Нестинарка

42
видяното, Ангелина политна назад и почти припадна в прегръдките на
Кръстана. Възрастната жена я прихвана под кръста, вдигна я, за да я изнесе по-далеч от огъня. Срещу им се изправи висок, жилав мъж:
— Дай я. Аз ще я взема!
Бабата крачеше зад широкия му гръб, гледайки безпомощно как се поклащаше в несвяст главицата на внучката ѝ.
„Боже, отиде си детето — редеше наум тя. — Не можахме да го опазим.“
Непознатият изведе момиченцето извън задушаващата прегръдка на скупчените хора и я положи на поляната. Седна на земята, почна да разтрива ръчичките ѝ и да я потупва леко по бузите. Сините ѝ очи се отвориха. В зениците им още плуваха непреживени картини.
— Тръгна ли си мама? — попита то.
— Тя се върна там, откъдето дойде — тихо каза високият мъж.
— А защо не взе и мен?
— Не е получила разрешение за това, момичето ми. Щастливка си ти!
Малцина могат да видят ликовете на душите.
— Защо ѝ пълниш главата с небивалици? — озъби се насреща леля
Кръстана. Нямаше и помен от благата, усмихната жена, която всички в селото познаваха. — Махни се от внучката ми. Мога да се погрижа за нея и сама.
Мъжът не помръдна:
— Не се плаши, стринке — гласът му бе кротък, спокоен. — Нищо страшно не се е случило. Господнята сила е прекалено голяма за тленната ни плът. Затова губим свяст, когато ни прониже.
— Ти кой си, за да се представяш за посредник между Бога и мен?
— Казвам се Нистор.
— От онези погърчените ли си? Дето горят покойниците си.
Непознатият се засмя:
— За съжаление нашите обичаи са малко по-различни от вашите. Но не са чак толкова престъпни, колкото се опитвате да ги представите.
— Да бе — не хвана вяра леля Кръстана. — Къде се е чуло и видяло плътта да не намери покой и да не се върне в земята, от която е направена.
Вие боготворите огъня, а не самия Бог.
— Грешиш, стринке. Ние също сме християни. По-инакви са ни само обичаите. Останали са ни още от старите владелци на тези земи. Чувала ли си за траките?
— Да ви се не видят макар! Който и да е бил учителят ви, недейте полъгва барем невръстните дечица да скачат в жаравата.
— Никой не е карал внучката ти да танцува в огъня. Виждам я за първи път. От нея ще излезе голяма нестинарка.

43
— Млък, че душицата ти ще извадя с ей тези две ръце. Не я давам аз да ходи в пламъците. Нито един от онези вашите не е наред с главата.
— Ти не си тукашна, стрино, нали?
— Не съм и такава ще си остана. Няма ги по моя край тези неща. Не ги разбирам и не ги ща в дома си.
— Когато Бог избере някого, не се съобразява с желанията на родата му.
— Много често споменаваш името на Господа, Нисторе. Някои хора го зоват с устата, а в делата си го забравят. Грешни сме всинца, така да знаеш от мен, дето съм живяла наполовина повече от теб. А тези, които се изписват светци, в душите си носят чернилка.
— Не се познаваме, стрино, и поради това ще ти простя тежките думи.
Понятна ми е грижата ти за внучката. Но децата се раждат, за да следват свои пътеки. Ако повтаряха нашите, нямаше да е интересно на белия свят.
Леля Кръстана го слушаше с половин ухо.
— Интересно — дрън-дрън — нареждаше тя полугласно, повеждайки
Ангелина към дома. — Щурак! Едва не изпуснахме детето, а той седнал да ме убеждава, че било добро, дето се е пуснало в огъня.
Погледна към момичето. То още бе бледо, но ходеше уверено. Жената го спря, вдигна го на ръце. Разглеждайки ходилата му, почернели от пепелта,
Кръстана не намери мехури от изгаряне, което я удиви. Сякаш малката ѝ внучка не бе излязла преди половин час от жаравата. Объркана, тя побърза да разкаже на съпруга си случката. Противно на нейните опасения, дядо
Крачун остана спокоен. Той помълча няколко минути, както когато размишляваше дълбоко, и лицето му се осени от усмивка.
— Значи наистина ми е дал втора дъщеря — пошепна като на себе си той и когато видя смущението на жена си, добави: — Не бой се, невесто! Ти не си от Костичевци, не можеш да възприемеш напълно нестинарските обичаи. Сила незнайна за нас е това. Често не я познаваме и не я разбираме.
Но без нея нямаше да сме тук. Трябва да паднем на колене и да благодарим, че пак е избрала нашия дом.
И така Ангелина продължи да танцува в огъня и да вижда различни лица, които понякога ѝ говореха, друг път я навестяваха безмълвно. След нестинарската игра тя обикновено не помнеше какво ѝ е било показано. Но с малка част от неземното си съзнание бе сигурна, че е имала съприкосновение с нещо необяснимо.
Дядо Крачун въздъхна тежко и стана от твърдия одър. Бе дошло време отново да се разделя. И пак с любимо същество. Той знаеше с непоколебима сигурност, че внучката му ще пристане на другоселеца. Беше видял пламъчето в очите й, когато ги повдигна за миг. По същия начин преди години Мария гледаше своя избраник. През целия си дълъг живот Крачун

44
Лаутаров не се бе осмелил да мисли, че сам взима важните решения. Той бе свикнал да гледа на себе си като на проводник на Необятната и Всемогъща
Сила. Но сега за първи път му се искаше да каже „не“ и да се опълчи на подредбата на нещата, която съществуваше извън него. Вече седемдесет и кусур години се бяха извървели, откакто бе разбрал, че виденията му се сбъдват. Нямаше случай, в който да му е било показано нещо и то да не е станало. Небесната Воля повеляваше на покорния си слуга да даде Ангелина на медковеца. А ако откажеше? Кощунствената мисъл пропълзя като хладна сянка в подредения редослед на битието му.
Лоша, покварена бе тя и го караше да се срамува от себе си. Старецът изведнъж спря да се разхожда по чардака. Къде бе казано, че обичта е грях?
Нали от прекомерна любов към внучката си той бе готов да се разбунтува срещу Всемилостивия?
„Боже, помогни ми!“ — вдигна очи към тъмното небе, изоставено от звездите. Дори те се бяха скрили в плащеницата на висините. Този път дядо
Крачун сам молеше да бъде осенен свише. Падна на колене с надеждата, че видението ще дойде. Около него на няколко гласа църкаха щурци, а жабите с досадна непоследователност се обаждаха от гьола. В непрогледната тъма старецът се почувства по сам отвсякога. „Ако и Ти ми обърнеш гръб, как ще живея нататък?“ — зададе той ням въпрос, насочен нагоре. Не получи отговор. Надигна се бавно, усещайки как коленете едва го държат. Бремето на годините се стовари върху му неочаквано. До този миг не бе усещал тежестта на възрастта си. Тази грижа се оказа преголяма за побелялата му глава. Осъзна, че тя ще съкрати земния му престои. Само ако можеше да промени събитията!
Мътният светлик на утрото го намери седнал отвън на двора.
Зачервените му очи говореха за липсата на сън, но лицето му бе ведро. В нощните си размисли дядо Крачун бе стигнал до прояснението.
Другоселците затрополиха нетърпеливо по стълбите. За първи път на стареца му се досвиди гостоприемството, с което ги бе посрещнал. Покани ги да пият кафе. Те набързо го изгълтаха, петимни да чуят решението му. Старецът мълчеше, сякаш бе изключил присъствието им.
— Прощавай, че те зорим, дядо Крачуне — обади се Драган. — Път ни чака, та затова рекох, че можеш вече да ни обадиш какво ще правим с младите.
Благите, светли очи пронизаха с поглед досадника. Старецът не бе изричал лоша дума през живота си, а сега няколко непристойни слова напираха върху устните му.
— Ще ти кажа, другоселецо. Повече време съм прекарал от теб на света и зная, че бързането не е решение за дертовете човешки. Тази нощ си мислих така: „Защо им е на тези сватовници моята внучка? Отдалеч идват, не са я

45
виждали нивга. Нещо друго ги е припарило, та са се вдигнали да качат планината.“ Така ли е, странниче?
Медковчани мълчаха. Драган, който лесно не падаше по гръб, се опита да избегне неудобния въпрос:
— Чухме за красотата на момичето, дядо. И за това как ни една работа не ѝ се опира!
— Остави — махна с ръка старецът. — Ангелина не е писана хубавица.
Далеч по-красиви има от нея. Не е добре това, че бягаш от правдата, другоселецо — пак погледна гостите си направо. — Ето какво реших. Нека се виждат младите — не мога да се противя на мерака им, щом го имат. Но засега няма да ви дам Ангелина. Още ми е малка внучката, добри хора.
Вървете си по живо, по здраво. А догодина, ако момчето не си е намерило булка, заповядайте пак! Портата на моя дом е отворена за всички! — с последни сили старецът им махна за добър път и се качи в тъмната си одая.
За първи път не бе изпълнил получената повеля. И знаеше, че го чакат тежки мигове. Но всякоя земна мъка му се струваше незначителна пред перспективата да не вижда вече лицето на любимото си дете.
Драган спря навреме езика си, защото знаеше, че остротата му понякога е пагубна. Овесил нос, се затътри към двуколката.
— Няма що, добра слука! — заговори чичото, едва изчакал да се отдалечат от дядо Крачуновия дом. — Упорит старец! Костелив! А лицето му едно такова — херувимско. Ще речеш, че никога не е изричал твърда дума. Измамник! Пфу! — изплю се той. В светлите му очи семейният гняв набираше сила. — Какво ще те правим, юначе? По кроткому нищо не стана.
Но има и друг начин! Ще си я откраднем!
— Какво говориш, чичо? — уплаши се изведнъж Дичо, който току-що си бе отдъхнал, успокоен от решението на стареца.
Тодор го подкрепи:
— Не е шега работа това. Нека да изчакаме — не му се искаше момичето, което бе харесал, да става жена на друг, па бил той и брат му.
— Нямаме време, момчета. Парите ни трябват сега. Вие акъл имате ли, бе? — ядоса се още повече Драган. — Ако се забавим още, Дичо ще адвокатства на куково лято! Комай само майка ви носи потури в къщата!
Евалла, един път жена е Вана. А акълът ѝ — по-бистър от на всинца ви. Ще уредя нещата веднага. Когато си я доведем, дядото няма да има накъде да мърда!
Комбинативният му ум, намерил благодатна почва за размисъл, започна да работи върху вероятностите за отвличането на момата. Братята се умълчаха. Дичо, обикновено лесно избухлив, безволно се поклащаше в такт с хода на колелетата. Сякаш разходката до Костичевци бе обезсилила здравото му младо тяло. По натура решителен, той не намираше изход от

46
ужасното положение, в което го бяха поставили роднините му. С острия си ум младият мъж съзнаваше, че бъдещето му зависи от тази женитба, но чувствата потискаха прагматичността на съжденията му. Как се оставя жена като Цветана? Той потръпна от удоволствие при спомена за последната нощ, в която се бяха любили. Здравото ѝ пълно тяло владееше до тънкост изкуството на страстта. Можеше да го пренесе там, където се твърдеше, че е раят. За него нямаше по-красива и по-желана от нея. Ама че ситуация!
Знаеше, че изгората му тайно се надява да я отведе от бащиния ѝ дом в своя.
Даже наскоро се бе пошегувала, че ще ѝ лепнат прякора „стара мома“.
Абсурд! Сякаш Цветана можеше да остарее! Изведнъж той усети непреодолимо желание да я види, да я смачка в прегръдките си и да я почувства. Колчем си помислеше за нея, първото нещо, което го влудяваше, бе плътността ѝ — като на гъста сметана. Тя цялата бе мека и закръглена — от овалното лице, та чак до пълните прасци. Както и да я погледнеше човек
— в профил или в анфас, Цветана Лактева изглеждаше по един и същ начин
— без остри контури. Дичо я съзерцаваше с часове. Най-много му харесваше движението на щедрата ѝ уста, надарена с особено сочна долна устна, която сякаш обещаваше плътска самозабрава. Когато се засмееше, се виждаха всичките ѝ зъби, но усмивката ѝ не можеше да се нарече ръбата, защото нослето над нея бе топчесто и закачливо. Върху месестите бузки се открояваха няколко трапчинки, една от друга по-дълбоки, а последната грейваше върху меката брадичка. Кожата на жената бе нежно-гладка по цялото тяло. Ръцете и коленете ѝ бяха апетитно сладки, с детски гривнички, които не бяха успели да се стопят нито от усилната кърска работа, нито от възрастта.
Дичо едва изчака да стигнат първите къщи на селото, скочи от двуколката и се запъти към дома на Лактю пияндето. След като се видя с
Цветана, двамата се усамотиха в плевнята. Младият мъж замислено си свиваше цигара. Жената лежеше до него на една страна, с глава на гърдите му. Светлата ѝ коса преливаше от цветове — карамелена на места, до ръжено-пшенична в краищата. Къдреше се нежно край шията и бузите като на малка принцеса. Такава бе и на пипане — детска, приказна. Любовникът
ѝ си помисли, че дори лекото заекване допълва образа на измамна мекота, който внушаваше Цветана у околните. Но щом някой се вгледаше в очите й, мигом трепваше шокиран. Това бяха студени, синьо-сиви, почти метални очи, които освен с цвета си държаха на ръка разстояние и с острите погледи, които мятаха. А и речта ѝ бе ръбата. Тя говореше бавно, като всички пелтеци, подвластни на измамата, че ако не бързат в словата, ще се отърват от досадния си дефект. Думите ѝ падаха тежко, монотонно, с точността на умело прицелени камъни. От тях понякога болеше. Ряпа да ядат скорореките.
Цветана ги слагаше в джоба си само с едно късичко тромаво изречение.

47
Самият ѝ глас подсилваше въздействието им — гърлен и хрипкав на моменти, той можеше неочаквано да се удави в страховито клокочене. Сякаш казаните в ада възвираха по гласните ѝ струни. От този жупел се страхуваше сега Дичо.
* * *
Той се виждаше с Цветана Лактева от момента, в който прозря, че тялото му не е само физиологичен инструмент, а нещо, с което се отличава от другия пол. Плътското му влечение по нея бе диво, страстно и дълбоко, подклаждано в началото от взаимната им неопитност. Учеха се един друг, откриваха себе си и когато съзряха, започнаха да си даряват наслада. Те пораснаха заедно и така си принадлежаха, че всяка раздяла бе мъчителна.
Когато Дичо учеше в града, едва дочакваше края на седмицата, за да се върне и да бъде с Цветана. Толкова красива му се струваше всеки път! И нова, и позната! И негова.
Лицето ѝ нямаше нежни и хармонични черти, но бе прекрасно по особен начин. Кожата ѝ бе светла и опъната, скулите широки, брадичката волева, а погледът — устойчив, непреклонен, искащ. Дичо обожаваше
Цветанините очи. Те бяха нейната магия, сила и власт. Когато го погледнеше, можеше да му внуши абсолютно всичко. И Дичо знаеше, че ще я последва дори в преизподнята! Бе сигурен, че има по-хубави жени, но по-жизнени от неговата нямаше. Тя сякаш гореше! Движенията ѝ бяха огън, който можеше да опари невнимателните. Когато я любеше, се чувстваше като топка восък, хвърлена в най-силния пламък. След това му трябваше време, за да се съвземе и да бъде отново предишният. Защото Цвета го стапяше и смилаше, превръщайки го в част от себе си. Дичо не се плашеше от това обезличаване, защото я обичаше като самата си същност.
И не за себе си се боеше той, а за самата девойка. Животът ѝ не бе от лесните. Майка ѝ бе саката, а баща ѝ — озлобен от немотията алкохолик.
Често семейството гладуваше с дни и ако от малко момичето не се бе научило да бере ядливи гъби и да готви, вероятно всички щяха да се споминат от глад.
Може би постоянната нужда, с която другаруваха родителите й, бе превърнала Цветана в дръзка устатница. По този начин можеше да се защитава от измамните доброжелатели. Нейната словестна агресия бе щит срещу света. Не ѝ трябваха подаяния! Млада бе и здрава. Бедната къщица сияеше от прозорците до пода. Бе толкова чисто, че много булки се притесняваха да пристъпят дори в двора, пълен с цветя. „Кога ѝ стига времето? — шушукаха завистниците. — Все по седенки и хора я виждаме.“
Те не знаеха, че денят на Цветана започва по тъмно и приключва много след като повечето къщи спяха втори сън. Тя не се спираше. Ала когато чуеше

48
тъпан, зарязваше всичко, измиваше се и нагиздена хукваше към веселбата.
Нямаше по-гръмък от нейния смях и по-дълги хора от нейните. Много момци я заглеждаха, без да смеят да приближат. Свежа и наперена, но парлива като коприва бе дъщерята на Лактю пияндето. А освен това из Медковица не от вчера се носеше слух, че тя принадлежи на Дичо. И разумните, и недотам кротките се побояваха от рода на Филевите. Пословичен бе гневът им, а физическата сила бе позната из цялата равнина. Както ярките остри очи, така и буйният им характер бе тяхна фамилна черта. Комай само Димитър странеше от юмручните схватки защото бе кротък по природа. Дори улавият
Ванчо можеше да се справи с трима яки мъжаги наведнъж без да се задъха.
Страшничко си бе да се изпречваш на пътя на някой от семейството. И понеже Дичо освен мускули имаше и лесно възпламеним нрав, Цветана не бе постоянно и упорито ухажвана. А и тя бе вярна на любовника си.
Погали го по ухото:
— Не съм виждала по-хубав мъж от теб — каза му тихо, с приглушено желание в ниския глас.
Дичо се размърда неспокойно. Под претекст, че иска да хвърли цигарата, се изправи и седна на сламата. По голите му гърди бе полепнала плява. Жената замахна с ризата си, да я изчисти, но той улови ръката ѝ.
Държеше я здраво:
— Не искам да те губя — прошепнаха побелелите му устни. — Дива си, но аз те обичам.
Цветана затаи дъх. Младият мъж рядко ѝ се обясняваше в любов.
Сигурно бе настъпил съдбовният миг, който тя чакаше нетърпеливо от година насам. Решението му да я поиска за жена идваше точно навреме.
Цветана се усмихна при мисълта за вестта, която се канеше да му съобщи от няколко дена.
— Много ми е трудно — каза Дичо. — Но, изглежда, съм си направил грешно сметките.
Младата жена се надигна на лакът. Възкъдравата ѝ коса го докосна по рамото и остави след себе си белег като от изгаряне. Как да ѝ обясни, че броени дни ги делят от раздялата? Но мъжът никога не бе лъгал изгората си.
Може би честността на отношенията им се коренеше в детските години.
Защото двамата бяха неразделни от невръстни. Запиляваха се по полята, като понякога взимаха със себе си Тодор. Но най-добре се чувстваха, когато се разхождаха сами. Проучваха света взаимно, а когато израснаха, изучаваха телата си. Постоянното им желание един за друг бе първично и мощно.
Дружбата им се превърна в любов изведнъж. Изникна като гъба след дъжд и нахрани огладнелите им сетива. Когато момчето тръгна да учи в града, едва дочакваше събота, за да се върне и да бъде с любимата си. Дори мисълта, че ще го отделят от Цветана, му бе непоносима. Свикнал да получава винаги

49
това, което иска, а най-вече любов, Дичо Филев не се свенеше да взима.
Когато не му даваха определено нещо, той сам си го присвояваше. Но ведно с маниакалното упорство, което му бе присъщо, той бе почтителен и послушен син. Бе възпитан на уважение към възрастните. Никога не би му хрумнало да им противоречи. А освен това бе силно привързан към майка си.
Нещо повече — обичаше я нежно. Интуитивно усещаше нейната слабост към него и ѝ беше благодарен. Ивана действаше винаги в негова полза. Бе свикнал да вярва, че преценката на Филевица е непогрешима. Но сега не бе съвсем сигурен, че тя разбира душевния му смут. А ако се опиташе да ѝ обясни? Скочи нетърпеливо. Мисълта бе спасителна. Мама щеше да го подкрепи. Тя винаги му отстъпваше, винаги го толерираше. Нещо повече — гледаше да стане така, както иска любимото ѝ дете.
— Сетих се нещо — каза той на Цветана и припряно почна да се облича.
— Трябва да говоря с някого. Довечера ще се видим край селската мера. Да дойдеш, чу ли? — взе в шепа тежката ѝ коса, опъна я силно назад и я целуна по усмихнатата уста.

50

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: