Нестинарка

225
Любовта му към Ина се бе трансформирала в омраза, както се случва винаги с най-големите и истински чувства. Само когато си обичал безумно, можеш да ненавиждаш с ярост. Там средата на равнодушието не съществува.
Няма приятелство и добри чувства. Желанията на Дичо се бяха насочили към законната му жена, а понеже те бяха преголеми, тя чувстваше, че се огъва пред напора му. Да те люби наистина Пехливан си бе страшно!
— Аз… — понечи да обясни тя. — Не съм сигурна, не знам…
— Искаш ли ме? — тъмносините очи на мъжа изригваха пламъци, които ѝ опърляха кожата. Нежните ѝ бузи поруменяха:
— Искам те.
— Тогава се откажи от нестинарството!
— Добре — съгласи се тя повече с дъх, отколкото с думи.
След няколко дена младото семейство замина за Костичевци, за да изнесе половин година от кончината на баба Кръстана. Когато отключиха големия катинар на портата, ги посрещнаха слънчевите лъчи, тръгнали на разходка по двора. Тревата бе избуяла по плочника и го покриваше като мек, тучен килим. Светлината и спокойствието не бяха напуснали този дом.
Ангелина пусна двете момиченца, които се държаха за ръцете й, и застана пред къщата. Сякаш на чардака се показа сянка. Дядо Крачун им кимна с глава и побелялата му коса описа неземен ореол. До него се изправи баба
Кръстана и мигом светлината на деня се отрази в усмивката ѝ. Ангелина осезаемо дочуваше тропота на забързаните стъпки, които идваха към нея.
Затвори очи и се приготви да бъде поета от ласкавите й, любящи обятия.
Отзад я бе прегърнал Дичо.
— Мъчно ти е, нали?
Жената се отърси от видението и тъжно се усмихна:
— Духът им витае тук! Усещам добротата им!
— На дядо ти му бе лесно да помага, защото винаги е имал.
— Добрият човек не познава нямането. Защото е богат в душата си — отговори му Ангелина с думите на Крачун Лаутаров.
Дичо повдигна рамене равнодушно:
— Не говорим за мечти, а за реален живот.
„Добрината вече е толкова рядко срещана, че някои я смятат за фантазия“ — помисли си жената, но не счете за нужно да го обяви на глас.
Тя сготви и покани на помен съседските жени, а на другата сутрин отиде с тамян и цветя на гробището.
Меката заран бе още по-тиха във вечните селения на душите.
Човешката суета бе забравена в мълчанието на кръстовете. Ако не бе тъгата, която изпитваше, Ангелина би се усмихнала на спокойствието. Тя запали свещите, прекади двата гроба и седна до тях. Мислите ѝ течаха по неземен тунел, но жената не бе сигурна, че стигат до близките ѝ същества. Хората са

226
свикнали да им отговарят, когато питат, та затова нестинарката се чудеше дали и душите на роднините ѝ могат да я чуят.
Една калинка кацна на скръстените ѝ ръце, разходи се по тях с малките си крачета. Нейният допир бе почти въздушен, защото тя вървеше по косъмчетата на женската кожа. И нестинарката усети, че се изпотява.
Затресоха я ситни тръпки. Знаеше, че я прихваща огънят. Затътри се към вкъщи. Дичо си играеше навън с децата. Тръгна към нея и се спря.
— Какво ти е?
— Затвори ме в най-далечната одая и ме заключи! Здраво зарези, за да не изляза. Искам да танцувам в жарта. Днес има празник в Бродилово!
Съпругът ѝ я послуша. Завъртя ключа и замислено го сложи в джоба си.
Дано Ангелина успееше! После изведе децата на разходка — да не се уплашат от буйствата на майка си. Върнаха се привечер. Бе изплел на близначките коронки от цветя и те бяха нетърпеливи да ги покажат на мама.
Дичо ги остави у съседите и сложи ухо на вратата, за да долови някакъв шум.
Нищо не се чуваше. Отключи бавно. Когато влезе в тъмната одая, не различи веднага къде е Ангелина. Пристъпяйки навътре, я видя скупчена до загасналото огнище. Мълчешком ѝ подаде ръка — да стане. Тя обърна лице към него — за първи път без светлина в очите. Вдървените ѝ черти носеха печата на някаква тежка клетва, която щеше да я следва до гроб. Дичо се изплаши:
— Стани, стани! — повика я, навеждайки се да я повдигне.
Дланите ѝ бяха черни от пепелта. Вероятно бе ровила в жарта, за да е по-близо до огъня! Сковано и тромаво коленичи нестинарката, залитна и се люшна към мъжа си.
— Не мога да ходя — пошушна с вледенено дихание. — Бог ми взе нозете!
Дичо усети как по врата му плъпнаха мразовити пръсти. Хиляди трябва да бяха, защото го душеха силно:
— Хайде, изправи се! — изхленчи той, като се опитваше да я подпре с тялото си.
Жената се мъчеше да направи крачка — несигурно, като на току-що прохождащо дете. Залитна в обятията му.
— Не мога! Кръстът ми сякаш е вцепенен.
Съпругът ѝ без усилие я вдигна на ръце. Беше лека като пеперуда!
Изведе я на светло. Както го бе обгърнала през шията, жената скри и лице в нея:
— Няма да ходя никога повече! Знам го!
— Дълго си била на студено — обясни ѝ Дичо, полагайки неистови усилия да говори нормално. Гласът му бе започнал да трепери, като всяка част от тялото. — Нека постоим на слънце! Ще ти размине, просто си

227
замръзнала.
Ангелина заслони очите си и заприлича пак на пеперуда. Движението на ръката ѝ носеше въздушната грация на устремено към небето насекомо.
„Болна е“ — с поразяваща бистрота разбра Дичо. Никога преди малкото
ѝ тяло не бе лежало в такава неестествена поза. Мъжът изпита физическа нужда да го види в движение — като ефирна частица, която кръжи наоколо.
Нозете на жена му не помръдваха. Той ги събу и почна да ги разтрива, като ги топлеше с дихание.
— Ела — тихичко го спря нестинарката. — Слушай! — нейната усмивка го успокои донякъде, защото не бе изплашена. — Това, че танцувах в огъня, ми бе пратено свише. Не беше редно да се отказвам от него. Ние, земните, нямаме сили да нареждаме на неземното. И ако дръзнем да се опитаме, ни спохожда тежка казън! Ще нося недъга си до края, знам. И така
Бог ще ми напомня за моето безумство да му се опълча… Но ако ти си с мен, наказанието няма да ми тежи толкова. Защото любовта ти ще е по-важна от него.
Дланите ѝ блестяха със земна милувка. Човешката любов, която изпитваше, бе надмогнала нетленното, което ѝ бе изпратено. Ангелина бе готова да изстрада мъката на неподвижността си, за да получи възможно най- нищожния дар — една мъжка обич!
Раменете на Дичо се разтресоха от спазъма на задавено ридание.
„Трябваше аз да остана сакат! — викаше един глас в него и го разпъваше на кръст. — Не бива да страдат светците заради деянията на грешниците!“
Още на другия ден той натовари сакатата си жена на колата и я прибра в Медковица. Тръгнаха толкова рано, че дори съседите не разбраха какво се бе случило.
Когато Ивана ги видя да се връщат, излезе да ги посрещне. Синът ѝ пренесе Ангелина в одаята.
— Какво има? — попита Филевица настръхнала.
— Разболя се — кратко отговори синът ѝ. — Ще напусна работа в града, за да се грижа за нея. Ти няма да можеш да се оправяш сама.
— Очи плашливи, ръце работливи — избърбори майка му, но той отсече:
— Решил съм!
Дичо сам издялка патерици на жена си и започна да я учи как да ходи с тях. Въртеше се край нея, сякаш да изкупи вината на предишната си нелюбов.
Една сутрин, горе-долу след година, бай Чунчо Бързото потропа на портата им.
— Господарката на чифлика ти праща вест! Рече да идеш при нея, щото чорбаджи Лазо като се спомина, ѝ го остави…
— Кой, кой? — недочула приближи Филевица.

228
— Цветана мори, Ивано… Лактевата! Нали преди седмица се гътна старият господар, та тя фукна в града да се види с адвокатина му. Като се върна, бясна пяна капеше от устата й, хора — разказваше Бързото на изненаданите Филеви. — Хитрец си бе Лазо, такъв си и остана до сетния си час. Скрих се аз до къщата, а наша Цвета реве, та ридае, и попържа Генчо:
„Баща ти — казва, — скръндза такава, ме изигра — кай, — беше ме помамил, че ще ми припише всичките си земи, барабар с животните и парите. А то какво — харизал ги на театрото в града и на библиотеката — да четат хората, да се просвещават. А още дал и на сиропиталището — дробът му на него се обърнал от мъка по сирачетата, вампирът неден! Що за хора сте вие, бре?
Изедници — виеше тя, — да се махаш от двора ми, щото онзи измамник, татю ти, ми е оставил едничек чифлика! Само той му се е откъснал от червясалото сърце!“
— Ах, хора — нареждаше Бързото, — не сте виждали по-разлютена жена. Днес ме викна да ме проводи при Дичо — демек, да работи при нея — управител на чифлика да стане!
Той кокореше стъклените си очички на всички страни! Дядо Пехливан се изплю и стана. Филевица също се изправи. Под черната ѝ пребрадка пробляснаха сурово помътнелите ѝ от скръб очи, но и тя не каза нищо.
Синът ѝ дълго мълча. Въртеше между пръстите си ситна тревичка.
После я смачка така силно, че от нея изби сок:
— Ще се оправим и без подаянията на Цветана. Носи и моята дума — не ѝ ща работата. И не искам да я чувам.
Но час след посещението на Бързото у Пехливаните дойде друг гост, пак неканен.
Цветана отвори портата без да потропа и пристъпи към средата на двора. Скръстил ръце в скута си, със свити устни, Дичо, който излезе навън, я следеше само с очи. Беше се облегнал на външната стена и не помръдваше.
Обладана от беса на отказа му, жената застана срещу него — далеч и все пак не толкова, че да не се забележат ярките петна, образували се по бузите ѝ.
Беше напълняла още повече, което правеше чертите ѝ замъглени, заличени някак. Пищната им сочна хубост бе отстъпила място на опъната маска. И тази маска се зъбеше срещу Пехливана.
— Не можеш да постъпваш така с мен!
Мъжът мълчеше.
— Чу ли ме? — сложи ръце на едрите си хълбоци и пристъпи още крачка напред.
Дичо Филев забеляза, че се е разширила изцяло — от лицето до краката, сякаш някой нарочно я бе напомпал с въздух. Къде бе останала гъвкавата ѝ пъргава снага, пълна с топлина? В този момент всяка нейна пора излъчваше жлъч и бяс.

229
— Не можеш да ми откажеш работа в чифлика! — крясна тя.
— Мога — спокойно отвърна той, владеейки се все още. Не искаше да я обиди. Единственото му желание бе да запази светъл спомен за чистата им непокварена любов. Все пак сърцето му бе с нея цели седем години. И заради болката, която изпитваше от раздялата, дълго не бе обръщал внимание на съпругата си. А, ей Богу, тя заслужаваше повече любов. Когато се сети, че
Ангелина бе осакатяла заради неговата лошотия, Дичо потръпна. Студът трайно се настани в гърдите му и той погледна с недобро око жената, която се опитваше да го командва. Сега му се стори съвсем чужда. Една непозната грамада плът, желаеща господство над неговата свободна воля.
Пословичният гняв на Пехливаните пропълзя като гъделичкане по крайниците му и Дичо стисна ръце още по-силно, за да не направи погрешна стъпка.
Цветана беше дошла съвсем близо. Металните ѝ очи го пронизваха като остриета:
— Значи вярно било!… — подхвърли хапливо тя. Не заекваше: — За нищо не те бива, освен да създаваш копелета. И да ги зарязваш!
Слънцето стана по-ярко, проби с лъчите си очните кухини на мъжа. От болка той ги стисна силно. Пръстите му побеляха, свити в юмрук. Не желаеше агресия. Жената срещу него бе първото му либе. С чувството, че нещо тотално се бе объркало, Дичо Филев бавно открехна клепачи. Понечи да се усмихне. Теменужените му зеници носеха още заряда на спомена за минали чувства. Даже устните му се поотвориха, за да кажат нещо мило. В замъгленото му съзнание отнякъде се чу гласът на Тодор, който казваше:
„Нея я боли душата!“
Ах, как болеше тази душа!
Нещо прошумоля зад него. Тихо, както винаги, окуцялата Ангелина, подпирайки се на патериците си, бе излязла навън. Присъствието ѝ не го подразни, нито предизвика укор у него. Пожела да я защити.
— Прибери се — каза ѝ шепнешком. — Недей да слушаш глупости!
— Глупости ли? — изсмя се високо Цветана и този звук му напомни миналото. Той видя като на лента разкошната усмивка на пълните ѝ устни, зад която имаше само обич! Колко топла и нежна бе нейната страст! — Нека да кажа сега на жена ти за твоите глупости!… Знаеш ли, мари, че наскоро любовницата на мъжа ти му роди син. Константин са го кръстили — като твоя Светок! Който го е зървал, казва, че си приличат като две капки вода…
А има още някой, който е отрязал главата на татю си. Ти си го виждала, но нека и баща му се запознае с него.
Тя се врътна с отдавна забравена пъргавина и излезе от двора. Забави се само миг. Когато приближи към Дичо и съпругата му, не бе сама. Влачеше след себе си тригодишно момченце. Детето бе поразително красиво и

230
гротескно слабоумно. Съвършеното му личице, върху което грееха сини очи, бе разкривено от дебилна усмивка. Нежната устица бе полуотворена и сегиз- тогиз оттам се процеждаше слюнка. Бе като миниатюрно Дичово копие.
Повече със сърцето си, отколкото с взор, мъжът усети, че това бе неговият син, онзи — незаконният, когото бе водила тук преди време бившата му изгора. Лицето му стана бяло като празнична мъжка риза, изопна се и той потърси опора зад себе си. Напипа дръжката на вратата, но Цветана го спря:
— Къде хукна? Ето, погледни го! — нареди властно тя на ужасения
Пехливан. — Това е подаръкът, който ми остави, когато ме заряза.
Представям ти сина ти! От вашия род е — спор няма. Красив, силен и здрав ми е той, но хич го няма в главата! Сбърканата ви кръв тече в жилите му!
Длъжен си да поемеш отговорност! Длъжен си да бъдеш до него и до мен!
Ангелина изстена тихо и запуши с длан уста. Тодор доближи. Бе я наблюдавал от другия край на двора, както правеше в последно време.
Винаги бе готов да ѝ се притече на помощ. Знаеше, че тя няма да поиска подкрепа, но поради инвалидността си не можеше да се оправя сама. Затова той гледаше да е наблизо. Лицето й, което в последно време бе придобило характерната за болните неподвижност, бе разчупено от мъка.
Прозирносветлите ѝ очи се опитваха да фиксират погледа на съпруга й, който упорито се взираше напред.
— Да се махаш от къщата ми! — тихо, но строго заповяда той.
— Виж ти! — вдигна вежди Цветана. — Сигурна съм, че ако градската ти курва те помолеше за помощ, нямаше да ѝ откажеш. Тя наистина те е омагьосала.
— Стига вече — гласът на Дичо се извиси. Тодор се изплаши от изражението му. — Напусни веднага моя дом.
— Твоят дом може още утре да стане моя собственост. Както сте задлъжнели, не е чудно да останете на улицата. Тогава ще се влачиш в краката ми за милостиня!
Дичо се завъртя на пръсти, бутна вратата и влезе вътре. Когато се показа след миг, държеше в ръката си пушка. Тодор го гледаше изумено. Брат му ненавиждаше оръжията; нещо повече — презираше ги. За човек с неговата сила бе смешно да се осланя на друга защита извън собствените си юмруци.
Даже не познаваше добре боравенето с огнестрелни предмети. Шокиран от поведението на мъжа, Тошко понечи да дръпне Ангелина към себе си. И тогава Цветана, която бе загубила мярка, заби последната стрела в отворената рана:
— Изрита те онази, гражданката! Сигур си е намерила друг, който да ѝ надуе корема отново!
В този момент Дичо стреля. Ангелина изкрещя и застана пред мъжа си с вдигнати нагоре ръце. Изстрелът улучи нея. Тя се олюля леко и бавно се

231
строполи в прахта като откъснато цвете. Дичо изпусна пушката, а Тодор се спусна към падналата жена. Лицето ѝ бе мраморно бяло, светлите ослепели очи още бяха отворени, но върху тях бе паднала плътна пелена, от края на устата ѝ потече тънка и нежна струйка кръв.
Ивана приближи като в транс! Посегна към дулото на пушката и я изтръгна от ръцете на Дичо. После процеди:
— Махай се от този дом! Не искам да те виждам никога повече. Ще считам от днес нататък, че съм останала без единия си син.
Мъжът наведе глава.
— Искам да я целуна. Моята Ангелина.
— Тя никога не е била твоя — яростно го прекъсна Тодор. — Беше само наша! Остави я поне сега да умре мирно и тихо, без теб — той коленичи до отиващата си жена и повдигна измъчената ѝ глава на коляното си. Отстрани с ръка косите от челото й, целуна го. — Иди си, иди там, където те чакат с любов!
Дичо Филев се люшна към майка си, понечи да вземе една от сключените ѝ ръце. Но тя остана неподвижна като статуя. Само очите ѝ го гледаха с ледена омраза. Те го подгониха към портата и той побягна да се скрие от ненавистта им.
Изведнъж към Ангелина започнаха да идват хора. Изпървом като едва загатнати сенки, които постепенно добиваха ясни черти. Баба Кръстана ѝ се усмихна и протегна ръце към нея. „Как така е оживяла?“ — се мъчеше да разбере угасващото съзнание на нестинарката. Дядо Крачун също крачеше весел, като че отиваше на сватба. Но най-отпред вървеше непозната жена, чието лице смътно ѝ напомняше някого, когото бе виждала много отдавна.
Някой, който се надвесваше над бебешката ѝ люлка в неосъзнатото детство.
Полуотворените устни на Ангелина се помъчиха да изрекат най-свидната дума на света, но в тялото ѝ не бяха останали сили. Майка ѝ се наведе над нея — ефирна и бяла, русите ѝ къдрици докоснаха челото на умиращата и само с жест тя понечи да избърше кръвта, потекла по бузата ѝ. После коленичи до детето си, взе главата му в скута си и се усмихна. По-кротка, по- блага, по-щастлива усмивка Ангелина не бе виждала никога. Тя сякаш ѝ обещаваше, че болката ще свърши. И младата жена разбра, че майка ѝ е дошла да я вземе със себе си там, където никой приживе не можеше да отиде.
Тя отново се опита да пошепне „Мамо“, да ѝ каже колко много ѝ е липсвала; колко е красива и добра, но Мария спря с длан мъчителния ѝ порив. Погали разпиляната златна коса, станала кехлибарена от съсирената кръв; докосна изострените ѝ скули; залюля я в прегръдката си. Над нейното рамо Ангелина видя разпятието на баба Кръстана и устните й, които изричаха безмълвно „Не се страхувай!“. Но тя вече не се боеше. Чувстваше присъствието на майка си като нежна и успокояваща ласка, но не с тялото си, което изведнъж бе

232
станало тежко и я дърпаше надолу. Жената искаше да полети, да се слее с онова, което я зовеше нагоре, там, където пламъците на нестинарските огньове мистериозно изчезваха. „Това ли е краят? — запита се тя. — Това ли е Бог?“ — помисли си отново, защото не можеше да си представи коя друга сила, ако не Неговата, би довела в този час най-любимите ѝ хора тук, тези хора, които отдавна бяха напуснали света на живите.
„Мамо!“ — за трети път се опита да изрече Ангелина. Мария повдигна главата ѝ и я целуна. В този миг малкото сираче разбра, че никога повече няма да остане само и че там, във вечността, мама щеше да бди над него така, както винаги бе мечтало. Нозете на младата жена придобиха подобна на полет лекота. Сякаш самата тя се откъсна от физическата си обвивка и застана до нея — в началото на белия път, където я чакаше майка ѝ.
Чувстваше се странно малка и безплътна — като прозрачна частица от безкрая, която всеки миг ще се разтопи в него. Обърна се, за да погледне зад себе си. Долу, до тялото й, се събираха съседи и приятели. Викаха я по име.
Вече знаеше, че никога няма да може да им отговори. Но не съжаляваше. В душата ѝ се възземаше огромна радост и Ангелина пристъпи към светлата пътека, по която бе дошла майка ѝ. Внезапно се сети, че двете ѝ момиченца не са нахранени. Сигурно я чакаха да се върне. Прониза я огромна болка по техните малки, топли ръчички, които я прегръщаха с толкова обич. И те ли трябваше да останат сами като нея? Нима щяха да растат без спомен за майчиното лице, както и тя преди години? Стоеше на кръстопътя, който я делеше от земното. Бе навела глава. Една ръка я докосна така леко, сякаш бе полъх. Мария протягаше длан към чедото си, зовеше го при себе си.
Ангелина погледна сияйното майчино лице, така усмихнато, така божествено. И разбра, че последната нишка, която задържаше тленната ѝ същност, се скъса в този миг. Не изпитваше вече тъга по близначките. Защото знаеше, че там, където отива, има промисъл за всяко човешко същество. И който вярва в Него, никога не остава сам! Той бе сътворил света и всички хора му бяха чада. Защото Негова е СЛАВАТА и СИЛАТА! Амин!

233
Епилог
Дичо Филев се луташе по улиците като изхвърлено псе. Късно през нощта стигна морския бряг. Седна досами вълните с надеждата, че техният грохот ще заглуши воя на хилядите мисли в главата му. Легна на студения пясък, затвори очи. Представи си, че си е у дома. Филевица слагаше масата, децата се въртяха около нея, а мъжете свиваха последната си за деня цигара.
Миришеше на топла храна — за душата. Приближи и той към ласката на майка си, но ръката ѝ с жест му посочи вратата. Бе отвън — изгонен от уюта на родното. Избърса бузите си — пръските на морето ги бяха намокрили.
Спомни си детството, безмълвното успокоение, което идеше от Ивана, а после от Ангелина… Нежното ѝ бяло лице му се усмихна свенливо. Колко късно бе разбрал, че само където бе тя, имаше място и за него! Знаеше, че там, горе, тя ще му прости. Мъжът погледна към сребърната усмивка на луната и видя бялата пътека, очертана от нея върху вълните. Покорен от млечната ѝ красота, Дичо нагази във водата, следвайки я. Нейната тиха светлина му приличаше на Ангелининото лице. И тогава я видя! Малките ѝ белезникави крачета плетяха стъпките на небесен танц точно пред него.
Понечи да я повика. Женският силует сякаш плуваше във въздуха, недокоснат от пенливите гребени на вълните. Дичо усети, че тялото му спря да се подчинява на разума. Теглеше го към незнайните тъмни простори на водата. И за да се освободи от бремето му, усърдно закрачи напред. Русата коса на Ангелина му служеше за маяк и подобно изгубен моряк той заплува към спасението си. Някаква огромна маса го заля, навлезе навсякъде — в очите, в устата, в мозъка му. Дробовете му крещяха за глътка кислород, гърчеха се в усилието да дишат, но мъжът не направи опит дори да се изправи. Огромната болка помагаше на душата му да разбере и да се пречисти. Имаше нужда от нея, за да изкупи поне малко от тъмната ѝ част.
Дичо посрещна наказанието си, докато престана да чувства каквото и да било.
В Медковица дълго се говори за трагедията, случила се у Пехливаните, и за внезапното изчезване на престъпника. Но промените в страната, които пометоха стария начин на живот, посипаха със забвение кървавата разправа.
От време на време се чуваше по нещо за Цветана Лактева. Тя се бе омъжила за неприлично стар арменец от Бургас, който би могъл да ѝ бъде дядо, и бе сложила ръка на златарското му ателие. Детето си бе изоставила в сиропиталището, на което покойният ѝ свекър бе дарил част от парите си.
Никога повече не го потърси! Чифликът, който ѝ бе завещан като последен жест на слабост от страна на чорбаджи Лазо, бе разрушен, а земите му —

234
национализирани.
Къщата на Драган пустееше изоставена. Юрдан се ожени в града и нехаеше за бащиния имот. Накрая в него се настаниха две семейства цигани, които го избушиха и отвън, и отвътре.
Диляна избяга от Ванчо. Чуваше се, че се е хванала на работа в една закусвалня; бе напълняла неимоверно и се бе омъжила за лентяй, когото издържаше. Бившият ѝ съпруг забавляваше децата с безобидните си гримаси, докато не угасна тихо на една пейка в двора на черквата.
Магдалина изчезна! Малкият ѝ дом заглъхна, схлупи се и падна от само себе си. Говореше се, че следите на стопанката му се губят към Турция. Дядо
Пехливан не можа да я прежали. Една сутрин, няколко месеца след внезапното бягство на буля Магда, той просто не се събуди от сън. Ивана го оплака от сърце. С него си отидоха старите порядки, почитта и достолепието.
Стоян Карастоянов се спаси на косъм от държавния съд, който го бе обявил за вражески елемент. Връзките и парите му помогнаха. Той продължи да адвокатства, но клиентелата му бе намаляла драстично. Появиха се млади звезди и юристът реши да излезе в пенсия. Не му се учеха новите закони!
Живееше скромно в двустайна кооперация със съпругата си и със своя син.
Ина Карастоянова преподаваше музика и печелеше нелошо. Докрай остана елегантна и фина жена, с рафиниран стил на обличане. Името ѝ се свързваше с носталгията по градския елит, който се бе размил в червената еднаквост.
Константин Карастоянов приличаше изумително на биологичния си баща, за когото никога не узна, и също като него владееше огромна физическа сила.
Бе много умно дете, изучи право и остана в столицата. Идваше да посещава родителите си с дълги, лъскави коли. Говореше се, че е станал голям човек!
Светът обладаваше нови постижения. По улиците на Медковица пърпореха мотопеди и трактори; разкри се здравен пункт, изникна читалище.
Момчил не се отделяше от машините. Откакто баща му позволи да се повози в каросерията на един камион, той се влюби в миризмата на бензина. Стана техник и поддържаше автопарка на текезесето. Тодор се гордееше с него. Той остана сам в къщичката си на края на селото и остаря достойно.
С парите на дядо Крачун бяха построени няколко школи за даровити деца. Мълвеше се, че Нистор отишъл право в София и оставил една делва, пълна със злато, на бюрото на министъра, който се занимавал с изкуствата.
Човекът едва не починал от изненада.
Нестинарските села опустяха. Новата власт забрани игрите в огъня, но не можа да унищожи необяснимото влечение на прихванатите. Наглед обикновени работещи, те се променяха, дойдеше ли време да честват своя
Светок. За новата власт материята на нереалното бе пошла фантазия. Но както става винаги с недообмислените думи, и табуто над древния обичай се забрави от само себе си. Защото човешката душа стои по-високо от писаното!

235
Ходът на годините е неизбежен в устремната си прогресия. Ивана Филева често си спомняше миналото, седнала на големия камък край портата. Бе погребала съпруга си преди години и сега беше сама. Преди време Тошко ѝ бе донесъл радио, но тя не го слушаше. Мислите ѝ бяха много по-интересни от новините, които излъчваше дървената кутия. Лани напълни деветдесет, но все още ходеше съвършено права. Лицето ѝ бе запазило следи от някогашната си затворена, строга хубост. Най-обичаше да се припича на слънце. И да чака внучките си. Те бяха съществата, които обожаваше и за които тъгуваше. Нали ги бе отгледала от ей тонинки, милите сирачета! Но те проявиха характер и сила. Едната стана знаменита докторка, при която се лекуваха болни от всички краища на страната, а другата бе оперна певица.
Казваха, че пеела божествено. Филевица винаги отклоняваше поканата да отиде да я слуша. За какво ѝ бе, нали познаваше гласа на Ангелина?
Една вечер в разгара на лятото Ивана Филева усети, че ще вали. Понеже бе душно, тя отвори прозореца. Но не почувства бурята така, както ѝ се искаше. Излезе в пруста. Скръстила ръце на гърдите си, старицата наблюдаваше ослепителните мълнии. Едрият дъжд я зарадва. Прииска ѝ се да го поеме с кожата си. Изстъпи се напред, простря ръце към небето. От там към нея слезе песен. Старицата не повярва на ушите си и прекрачи в средата на двора. Космическият звук проникна в клетките ѝ и ги докосна с вълшебни пръсти. Дали пееше снаха ѝ или нейното дете, за Ивана не бе от значение.
Нали и двете бяха дарени все от Всевишния! Филевица се понесе над земята, а когато в тялото ѝ не остана повече живот, падна възнак, с очи, вперени към светлата вис!

236

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: