази мисъл го блазнеше. Имаше да ѝ припомня толкова случки, искаше да ѝ вдъхне смелост. Започна да ѝ говори.
Сълзите си течаха, думите — също. Изведнъж го разтърси спазъм. Той се преви, падна върху бездиханното тяло и зави като обречен. Не знаеше колко време животинската мъка бе излизала от него. Когато се изправи, чу, че кукуригат петли. Съмваше се. С изтръпнали нозе се завлече навън. Запали няколко свещи на двора, както му бе обичаят. Съседите щяха да ги видят и да дойдат. Когато заприиждаха хора, му се стори, че го гледат шокирано.
Сигурно защото не плачеше. Горките — откъде да знаят, че Нури приживе бе оплакал съпругата си.
Преди обед се стекоха познати и непознати. Майка му припадна отвън.
Той дори не я погледна. Струваше му се, че сънува. Баща му се разпореждаше около ритуалните котли, в които се топлеше вода за последното измиване на мъртвата. Мъжът имаше чувството, че ще повърне, когато изнесоха трупа и го скриха зад платнения параван, придържан от няколко съседки. Знаеше какво следва. Щяха да се гаврят с умрялата под прикритието на религията. Кому бе нужна тази гнусотия на повторно обливане с вода, когато тялото на Гюлдан имаше нужда само да бъде положено в земята? Или за тази цел служеше дупката на двора, която бяха изкопали за мръсната вода? Защо бе нужно всичко това? Баща му щеше да му обясни — според Корана. Но синът бе убеден, че най-добре правеха християните, когато пренасяха мъртвите си в ковчег и не смущаваха повече

132
покоя им. Със сърцето си чувстваше, че милата Гюлдан го гледа с укор. Но той бе безсилен пред двамата огромни, безполови ходжи, които дрънчаха с кофи и плискаха вода зад паравана. Когато адските звуци спряха, той видя безформената мумия, обвита в бяло платно, която по никой начин не можеше да е жена му. „Къде е тя — изкрещя някой в мозъка му. — Къде я отведохте?“
— втурна се към шествието. Братята му го спряха. Говореха му, че не е добре да ходи с тях до гробището. Той тръгна след ковчега. Жените останаха на двора. Завиха и заоплакваха. Нури се подхлъзна. Искаше му се и той да бе умрял. Следващите моменти се сливаха в общ образ — черно-кафявата пръст, издълбания тунел на гроба, тъмните дрехи около него. Седем дни роднините му го водеха за ръка като безмозъчен — казваха му кога да яде, къде да седне и какво да прави. Жените-ритуалки идваха всяка вечер, палеха свещи и четяха текстове от Корана, а мало и голямо се изреждаше да посети опечалените. Въздишаха, цъкаха и ядяха седнали на пода. После го оставиха на мира след седмата вечер, когато съпричастната тълпа за последно пи шербет, нагъва пилаф и бърса мазни ръце във възглавниците. Нури заспа една вечер и се събуди чак когато видя Ирина. Тя съживи в него тръпката, излекува го! Беше толкова красива! Той се влюби. Бидейки до нея, не си спомняше агонията на своята мъка. Беше си задавал често въпроса дали чрез младата девойка търси спасение от спомените? Въпреки че тялото ѝ предполагаше безпаметна забрава, Нури бе сигурен, че дори без нейното присъствие в дните му щеше да се отърси от тъгата. Защото чувството за дълг към невръстните му дечица бе започнало да се обажда още докато лежеше по цял ден в затъмнената стая! Ирина Филева бе като плесницата, която го изкара от шока. Не можеше да си представи, че я вижда скована и замръзнала днес. Може би не бе преценил правилно твърдостта на характера ѝ. Все пак тя беше само на 17 години! И се бе решила на толкова смела постъпка като бягство с мюсюлманин, знаейки, че от него ден ще е мъртва за близките си.
Сега, когато я съблече и я сложи да легне до него, реши, че тя няма да понесе непознатата обстановка. Въпреки че на книга бе приела мохамеданството с новото си име, жена му си оставаше християнка. Обърна се към нея, опипвайки малкото дървено кръстче на врата, с което тя не се разделяше:
— Не искам да ти отнемам нищо — пошепна в ухото ѝ. — Напротив — ще ми се да ти дам всичко!
Огромните ѝ очи, които все още трепкаха с неизплакани сълзи, доверчиво го обгърнаха. И той изпита нежност, която го раздираше.
Трябваше да вземе решение. Всъщност то беше взето от само себе си:
— Ще се преместим! — каза Джевдет. — Ще ти купя къща!… Ирина, събуди се, мила. Ние сме заедно, нали? Страшно няма!
Топлите ѝ устни целунаха деликатната му длан, а горещите сълзи я измиха. Тази нощ нито един от двамата не спа. Не си говореха, защото не им

133
бяха нужни думи, за да изразяват любовта си един към друг. Държаха се за ръце.
— Не те ли е страх, че ще ги изгубиш? — промълви Ирина на зазоряване. — И родителите, и децата си… и другите. Заради мен!
— Страх ме е — призна Нури, — но когато се боиш, най-добрият лек е да се изправиш срещу опасенията си, а не да се скриеш. Зная, че не им оставям избор, и съм сигурен, че ще ме помислят за пълен егоист. Но съм убеден, че ме обичат. Когато си дал душата си на някого, е трудно да си я вземеш обратно. Те също се страхуват. И затова ще приемат решението ми.
* * *
А в Медковица Ветка цяла нощ оплаква изгубеното си чедо. Въпреки страшния побой тя намери сили да стане и да падне в краката на Драган с една-единствена молба — да пощади рожбата ѝ. Студените му очи я погледнаха така, сякаш я виждаха за пръв път, и тя разбра, че момичето ѝ никога няма да получи прошка. Кой ли не се изреди да говори с племенника на дядо Пехливан — от Ивана до плахата Ангелина. Тя се опита да каже, че любовта изравнява неравните по ръст, имот и вяра. Но Драган се обърна към нея така свирепо, че младата снаха побърза да се прибере в стаята при Дичо.
На другата сутрин заедно с него и с баща му за града тръгна и чичото, твърдо решен да намери блудницата и да я накаже. Когато тримата Пехливани се разделиха пред сградата на съда, Димитър понечи да внесе малко разум в цялата история, като посъветва:
— Все пак си помисли, преди да правиш каквото и да било. Луда и млада е Ирина, люби с цялото си сърце. Ние всички поне по веднъж сме обичали така! Та ти все още си отдаден само на Вета!
— И какво получих в замяна? Пиянство и разхайтване! — Никога досега Драган не бе говорил за недостатъците на жена си. Стаената от години горест бе взела връх над болезненото му его. — Домът ми е запуснат като необработена нива, а децата си правят каквото им е угодно!
„Малко по-рано трябваше да прогледнеш“ — понечи да каже Димитър, но само поклати глава.
— Не прави глупости, братовчед! Пехливаните отколе са в устите на хората. Ще се справим и с тази беда! — идеше му да допълни, че именно
Драган е най-одумваният от цялата рода, но чувството за почит го спря. —
Хайде да потърсим адвоката, Диче. С чичо ти ще се видим по вечеря!
Кантората на Стоян Карастоянов се намираше на централната улица
„Фердинандова“ и се състоеше от две помещения с чакалня. Още когато влезе в коридора, Дичо Филев усети специфичната миризма на много книги и прах, която често съпътства духовните обиталища. Приветлив писар ги

134
покани да седнат на тапицираните столове и им предложи кафе. Стените бяха бледожълти и контрастираха с тъмните рамки на картините, окачени по тях.
Първото впечатление на младия Пехливан бе за вкус, а после за много пари.
Всички детайли бяха подбрани така, че да пасват един на друг, без да носят белега на кича, който нерядко съпътства богатството. Но чак когато влезе в кабинета на адвоката, той разбра, че изящната обстановка бе прелюдия към самия човек. Стоян Карастоянов беше около четирийсетгодишен, възвисок и много едър. Имаше на пръв поглед обикновено лице, но когато непознатият почнеше разговор с него, съзнаваше, че впечатлението за ординерността му е измамно. Дали постоянната добра усмивка, озаряваща чертите му, или погледът на умните очи зад стъклата на очилата бяха причината, но около него витаеха спокойствие и разбиране. Човек мигом добиваше сигурността, че всичките му проблеми ще бъдат решени тук и сега. Но не само приветливото изражение на видния юрист, а и самият му глас влияеше върху дошлите да търсят помощ. Той говореше меко и тихо, с усъвършенстваната интонация на човек, работил дълго над себе си. Никога не повишаваше тон.
Думите бяха достатъчни, за да изрази становището си. И как иначе — нали езикът бе неговото оръдие на труда! Той правеше магии с изреченията — галеше, вдъхновяваше и мачкаше. Използваше ги или като меч, или като перо. Речниковият му багаж беше изумително богат и изведнъж Дичо се смали на стола. Свикнал да получава възхищение от хората с по-обикновени умствени възможности, той осъзна, че има много по-будни и по-способни от него. За първи път лидерът в него се разколеба. Бяха му втълпявали от невръстен, че е паметлив и силен. Оказваше се, че това не бе достатъчно. В ограничения хоризонт на мирогледа му нахлуха непознати възприятия.
Сякаш целият свят отваряше гостолюбиво врати пред селското момче, за да му покаже чудесата си.
Младият Филев никога не бе виждал по-полирани мебели и по- разкошни цветя; ни веднъж не бе съзирал повече книги, отколкото имаше тук. Библиотеката заемаше една от дългите стени, като от горе до долу бе запълнена с подвързани томчета! Мъжът почувства трепетна възбуда, като пред любовен акт — така силно бе желанието му да пипне, да се разрови из тази съкровищница. Когато адвокатът стана, за да повика писаря си, той забеляза, че единият му крак е по-къс. Но чудесният костюм и перфектно лъснатите обувки правеха незабележимо куцукането му.
Кафето, което сервираха на Филеви, бе гъсто, силно и ароматно, а чашките — ефирни и леки. Стоян Карастоянов говореше тихо на гостите си:
— Не ще и дума, работата в кантората не е малко. Но ако човек има желание и хъс да се справи, няма да му тежат служебните задължения.
Обичам хората около мен да живеят с делата, които водя. Не сте ли забелязвали — той леко се наведе към двамата посетители, — че когато не

135
се влага душа, и най-дребният ангажимент се превръща в тегоба. Отдалеч си личат онези, които идват на работа само за да отметнат още един ден до заплатата си. Мнозина са, нали? Ние с вас, господин Филев, ги познаваме отдалеч! Искрено се надявам, че вие, Дичо, сте различен! Иначе бързо ще се разделим. Погледнах дипломата ви от гимназията — отлична е! Но зад хартията стои човек, който трябва да ми покаже какво може… Надявам се да не съм звучал сурово! Ние, по-възрастните, можем да си позволим понякога рязкост, защото по-дълго от младите сме били лъгани.
Думите му течаха плавно и равно, та бе почти невъзможно да се усети тяхната тежест. Сигурно затова адвокат Карастоянов бе първенец в професията си. Всичко у него бе маскирано зад плътния воал на речта. Но в кръглите му големи очи прозираше топлина. Обичта му към човешкия род още не се бе изхабила от извращенията, които срещаше. Той бе прекрасен юрист не само защото имаше солидни правни познания и работеше повече от колегите си, а понеже носеше разбиращо сърце. Бе преизпълнен с желание да помогне на всеки, търсещ компетентните му услуги. Без да съзнава, Стоян бе налучкал единствената пътека, по която поема един специалист, за да стане ас в професията си. А именно — чрез себераздаване. Мнозина от правистите, които познаваше, защитаваха клиентите си с пледоарии като по учебник, но си оставаха само добри. А той отдавна се бе превърнал във водеща фигура. Личното му време бавно бе преляло в полза на служебното и той бе започнал дори да диша с работата си. Името му се бе превърнало в синоним на незагубено дело, а по него се съизмерваха останалите юристи от гилдията. Някои от тях му завиждаха! Други го хулеха или се мъчеха да го злепоставят. Но никой не оспорваше всеизвестния факт, че Карастоянов рядко ползва почивен ден, и графикът му се състои от 14 пълни часа. Той бе надарен от природата с желязна издръжливост и почти не се уморяваше. Но понякога, след мъчителен процес, му идеше да се скрие някъде от хората и от изговорените думи. После съзнанието, че го чакат още нещастни съдби, го призоваваше да продължи въпреки физическото изтощение. Адвокатът бе ценен и уважаван човек. Приятели, клиенти, познати — всички се стремяха към доброто му отношение. Дори тези, на които бе трън в очите заради просперитета си, го почитаха. Неговите щедрост, липса на егоизъм и съпричастност бяха разнасяни из целия югоизточен край на страната.
Мълвата за филантропията му отдавна го бе изпреварила. Стоян даряваше средства на сиропиталища, болници и черкви. Бе родолюбец, без да се влияе от регионалния патриотизъм. За него нуждаещият се бе еднакво българин, независимо дали бе роден в Бургас или в Дупница.
Адвокат Карастоянов имаше една-единствена слабост. И това бе съпругата му. Ина бе приятел, спътник, довереник и муза, началото и краят в осъзнатия му живот на зрял мъж. Ако не я бе срещнал преди години,

136
настървението, с което градеше кариерата си, би било лишено от устрем.
Стоян искаше да стане най-добрият, за да превърне житейската си спътница в принцеса. Той смяташе Ина за свое произведение. Ласкаеше го мисълта, че подобно на Пигмалион я бе направил това, което е — рафинирана жена с изискан вкус. Може би смяташе, че я е формирал от глина, понеже се бяха сгодили, когато тя едва бе навършила петнайсет години. А тогава той вече бе започнал шеметната си правна кариера. На двайсет и осем Стоян
Карастоянов бе в силата си. Всичко в живота му вървеше блестящо. Бе на върха — в службата и в личен план. Това го превръщаше в един от най- желаните ергени по Южното Черноморие. Трето поколение адвокат, той бе наследил не само името, а и клиентите на дядо си и на баща си. Коя мома не би го погледнала благосклонно? Но младият Карастоянов се бе влюбил безпаметно в дъщерята на варненския дрогерист Векилов, с чиято рода го свързваше дългогодишно семейно приятелство. Крехката, интровертна красота на Ина го потресе, когато я видя на пустеещия плаж при последното си гостуване. Приличаше на мида, с перла в себе си, която не позволява никому да отвори черупката ѝ и да съзре великолепния блясък отвътре.
Когато я приближи, му се стори, че бялата ѝ кожа искри. Финият ѝ профил, издължен от прибраната на тила светла коса, бе загадъчен и изящен. В онзи далечен ден Ина не му се усмихна. Дори повдигането на тънките ѝ вежди не успя да разчупи спокойната вглъбеност на чертите ѝ. Той се влюби изведнъж
— безнадежно и безмозъчно. Направиха годеж след три години, малко преди заминаването ѝ за София, където щеше да учи музика в Консерваторията. За всички бе изненада, че единственото дете на богатия дрогерист се съгласи с официализирането на връзката. Най-много си отдъхна майката, която се страхуваше да не би веселият студентски живот да предложи на дъщеря ѝ друга, не така изгодна алтернатива за брак.
Следващите четири години адвокат Карастоянов посещаваше почти всяка седмица младата си годеница. Въпреки натоварените делници и голямото разстояние Стоян рядко пропускаше събота, в която да не се качи на влака за София. Едва изчака дипломирането на Ина и вдигна пищна сватба. Искаше час по-скоро да заживее с нея. Желаеше я с някакъв тесногръд и егоистичен порив, нетипичен за умозрението му. Понякога се презираше, че му се поддава. Именно заради него ѝ отказваше единствено нещо, което знаеше, че желае. Тя искаше да свири — или в градската филхармония, или като преподавател по музика. Но как да пуснеш на свобода същество като Ина, на което мъжете гледаха като на мираж, идващ от друго измерение… Нейните финес, изящество и начин на обличане бяха толкова нетипични, че възбуждаха въображението на силния пол от града. И понеже различното винаги е по-желано от познатото, всички се питаха как обикновеният наглед адвокат бе спечелил тази невероятна жена. Но въпреки

137
собственическото чувство, което го мъчеше, Стоян имаше доверие на съпругата си. Тайнството на тяхната комуникация се градеше върху приятелството. Всеки един от тях знаеше, че може да сподели откровено и да срещне съпричастие. Карастоянов бе сигурен, че само с него Ина е такава, каквато е — понякога несигурна, друг път остра, а после разумна или разкайваща се. Смяташе себе си за щастливец. Не всекиму е подарена привилегията да надникне в тайните дебри на женската душа. Силните по пол се плашат от дълбините на дамските емоции. Когато искаш да видиш, трябва да поемеш отговорността и да разбереш! А за мачовците най- трудното нещо е да спрат да бъдат полови същества. Защото само тогава спътничките им биха добили кураж да разкрият себе си докрай. По-лесно се разказва, когато не те наричат „глупавичка“ или „наивна“. Стоян умееше да слуша! Можеше невероятно бързо да се прехвърли в крехката обвивка на жена си. Тромав като визия, той бе по-чувствителен, по-мисловен и по- емоционален от мъжете на своето съвремие. Освен това обичаше да разнищва мотивите и помислите. Нали и хляба си вадеше от разрешаването на сложни казуси? Тъмната страна на хорските взаимоотношения би го превърнала в циник, ако бе с по-лабилна психика, но понеже моралните му устои бяха здрави, трагедията на отделния индивид отключваше в сърцето му тъга и състрадание. Изпитваше погнуса само от пошлостта, която го натоварваше като паднала върху раменете му снежна покривка. Тогава адвокат Карастоянов бягаше у дома, при Ина. Заставаше пред входната врата с наивната усмивка на дете, комуто са обещали мечтан подарък. Очакването от срещата блуждаеше по лицето му като топла длан и заглаждаше умората.
Протягаше ръка към жена си, за да усети тялото ѝ. Обвиваше го с длани, сякаш бе гореща чаша, пълна с вълшебна течност. Стигаше му да срещне ведрия ѝ поглед, за да забрави нещастието и сълзите на клиентите си. Ина владееше магията на пречистването. Тя го зареждаше с енергия и всяка вечер го измиваше от умората. Стоян не се нуждаеше от връщане към определено географско място, за да почерпи сила от недрата му. Изворът на живота се намираше там, където бе съпругата му.
Двамата обожаваха съвместните си вечери. В тихите разговори, безмълвните погледи или просто седенето един до друг имаше трепетно очарование, което бе само тяхно. Те си бяха взаимодостатъчни по начин особен и странен сякаш не бе от значение дали светът около тях съществува.
Бяха си изградили духовен дом на онова място, където всеки друг би бил излишен. Липсваше само детето, което се опитваха да заченат кажи-речи осем години.
Стоян рязко тръсна едрата си глава. Беше се гмурнал в дълбоката бездна на любовта си. Сети се, че мислите за Ина нахлуха в него, когато забеляза погледа на Дичо Филев, вперен в почти двуметровия ѝ портрет. Той

138
датираше от началото на техния брак, когато никому неизвестен художник, приличащ на бродяга, бе заговорил госпожа Карастоянова на морския бряг с отчаяната молба да му стане модел.
Съпругата на адвоката подмина твореца и разказа на мъжа си случката като забавен анекдот. Поблазнен от идеята жена му да присъства в кантората, макар и само на платно, Стоян издири настойчивия артист. Срещу немалка сума неизвестният стана известен със серията си дамски портрети, между които и този на Ина Карастоянова. Почти всички по-значими мъже в града се надпреварваха да канят изпосталелия талант в домовете си, за да рисува техните половинки. Така художникът доби популярност и платната му се продаваха доста скъпо. А и братята по четка го забелязаха и оцениха дарованието му. По този начин Стоян утвърди реномето си на меценат, филантроп и дарител, а освен това се сдоби с точно копие на жена си в реален размер. Често му се случваше, когато имаше труден случай, да стои по половин час и да се взира в немите, затворени черти на Ина, които въпреки мълчанието бяха безкрайно изящни. Нарисувана на фона на необятното море, тя бе хваната с полунаведена към едното рамо глава — любима нейна поза. Тъмната й, строга рокля подчертаваше изкрящата белота на лицето и ръцете ѝ. Адвокат Карастоянов се бореше със заблудата, че тя не е от плът и кръв. Незнайно как, почти винаги след мълчаливото съзерцание пред огромната картина в ума му блясваше разрешението на проблемно дело. И с нови сили той се залавяше да катери върха.
Правистът се изкашля с леко неудобство. Наситено сините очи на госта му бързо се извърнаха от портрета.
— Съпругата ми — обясни с усмивка Стоян. — Има време, ще се запознаете! Тя не ме посещава често тук, за да не ми пречи, както сама твърди. Но при някое идване у дома ще я видите!… Чакам ви идущия понеделник, точно в осем сутринта. Ще си изпием кафето и на спокойствие ще ви обясня всичко! — подаде длан, странно дребна и мека, като на неработил физически труд човек.
Зашеметен от новите възприятия, Дичо едва стана от стола. Вече на оживената улица той си даде сметка какво му бе направило най-силно впечатление — отнесеният поглед на адвоката, когато говореше за съпругата си. Чак толкова младият Пехливан не се бе захласвал дори по Цветана. А за
Ангелина дума не можеше да става! Каква ли трябва да е тази жена, която бе взела изцяло акъла на умен мъж като Стоян Карастоянов?
* * *
Подвластен на странните си размисли, Пехливана не забеляза, че в
Медковица са пристигнали гости. Чак когато влезе и видя дядо Крачун да

139
седи до огнището, разбра, че роднините на съпругата му са решили да ги навестят. Дали още под въздействието на сутрешните впечатления, или разстроен от бягството на Ирина, Дичо за първи път не реагира негативно.
Още повече че старецът бе довел и жена си. Сигурно не би се намерил човек, който да е срещнал баба Кръстана и да не я е обикнал. Тъмната всекидневна одая на Филевите бе светнала от усмивката ѝ. Запретнала ръкави, тя помагаше на Ивана да сложи масата. А гласът ѝ се лееше — сладък, звънлив, весел!
Затворените Пехливани се бяха скупчили настръхнали в единия край на стаята. Бълбукащият смях на другоселката бе непривичен за бита им. И като към всяко непознато нещо, те подхождаха и към него първично — с подозрение!
— Ето го нашето момче! — провикна се бабата и запасана с набрашнена престилка, посегна да го прегърне.
Дичо неусетно се отдръпна — бе облечен в градските си дрехи, не искаше да ги изцапа. После се засрами от себе си. Обятията на възрастната жена бяха гальовни и топли. Обещаваха утеха, покой, отмора — неща, от които всеки се нуждаеше. Младият мъж отпусна глава в тях и усети, че е обичан. Много назад бяха останали детските спомени за скута на Ивана и за мълчаливите ѝ милувки. Отдавна никой не го бе приласкавал. Или той не бе позволил! Ангелина го гледаше със светлите си, детски очи.
Види се, радваше му се, задето най-после приема роднините ѝ. Дичо също ѝ се усмихна. Каква вина имаше тя! Нежността, която изпита, го завари неподготвен. Смутено се отдръпна от старицата, питайки се дали нейната прегръдка го бе развълнувала, или невинните очи на жена му бяха докоснали най-сетне замръзналата му душа.
— Донесохме дар на Ангелинка — разбърза се баба Кръстана. — Нещо, без което не може.
Чевръстите ѝ пръсти извадиха от шарената торба четвъртит предмет, покрит с бяла кърпа. Филевите гледаха изненадано. Отдолу се показа икона, но такъв лик на Божията майка те не бяха виждали досега. Цялата бе окичена с дребни парички, пришити към дантелена лента, която я опасваше. Отдолу стърчаха двете дървени ръкохватки, за които нестинарите хващаха образите на светците, когато играеха в огъня.
— Бабо! Ти си ѝ ушила нова премяна — възхити се Ангелина. — Откога мечтаех да ѝ намеря такива монети, които да звънкат, та песента им да се чува чак във висините!
Ивана се намръщи, а дядо Пехливан изумено зяпна. Подобни разговори не само че бяха неразбираеми за трезвомислещи хора като тях, а и смущаваха с налудността си. Дичо се завъртя ядосано на пети:
— Ще си я носите обратно. Не ща… това да стои у дома!

140
Дядо Крачун трепна — като дремещ човек, когото са сръчкали грубо.
— Бог е еднакво свят и със, и без украса от човешка ръка! Какво те смущава, зетко?
— Обичаите ви — наостри се младият мъж и резкостта в гласа му не предвещаваше нищо добро. — Непонятни са ми, първобитни и грозни.
— На белия свят има толкова неразгадани неща! Но никой не ги нарича криви, защото не ги разбира. Човек има право да изразява преклонението си пред Отца по различен начин — с танц, с думи, с песен. Не е ли все едно как го търсим, за да го почетем?
— Не ща нестинарска зараза в къщата си! — отряза Дичо и сложи ръце в джобовете на панталона. Сви ги в юмруци. Знайно бе, че Пехливаните кипваха от съвсем малко!
— Сине! — властно се намеси Ивана, за която изходът от словесния двубой бе до болка познат. — Всеки край си е със своите обичаи! Чудни са за нас някои от тях, но не нам е дадено да ги запретяваме. Щом сърцето на жена ти повелява да играе — нека играе!
— Нямам нищо против. Може да води всички хора в селото — ще я гледам. Ако падне от умора — ще я вдигна на ръце и така ще я отведа у дома.
Но не съм съгласен да танцува в огъня като обсебена! Това е скверно, хора!
Нима не разбирате?
Тишината бе толкова тежка, че раменете на присъстващите неволно се наведоха под бремето ѝ. Само баба Кръстана изправи снага. Тя комай бе най- нормална в Лаутаровия род. Нито ѝ се привиждаха духове, нито напираше да играе в жаравата, ни дарба на пророчица имаше. Дичо я погледна не толкова враждебно. Тя се доближаваше до представите му за обикновен човек и от нея чакаше разумни думи.
— Когато в наше село дойде Крачун, нито аз го знаех, нито той ме познаваше. Разправяха ми после, че спрял насред мегдана и питал за мен.
Описал ме така, сякаш ме е виждал. Доведоха го у дома — при татю. Дълго си говориха двамата! Ние с мама се чудехме по каква работа ни е навестил.
Беше ни забранено да се показваме при мъжете. Така повеляваше татю само когато говореше по важни дела. Като днес виждам лицето му — замислено и непрозирно. Каза ми да се стягам — щял да ме дава за жена в Костичевци, на имотен и добър християнин. Уж за сватба ме готвеше, а очите му гледаха като за вечна разлъка. Не знам защо, но тогава ревнах с глас. Треска ме тресе цели три дена. Помня ласкавите длани на мама, когато полагаше мокри кърпи на челото ми. А очите ѝ ме гледаха като татювите. Видях стопанина си чак в утрото преди сватбата. И го познах на мига. И го обикнах. От този ден насетне той се превърна в мой другар. Изпървом се боях от сънищата му.
Беше ме страх и когато виждаше хора от оня свят. Казваше ми, че пак са седели до него на трапезата. После ни се роди Мария… — гласът на

141
старицата а-ха да се скъса. Светлите ѝ очи затрептяха с мъка, сякаш пред тях отново се показа ликът на любимото чедо, — Крачун знаеше мига на зачеването ѝ. Бяха му казали, че ще има дъщеря. И че ще се затрие без време
— жената пое дълбоко дъх, за да спре напиращите сълзи. — Понякога ми се е искало да не съм подготвена за бедите, които са ми се случвали. Друг път съм се молела до изнемога да ме отминат нещастията, за които ми съобщаваше мъжът ми. Нищо не можах да променя! Нито спрях виденията на Крачун, нито помогнах на Мария. А за Ангелина — погледът ѝ блесна с обожание, — за нея даже не посмях да измоля земна орис от Божията майка!
Когато я видях да влиза в жаравата, ми прилоша. Идеше ми да я издърпам оттам и да я завардя вкъщи, под ключ. Та тя беше само на единайсет години.
Светлото лице на старицата се обърна изцяло към Дичо. Спокойно и ведро му се стори то, макар че устата мълвяха страшни неща:
— Сине, повярвай! Боях се и аз от танца ѝ в огъня, защото за мен нестинарските обичаи също са странни. Селото ми е в другия край на планината. Там никой не е чувал за Светока и за опашатите икони! Ние сме хора силни по дух и тяло. Всеки ден воюваме с камънаците, за да се сдобием с още педя плодна земя. Не вярваме на духове и таласъми. Но, види се, около нас има неща, които са скрити за очите човешки. И само малцина са онези, които ги съзират. Приеми, сине, че жена ти вижда там, където за нас е мрак!
Не ѝ пречи да се радва на светлика, който ѝ се показва. Не ти ли се чини понякогаж, че лицето ѝ е огряно от него?… И друга история ще ти разкажа, сине! — усмихна се старицата: — Като мома ме бе налегнала страшна и чудна болест! Както си работех, краката ми се сковаваха и падах възнак!
Никой не знаеше какво ми има. Татю плати много пари на един учен доктор, за да ме види. Дойде човекът, обърна ме ту на едната, ту на другата страна и си замина, без да ми изпише лекарства. Ще рече — безсилен бе, сиромахът!… Когато Крачун се появи у нас, за да ме иска за жена, той знаеше, че лежа скована. Първото нещо, което направи, бе да ме окичи с този кръст — жената посочи дългата верижка, на което висеше дървеното разпятие. — Никога не ми е казвал кой му е пошушнал, че ще се излекувам, като го докосна. Но щом се допрях до него, аз станах. И никаква болест не се е доближавала до мен оттогава нататък — тя се вгледа в стопанина си с открита любов. — Единственото, което знам, е, че кръстът ми е взет чак от
Кръстова гора. На него дължа живота и късмета си.
Старицата пак отправи светнал взор към съпруга си и слушателите ѝ не разбраха кого благославя тя — разпятието или собствения си мъж.
Дядо Крачун седеше както винаги неподвижно, вглъбен в знайни само нему мисли. Но този път не разсъждаваше върху настоящето. Разказът на съпругата му го бе пренесъл години назад, когато една вечер изкатери билото към Светата обител на Кръстова гора. Бе много млад, много гладен и много

142
уморен. Бе пътувал с дни, а планината му се струваше все така недостъпна.
Не знаеше при кого отива и кой ще го посрещне с дара за бъдещата му невеста. Но имаше вяра! Пред портите на манастира видя да седи монах.
Поздрави го и се отпусна на земята до него. Постникът извади мълчаливо самун хляб и бардуче с вода. На Крачун никога не му се бе услаждал повече коматът. Хапваше и пийваше с удоволствие. Когато привърши, каза:
— Сполай ти, отче! Бях гладен и жаден.
Монахът извади голямо дървено разпятие и му го подаде:
— Занеси го на момичето! В него има частичка от Светия кръст!
Крачун Лаутаров знаеше, че не бива да пита нищо, но изкушението бе по-голямо от смирението и той отрони:
— Как така разбра, че ще дойда днес и че това съм аз?
Постникът вдигна поглед. Под качулката на расото му сияеше като златно неговото лице, а светлите му очи гледаха благо младия мъж.
— Трябва да се връщаш, сине! Пътят назад е дълъг, а вече смрачава.
Крачун не посмя да зададе друг въпрос. Изправи се послушно и пое надолу. Тучните хребети на Родопа се издигаха като начертани от някаква сигурна, нетрепнала ръка. Толкова величествени и близки му се струваха, че той хем се боеше от тях, хем му се искаше да ги докосне — сякаш пред него се възправяше самият Бог. Внезапната мисъл за Създателя го накара да се затича обратно. Бе сигурен, че няма да намери вече монаха, но се чувстваше длъжен да провери. На човек все не му стига вярата, за да приеме необяснимото, без да го подлага на съмнение! Пред портите на манастира нямаше никого. Младият мъж влезе вътре да попита за постника. И предварително знаеше отговора, който получи. Такъв монах не живееше в
Кръстовата обител!
Една женска ръка го откъсна от спомените. Кръстана го бе докоснала.
Без да иска, Дичо се вгледа в дланта на старицата, която се бе напукала като жадна за дъжд земя. Прахта от полската работа бе запълнила трайно браздите и бе нарисувала абстрактна картина. Той трепна, проследявайки лабиринта от черти, който се бе образувал по кожата. Сякаш самото земно съзидание лежеше върху едрата длан. И внезапно усети как го обзема съмнение. Нима в нормалността на баба Кръстана не прозираше частица от неведомия път, по който всеки е дошъл на земята? Пехливана тръсна глава. Възприятията, които нахлуха в него, бяха плод на непознати усещания. Никога преди той не се бе питал кой е и защо се е появил точно в това време. За да прогони необичайните за категоричната си природа мисли, той се обърна към
Ангелина:
— Гладен съм! Слагай масата да вечеряме!
Гостите едва-едва хапнаха няколко залъка и почти веднага си заминаха за Костичевци.

143

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: